Лорън Кейт
Екстаз (4)

Пътищата се разделят

Габ пристъпи напред.

— Кам е прав. Чувала съм Съдниците да говорят за тези размествания. — Тя подръпваше ръкавите на бледожълтата си дълга кашмирена жилетка, сякаш никога нямаше да се стопли. — Наричат се „времетръси“. Представляват леки вълни в нашата реалност.

— И колкото повече се приближава той — добави Роланд, винаги изтънчено остроумен, — толкова по–близо сме ние до последното място на неговото Падение и толкова по–чести и по–ожесточени ще стават времетръсите. Времето започва да се колебае в подготовка за пренаписването си.

— Както компютърът ти блокира все по–често и по–често, преди харддискът да се срине и да заличи курсовата ти работа от двайсет страници? — добави Майлс. Всички го погледнаха объркано. — Какво? — каза той. — Ангелите и демоните не пишат ли домашни?

Лус се отпусна на един от дървените столове пред една празна маса. Чувстваше се куха, сякаш времетръсът беше разхлабил някаква важна част в нея и тя я бе изгубила завинаги. Сприхавите гласове на ангелите се кръстосваха объркано в ума й, но не изричаха нищо, което да е от полза. Трябваше да спрат Луцифер, а тя виждаше, че никой от тях не знае точно как да го направи.

— Венеция. Виена. И Авиньон. — Ясният глас на Даниел проби през шума. Той седна до Лус и обви ръка около облегалката на стола й. Върховете на пръстите му докоснаха леко рамото й. Когато той протегна „Книгата на Пазителите“, за да могат всички да видят, останалите утихнаха. Всички се съсредоточиха.

Даниел посочи един абзац с гъсто напечатан текст. Дотогава Лус не беше осъзнала, че книгата е написана на латински. Разпозна няколко думи от годините изучаване на латински в Доувър. Даниел беше подчертал и оградил няколко думи и беше направил някои бележки в полетата на страниците, но книгата беше толкова стара и протрита, че страниците бяха почти нечетливи.

Ариана кръжеше над него.

— Този почерк е наистина кошмарен.

Даниел не изглеждаше смутен. Докато нахвърляше нови записки, почеркът му бе тъмен и елегантен и събуди в Лус топло чувство за нещо познато, когато осъзна, че го бе виждала преди. Топлеше я всяко нещо, което й напомняше колко дълга и дълбока е била любовната й връзка с Даниел, макар и знакът, който й го напомняше, да бе нещо дребно, като ръкописния шрифт, който преминаваше плавно през столетията, показвайки ясно, че Даниел й принадлежи.

— Летопис за онези ранни дни след Падението бил създаден от Небесното войнство от отказалите да сключат съюз ангели, които били прокудени от Рая — каза той бавно. — Но тази история е напълно откъслечна и несвързана.

— История ли? — повтори Майлс. — Значи просто намираме няколко книги и ги прочитаме и те, един вид, ще ни кажат къде да отидем?

— Не е толкова просто — каза Даниел. — Нямаше книги в смисъла, който би означавал нещо за вас сега; това бяха дните на началото. Затова нашето минало и нашите истории бяха записани чрез други средства.

Ариана се усмихна:

— Тук ще стане сложно, нали?

— Историята е била обвързана с реликви — много реликви, в течение на хилядолетия. Но има конкретно три, които изглеждат свързани с нашето търсене, три, които може да съдържат отговора за това, къде ангелите са паднали на Земята.

Не знаем какви са тези реликви, но знаем къде са споменати за последно: Венеция, Виена и Авиньон. Намирали са се на тези три места по време на проучванията и писането на тази книга. Но това беше отдавна, а дори и тогава никой не можеше да каже дали предметите — каквито и да са те — са още там.

— Значи в крайна сметка това може да се окаже едно божествено търсене на зелен хайвер — въздъхна Кам. — Отлично. Ще си прахосаме времето, търсейки мистериозни предмети, които може, а може и да не ни кажат онова, което имаме нужда да узнаем, на места, на които може да са, а може и да не са, от столетия.

Даниел сви рамене:

— Накратко, да.

— Три реликви. Девет дни. — Очите на Анабел потрепнаха. — Това не е много време.

— Даниел беше прав. — Погледът на Габ се стрелна светкавично напред–назад между ангелите. — Трябва да се разделим.

За това бяха спорили Кам и Даниел, преди стаята да започне да се тресе. Дали щяха да имат по–добър шанс да открият всички реликви навреме, ако се разделят.

Габ изчака Кам да кимне неохотно, а после каза:

— Тогава е решено. Даниел и Лус — вие поемате първия град. — Тя погледна надолу към записките на Даниел, после отправи към Лус храбра усмивка. — Венеция. Тръгнете към Венеция и намерете първата реликва.

— Но каква е първата реликва? Знаем ли изобщо? — Лус се надвеси над книгата и видя нахвърляна с химикал скица в полето на страницата.

Сега Даниел също изучаваше скицата, клатейки леко глава към изображението, което беше нарисувал преди стотици години. Изглеждаше почти като поднос за сервиране, от онези, които майката на Лус все търсеше в антикварните магазини.

— Това успях да сглобя като образ от изучаването на псевдоепиграфите — отхвърлените евангелски текстове на ранната църква.

Имаше яйцевидна форма, със стъклено дъно, което Даниел беше изобразил умело, скицирайки фона от другата страна на прозрачната основа. Подносът, или каквато там беше реликвата, имаше от двете страни нещо като малки очукани дръжки. Даниел дори беше начертал мащаб под него и според скицата му артефактът беше голям — около осемдесет на сто сантиметра.

— Почти не помня да съм рисувал това. — Даниел звучеше разочарован от себе си. — Знам не по–добре от вас какво е.

— Сигурна съм, че щом стигнете там, ще можете да го разгадаете — каза Габ, полагайки усилия да звучи окуражаващо.

— Ще успеем — потвърди Лус. — Сигурна съм, че ще успеем.

Габ примигна, усмихна се и продължи:

— Роланд, Анабел и Ариана — вие тримата ще отидете във Виена. Така остава… — Устата й потрепна, когато осъзна какво се канеше да каже, но въпреки това тя събра смелост. — Моли, Кам и аз ще вземем Авиньон.

Кам изопна плещи назад и разпери зашеметяващо златистите си криле с мощно напористо движение, като се блъсна в Моли с връхчето на дясното си крило и я отблъсна пет стъпки назад.

— Направи го пак и ще те смачкам — изсъска Моли, гледайки гневно един отпечатък от килима върху лакътя си. — Всъщност… — Тя понечи да се нахвърли върху Кам с вдигнат юмрук, но Габ се намеси.

Тя дръпна грубо Кам и Моли и ги раздели с пресилено драматична въздишка.

— Като говорим за смачкване, наистина бих предпочела да не се налага да смачкам следващия от вас, който предизвика другия — тя се усмихна сладко на двамата си спътници–демони, — но ще го направя. Това ще бъдат девет много дълги дни.

— Да се надяваме, че ще са дълги — промърмори Даниел.

Лус се обърна към него. Онази Венеция, която си представяше, беше като излязла от туристически пътеводител: снимки като пощенски картички, с лодки, стрелкащи се из каналите, залези над високи катедрални шпилове, и тъмнокоси момичета, които ближеха италиански сладолед. Това не беше пътуването, което щяха да предприемат. Не и когато краят на света посягаше да ги достигне с остри като бръснач хищни нокти.

— А щом намерим и трите реликви? — попита Лус.

— Ще се срещнем на планината Синай — каза Даниел, — ще обединим реликвите…

— И ще прочетем кратка молитва те да хвърлят някаква светлина по въпроса къде сме се приземили при падането си — промърмори Кам мрачно, като разтриваше чело. — Като на този етап всичко, което ни остава, е някак да подлъжем адската хрътка с психопатични наклонности, която стиска цялото ни съществуване в челюстта си, че просто трябва да зареже глупавия си план за вселенско господство. Какво би могло да е по–просто? Мисля, че имаме всички основания да изпитваме оптимизъм.

Даниел хвърли поглед през отворения прозорец. Слънцето преминаваше над спалното помещение и Лус примижа, за да погледне навън.

— Трябва да тръгнем възможно най–скоро.

— Добре — съгласи се Лус. — В такъв случай, трябва да си отида вкъщи, да си опаковам багажа, да си взема паспорта… Умът й се завъртя вихрено в сто посоки, когато тя започна мислено да съставя списък със задачи. Родителите й щяха да бъдат в мола поне още два часа — достатъчно време да се втурне вкъщи и да си събере нещата…

— О, колко сладко. — Анабел се засмя, прелитайки до тях, с крака на сантиметри от земята. Крилете й бяха мускулести и тъмно–сребристи като буреносен облак, показващи се през невидимите прорези на наситено розовата й тениска. — Извинявай, че се намесвам, но… никога преди не си пътувала с ангел, нали?

Разбира се, че беше. Чувството как крилете на Даниел издигат тялото й през въздуха беше по–естествено от всичко. Полетите й можеше и да са били кратки, но бяха незабравими. Именно по време на тях Лус се беше чувствала най–близо до него: с ръцете му, обвити около кръста й, сърцето му, биещо плътно до нейното, белите му криле, които защитаваха двамата, карайки Лус да се чувства безусловно и невероятно обичана.

Беше летяла с Даниел десетки пъти в сънищата си; но само три пъти в будно състояние: веднъж — над закътаното езеро зад „Меч и Кръст“, втори път — по крайбрежието в „Шорлайн“, и надолу от облаците към бунгалото предишната нощ.

— Предполагам, че никога не сме летели толкова надалеч заедно — каза тя накрая.

— За вас двамата май е проблем дори да стигнете само до целувка — не се сдържа да каже Кам.

Даниел не му обърна внимание.

— Мисля, че при нормални обстоятелства би се насладила ма пътуването. — Изражението му стана гневно, буреносно. — Но през следващите девет дни нямаме място за нормален живот.

Лус почувства ръцете му отзад на раменете си, как събират косата й и я повдигат от врата й. Даниел я целуна по линията, очертана от деколтето на пуловера, обвивайки ръце около талията й. Лус затвори очи. Знаеше какво следва. Най–прекрасният звук, който съществуваше — онзи елегантен свистящ звук, с който любовта на живота й разперваше белите си като снежна пряспа криле.

Светът от другата страна на клепачите й потъмня леко под сянката на крилете му, а в сърцето й се надигна топлина. Когато отвори очи, крилете бяха пред нея, по–великолепни от всякога. Тя се облегна леко назад, сгушвайки се удобно в гърдите на Даниел, сякаш те бяха защитна стена, когато той се извърна към прозореца.

— Това е само временна раздяла — заяви Даниел на останалите. — Късмет и бързи криле.

 

 

С всеки дълъг размах на крилете на Даниел се издигаха с хиляда стъпки. Въздухът, първоначално хладен и натежал от влагата на Джорджия, стана студен и остър в дробовете на Лус, когато се издигнаха. Вятърът се врязваше в ушите й. Очите й започнаха да сълзят. Земята отдолу стана далечна, а светът, който се съдържаше в нея, се сля и се смали в изумително зелено платно за рисуване. „Меч и Кръст“ се смали до размерите на отпечатък от палец. После изчезна.

Първият проблясък от океана, който Лус зърна, я изпълни със замайване и възхищение, докато отлитаха от слънцето, към тъмния хоризонт.

Да лети с Даниел беше по–вълнуващо, по–наситено преживяване, отколкото паметта й би успяла да си спомни. И все пак нещо се беше променило: Лус вече беше усвоила как става. Чувстваше се спокойна, в синхрон с Даниел, спокойна и отпусната във формата на ръцете му. Краката й бяха кръстосани в глезените, носовете на ботушите й докосваха носовете на неговите. Телата им се полюшваха в унисон, реагирайки на движението на крилете му, които се извиваха в дъга над главите им и запречваха слънцето, после се размахваха с пълна скорост назад, за да завършат нов мощен размах.

Подминаха линията на облаците и изчезнаха в мъглата. Около тях нямаше нищо, освен тънки бели нишки и забулената от облачна мъгла ласка на влагата. Ново размахване на криле. Ново устремяване в небето. Лус дори не се запита как щеше да диша тук горе в границите на атмосферата. Беше с Даниел. Беше добре. Бяха се отправили да спасят света.

Скоро Даниел премина в хоризонтален полет вече летейки ме толкова като ракета, колкото като невъобразимо силна птица. Не забавиха скорост — ако изобщо имаше промяна, тя беше, че скоростта им се увеличи, — но когато телата им заеха положение успоредно на земята, ревът на вятъра утихна, а светът стана ярко бял и зашеметяващо тих, толкова спокоен и мирен, сякаш бе възникнал току–що и още никой не беше експериментирал със звука.

— Добре ли си? — Гласът му я обгърна като мек пашкул, карайки я да се чувства така, сякаш каквото и да не беше наред в света, можеше да бъде поправено от загрижеността на любовта.

Тя наклони глава наляво да го погледне. Лицето му беше спокойно, с кротко усмихнати устни. От очите му се лееше виолетова светлина, толкова наситена, че дори само тя можеше да задържи Лус във въздуха.

— Замръзваш — прошепна той в ухото й, като галеше пръстите й, за да ги стопли, изпращайки мънички приливи на топлина из тялото й.

— Сега съм по–добре — каза тя.

Пробиха облачната пелена: беше като онзи миг на борда на самолет, когато изгледът от замъгления овален прозорец сменя цвета си от едноцветно сиво с безкрайна палитра от цветове. Разликата беше, че прозорецът и самолетът бяха изчезнали, без да оставят нищо между кожата и розовите като цвета на мидени черупки нюанси на привечерните облаци на изток, блестящия индигов цвят на небето във висините.

Облачният пейзаж се яви пред тях, чужд и завладяващ и както винаги, завари Лус неподготвена. Това беше друг свят, който единствено тя и Даниел обитаваха, висок свят, върховете на май–високите минарета на любовта.

Кой ли простосмъртен не си беше мечтал за това? Колко пъти Лус беше копняла да е от другата страна на някой самолетен прозорец? Да лъкатуши боса през непознатото, бледо злато на някой целунат от слънцето дъждовен облак отдолу? Сега беше тук и бе завладяна от красотата на един далечен свят, който почувства върху кожата си.

Но Лус и Даниел не можеха да спрат. Не можеха да спрат дори веднъж през следващите девет дни — или всичко щеше да спре.

— Колко време ще ни отнеме да стигнем до Венеция? — попита тя.

— Не би трябвало да е още много — прошепна Даниел в ухото й.

— Звучиш като пилот, който е в режим на задържане вече от час и за пети път казва на пасажерите си „само още десет минути“ — подразни го Лус.

Когато Даниел не реагира, тя вдигна поглед към него. Той се мръщеше объркано. Смисълът на метафората му убягваше.

— Никога не си се качвал на самолет — каза тя. — За какво ти е, когато можеш да правиш това? — Тя посочи към великолепните му размахващи се криле. — Цялото чакане и плащане на разни такси вероятно ще те подлудят.

— Бих искал да се кача на самолет с теб. Може би ще си направим едно пътуване до Бахамите. Хората летят дотам, нали?

— Да. — Лус преглътна. — Хайде. — Не се сдържа и си помисли колко много невъзможни неща трябваше да се случат точно по подходящия начин, за да могат двамата да пътуват като нормална двойка. Твърде трудно беше да мисли за бъдещето точно сега, когато на карта беше заложено толкова много. Бъдещето беше така мъгляво и далечно, както земята отдолу — и Лус се надяваше, че ще е също толкова красиво.

— Колко време ще отнеме всъщност?

— Четири, може би пет часа при тази скорост.

— Но няма ли да имаш нужда от почивка? Да презаредиш? — Лус сви рамене, все още смущаващо несигурна как действа тялото на Даниел. — Няма ли да се уморят ръцете ти?

Даниел се изкиска.

— Какво?

— Току–що долетях от Рая, и, Боже, ръцете ми са толкова уморени. — Даниел я стисна закачливо за талията. — Представата, че ръцете ми някога могат да се уморят да те прегръщат, е абсурдна.

Сякаш за да го докаже, Даниел изви гърба си като дъга, като изтегли крилете си високо над раменете и удари леко с тях веднъж. Когато телата им се устремиха елегантно нагоре, заобикаляйки един облак, той пусна едната си ръка от талията й, за да покаже, че може умело да я държи само с една ръка. Свободната му ръка се изви напред и Даниел прокара леко пръсти по устните й в очакване на целувката й. Когато тя го целуна, той отново обгърна талията й с ръка и със замах освободи другата си длан, правейки драматичен завой наляво. Тя целуна и тази ръка. После раменете на Даниел гъвкаво се обвиха около нейните, обгръщайки ги в достатъчно здрава прегръдка, за да може да пусне и двете си ръце, които обгръщаха кръста й, и въпреки това, по някакъв начин, тя да остане във въздуха. Чувството беше толкова възхитително, толкова радостно и свободно, че Лус се разсмя. Той направи широк лупинг във въздуха. Косата й се разпиля по цялото лице. Не се страхуваше. Летеше.

Улови ръцете на Даниел, когато те отново обгърнаха талията й.

— Сякаш сме създадени да правим това — каза тя.

— Да. Сякаш да.

Той летеше нататък, без да се поколебае дори за миг. Стрелкаха се през облаци и открит въздух, през кратки, прекрасни дъждовни бури, изсъхвайки на вятъра миг по–късно. Подминаваха трансатлантически самолети с такава огромна скорост, че Лус си представи как пасажерите вътре не забелязват нищо, освен ярък, неочакван сребрист проблясък и може би слаба турбуленция, от която по питиетата им пробягват леки вълни.

Когато започнаха да се реят над океана, облаците оредяха. Лус усети соления дъх от тежестта на дълбините му чак тук горе, и мирисът беше като на океан от друга планета — не дъхащ на варовик като в „Шорлайн“, не и възсолен като у дома. Крилете на Даниел хвърляха великолепни сенки по набраздената му повърхност отдолу, която беше някак успокояваща, макар да й бе трудно да повярва, че самата тя беше част от видението, което виждаше в кипящото море.

— Лус? — попита Даниел.

— Да?

— Какво беше усещането да си близо до родителите си тази сутрин?

Очите й проследиха очертанията на два самотни острова в тъмната водна шир отдолу. Зачуди се отнесено къде ли се намираха, колко далече от вкъщи.

— Беше трудно — призна тя. — Предполагам, че се почувствах така, както сигурно си се чувствал ти милион пъти. Далече от хора, които обичам, защото не мога да бъда честна с тях.

— Страхувах се от това.

— В някои отношения е по–лесно да бъда около теб и другите ангели, отколкото да бъда близо до собствените си родители и най–добрата си приятелка.

Даниел се замисли за миг:

— Не искам това за теб. Не би трябвало да е така. Всичко, което някога съм искал, е да те обичам.

— Аз също. Това е всичко, което искам. — Но още докато го изричаше, загледана през избледнялото небе на изток, Лус не можеше да спре да превърта в ума си онези последни минути у дома, обзета от желание да беше направила нещата по различен начин. Трябваше да прегърне баща си малко по–силно. Трябваше да слуша, наистина да слуша, съветите на майка си, докато излизаше през вратата. Трябваше да прекара повече време, разпитвайки най–добрата си приятелка за живота й в „Доувър“. Не биваше да е толкова себична и толкова припряна. Сега всяка секунда я отвеждаше все по–далече от Гъндърболт и родителите й и Кали, като във всяка секунда Лус се бореше с нарастващото чувство, че може да не види никого от тях повече.

С цялото си сърце, Лус вярваше в онова, което правеха тя, Даниел и останалите ангели. Но това не беше първият път, когато изоставяше любимите си хора заради Даниел. Спомни си за погребението, което беше видяла в Прусия, тъмните вълнени палта и влажните зачервени очи на любимите си хора, замъглени от скръб заради преждевременната й, внезапна смърт. Помисли си за красивата си майка в средновековна Англия, където беше прекарала Деня на Свети Валентин; сестра си, Хелън; и добрите си приятелки Лора и Елинор. От животите, които бе посетила, единствено в този не бе станала свидетел на собствената си смърт, но беше видяла достатъчно, за да знае, че имаше близки хора, които щяха да бъдат разбити от неизбежната смърт на Лусинда. Стомахът й се присви само като си го представи. А после Лус си спомни за Лучия, момичето, каквото бе тя в Италия, което бе изгубило семейството си във войната, което си нямаше никого, освен Даниел, чийто живот — макар и кратък — си бе струвал заради любовта му.

Когато тя се притисна по–дълбоко към гърдите му, Даниел плъзна ръце нагоре по ръкавите на пуловера й и прокара пръсти в кръг около ръцете й, сякаш рисуваше малки ореоли по кожата й.

— Кажи ми най–хубавата част от всичките ти животи.

Прииска й се да каже: когато те намирах, всеки път. Но не беше толкова просто. Беше трудно дори да мисли за тях като за отделни неща. Миналите й животи започнаха да се въртят вихрено заедно и да се движат бързо, прескачайки като стъкла на калейдоскоп. Ето го онзи прекрасен момент в Таити, когато Лулу беше татуирала гърдите на Даниел. И начинът, по който бяха напуснали една битка в древен Китай, защото тяхната любов беше по–важна от воденето на която и да е война. Можеше да изброи дузина секси откраднати мигове, дузина великолепни, горчиво–сладки целувки. Лус знаеше, че те не бяха най–хубавите части.

Най–хубавата част беше сега. Това можеше да вземе със себе си от пътуванията си през вековете: Той си струваше всичко заради нея, и тя си струваше всичко за него. Единственият начин да изживеят онова дълбоко ниво на своята любов беше да влязат във всеки нов момент заедно, сякаш времето беше направено от облаци. И ако то се свеждаше до тези следващи девет дни, Лус знаеше, че тя и Даниел ще рискуват всичко за любовта си.

— Това беше истинско образование — каза тя накрая. — Когато за пръв път пристъпих сама, вече бях твърдо решена да разваля проклятието. Но бях съкрушена и объркана, докато не започнах да осъзнавам, че във всеки живот, който посещавах, научавах нещо важно за себе си.

— Какво например? — Бяха толкова високо, че очертанието на извивката на Земята се виждаше на ръба на притъмняващото небе.

— Научих, че това, което ме убива, не е просто фактът, че съм те целунала, че има повече общо с това, което осъзнавам в момента, колко голяма част от себе си и от миналото си мога да възприема.

Почувства как Даниел кима зад нея.

— Това винаги е било най–голямата загадка за мен.

— Научих, че миналите ми превъплъщения невинаги са били свестни хора, но въпреки това ти обичаше душата в тях. А от твоя пример научих как да разпознавам душата ти. Ти имаш… особено сияние, ярък блясък, и дори когато преставаше да приличаш на физическия си образ, можех да пристъпя в нов живот и да те позная. Виждах душата най–напред, преди лицето ти, каквото и да беше то във всеки един живот. Ти представляваше едновременно своето чуждо египетско превъплъщение и онзи Даниел, за когото копнеех и когото обичах.

Даниел обърна глава да я целуне по слепоочието:

— Вероятно не осъзнаваш това, но силата да разпознаваш душата ми винаги е била в теб.

— Не, не можех — някога не бях способна да…

— Била си, просто не си го знаела. Мислеше си, че си луда. Виждаше Вестителите и ги наричаше „сенки“. Мислеше, че те преследват цял живот. А когато за пръв път ме срещна в „Меч и Кръст“, или може би когато за пръв път осъзна, че държиш на мен, вероятно си видяла нещо друго, което не си можела да обясниш, и си се опитала да отречеш?

Лус стисна здраво очи, спомняйки си:

— Ти оставяше виолетова мъгла във въздуха, когато минаваше наблизо. Но щом мигнех, тя изчезваше.

Даниел се усмихна:

— Не знаех това.

— Какво имаш предвид? Току–що каза…

— Представях си, че си виждала нещо, но не знаех какво е. Каквото и привличане да си разпознала в мен, в душата ми, то би се проявило по различен начин, в зависимост от това как си имала нужда да го видиш. — Той й се усмихна. — По този начин душата ти работи заедно с моята. Виолетовото сияние е хубаво. Радвам се, че е било точно това.

— На теб как ти изглежда душата ми?

— Не бих могъл да сведа описанието й до думи, но красотата й е ненадмината.

Това беше добър начин да опише този полет през света с Даниел. Звездите блещукаха в обширни галактики навсякъде около тях. Луната беше огромна и обсипана с кратери, наполовина забулена от бледосив облак. Лус беше затоплена и защитена в обятията на ангела, когото обичаше — лукс, който й беше липсвал толкова много по време на пътуването й през Вестителите. Тя въздъхна и затвори очи…

И видя Бил.

Видението беше натрапчиво, нахлувайки в ума й, макар да не беше ужасният, разярен звяр, в какъвто се беше превърнал Бил, когато го видя за последно. Беше си просто Бил, нейният гаргойл с цвят на кремък, който я държеше за ръка, за да отлетят от мачтата на разбития кораб в Таити. Не знаеше защо този спомен я спохожда в обятията на Даниел. Но още можеше да почувства формата на малката му каменна ръка в своята. Спомни си как я бяха удивили силата и грациозността му. Спомни си как се беше чувствала в безопасност с него.

Сега по кожата й пролазиха тръпки и тя се сгърчи неудобно в прегръдките на Даниел.

— Какво има?

— Бил. — Думата имаше кисел вкус.

— Луцифер.

— Знам, че е Луцифер. Знам това. Но за съвсем кратко време там той беше за мен нещо друго. По някакъв начин мислех за него като за приятел. Преследва ме мисълта колко много му позволих да се доближи. Срамувам се.

— Недей. — Даниел я прегърна плътно. — Неслучайно го наричат Утринната Звезда. Луцифер беше красив. Някои казват, че бил най–красивият. — На Лус й се стори, че долови нотка на ревност в тона на Даниел. — Беше също и най–обичаният, не само от Трона, но и от мнозина ангели. Помисли си какво влияние има над простосмъртните. Тази сила идва от същия извор. — Гласът му потрепери, после стана много овладян: — Не бива да се срамуваш, че си се подлъгала по него, Лус… — Даниел млъкна внезапно, макар да звучеше, сякаш има да каже още.

— Отношенията между нас се обтягаха — призна тя, — но никога не съм си представяла, че той може да се превърне в такова чудовище.

— Няма по–черна тъма от тази на покварената ярка светлина. Погледни. — Даниел измести ъгъла на крилете си и полетяха назад в широка дъга, въртейки се около външната страна на извисяващ се облак. Едната страна беше златисто–розова, осветена от последния лъч на вечерното слънце. Другата страна — забеляза Лус, докато кръжаха — беше тъмна и натежала от дъжд. — Ярка светлина и мрак, примесени заедно, и двете необходими, за да бъде това такова, каквото е. Така е за Луцифер.

— А също и Кам? — попита Лус, когато Даниел завърши кръга, за да поднови полета им над океана.

— Знам, че му нямаш доверие, но можеш да му се довериш. Аз му се доверявам. Мрачността на Кам е легендарна, но тя е само тъничка частица от личността му.

— Но тогава защо би взел страната на Луцифер? Защо би го сторил който и да е от ангелите?

— Кам не го стори — каза Даниел. — Не и отначало, във всеки случай. Времето беше много несигурно. Безпрецедентно. Невъобразимо. По времето на Падението имаше някои ангели, които застанаха на страната на Луцифер веднага, но имаше и други, като Кам, които Тронът прокуди, защото не бяха направили избора си достатъчно бързо. Останалата част от историята беше бавно избиране на страни, когато ангелите се връщаха в Небесното паство или в редиците на Ада, докато останаха само неколцина паднали, които не бяха сключили съюз с никого.

— Там ли се намираме сега? — попита Лус, макар да знаеше, че Даниел не обича да говори за това как още не е избрал страна.

— Някога ти наистина харесваше Кам — каза Даниел, внимателно отклонявайки темата от себе си. — В продължение на няколко живота на Земята тримата бяхме много близки. Чак много по–късно, след като сърцето на Кам беше разбито, той премина на страната на Луцифер.

— Какво? Коя беше тя?

— Никой от нас не обича да говори за нея. Никога не трябва да се изпускаш, че знаеш — каза Даниел. — Негодувах срещу избора му, но не мога да кажа, че не го разбирах. Не знам какво бих направил, ако някога те изгубя наистина. Целият ми свят ще притъмнее.

— Това няма да се случи — каза Лус твърде бързо. Знаеше, че този живот беше последният й шанс. Ако умреше сега, нямаше да се върне.

Имаше хиляди въпроси — за жената, която Кам беше изгубил, за странното треперене в гласа на Даниел, когато говореше за привлекателността на Луцифер, за това къде се беше намирала тя по време на неговото падане. Но усещаше клепачите си натежали, а тялото си — отпуснато от изтощение.

— Почини си — прошепна нежно в ухото й Даниел. — Ще те събудя, когато се приземяваме във Венеция.

Това беше цялото позволение, което й трябваше, за да се унесе. Тя затвори очи, за да прогони фосфоресциращите вълни, които се разбиваха на хиляди футове отдолу, и влетя в свят, пълен със сънища, където девет дни не означаваха нищо, където можеше да се спуска и издига, и да се носи в блестящите облаци, където можеше да лети свободно, в безкрайността, без най–малкия шанс да падне.