Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Айлийн Рийд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Earthquake Games, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Бони Рамтън

Заглавие: Земетръсни игри

Преводач: Елисавета Маринкева

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Атика

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Атика“

Художник: "Атика"

ISBN: 954-729-099-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6844

История

  1. — Добавяне

Глава 1

Колорадо Спрингс, Колорадо

— Непрекъснато мисля за това — каза Айлийн. — Предполагам, че с повечето хора е така.

— За какво мислиш? — попита Гери Матюс и се облегна назад в креслото си. — За Теди Шоу или за Джийни Берновски?

Гери беше подпряла на коляното си служебната папка, в която си водеше бележки, и спокойно си играеше с химикала си. Спокойствието й е измама, помисли си Айлийн, също както бяха измама и подчертано небрежно обзаведеният й малък кабинет, отзивчивото й лице, изкусителният аромат на топлия чай, който сервираше в груби керамични чаши. Гери беше назначеният отгоре придворен психолог на стрелците. На ченгетата убийци. След шест години в полицията беше дошъл ред и Айлийн Рийд да се присъедини към групата.

— Какво? — попита тя Гери.

— Мислиш за това как си застреляла Теди или как си намерила Джийни? — търпеливо повтори Гери.

— Как застрелях Теди, естествено.

— Добре — отговори Гери. Тя беше на четиридесет, но можеше да мине и за двадесет и пет годишна. От колоезденето било, както й беше казала по време на предварителните сеанси. Или защото със съпруга си нямаха деца и винаги й оставаше време да се наспи добре. Беше придружила обясненията си с намигване и закачлив смях, заразителен като смеха на малко момиче. Гери имаше пясъчноруса коса и тъмносини очи и се обличаше с дрехи, които изглеждаха толкова удобни, че спокойно можеха да бъдат и пижами. На някоя по-едра жена биха стояли ужасно, но на крехкото тяло на Гери развлечените панталони и безформените пуловери изглеждаха страхотно. На Айлийн й се искаше да я хареса от пръв поглед, но в същото време усещаше как се дърпа назад като кон, готов да хапе. Всичко беше толкова различно отпреди четири дни. Откакто застреля Теди.

— Сънуваш ли Джийни Берновски? — спокойно я попита Гери.

Айлийн затвори очи за момент и сцената на убийството се завъртя като на лента пред очите й. Опакото на клепачите й, изглежда, беше развило способностите на видеоустройство и всеки път, щом затвореше очи, въртеше филма, който явно заемаше номер едно в класацията в главата й.

— Не — каза тя. — Спомням си Теди.

Беше топла лятна нощ в Колорадо Спрингс. Нежният нощен ветрец подухваше през отворените прозорци на колата й и донасяше аромата на летни рози, наскоро окосени морави и напечени от слънцето борове. Усещаше как бризът гали косата и лицето й. Един и половина сутринта, четвъртък. Улиците бяха съвсем пусти.

Айлийн се прибираше към апартамента си. Беше работила по доклада си — убийство от по-лесните — до късно, за да може да остане вкъщи в петък и понеделник и така да си спечели четиридневна ваканция. Щеше да я прекара в планините с Джо Танър, приятеля си. Отдавна се носеха слухове, че в Националния парк Пайк има останки от катастрофирал F-16. Самолетът се разбил преди двадесетина години и оттогава бил виждан на няколко пъти от разни туристи, или поне така гласяха слуховете. Нито един турист не си беше признал открито да е виждал останките, но историята си остана. Самолетът така и не бил открит и се предполагаше, че цялата му апаратура е още там, включително сигналните ракети и амунициите за пистолета на мъртвия пилот. Говореше се, че духът на пилота, непогребан и все още привързан към седалката си, продължава да обитава самолета… Беше си като „Летящият холандец“ на местните планини и примамлива цел. Фактът, че всичко най-вероятно е измислица, само разпалваше желанието на Айлийн да намери самолета. Приключението беше вълнуващо, а и се радваше, че се маха от града.

Всъщност беше толкова ваканционно настроена, че се поддаде на импулса си. Градът сякаш бе напълно заспал, а нощният въздух — толкова опияняващо топъл. Тя отби от главното шосе към Брайъргейт, предградие с дълги, виещи се улици, и изключи фаровете си. След секунда-две ужасяваща тъмнина нощта оживя. Къщите бяха тъмни и при тридесет мили в час колата й почти не издаваше звук. На седемнадесет това беше едно от любимите начини да си прекарва времето с тайфата от гимназията, все деца, отраснали по фермите като нея. Подкарваха с петдесет мили в час по облените в лунна светлина магистрали на Уайоминг, изгасяха фаровете, смееха се и в тъмното крещяха любимите си реплики от „Междузвездни войни“. Да караш без фарове беше едновременно някак нереално и страшно, и забавно и Айлийн не го бе правила от години.

— Значи затова Теди не те е забелязал.

— Да — отговори Айлийн. — Реших да не го включвам в доклада си.

— Разбирам. И както виждаш, не си водя бележки — каза Гери. — Аз съм психолог. Можеш да ми довериш всичко и да си сигурна, че нищо няма да излезе от тази стая.

— Вече ми го каза.

— Ще ти го повтарям, докато го запомниш, мила — спокойно натърти Гери. — Сега ми разкажи какво стана по-нататък. Добре описа атмосферата. Мисля, че мога да си го представя.

— Видях Теди — някакъв мъж — да излиза от една от къщите с голям сак. Вървеше много бързо и колата му беше запалена. Но микробусът му стоеше на тротоара, а алеята към гаража беше празна и всички светлини в къщата — изгасени. Всичко това обикновено означава грабеж. Току-що бях излязла иззад ъгъла, там има остър завой. Знаех, че улицата е дълга и права, така че положително щеше да ми се наложи да премина по вентилационната тръба като в „Междузвездни войни“.

Айлийн рязко повдигна очи, за да види дали Гери ще реагира на шегата й. Гери се усмихваше, но по лицето й нямаше подигравка. Просто се смееше.

— Използвай силата, Люк — каза тя.

— Точно така — отвърна Айлийн и не можа да сдържи усмивката си. — Дръж целта на мушка. Всички велики реплики. Завих зад ъгъла точно като бунтовниците и там беше Теди Шоу с малката Алис Гъркин в чантата си. Само че тогава естествено още не го знаех.

— Но знаеше, че има нещо нередно.

— О, определено — отговори мрачно Айлийн.

Мъжът беше стигнал до микробуса си и в началото не я видя. Почти беше успял и единствената му цел явно бе да се вмъкне в колата. А и Айлийн караше на изгасени фарове. И след смъртта лицето на Теди Шоу си остана с кисело изражение като на малко момче, което са победили нечестно.

За части от секундата Айлийн се превърна обратно от човек, на когото му предстои романтична почивка, в полицай, рязко включи фаровете и насочи колата си към крадеца. Очакваше мъжът да побегне към микробуса си и дори да й се наложи да го преследва по улицата, но предположенията й се оказаха погрешни. Това не беше грабеж. Мъжът пусна чантата си — която тупна на земята и зае странна форма, едновременно позната и неопределима, форма, в която имаше нещо ужасяващо — и измъкна огромно оръжие изпод дългото си палто. Приличаше на саморъчно сглобена базука, чудовищно черно дуло с малка дръжка в края.

Айлийн натисна рязко спирачките и колата намали колкото да й позволи да се наведе, преди предното стъкло на любимия й джип „Чероки“ глухо да се пръсне на парчета. Не се чу изстрел. При тридесет мили в час спирачният път на джипа беше четири секунди, четири ужасно дълги секунди. Време, колкото да реши какво оръжие да използва. В кобура си имаше „Зигзауер 239“ 40-и калибър със седем патрона в пълнителя, на удобно място и готов за стрелба. В кобур на глезена държеше „Лейди Смит“, калибър .38, револвер с пет патрона. Спря се на него, тъй като и без това беше свита под таблото и щеше да й е трудно да извади зигзауера.

В момента, в който джипът спря, тя се изтърколи от вратата, като внимаваше колата й да остане между нея и нападателя, притисна се към асфалта и отдолу се прицели в краката на моравата. Нямаше как да ги види под друга кола, но джипът беше доста висок.

— Полиция! — извика и страничното стъкло на джипа се разлетя на парчета. Нямаше време за нищо друго. По-скоро инстинктивно се увери, че няма да уцели черната чанта, и натисна спусъка три пъти.

Краката изчезнаха във водовъртеж от кръв, черна като в стар филм, в тъмното не можеше да различи цветовете. Мъжът падна назад. Айлийн се изтърколи към багажника на джипа, веднага скочи на крака и излезе иззад колата, здраво хванала пистолета си, с надеждата, че мъжът стиска простреляния си крак, а не оръжието. Не беше изтървал пистолета си. Базуката се оказа обикновен калибър .357 със саморъчно изработен заглушител, перфорирана картонена тръба, натъпкана с памук. Памукът гореше, но мъжът явно не го усещаше. Опитваше се да повдигне оръжието си и да се прицели в нея и му трябваше още част от секундата, за да успее.

Айлийн натисна спусъка още два пъти, преди да свършат патроните й. На челото на мъжа се появи миниатюрна черна точка, още една разцъфна на гърдите му. Айлийн захвърли револвера си в тревата и измъкна зигзауера от кобура. Прищракване на предпазителя и ето че отново беше въоръжена.

Мъжът се отпусна назад бавно, като спукана надуваема топка. Приличащият на базука заглушител продължаваше да гори. Собственикът му застина на тревата. Мъртъв вече не приличаше на човешко същество. Айлийн примигна и изведнъж усети биенето на сърцето си, липсата на кислород, неприятния мирис на барут и по-наситената тежка миризма на кръв. Огледа се, но не видя нищо, никого. Микробусът още стоеше до тротоара с безцелно ръмжащ двигател. Черната му врата беше отворена.

— Полиция! — извика. — Излезте с вдигнати ръце!

От микробуса се чу нещо. Тъничък, писклив глас, като на заек, уловен от ястреб или лисица. Без да изпуска от поглед микробуса и вече напълно мъртвия мъж, Айлийн се запромъква покрай джипа, докато стигна до страничната врата. Опипом намери мобилния си телефон и повика помощ.

— И после реши да погледнеш в микробуса — каза Гери.

— Да. Трябваше да изчакам, но този звук… Ако беше рикоширал куршум, можех и да слушам как някой умира. Трябваше да проверя.

— Никой ли не излезе от къщите? Някой съсед?

— Калибър .38 издава звук като от отваряне на бутилка, не силен трясък. Калибър .357 вдига доста шум, но Теди си беше сглобил онзи идиотски заглушител. Най-много шум се бе вдигнал от строшаването на стъклото. Хората в съседните къщи започнаха да се размърдват, но помощта пристигна, преди някой да излезе навън. А и всичко стана за не повече от половин минута.

— Така че ти погледна в микробуса — повтори Гери и отпи премерена глътка чай.

Айлийн също отпи от своя и въздъхна. Чаят беше билков, слаб, сладък и някак изискан. Както би го пило малко момиче.

— Да, погледнах в микробуса. И там беше Джийни Берновски, снимката на която от седмица виси на всеки телефонен стълб и пред всички супермаркети в града. Познах я веднага и останах като гръмната. Знаеш ли колко често намираме изчезналите деца живи?

— Не много често — отвърна Гери.

— Статистически погледнато, никога. Спомням си как търсиха Хедър Доун Чърч. Момиченцето беше отвлечено от спалнята си рано следобед, извикаха хеликоптери от Форт Карсън и основно претърсиха Блак Форест още същата нощ. Чак след една година случайно намериха костите й. Всички си мислеха, че така ще стане и с горката малка Джийни. Ако детето не е отвлечено от някой от родителите си, шансовете да го намерим са почти нулеви. А и Слим беше напуснал града — добави Айлийн и отправи към Гери твърда, нещастна усмивка.

— И все пак тя беше там — каза Гери.

Айлийн се претърколи покрай задните врати на микробуса, но дори и това кратко време бе достатъчно да получи представа за кошмара вътре. Лампичките в микробуса осветяваха кръвта.

Срещу едната стена се беше свило малко телце. По пода бяха нахвърляни чували и други боклуци, нищо достатъчно голямо, за да скрие мъж или жена. Нямаше да й се налага да застреля още някого. Изправи се на крака. Телцето изглеждаше човешко, но беглият поглед не беше достатъчен, за да различи детайлите.

Приближи се до вратата, погледна вътре все още с насочен пистолет и видя малката Джийни Берновски. Беше сама в микробуса. В далечината виеха сирени, колегите й трябва да бяха решили да не изчакат превключването на светофарите. Джийни усети нещо и бавно повдигна глава, но очите й бяха незрящи като на подплашен гълъб. Беше покрита с белези и драскотини. Имаше доста кръв. Бяха я приковали към стоманена релса, заварена за страничната стена на микробуса. От другата страна чакаше още една свободна релса.

Айлийн погледна назад към черната чанта, премина няколкото крачки, които я деляха от нея, и се наведе. Имаше време колкото да се порадва на топлината на бриза, на звездите и красотата на колорадската нощ. После ципът се разтвори със съскащ звук, разнесе се задушаващ мирис на етер и отвътре, с очи и уста здраво увити с лейкопласт, се показа тялото на изпадналата в безсъзнание шестгодишна Алис Гъркин.

— И затова се върна към микробуса?

— Не знам — каза Айлийн. — Но капитан Харбън явно не одобри идеята ми. Пропълзях в онзи микробус, сякаш мозъкът ми беше изтекъл през задника — поне така каза капитан Харбън, — и прегърнах момичето.

— Трябва здравата да се е ядосал — засмя се Гери.

— Ядоса се — отговори Айлийн. — Добре ми натри сол на главата. Да се намесвам на сцената на местопрестъплението. Съсипване на веществени доказателства. И т.н.

— Но тя е отговаряла на въпроси, когато е дошла линейката, поне така пише в доклада.

— Тя е смело момиче — каза Айлийн. — Беше й направил какво ли не, но не я бе сломил. Нито вътрешно, нито външно.

— Е, сега си герой. Но чрез убийството на друг човек.

— Теди Шоу — намръщи се Айлийн. — Знам. И ти трябва да ме излекуваш.

— Нямам магическа пръчица, Айлийн — усмихна се Гери и погледна часовника си. — А и сеансът ти за днес свърши.

— Пак ли ще трябва да идвам? — ужасено попита Айлийн. — Мислех си, че е само, знаеш…

— Какво, за пред хората? Няма начин, госпожичке. В ръцете ми си за поне два месеца. Може и повече. Веднъж в седмицата, ти си избери какъв чай ще пием.

Когато Айлийн излезе навън над върха Пайкс, слънцето вече залязваше. Кабинетът на Гери се намираше в заобиколена от разкошни брястове и люлякови храсти стара викторианска сграда, натъпкана до пръсване с психолози и социални работници. Айлийн спря за момент, вдъхна дълбоко и пое уханието на топлата пръст и цветята, които растяха в прекрасните си стари лехи. Някаква жена я подмина забързано, държеше главата си наведена, но избеляващите следи от здрав побой си личаха и през тъмните очила. Айлийн остана още малко с ръце в джобовете, заслушана в отварянето и затварянето на вратата и далечния шум от гласове. След една седмица на същото място, същия чай. И в края на краищата, ако не внимава, Гери ще открие за кои точно неща я беше излъгала.