Павел Вежинов
Дъх на бадеми (3)

III

Беше вечер, тримата се бяха събрали в малкия хол на професора и без да бързат, се черпеха с тетевенска ракия. На малката кръгла масичка пред тях бяха сложени приятни неща за похапване — капии, мариновани лукчета, корнишони, даже чинийка с гарузи. Професорът ги разбираше тия работи. Вкусът на мезетата се разваляше донякъде от неприятната миризма на анестезиращи средства, която идваше от открехнатата врата на кабинета му. Насрещната стена бе заета с двукрила врата с матирани стъкла. Зад нея от време на време се чуваха женски гласове и тих шум на кокалени чипове — там жените играеха покер.

Тримата бяха съученици и се събираха от време на време — обикновено у професора, тъй като малката госпожа Северинова обичаше мъжките компании. Тя ги предпочиташе даже пред покера и с удоволствие би останала с тях, ако не бяха жените. Нищо, нека се черпят сами, никога нищо лошо не става, когато мъжете останат сами помежду си.

Обикновено тримата малко приказваха, когато бяха на чашка. Те мълчаха и си почиваха. Разговорите пламваха едва когато идваше времето да си ходят у дома. Тогава жените напразно им хвърляха умолителни погледи и напразно ги настъпваха под масите. Споровете продължаваха до късно след полунощ — безсмислени спорове на пийнали хора, които на другия ден нямаше да си спомнят нито дума от това, което бяха говорили. Може би затова тая вечер те не бързаха да започнат. Пък и прокурорът като че ли нямаше никакво настроение — дъвчеше без апетит и на два пъти кихна в ракиената чаша. Най-после професорът не се стърпя.

— Какво си се навъсил, простак такъв! — обади се той беззлобно. — Ракията ли не ти хареса?

За тях бе някакъв особен шик да се наричат помежду си с обидни епитети.

— Не, хубава е…

— Да ти извадя джин?… Имам английски…

— Не, моля ти се, хубава е…

И добави без желание:

— Имах неприятен случай, преди да дойда… Но ще ми мине…

— Ясно! — обади се хирургът. — Знам ги твоите неприятни случаи. То е, когато за пореден път отстъпиш някому съвестта си! — Той се засмя. — Що за професия — да живееш, като експлоатираш своята съвест.

— Тоя път не позна — каза прокурорът недружелюбно.

— Добре де, разкажи…

— Не, не е за маса — каза прокурорът. — По-добре си пийте ракийката…

Но когато изпиха по няколко, той се пооживи, в погледа му отново се появи старият присмехулен блясък.

— Интересно! — каза той. — Мислех, че това идиотско вирусно заболяване, наречено любов, е пред пълно изчезване… А изглежда, че не е…

— Не е, разбира се — каза хирургът.

— Вчера…

— Хайде, глупости — намеси се професорът. — И не наричай, моля ти се, любов твоята склонност към дебели задници…

В тоя момент хирургът тъкмо режеше на изящни отмерени колелца един грапавичък корнишон.

— Много се извинявам — каза той сериозно. — Това е най-деликатното същество на света.

— Боже, каква внезапна проява на вкус! — засмя се професорът. — Някоя от твоите асистентки?

— Не, от моите студентки…

— Пфу! — каза професорът. — Ти си наистина непоправима свиня!…

— Приказвате тъй, защото не сте я видели…

— Благосклонна ли е? — попита прокурорът.

— А, не — тя изобщо нищо не подозира…

— Интересно какви скрупули може да има такова породисто говедо като тебе — каза професорът.

— Никакви, разбира се! — засмя се хирургът. — Но просто ме е страх… Инстинктът за самосъхранение казва категорично — не!

— Знаеш ли, че си прав! — каза оживено прокурорът. — В съвременния човек първата и най-сериозна бариера пред любовта е именно инстинктът за самосъхранение… На индивида, разбира се, не на рода… Любовта при всички случаи изисква пълно разоръжаване, иначе не е никаква любов…

— И тъй да е — каза хирургът. — Но не мога да си представя теб разоръжен…

— Какво ли би си помислил за моя полковник? — въздъхна прокурорът.

— Кой полковник? — не разбра професорът.

— Нали ви казах преди малко, че имах днес един особен случай…

Той помисли малко и продължи:

— Представете си мъж на нашата възраст. И при това мълчалив, затворен, строг към себе си и към другите, с външност на средновековен инквизитор. Женен, разбира се, с две деца. И то големички… Момчето почти в наборна възраст — полукретен. Момичето малко по-симпатично. За жената просто не ми се говори — най-обикновена жена, домакиня, както е прието да се казва, на възраст приблизително колкото него.

— Няма нужда да продължаваш — каза хирургът. — Завел я на екскурзия и я бутнал от някаква скала…

— Не бързай, глупако, нищо подобно… Нашият полковник имал любовница — от шест години при това… Без никой да подозира… И при това хубаво момиче, около трийсетгодишно…

Погледите на другите двама заблестяха.

— Я гледай! — измърмори обидено професорът.

— По професия фризьорка — продължи прокурорът. — От бивше семейство. Баща й бил висш дипломат от кабинета на Филов…

— Та аз я знам! — възкликна професорът. — Тя е фризьорка на жена ми…

— Тъй ли? — заинтересува се прокурорът. — А виждал ли си я?

— Едва-едва… Но не ми е направила впечатление…

— Не, момичето е наистина хубаво, аз го виждах. Но за нещастие на полковника в историята се намесва трети човек, някоя си Жени, колежка на момичето. Двете жени пийнали вечерта в някакъв ресторант. Приятелката си въобразила, че трябва да спаси нашата малка фризьорка от похотливите ръце на полковника. Те се разделят, фризьорката отива у дома си, където я чакал нейният полковник. Приятелката взема телефона на полковника и се обажда на жена му… Тъй и тъй, вашият мъж от толкова време… Ако не вярвате, можете да го намерите при нея — тая улица, тоя номер…

— Каква гадина! — обади се професорът.

— Не, не е лоша жена, аз разговарях с нея. Съвсем обикновена жена, малко вулгарна, но честна…

— А после? — попита нетърпеливо хирургът.

— После жената отива в квартирата на момичето, избухва скандал. Като истински мъж, полковникът се отнесъл към скандала спокойно и твърдо. Заповядал на жена си веднага да се прибере, опитал се да успокои момичето. И тука става нещо необяснимо. Полковникът напуснал доста спокоен дома на момичето, но вместо да се прибере у дома си, както обещал, отишъл в санитарното управление, в което работел. Дежурният портиер се опитал да го задържи, но напразно. Полковникът го отстранил строго от пътя си, като казал, че трябва да вземе инжекции за някоя си важна особа. След пет минути портиерът го потърсил в канцеларията — полковникът лежал по гръб на пода — мъртъв. Следствието установи, че той е изсипал в чашата с вода около петдесет дози цианкалий… И ги глътнал на един дъх…

Мъжете мълчаха поразени.

— Наистина странно! — каза тихо хирургът.

— Петдесет дози! — каза прокурорът. — Можете ли да си представите каква жажда за смърт! Просто невероятно!…

Отново настана тягостно мълчание. От ракиените чаши сякаш идваше горчивата и страшна миризма на бадеми.

— Тия жени крият нещо! — обади се неуверено хирургът.

— Какво могат да крият? — запита прокурорът.

— Не знам, но тъй ми се струва… Тука има някаква допълнителна афектация…

— Не допускам — каза прокурорът. — Пък и да е имало, надали е била решителна. Чисто и просто той е помислил, че губи завинаги момичето. И тая загуба за него е била по-страшна от всякаква смърт…

— Не знам! — вдигна рамене хирургът. — И все пак жените крият нещо…

— Приятелката не подлежи ли на отговорност? — запита професорът.

Прокурорът отпи нервно от чашата си.

— Каква отговорност? — отвърна той. — Всъщност тя е била с най-добро намерение… Опитах се да поговоря с нея, но нищо не излезе. Плаче тъй безутешно, сякаш е загубила собственото си дете… И все повтаря: „Погубих добрия човек“…

— Саша! — обади се някой зад стъклената врата.

Беше гласът на малката госпожа Северинова. Професорът се повдигна без желание от мястото си, открехна двукрилата врата и пъхна в цепката само главата си. Чу се женски говор, след това професорът се върна обратно.

— Искат да им занесем и на тях малко ракия — каза той. — Със съответното мезе, разбира се…

Хирургът се понамръщи.

— Само това им липсва! — каза той. — Веднага ще се разхвърчат анонси и все някоя от тях ще се накисне…

В тоя момент всеки от тях мислеше, че ще се накисне именно неговата жена.

— Не им носи! — обади се прокурорът.

— Е, не може! — едва ли не уплашено възрази професорът. — Освен да им занеса нещо по-леко… Вермут например…

Той започна да тършува из барчето.

— Тук има едно чинцано — обади се той колебливо.

— Истинско ли е?

— Истинско…

— Като са се заплеснали, хич няма да усетят вкуса му — каза хирургът.

— Искаш да кажеш, да го запазим за нас? — засмя се професорът.

След малко той занесе в хола половин бутилка от ракията и буркана с гарузи. Унесени в картите, жените не го поглеждаха. Той остави всичко на масата, после се обърна към жена си:

— Мина, знаеш ли какво е станало с твоята фризьорка?

— Знам! — каза малко сухо жена му.

— Защо не си ми казала?

— Остави ме сега! — каза нетърпеливо Мина. — Не виждаш ли, че играя…

Той сви рамене и се върна при другите, които все още мълчаха с кисели лица над своите ракиени чаши.