Братя Грим
Колелото на късмета

Дванадесет наемници се върнали от Дитмарската война и донесли съвсем малко със себе си. Докато тъжни и отчаяни бродели из страната, и днес не знаели какво ще хапнат утре, срещнал ги един сиводрешко^[40], поздравил ги и попитал: „Откъде идвате и накъде отивате?“ Те отвърнали: „От войната и натам, където ще забогатеем, само дето не можем да намерим това място.“ Сиводрешкото рекъл: „Ако ме последвате, ще ви покажа как да постигнете желаното, а и нищо не искам в замяна.“ Наемниците се зачудили какво ли ще е това? „Нарича се колелото на късмета, с което разполагам така, че когото поставя върху него, се научава да предсказва и да изравя съкровища от земята; само че мога да ви поставя върху него единствено при условие, ако ми бъде дадена властта да взема със себе си едного от вашата група.“

Те поискали да узнаят кого от тях иска да вземе. Сиводрешкото казал: „Кого ми се иска да взема, ще се покаже по-късно, засега не зная.“ Наемниците дълго размисляли дали да го сторят, или да се откажат, но накрая решили: „Човек умира веднъж; ние можехме да паднем в битката край Дитмарсен или чумата да ни отнесе; сега ще рискуваме с нещо далеч по-леко, пък и засягащо само едного от нас.“ Та те се оставили в ръцете на оня мъж при условие той да ги постави върху колелото на късмета, а като отплата да задържи едного от тях, именно оня, когото пожелае.

След това сиводрешкото ги отвел на мястото, където стояло колелото, което било толкова огромно, че когато те се покачили на него, всеки седял на разстояние три опънати ръце от другия; а онзи им забранил само едно нещо: да се гледат един друг, докато седят върху колелото; и който не постъпи така, казал той, ще му строши врата. Когато всички се наредили седнали върху колелото, майсторът го захванал с ноктите на ръцете и краката си и започнал да го върти, като правел в продължение на дванадесет часа едно пълно завъртане всеки час. Тям се струвало, че отдолу им има бистра вода, подобна на огледало, в което се виждало всяко добро и зло, каквото замисляли, а людете, които виждали там, разпознавали и можели да ги назоват поименно. Над тях пък сякаш горял огън и се спускали нажежени шипове.

Когато изминали дванадесетте часа, майсторът на късмета бутнал от колелото един млад мъж, който бил син на градоначалника на Майсен, и го отнесъл със себе си през огнените пламъци. Другите единадесет не знаели какво се е случило с тях, потънали в безпаметен дълбок сън и след като лежали няколко часа под открито небе, се събудили, но дрехите върху телата им и ризите били станали напълно трошливи от голямата горещина върху колелото и се разпаднали, когато били докоснати.

Сетне те се надигнали и всеки поел по пътя си с надеждата да прекарат дните си в доволство и щастливо безделие, ала останали бедни като преди и били принудени да изпросват хляба си от врата на врата.