Леонид Ленч
Абитуриентката Тома и майка й (4)

IV

Оказа се, че бил Вася. И че приемал. Но дали е същият Вася? Дълбоко в душата си майката много се надяваше този Вася да не е онзи, институтският веселяк и красавец Вася Иванов.

Тайно от таткото изтегли от спестовната си книжка една крупна сума и разтреперана я връчи на Константин Сергеевич заедно с неговия предварително уточнен хонорар — двадесет и пет процента от „сумата за връчване“.

След два дена адашът на реформатора й се обади по телефона, за да съобщи с шумно кучешко дишане в слушалката, че „операцията мина добре“ и че „професорът се надява на благополучен резултат“.

Започнаха изпитите.

По английски Тома неочаквано за самата себе си изкара четворка. Това я озадачи.

— Не знам какво ми стана! — разказваше тя на майка си. — Не бях на себе си. За една бройка — и петица!

— Виждаш ли? А ти все ми повтаряше, че няма да изкараш! Не е толкова чер дяволът, колкото го пишат!

Майката продължаваше да се измъчва от загадката Вася. Той ли е? Не е ли той?

Най-сетне не издържа, научи служебния телефон на В. И. Иванов и му се обади в института от автомата на ъгъла.

— Кой се обажда? — строго попита звучен баритон, почти познат, но не толкова, че веднага да си кажеш: той е!

Майката каза презимето си по мъж.

— Какво желаете?

Почти загубила съзнание от смущение, неловкост и страх, майката едва пошепна в слушалката:

— Кажете ми… вие Вася ли сте?

От другата страна се чу смях — кратък, тихичък, единствен по рода си. Той е!

— В известен смисъл — Вася съм. А вие? Коя сте вие?

— А аз… Ниобея!

Точно той, милият присмехулно, тогава я наричаше така — нали си падаше доста плачлива и често ронеше сълзи по повод и без повод!

Слушалката мълчеше. Миг? Вечност?!

— Таня, нима си ти… тоест вие?

— Аз съм, Вася!

— Вие… ти си се омъжила, надявам се?

— Омъжена съм. А ти… тоест вие?

— И аз съм омъжен… тоест женен!… Ниобея! Не мога да повярвам на ушите си. Как можа… тоест как можахте да ме откриете?

— Вася, трябва да се видя с вас. По една работа. Ще дойда при вас и ще поговорим за всичко. А?

Отново мълчание. И после вече сухо, почти официално:

— Приемният ми час е утре от три до пет!