П. Г. Удхаус
Сали казва „Добро утро“ (11)

11

— Здравей, Бил, стари приятелю — промърмори негова светлост.

Бил намръщено го стрелна с поглед.

— О, ти ли си?

Лордът покрусено въздъхна и отвърна:

— По-точно онова, което е останало от мен след едночасов tete-d-tete с възрастния ти роднина. Бил, на този твой чичо устата не престава да мели!

— Тъй ли?

— Словоблудства почти час, после продължи в същия дух, засягайки най-вече любимата си тема за ударите с метален стик. Едва успях да се изкопча и побързах да възстановя мозъчните си клетки с глътка алкохол. Казват — замислено продължи той, — че силното питие хапе като змия и… ако се не лъжа, задушава като смок. А пък аз казвам: „Нека хапе, нека души!“ Това му е работата. Извини ме за момент, старче, ще си приготвя още една змийска напитка.

Обърна се към масичката, а Бил го попита:

— Успя ли да го приспиш?

Лордът тъкмо посягаше към сифона, но учтиво отложи сложната операция с наливането на содата, за да отговори на домакина си.

— Да, изпълних поръчението ти, но това едва не ми струва живота. Уморен съм до смърт. Обаче го оставих да нанка като младенец, без да изпуска книгата „Голф за напреднали“. Доволен ли си?

— Задължен съм ти до гроб. А сега мисля да си легна.

— Почакай — спря го лордът. — Мисля, че вече е време твоята докторка да пристигне. Като имаме предвид, че пътуването дотук отнема около два часа… разбира се, ако не са спукали гума, ако не се е повредил двигателя или не са се загубили по пътя…

— Затваряй си устата! — сряза го Бил и побърза да се отдалечи.

Тидмаут го проследи с поглед и огорчено промърмори:

— Каква неучтивост!

Но тъй като му предстоеше по-важна работа, дори не се замисли върху странното поведение на приятеля си, а отново се залови със сифона.

Лордът проявяваше особена предпазливост по отношение на пръскащите устройства. От опит знаеше, че по-рязкото натискане на лостчето води до катастрофални последствия. Силната спиртна напитка може и да хапе като отровна змия, но понякога газираната вода изригва досущ като гейзер. Тидмаут знаеше за дебнещата го опасност, ето защо още повече се ядоса, когато след секунда в ръкавела му проникна ледена водна струя.

Нещастието го сполетя, защото докато внимателно подхождаше към лостчето, дочу току зад себе си възторжен глас. Лордът стреснато подскочи — винаги бе изпитвал ужас от призрачни гласове. В резултат на необмисленото му действие го заля цял водопад от газирана вода. Щом се поокопити от неочакваната баня, той се обърна и заядливо изрече:

— Дори да доживеем до хиляда години, никога повече не ме стряскайте така…

Не довърши изречението, защото едва сега видя на кого принадлежи гласът, но не повярва на очите си. Зад него стоеше първата от многобройните му съпруги — жизнерадостната Лоти Хигинботам. Отначало си каза, че това е привидение, сетне възкликна:

— Велики Боже! Как се озова тук?

Младата жена очевидно се чувстваше като у дома си. Остави куфара си на пода и ловко грабна чашата от ръката на лорда. Отпи голяма глътка и доволно въздъхна.

— Винаги те е бивало да приготвяш уиски със сода, Скуифи.

Това бе голям комплимент (пък и доста трогателен, защото свидетелстваше за хубави спомени от онези отдавна отминали дни), но лордът сякаш не го чу, а продължи смаяно да се взира в събеседницата си. След като си възвърна способността да говори, доста грубо попита:

— Какво търсиш тук?

— Кой, аз ли?

— Точно ти.

— Поканиха ме.

— Разкажи по-подробно.

— Чичото на Бил ми изпрати телеграма и ме покани в имението.

— Сякаш мълния проблесна пред очите на лорда и разсея мрака в съзнанието му. Спомни си за загадъчните намеци на сър Хюго. Ето какъв бил планът на коварния старец!

— Споменаваше ли се в телеграмата да връхлетиш тук посред нощ? — поинтересува се той.

— Тръгнах веднага щом получих съобщението. Стори ми се доста примамливо.

— Нима? — лордът се позамисли, сетне добави: — Добре дошла в имението и тъй нататък.

Лоти изглеждаше необичайно възбудена. Пърхаше като пеперуда из стаята, като внимателно разглеждаше мебелите и картините.

— Къщата си я бива — обяви най-накрая. — Мисля, че ще ми подхожда да бъда господарка на този дом. Тези пък кои са? — посочи тя към портретите.

— Далечни роднини. Предците на Бил.

— Кой от кой по-грозен — изкоментира Лоти, след като разгледа всяко изрисувано изображение. — Като споменахме Бил… знаеш ли дали ме очаква?

— Честно казано, не.

— О, значи ще го изненадам.

— Мисля, че ще му дойдеш като гръм от ясно небе — прочувствено изрече Тидмаут.

— Слушай — замисли се Лоти, — известно ли ти е защо сър Хюго ме покани тук?

На лорда му се прииска да потъне вдън земя. Знаеше причината, но в никакъв случай не можеше да я сподели с младата жена.

— Нямам представа — смотолеви накрая.

— А пък аз се досетих! — доволно възкликна Лоти.

— Докато пътувах с влака, си блъсках главата над този въпрос. Бил е открил, че не може да живее без мен. Знаех си, че рано или късно младежът ще се осъзнае. А сега страда за мен. Точно така, чезне от любов по скъпата си Лоти.

— Знаеш ли…

— Иначе не би накарал стария си чичо да ми телеграфира по спешност — размишляваше на глас русокосата.

Лордът затвори очи. Изглеждаше като човек, който отправя безмълвна молитва към Бога. Сетне промълви:

— Утре сутрин ще получиш подробна информация от възрастния роднина. Но ако послушаш съвета на един стар приятел, ако приемеш напътствията на онзи, с когото някога те свързваше свещен оброк, ще се изпариш при първа възможност.

— Какво?!

— При първа възможност!

— Какви ги дрънкаш?

Лорд Тидмаут мислено изстена. Усещаше, че не ще се справи с положението. Страхуваше се, че всеки момент ще довтаса възлюбената докторка на Бил, а самият Бил едва ли би се зарадвал в дома му да гъмжи от натрапили се дами. Достопочтеният, но вече изкуфял сър Хюго Дрейк беше забъркал страхотна каша.

— Скрий се някъде до сутринта — настоя той, — сетне ще ти помогна незабелязано да напуснеш дома.

Лоти безмълвно го изгледа. Нямаше високо мнение за умствените способности на бившия си съпруг, но никога досега не го беше виждала да пропада в бездната на безумието.

— Струва ми се, че напълно си откачил — обърна се към него. — Защо да напускам, и то тайно? Бил е осъзнал, че ме обича и че не може да живее без мен.

— Точно така — промърмори лордът. — Разбира се. Имаш право. Да. Безсъмнено. Но…

— Какво?

— Нищо, нищо. Виждаш ли онази врата на горния етаж? Това е моята стая, която ще ти отстъпя за тази нощ. Внимавай да не влезеш в стаята вляво — тя е на Бил. И така, приюти се в леглото ми.

— А ти какво ще правиш?

— Ще подремна на някое канапе. А сутринта…

Тя внимателно го изгледа.

— Слушай…

— Сега пък какво?

— Случило ли се е нещо?

— Не те разбирам.

— Държиш се толкова особено, че започвам да надушвам нещо гнило. Да не си намислил да ме разделиш с Бил?

— В никакъв случай.

— По-добре да не опитваш! — заканително изрече тя. — Хвана ли те да ми правиш мръсни номера, ще те убия. И с пълно право, нали?

— Да, скъпа.

— Е, щом се разбрахме, ще ти пожелая лека нощ.

— Лека нощ.

Когато най-сетне остана сам и се залута из сложния лабиринт на мислите си, лордът установи само един конкретен факт: че още не изпил уискито си и че повече от всичко на света копнее за живителната течност. Отиде до масичката и отново подхвана сложния ритуал. Едва бе приключил, когато отново го стресна нечий глас.

— Още ли си буден?

Този път смутител на спокойствието му се оказа старият Бил Банистър. Младежът явно беше неприятно изненадан от присъствието на Тидмаут и не успя да прикрие раздразнението си.

— Питам се защо вече не си в леглото.

— Ами ти защо не си легнеш? — не без основание се поинтересува лордът.

— Изнервен съм и не мога да заспя — гласеше отговорът.

Тидмаут съчувствено го изгледа. Щом досега Бил страдаше от безсъние, какво ли щеше да го налегне, след като чуеше последната новина?

— Бил… — подхвана той предпазливо, с тон на човек, който се кани да съобщи нещо извънредно неприятно.

— Трябва да споделя с теб важна информация.

— Ще ми я съобщиш утре сутринта.

— Въпросът не търпи отлагане. Имаме си гостенка.

— Знам.

— Така ли? — облекчено въздъхна лордът. — Не предполагах. Но откъде знаеш? — внезапно се озадачи той. — Тя току-що…

— Престани да дърдориш и върви да спиш.

— Добре, но…

— Млъкни!

— Лоти…

— Не споменавай името й!

— Искам да ти съобщя, че Лоти…

— Престани!

— Длъжен съм да те предупредя, че Лоти…

— Махай се от очите ми!

Лордът вдигна бял флаг.

— Както кажеш, старче — промърмори примирено.

— Доскоро виждане. И като си помисля, че дойдох тук да си отпочина…