Лорън Кейт
Екстаз (17)

Дарът

— Не мога!

— Можеш — каза Дий. — И ще го направиш. Никой друг не може да го направи.

— Защо?

Дий погледна през рамо в посоката на Даниел. Той още седеше, гледайки към Лус, но сякаш не я виждаше. Никой от ангелите не се изправи да й помогне.

Дий заговори шепнешком:

— Ако, както твърдиш, наистина си напълно решена да развалиш проклятието си…

— Знаеш, че съм.

— Тогава трябва да използваш кръвта ми, за да го развалиш.

Не. Как можеше нейното проклятие да е обвързано с кръвта на някой друг? Дий ги беше довела тук до Куим Малак, за да им разкрие мястото на Падението на ангелите. Това беше нейната роля като дезидератум. Нямаше нищо общо с проклятието на Лус.

Имаше ли?

Развали проклятието. Разбира се, че Лус искаше да го направи: това беше всичко, което искаше.

Можеше ли да го развали, точно тук, точно сега? Как щеше да живее спокойно, ако убиеше Дий? Лус погледна към старата жена, която хвана ръцете й.

— Не искаш ли да узнаеш истината за първоначалния си живот?

— Разбира се, че да. Но защо, ако те убия, това ще разкрие миналото ми?

— Ще разкрие всевъзможни неща.

— Не разбирам.

— О, скъпа. — Дий въздъхна, плъзвайки поглед покрай Лус към останалите. — Тези ангели постъпиха добре, че те опазиха — но освен това те закриляха и се грижеха да си доволна. Дойде време да се пробудиш, Лусинда, а за да се пробудиш, трябва да действаш.

Лус се извърна. Погледът в златистите очи на Дий беше твърде умолителен, твърде напрегнат.

— Нагледах се на смърт.

Един–единствен ангел се надигна от кръга, който бяха образували около Куим Малак.

— Ако не може да го направи, значи не може.

— Млъквай, Кам — каза Ариана. — Сядай.

Кам пристъпи напред, обръщайки се към Лус. Слабото му тяло хвърляше сянка през Плочата.

— Доведохме нещата дотук. Не може да се каже, че не опитахме всичко. — Обърна се с лице към останалите. — Но може би тя просто не може. Съществува предел на нещата, които можеш да поискаш от един човек. Няма да е първият залог, заради който някой е изгубил цяло състояние. Така че какво, ако се случи да е последният?

Тонът му не съответстваше на думите, нито пък очите му, които изричаха с отчаяна искреност: Можеш да направиш това. Трябва.

Лус претегли кинжала в дланта си. Беше видяла как острието му прерязва гърлото на Пен и отнема живота й. Беше го почувствала как опарва плътта й, когато София се опита да я убие в параклиса в „Меч и Кръст“. Единствената причина, поради която Лус не беше мъртва сега, беше, че Даниел бе нахълтал през розовия прозорец да я спаси. Единствената причина, че нямаше белег, беше целебното докосване на Габ. Бяха запазили живота й за този момент. За да може тя да отнеме друг.

Дий усети колко далече страхът е отнесъл Лус. Направи знак на Кам да седне.

— Навярно ще бъде по–добре, скъпа, ако не мислиш за това като за отнемане на живота ми. Ти ще ми дадеш най–големия дар, Лусинда. Не можеш ли да видиш, че съм готова да продължа? — Тя изви устни в усмивка. — Знам, че е трудно за разбиране, но в пътуването на едно смъртно тяло идва момент, когато то се стреми да умре по възможно най–полезния начин. Наричали са това „добра смърт“. Време ми е да си отида и ако ми дадеш дара на тази много добра смърт, обещавам, че няма да съжаляваш.

Със сълзи, парещи очите й, Лус погледна зад Дий:

— Дан…

— Не мога да ти помогна, Лус. — Даниел проговори още преди тя да е изрекла докрай името му. — Трябва да направиш това сама.

Роланд се надигна от мястото си и разгледа картата. Погледна на изток към луната:

— Ако ще го правим, когато трябва, тогава ще е добре да го направим бързо.

— Няма много време — изтълкува Дий думите му, полагайки крехката си ръка върху рамото на Лус.

Ръцете на Лус трепереха, потейки се върху тежката сребърна дръжка на кинжала, заради което ставаше трудно да го държи. Зад Дий можеше да види Плочата с наполовина начертаната карта, а отвъд картата — Куим Малак, в който бе прибран на сигурно място стъкленият ореол. Сребърният Потир стоеше в краката на Дий.

Лус беше минавала през жертвоприношение преди: в Чинен Итца, когато се беше съединила с миналото си превъплъщение Икс Куат. Ритуалът й се струваше безсмислен. Защо трябваше едно скъпо нещо да умре, за да могат други скъпи неща да оживеят? Нима създателят на тези правила не мислеше, че те заслужават обяснение? Беше както когато от Авраам бе поискано да пожертва Исаак. Нима Бог беше създал любовта, за да направи болката още по–силна?

— Ще направиш ли това за мен? — попита Дий.

Развали проклятието.

— Ще го направиш ли за себе си?

Лус държеше ножа между разтворените си длани.

— Какво трябва да направя?

— Ще те напътствам. — Лявата ръка на Дий се сключи около дясната на Лус, която се сключи около кинжала. Ръкохватката беше хлъзгава от потта по дланите й.

Освободила дясната си ръка, Дий развърза наметалото си и го изхлузи, заставайки пред Лус в дълга бяла туника. Горната част на гърдите й беше оголена, разкривайки татуировката й с форма на връх от стрела.

При вида й Лус изхлипа.

— Моля те, не се тревожи, скъпа. Аз съм от специална раса и този момент винаги е бил моята съдба. Едно бързо забиване на острието в сърцето ми би трябвало да ме освободи.

Лус имаше нужда да чуе именно това. Кинжалът потрепери, докато Дий го направляваше към татуировката на гърдите си. Това обаче беше единственото успокоение, което старата жена можеше да й даде: Лус знаеше, че скоро ще трябва да държи кинжала сама.

— Справяш се чудесно.

— Чакай! — изпищя Лус, когато острието бодна плътта на Дий. Червена точица кръв разцъфна върху кожата й, точно над крайчеца на туниката. — Какво ще се случи с теб, когато умреш?

Дий се усмихна толкова спокойно, че Лус не се съмняваше, че ще последва нещо хубаво.

— Но разбира се, скъпа, ще попадна в шедьовъра.

— Ще отидеш в Рая, нали?

— Лусинда, нека не говорим за…

— Моля те. Не мога да те изпратя вън от този живот, освен ако не знам как ще изглежда следващият ти. Ще те видя ли пак? Нима просто ще си отидеш като ангел?

— О, не, моята смърт ще бъде таен живот, като сън — каза Дий. — По–хубава от сън, всъщност, защото най–после ще мога да сънувам. В живота Бродниците във вечността никога не сънуват. Ще сънувам д–р Ото. От толкова отдавна не съм виждала любимия си, Лусинда. Със сигурност можеш да разбереш?

На Лус й идваше да заплаче. Разбираше. Естествено, че разбираше поне това.

Треперейки още по–силно, тя прокара ножа назад над татуировката върху гърдите на Дий. Старата жена стисна съвсем леко ръцете й.

— Бъди благословена, дете. Дано те споходи изобилна благословия. Побързай сега. — Дий погледна тревожно към небето, примигвайки към луната. — Забий го.

Лус изпъшка, когато заби острието в гърдите на старата жена. Острието застърга през плът, кости и мускули — а после проникна в прекрасното й сърце, чак до дръжката. Лицата на Лус и Дий почти се докосваха. Облаците, които дъхът им образуваше, се смесиха във въздуха.

Дий стисна зъби и сграбчи ръката на Лус, когато тя рязко завъртя острието наляво. Златистите й очи се разшириха, после застинаха от болка или шок. Лус искаше да извърне поглед, но не можеше. Затърси писъка в себе си.

— Измъкни острието — прошепна Дий. — Изсипи кръвта ми в Сребърния Потир.

Трепвайки, Лус издърпа рязко кинжала. Почувства как нещо дълбоко в Дий се разкъсва. Раната беше като зейнала черна пещера. На повърхността й струеше кръв. Ужасяващо беше да види как златистите очи на Дий се замъгляват. Жената падна върху осветеното от луната плато.

В далечината отекна писъкът на Съдник. Всички ангели погледнаха нагоре.

— Лус, трябва да действаш бързо — каза Даниел: принуденото му спокойствие пробуди у нея по–силна тревога, отколкото би успяла неприкритата паника.

Лус още държеше в ръце кинжала. Той беше хлъзгав и червен, и от него капеше кръвта на Бродницата из ефира. Метна го на земята. Той се приземи с метален звън, който я разгневи, защото звучеше като играчка, вместо като мощното оръжие, убило две обичани от Лус души.

Избърса окървавените си ръце в наметалото си. С усилие си пое въздух. Щеше да падне на колене, ако Даниел не я беше подхванал.

— Съжалявам, Лус. — Той я целуна. От очите му се излъчваше предишната нежност.

— За какво?

— Че не можех да ти помогна да го направиш.

— Защо не можеше?

— Ти направи онова, което никой от нас не можеше да стори. Направи го сама. — Хващайки я за раменете, Даниел обърна Лус към гледката, която тя не искаше да вижда.

— Не. Моля те, не ме карай…

— Погледни — каза Даниел.

Дий се беше надигнала и седеше, обгърнала Сребърния Бокал с ръце, така че ръбът му беше притиснат към гърдите й. От сърцето й обилно се лееше кръв, избликвайки с всеки негов мощен удар, сякаш не беше кръв, а нещо магическо и странно от друг свят. Лус предположи, че наистина е така. Очите на Дий бяха затворени, но тя сияеше, повдигнала лице, което беше осветено от луната. Не изглеждаше да е изпитвала каквато и да е болка.

Когато бокалът се напълни, Лус пристъпи напред, навеждайки се да го вземе и да го сложи обратно върху жълтата стрела на Плочата. Когато с усилие измъкна Сребърния Бокал от Дий, старата жена се опита да се изправи. Окървавените й ръце се притиснаха към земята, докато се подпираше. Коленете й трепереха, докато с мъка се изправи и застана на едното си стъпало, после на другото. Прегърби се напред, с тяло, присвиващо се в лека конвулсия, когато взе в ръце черното наметало. Лус осъзна, че тя се опитваше да го наметне отново на раменете си, така че да покрие раната си. Ариана пристъпи напред да й помогне, но нямаше значение. През наметалото избликна прясна кръв.

Златистите очи на Дий бяха по–бледи, кожата й — почти прозрачна. Всичко у нея изглеждаше приглушено и меко, сякаш тя вече беше някъде другаде. Ново ридание се надигна в гърдите на Лус, когато Дий пристъпи несигурно към нея.

— Дий! — Лус затвори празнината между тях, протягайки ръце да хване умиращата жена. Тялото й беше като отломка от онова, което беше представлявала, преди Лус да вземе в ръце кинжала.

— Шшшт — прошепна успокояващо Дий. — Само исках да ти благодаря, скъпа. И да ти дам този малък прощален дар. — Тя пъхна ръка в наметалото си. Когато я измъкна, палецът й беше потъмнял от кръв. — Дарът на самопознанието. Трябва да помниш как да сънуваш онова, което вече знаеш. Сега е време аз да заспя, а ти — да се събудиш.

Очите на Дий преминаха бързо по лицето на Лус и тя сякаш можеше да види всичко, което имаше да се види за нея — цялото й минало и цялото й бъдеще. Накрая тя нарисува върху челото на Лус едно петно с окървавения си палец.

— Наслаждавай му се, скъпа.

После се строполи на земята.

— Дий! — Лус се хвърли към нея, но старицата беше мъртва. — Не!

Зад Лус, Даниел стисна раменете й с ръце, давайки й всичката сила, която можеше. Не беше достатъчно. Това не можеше да върне Дий или да промени факта, че Лус я беше убила. Нищо не можеше.

Сълзи замъгляваха очите на Лус. От запад нахлуваше вятър и свистенето му отекваше от криволичещите зъбери, носейки със себе си поредния крясък на Съдници. Сякаш всеки сантиметър от света беше в безпорядък и нищо никога нямаше да се подреди. Тя вдигна ръка и докосна кървавия отпечатък от палец на челото си…

Около нея запламтя бяла светлина. Усети във вътрешностите си изгаряща горещина. Залитна, като протягаше ръце пред себе си и се олюляваше, докато тялото й се изпълваше със…

Светлина.

— Лус? — Гласът на Даниел звучеше далечен.

Умираше ли?

Почувства се внезапно възбудена, сякаш отпечатъкът от палец върху челото й беше ключ за запалване на мотор и Дий беше раздвижила душата й.

— Нов времетръс ли е това? — попита тя, макар че небето не беше сиво, а сияйно бяло. Толкова ярко, че тя не можеше да види Даниел или някого от другите ангели около нея на плочата.

— Не. — Гласът на Роланд. — Това е тя.

— Това си ти, Лус. — Гласът на Даниел трепереше.

Стъпалата й докоснаха камъка, когато тялото й се издигна във великолепие от безтегловност. За миг светът зажужа от ослепителна хармония.

Сега е време да се пробудиш.

Въздухът пред Лус сякаш запращя, сменяйки цвета си от бял до замъглено сив. После дълбоко в далечината се появи кикотещото се лице на Бил. Черните му криле се разпериха по–широко от небето, по–широко от хиляда галактики, изпълвайки ума й, изпълвайки всяка цепнатина във вселената, обгръщайки Лус с безкрайна ярост.

Този път ще победя.

Гласът му, подобен на късчета стъкло, прокарани по гола кожа.

Колко близо беше сега?

Краката на Лус се удариха тежко в дъното на платото. Светлината изчезна.

Тя падна на колене, приземявайки се до Дий, която се беше отпуснала на една страна, преметнала едната си ръка така, че да обгърне главата й, с дълга червена коса, разливаща се като кръв. Очите й бяха затворени, лицето — изпълнено с блажено спокойствие, толкова различно от лицето, което преследваше ума на Лус през последната седмица. Опита се да се изправи, но се чувстваше тромава.

Даниел се смъкна на колене до нея. Сядайки до нея на Плочата, той я взе в обятията си. Уханието на косата му и докосването на ръцете му я успокоиха.

— Тук съм, Лус, всичко е наред.

Тя не искаше да му каже, че непрекъснато й се привижда Бил. Искаше да се върне при онази светлина. Докосна отпечатъка от палец върху челото си и не се случи нищо. Кръвта на Дий беше засъхнала.

Даниел се взираше в нея със стиснати устни. Отметна косата от очите й и притисна длан към челото й.

— Гориш.

— Добре съм. — Наистина се чувстваше трескава, но нямаше време да се тревожи за това. Със залитане се изправи на крака и вдигна поглед към луната.

Тя беше точно над главите им, в средата на небето. Това беше моментът, който Дий им бе казала да изчакат, моментът, когато смъртта й щеше да придобие стойност и значение.

— Лус, Даниел. — Гласът на Роланд. — По–добре да погледнете това.

Той държеше потира под ъгъл и изсипваше последните капки от кръвта на Дий във вдлъбнатината в основата на картата. Когато Лус и Даниел се подредиха до останалите, кръвта вече се беше стекла в повечето от начупените линии на мрамора. Макар Дий да беше казала, че по времето на Падението на ангелите Земята е била различна, картата пред тях заприличваше все повече на съвременна карта на Земята.

Южна Америка беше по–близо до сблъсък с Африка. Североизточният ъгъл на Северна Америка беше сгушен по–близо до Европа, но в общи линии беше същото. Имаше я тясната водна ивица там, където Суецкият залив разделяше континенталната част на Египет от Синайския полуостров, а в средата на полуострова беше жълтият камък, бележещ платото, където се намираха точно сега. На север беше Средиземноморието, осеяно с трапчинките на хиляда миниатюрни острова — а от другата страна на тесния му пояс, при точката, където Азия се доближаваше до Европа, имаше плитка локва кръв, която бавно се заостряше, приемайки формата на звезда.

Лус чу как Даниел преглъща до нея. Всички ангели гледаха зашеметени, докато кръвта на Дий запълваше лъчите на звездата, показвайки мястото на съвременна Турция — по–точно…

— Троя — каза Даниел накрая, като клатеше удивено глава. — Кой би предположил…

— Отново там — каза Роланд: гласът му подсказваше, че има мъчително минало, свързано с града.

— Винаги съм имала усещането, че това място е орисано. — Ариана потръпна. — Но…

— Така и не знаехме защо — довърши Анабел.

— Кам? — каза Даниел и останалите извърнаха очи от картата, за да погледнат демона.

— Аз ще отида — каза Кам бързо. — Няма проблем.

— Тогава значи, решено — каза Даниел, сякаш не можеше да повярва. — Филип — провикна се той, като погледна нагоре.

Фил и неговите трима Прокуденици се надигнаха от върховете на зъберите, където бяха кацнали.

— Предупредете другите.

Какви други? Кой друг беше останал досега?

— Какво да им кажа? — попита Фил.

— Кажи им, че знаем мястото на Падението, че сега тръгваме за Троя.

— Не. — Гласът на Лус възпря раздвижването на Прокудениците. — Още не можем да тръгнем. Ами Дий?

 

 

В крайна сметка, не беше изненадващо, че Дий се бе погрижила за всичко, чак до подробностите за мемориала си. Анабел ги откри пъхнати в една пролука в горната част на скърцащия дървен сандък, който, както обясняваше писмото на Дий, се преобръщаше и ставаше на постамент. Когато започнаха да правят мемориала й, слънцето беше ниско в небето. Беше краят на седмия ден; писмото на Дий ги уверяваше, че това няма да е загуба на време.

Роланд, Кам и Даниел отнесоха постамента до центъра на мраморната платформа. Покриха картата напълно, така че когато Съдниците се спуснеха там, щяха да видят погребение, а не мястото на Падението на ангелите.

Анабел и Ариана занесоха тялото на Дий зад постамента. Положиха я внимателно върху средата, така че сърцето й беше точно над звездата, образувана от кръвта й. Лус си спомни как Дий беше казала, че светилищата се строят върху други светилища. Тялото й щеше да образува светилище за картата, която криеше.

Кам надипли наметалото на Дий върху тялото й, но остави лицето й открито към небето. Във вечния си дом, Дий, техният дезидератум, изглеждаше дребна, но могъща. Изглеждаше умиротворена. Лус искаше да вярва, че Дий броди из сънища с д–р Ото.

— Тя иска Лус да я благослови — прочете Анабел от писмото.

Даниел стисна ръката на Лус, сякаш за да попита: Добре ли си?

Лус никога преди не беше правила нещо подобно. Очакваше да се почувства неловко, виновна, че говори на погребението на някого, когото беше убила, но на мястото на тези емоции имаше чувство на почит и благоговение.

Пристъпи до постамента. Даде си няколко мига, за да си събере мислите.

— Дий беше нашият дезидератум — поде тя. — Но беше нещо повече от един желан предмет.

Пое си дъх и осъзна, че благославяше не само Дий, но също Габ и Моли, чиито тела бяха въздух — и Пен, на чието погребение не можа да присъства. Всичко това беше твърде много. Зрението й се завихри и думите изчезнаха, и всичко, което знаеше, беше, че Дий бе оставила петно от жертвена кръв на челото й.

Това беше дарът на Дий за Лус.

Трябва да помниш как да сънуваш онова, което вече знаеш.

Кръвта блъскаше в слепоочията й. Главата и сърцето й пламтяха от горещина, ръцете й бяха ледени, докато ги преплиташе с тези на Дий.

— Нещо става. — Лус държеше лицето си в ръце, косата й се беше разпиляла около нея. Тя затвори очи и откри ярка бяла светлина в дъното на клепачите си.

— Лус…

Когато отвори очи, ангелите бяха отхвърлили наметалата си и бяха разперили криле. Платото се обливаше в светлина. Голямо множество Съдници пищяха някъде точно над нея.

— Какво става? — Тя заслони очи с длан.

— Трябва да побързаме, Даниел — извика Роланд отгоре. Дали другите ангели вече се бяха спуснали? Откъде идваше светлината?

Ръцете на Даниел се обвиха около кръста й. Държеше я здраво. Чувството беше хубаво, но тя още се страхуваше.

— Тук с теб съм, Лусинда. Обичам те, каквото и да става.

Тя знаеше, че краката й се отделят плавно от земята, че тялото й полита. Знаеше, че е с Даниел. Но почти не си даваше сметка за преминаването им през горящото небе, едва си даваше сметка за каквото и да било отвъд странното ново пулсиране в душата си.