Дейвид С. Гойър, Майкъл Касът
Небесна сянка (47)

Напълно уместно е да се каже, че Ведите са били дадени на света от хора, надарени с всички сили.

Шри Сатя Саи Баба

 

Само след пет минути стигнаха до мястото, където Теа и Тадж бяха оставили тленните останки на Пого. Зак изведнъж си даде сметка каква малка част от Киану е видял. Не повече от два квадратни километра… Кухината беше поне петдесет пъти по-голяма.

А самата тя беше незначителна част от общия вътрешен обем на Киану. Дали това беше единствената кухина в тялото на околоземния обект, или имаше и други, всяка със свои светулки и своя среда? Със свои храмове и Пазачи?

— Ето го! — Теа беше избързала напред.

— Не сте го погребали.

— С какво? — подхвърли Тадж. — Нямаме лопата. Да дълбаем земята с химикалки ли?

Зак застана до Теа и двамата коленичиха. Разбутаха внимателно гигантските листа и разкриха разкъсаните останки на покойния Пого Дауни — най-общо казано, три големи парчета, покрити отчасти с окървавено космическо трико.

— Така ли го оставихте?

— Не! Беше си… беше си с костюма! — каза Теа, после добави: — А и шлема оставих точно тук. Като надгробна плоча…

— Това петно имаше ли го? — Зак посочи тъмното петно около тялото. Тъмно, но не с цвета на кръв, макар че при тази светлина беше трудно да се каже.

— Не — отговори Теа. — Имаше пръст, нищо повече. Какво означава според теб?

— Нямам представа. — Забеляза и друго — листата бяха разбутани. — Мисля, че тук има следа. Изправи се и тръгна по дирята към гората.

Не се наложи да върви дълго, двайсетина метра, не повече.

— Намерих го!

Теа и Тадж, които го следваха, спряха, щом видяха какво лежи в краката на Зак.

Белият космически костюм и тежката раница лежаха на една полянка като паднал войник. Костюмът беше в ужасно състояние — срязан беше на три места отпред, единият срез беше толкова дълбок, че на практика го беше разделил на две части.

Зак плъзна пръст по срезовете в подсилената многопластова материя. Нужна беше голяма сила да срежеш такъв костюм.

— Това — каза Теа — е адски странно, мамка му.

— Добре — каза Зак, — щом тялото на Пого още е тук… тогава кой е бил червенокосият гол мъж?

— Възможно ли е Камила да е видяла друг човек? Друг възкресенец? — попита Тадж.

— Това е единственото обяснение! — заяви Теа. — Изобщо не е като при Меган и Камила. Техните тела не са били тук!

— Така е — каза Зак. — Но логиката сочи, че може и да има нещо общо между двата вида съживяване. — Посочи захвърления костюм. — Така де, виждате уликите.

Тадж размаха пръст като университетски преподавател.

— Според мен целият този свят се състои от молекулярни машини или нещо такова. Наречете го както искате. Всичко, което влезе в тази среда, е просто гориво или материал, който да бъде трансформиран при нужда. Всичко, което виждаме сега, може да се превърне в нещо друго по волята на дизайнерите си.

Теа се включи в размишленията му.

— Дори снегът и ледът на повърхността… — Изглеждаше разтревожена. — Поглъщали ли сме нещо?

— Храната и водата са от собствените ни запаси — каза Зак. Не му харесваше логичният извод — че всички са заразени. — Но въздуха го дишаме вече повече от десет часа.

— По дяволите!

Теа се обърна и тръгна назад. Зак я последва и я хвана нежно за лакътя.

— Чакай, остани при мен. Съжалявам… знаеш какъв съм. Обичам да си играя с разни идеи, дори с неприятните. Все още нищо не знаем със сигурност. Дори да сме заразени по някакъв начин, не е задължително заразата да е вредна за здравето ни.

— Ами да — каза Тадж. — Може да сме се заразили с вечен живот например.

— Добре би било, предвид другите мрачни варианти, които имаме пред себе си в момента — съгласи се Зак.

Теа ги изгледа и изсумтя:

— Идиоти!

 

 

След десет минути стигнаха до модула.

Предвид все по-изменчивите обстоятелства — и за да отвлече мислите си от идеята за съживения Пого Дауни, който се мотае из вътрешността на Киану, — Зак усети, че е дошъл моментът да настъпи газта, както казваха колегите му от контролната зала. Тоест да изработи план и да го осъществи.

— Така, съберете се.

Събраха са около него — Лукас и Камила, Наталия, Теа и Тадж.

И Меган.

— Надявам се, че до четири часа връзката с Хюстън ще се е възстановила напълно — кимна на Тадж, че отчита резервния канал за свръзка на „Брахма“, — и е твърде вероятно да получим заповед да се върнем на „Венчър“. Понеже очевидно не сме екипирани за истинско проучване, нито имаме необходимите животоподдържащи запаси, смятам, че заповедта ще е точно такава. Но няма да оставим никого тук — каза той. Чак сега си даде сметка, че подсъзнателно е работил върху проблема и е стигнал до решение. — „Венчър“ има място за един възрастен пасажер, така че Меган ще дойде с мен и Теа, без това да застрашава по никакъв начин мисията. — Поради липса на категорични данни засега факторът с потенциалния призрак на Пого Дауни оставаше извън уравнението. — Бих взел и Камила, но като се има предвид, че и двата кораба са конструирани за излитане от Луната, „Брахма“ разполага с достатъчно резервно гориво, за да компенсира петдесетина килограма допълнително тегло. Консумативите като кислород и вода може да се окажат проблем, но не ми се вярва, защото и двата кораба са конфигурирани да поддържат живота на четиричленен екипаж за десет или повече дни.

Погледна Тадж за потвърждение.

— Ние може да имаме и малко отгоре — каза вьоманотът.

— Сега сме в петия ден. Ако излетим днес, ще се приберем у дома в осмия, най-много в деветия ден. Може да ни се наложи да, ами, да дишаме по-бавно и плитко, но вярвам, че ще успеем. — Последното не беше докрай шега: една от стратегиите, разработени за извънредни ситуации, свързани с недостиг на кислород, беше един или двама от членовете на екипажа да бъдат приспани медикаментозно, което автоматично снижаваше потреблението на кислород.

— Стъпка първа — каза Зак делово. — Представям ви модула Бъз. Херметизиран и напълно способен да измине няколкостотин метра с трима пътници без космически костюми. — Посочи Меган. — Ти ще си шофьорът.

Меган се усмихна едва-едва.

— Има един проблем — каза Наталия, като местеше поглед от Лукас към Тадж и обратно, сякаш за да им внуши: „Идиоти такива, аз ли трябва да го казвам!“ — Добре, Меган и Камила ще стигнат до дъното на Везувий с лунохода. Само че костюмите са пет. Петима астронавти, пет костюма. Как ще стигнат нашите пътници от модула до кораба?

Под стрес мозъкът е чудесен инструмент. Зак се радваше, че Наталия поставя въпроса, защото самият той не беше намерил решение… досега.

— Ще действаме според протокола за повредена совалка в орбита. Праща се нов апарат, който отива при совалката, и един астронавт излиза с два допълнителни костюма. Влиза в совалката, помага на екипажа да ги облече и ги ескортира до новия апарат. В нашия случай паркираме модула от вътрешната страна на мембраната, Тадж и Лукас се връщат на „Брахма“, после Лукас взема костюма на Тадж, носи го до мембраната, облича го на Камила и я отнася на „Брахма“. По същия начин ще заведем Меган до „Венчър“.

— Това ще отнеме време — каза Наталия. — Трябва да се изкатерим по шахтата, да стигнем до корабите!…

— Точно затова трябва да започнем веднага.

За изненада на Зак — жестът беше колкото познат, толкова и неочакван, — Меган вдигна ръка.

— Аз имам по-добър план.

Зак не беше останал с впечатлението, че групичката им е шумна. Сега обаче забеляза внезапната тишина.

— Първо трябва да отидем в храма — заяви Меган.

— Вече ходихме — побърза да отговори Теа. Меган не я погледна.

— Но не сте влезли. — Стана и хвана Камила за ръка. — Ние обаче можем да влезем.

Камила кимна.

Зак плъзна поглед по колегите си. Реакциите им бяха горе-долу еднакви — изненада или клатене на глава.

— Сигурна ли си? — обърна се той към Меган. — Че можете да влезете?

— Бих искала да ти отговоря по-подробно. Но знам само, че можем. И че трябва. Че е жизненоважно.

— Трябва ми нещо повече — тихо каза Зак.

Тадж внезапно вдигна ръка към дясното си ухо — там беше втъкната слушалката му — и направи няколко крачки встрани.

Меган клатеше бавно глава със затворени очи, сякаш се опитваше да извади на повърхността някакъв стар спомен. После погледна Зак в очите.

— Повече не мога да ти кажа. Но знам едно, скъпи. Ти винаги, през целия си живот, си искал да разгадаваш загадки. Това е твоята движеща сила, много помощна от любовта, парите, семейството. Най-голямата загадка в историята на човечеството е под носа ти и ще ти струва един час, два най-много.

— Рискувам живота на седем души.

— Благодаря ти, че включваш и нас, но ние с Камила няма да тръгнем с вас, ако преди това не отидем в храма. — Лукас преведе казаното на Камила и детето закима.

Стиснал под мишница безценния си „Цайс“, Тадж се върна при тях, с което спести на Зак необходимостта да каже на Меган, че ще трябва да я изостави…

— Имаме проблем — каза Тадж. — Изглежда, Пого е жив и се е свързал с „Венчър“.

Теа, Лукас и Наталия зададоха различни въпроси в един глас.

— Къде е?

— Как е минал през мембраната?

— Какво е казал?

Тадж даде знак на Зак и другите да го последват зад модула.

— Елате да видите.

Бяха оставили костюмите си тук — и петте. Три на „Брахма“ и два на „Венчър“, опрени на модула като изтощени бейзболисти.

Сега костюмите бяха четири. Сметката беше лесна.

— Единия го няма. Моят — каза Зак.

Тадж кимна и каза:

— А Дауни очевидно носи костюм, чието радио е настроено на честотата на „Венчър“. И се намира на дъното на шахтата Везувий.

— И какво ще правим сега? — попита Лукас.

Зак се опита да не прави анализ. „Ти си умно момче. Същото е като да хвърлиш решаваща топка в баскетболен мач. Мислиш ли твърде дълго, със сигурност няма да уцелиш коша“. Загубата на костюма му не беше генерална пречка за плана, който беше изготвил и изложил пред останалите.

— Два екипа — каза той. — Тадж и Теа се връщат на „Брахма“ и „Венчър“, настигат Пого по пътя и подготвят смяната на костюмите. На връщане използвайте костюмите на Ивон и Денис. Останалите отиваме с модула до храма. След два часа ще ви чакаме при мембраната, със или без отговори.

Не им даде възможност да възразят, не погледна нито към Меган, нито към Теа.

— Тръгвайте!

Ето, вече имаше план. Разбира се, както гласеше старата поговорка, никой план не оцелява след първия сблъсък с врага. Какво пък.

Архитектите врагове ли бяха? Имаше само един начин да се разбере.