Павел Вежинов
Дъх на бадеми (2)

II

Сега дъждът едва росеше и полковникът, без да го забелязва, крачеше бавно по тъмната улица. Той отиваше до ъгъла, където имаше лампа, а на стената в дървена рамка бе загвозден с кабари разгънат вестник. Известно време той стоеше пред вестника, без да прочете нито буква, след това тръгваше бавно към другия ъгъл. Там нямаше лампа, край тротоара бяха изкарани поцинковани кофи за боклук, които воняха на скапано. И ботушите му миришеха силно на кожа и боя, това го дразнеше. Но нямаше какво да прави, не беше възможно да отиде на отчетно събрание без униформа.

За пръв път, откакто се познаваха, тя закъсняваше. Не — за втори път, но първият не биваше да се смята, тогава бе починала майка й. Той често си спомняше тоя страшен ден — ужасените й очи, лицето й, изкривено от нервни гърчове. Но сега какво можеше да се е случило? За последен път я беше чул днес в четири часа по телефона. Нищо. Само му се оплака, че е претрупана с работа. Какво може да се е случило? Усещаше, че пръстите му леко потреперваха, може би от кафето, което бе изпил през почивката на събранието.

Сега вървеше обратно към ъгъла с лампата. Двама хилави гимназисти мъкнеха с усилие остарял магнетофон. Един понтер тичаше леко и пъргаво, без да отлепва нос от тротоара. Само за миг той се отби до ботушите и отвратен ги отмина. Десет и двайсет и пет. Опита се да разгледа карикатурите във вестника, но лошите мисли го разпъваха и не му даваха нито миг покой. Тогава той се обърна притеснен и я видя в далечината. Никак не бързаше. Походката й беше някак особена, не си спомняше да е виждал друг път у нея такава походка. След малко той зърна очите й, които сякаш се криеха от неговите. Когато тръгнаха заедно, тя леко го лъхна на вино.

— Ти пила ли си? — попита той учуден.

— Да, малко — каза тя. — Бях с колежки в един ресторант…

— По какъв случай?

— Какъв! — Нещо нервно трепна в гласа й. — Никакъв!… Но след работа те понякога се събират… Не мога вечно да бягам от тях.

Той не гледаше ни лицето, ни очите й. Той гледаше към земята. Чувствуваше се безкрайно облекчен, нищо повече не го интересуваше.

— Нищо — каза той. — Наистина не бива да страниш от тях… Нищо, добре си направила…

Тя не отвърна. Като стигнаха до входа, той спря. Никога не се бяха качвали заедно по стълбите до далечния полуетаж, страхуваха се да не ги видят хората.

— Хайде, върви! — каза тя нетърпеливо.

Той я погледна и тръгна след нея. Сега вървяха един до друг по мръсното стълбище с олющена мазилка, със стари рани от спукания водопровод, със спомена от войната.

— Какво пихте? — попита той.

— Пелин…

— Не е лош, но на другия ден боли глава…

— Разбираш ги тия работи — каза тя недружелюбно.

— Много добре знаеш, че не обичам да пия.

— С мене — не! — каза тя. — Прав си, излиза доста скъпичко, а трябва да се пести…

— Защо да се пести? — не разбра той.

— Ами тъй… Голямо семейство, разходи… Пък и любовница на всичкото отгоре. Разбира се, че трябва да се пести…

Никога не беше говорила с такъв език.

— Засрами се! — каза той тихо, но твърдо. — Изглежда, че виното не е за жени…

Те се качиха мълчаливо догоре. Тя имаше малко собствено апартаментче, всичко, което бе останало от нейните родители. Малката стаичка все пак подсказваше за миналото богатство — махагонов скрин, на скрина старинен часовник в рамка от полиран ахат. Подът беше постлан с резедав персийски килим, доста стар и износен. Но затова пък нямаше никакъв гардероб, част от дрехите си тя държеше на закачалката в ъгъла, загънати в стари вестници. Все пак беше уютно там, гнездото под покрива беше доста приятно. Той седна на своето обикновено място в стария изтърбушен гросфатер щул, в който навярно бяха седели поне две поколения вдървени от етикеция дипломати.

— Какво се е случило? — запита той.

Тя не отвърна. Навярно са й надрънкали някакви клюки, мислеше той. Това се беше случило и друг път, но тогава тя плачеше, а сега се сърдеше. Но какво може да бъде? Герда се изправи мълчаливо на прозореца и остана там дълго. Той имаше чувство, че плаче, но когато се обърна, очите й бяха съвсем сухи, а лицето недружелюбно.

— Вярно ли е, че си купил телевизор? — запита тя.

Само това не очакваше да чуе.

— Да, доста отдавна… Но защо питаш?

— Ето, виждаш ли, че си ме лъгал! — избухна внезапно тя. — Винаги си ме лъгал!… Откакто се знаем, всичко е било лъжа!…

— Щом ти смяташ! — каза намръщено той.

— Разбира се, че си ме лъгал!… Там никога не си бил гост!… Тука си гост!… А там е твоят дом, там ти си господар!… Който ходи на гости, не носи там телевизор… Защо не ми каза за телевизора?

— И без друго не ти казвам нищо за тях — отвърна той смутено.

— Защото не ти е чиста съвестта… Защото знаеш много добре, че ме лъжеш…

Тя заплака, но той не помръдна от стола си. Той мислеше. Колкото и груби да бяха тия думи, той усещаше, че в тях има истина. А грубите истини бяха винаги по-верни, той умееше да ги разбира.

— Не си права, Гердо — каза той. — Аз им се откупвам с това. Защото се чувствувам виновен пред тях, там е цялата работа.

— Подъл си! — каза тя. — Не само си лъжлив, но и подъл.

— А ти си глупачка, милата ми… Хайде, изтрий си сълзите, аз ще ти обясня…

— Не искам да ми обясняваш! — избухна тя отново. — Не искам да слушам думи!… Лесно ти е наистина, с думи е винаги лесно!…

Той се изправи бавно. Точно в тоя момент тя с нервен жест смъкна блузката си, за да облече друга, домашна. И докато я търсеше около себе си, той гледаше рамото й, най-хубавото, което бе виждал в живота си, най-нежното, най-гладкото. Без да мисли, той протегна ръка към това рамо — своята суха, корава ръка, толкова нежна в тоя миг, ръка с очи и мигли, ръка с устни. Тя трепна и се обърна.

— Остави ме!

— Защо? — запита той и кръвта нахлу в неговото безкръвно лице.

— Не съм разположена днес…

— Та аз…

— Остави ме, не ме закачай…

Тя се обърна отново и се наведе да вземе блузката. Когато се изправи, той вкопча здраво в рамото й сухите си пръсти. „Където хване, не пуща!“ — мина отчаяно през ума й. И видя насреща в елипсовидното стенно огледало неговия корав, восъчен лоб, покрит с рядка косица, видя част от мършавата му буза, острия нос. Когато устните му докоснаха рамото й, тя потрепери от отвращение, но не се отдръпна, само до болка стисна очи.

Тяхното легло беше близо до прозореца — високо, тясно, неудобно легло с много отпусната пружина. Те лежаха на него разсъблечени и говореха. Той говореше неща, които тя бе чувала много пъти. Но за пръв път ги слушаше с такава горчива усмивка, за пръв път те не докосваха сърцето. Е, добре, децата — казваше той. Трябва да потърпи още няколко години, докато им даде път в живота. Нека бъдат пет, нека бъдат десет години — не е там въпросът, мислеше тя. Не, съвсем не е там въпросът.

— Миша, защо да се лъжем! — каза тя горчиво. — Всъщност ти себе си лъжеш с тия деца… И се мъчиш да оправдаеш с тях слабостта си.

— Ти не разбираш! — въздъхна той. — Знаеш ли какво е да се изправиш пред детето си? И да му кажеш: аз ви напускам завинаги!…

— Защо завинаги?… Та ти няма да умреш… Ти оставаш жив. И винаги ще си бъдеш техен баща…

— Не може да има истински баща в друго семейство — каза той.

— Не, не ме убеждавай… Не е в децата въпросът…

— Какво искаш да кажеш? — прекъсна я той. — Че така ми е по-лесно? Или по-удобно?

— Ти си добър! — каза тя. — Ти просто я жалиш. И никога няма да събереш у себе си кураж, за да се разделиш с нея… Защото смяташ, че това ще я убие…

— Не е вярно — трепна той.

— Вярно е — каза тя. — Сам знаеш, че е вярно, но лъжеш себе си, лъжеш и другите. Ти все се надяваш, че работата ще продължи тъй вечно… Или ще се случи някакво чудо и избавлението ще дойде от само себе си…

Той мълчеше поразен. Тя никога не беше говорила така. И дали не беше права, дали това не беше истината, която той не съзнаваше? Може би наистина дълбоко в душата си той е страхлив и подъл. Тая мисъл в един миг сякаш го вцепени, той загуби гласа си.

— Ако е тъй — прекъсна я той внезапно, — най-добре е да се разделим…

Тя трепна, но каза с хладен, разсъдлив глас:

— Да, това е най-умно!…

В тоя миг в антрето силно и настойчиво зазвъня домашният звънец. Двамата в леглото се погледнаха стреснати. Звъненето продължи, чу се някакво глухо думкане по вратата.

— Кой може да бъде? — попита Герда уплашено. Лицето й бе съвсем пребледняло. Думкането навън се усили, но не се чуваше никакъв глас.

— Странно! — каза той намръщено. — Иди виж!… Но не отваряй!…

— Ами ако е милиция?

— Няма нищо страшно… За това отговарям аз. Тя стана и започна трескаво да се облича. Не, не е милиция, мислеше той. Но какво можеше да бъде? Може би някъде тръба се е спукала или нещо подобно. След малко Герда излезе и мигове след това отново нахлу в стаята. Лицето й бе ужасено, тя цялата трепереше, сякаш се бе сблъскала в тъмното коридорче с трупа на обесен.

— Жена ти! — извика тя задавено. — Моля ти се, иди!… Иди, изпрати я! Иди, иди!…

Той се намръщи и стана. Докато обуваше, без да бърза, ботушите си, тя панически хленчеше до него:

— Иди, моля ти се!… Веднага, веднага иди!… Не я пускай тук, каквото и да стане!

— Отде разбра, че е тя? — попита той мрачно.

— По гласа я познах. Не я пускай тук. Много те моля…

И все тъй трепереше и го гледаше ужасена като в предчувствие за някаква смърт.

— Стига! — каза той сърдито. — Няма от какво да се плашиш…

След това стана, тежките му стъпки закънтяха по коридорчето. Той се изправи пред вратата и запита:

— Кой е?

— Аз съм!… Отвори! — отвърна тя хрипло.

Той отвори вратата. Пред прага стоеше жена му и го гледаше с подивял поглед.

— Ти луда ли си? — каза той.

Неговият поглед сякаш я вледени. Бесът й изведнъж стихна, сега тя го гледаше уплашено:

— Пусни ме да вляза!

Но гласът й трепереше, в гласа й нямаше никаква сила. Не, не я плашеше неговото вкаменено лице, плашеха я очите му, в които имаше смърт.

— Веднага си иди! — каза той с безизразен глас.

— Без тебе няма да мръдна…

— Веднага си иди! — повтори той. — След малко ще дойда…

И понеже тя все още се колебаеше, добави отчетливо:

— И ако ми се мернеш по улиците, за последен път ще ме видиш!… Ясно ли ти е?

Гласът му звучеше страшно. Тя започна да отстъпва заднешком, без да каже нито дума. Той хлопна вратата, стоя един миг неподвижен, след това се върна в стаичката. Тя седеше на леглото, свила ръце на гърдите си, и го гледаше с широко отворени празни очи.

— Чу ли?

— Чух — каза тя. — Иди, моля ти се… Веднага си иди…

— Ще си отида — каза той. — Но утре ще се върна… Завинаги.

— Не, не, не! — изплака тя. — Иди си!… Не искам да се връщаш!…

— Герда! — каза той.

— Не искам! Чуваш ли?… Ако се върнеш, тя пак ще дойде!… Не искам да я виждам, страх ме е!…

— Съвземи се, Герда! — каза той.

— Казах ти вече! Не мога! Нямам сили! Страх ме е!…

И понеже той все тъй я гледаше — мълчалив и отчаян, — добави кресливо:

— Но иди си! Моля ти се! Не чуваш ли?…

Той наложи шапката си, затегна бавно колана, с вкоравени пръсти закопча всички копчета на куртката. Вече не я гледаше, страхуваше се да я погледне. Обърна се бавно и тръгна към вратата. Чакаше да чуе гласа й, името си да чуе; но никакъв звук не стигаше до ушите му. Вървеше напред като насън, затвори външната врата и започна бавно да слиза по стълбите. Надеждата все още живееше в него, все още чакаше да чуе гласа й и като погледне нагоре, да види нейното молещо прошка, потънало в сълзи лице.

Когато излезе на улицата, надеждата изведнъж умря. Той спря и се огледа. Жена му го чакаше на ъгъла, на който имаше лампа. Като го видя, тя забърза към него. Той й обърна гърба си и се затича към другия ъгъл.

Навярно минаваше полунощ, по улиците имаше съвсем малко хора. Някои само го поглеждаха, други спираха и се обръщаха след него. Накъде тичаше като луд този висок, костелив полковник? Малко смешно е полковник да тича посред нощ и да се блъска като сляп в стълбове и дървета. Вече дишаше задавено и хрипкаво, подхлъзваше се, автомобилни фарове режеха очите му, но не спираше. Едва когато наближи сградата на управлението, той спря своя изтощителен бяг и продължи нататък с нервна, отсечена крачка.