Лорън Кейт
Терзания (7)

Четиринайсет дни

През нощта безшумно се промъкна слой мъгла, като навлизаща армия, и се разстла над градчето Форт Браг. Тя не се вдигна с изгрева, и мрачността й се процеждаше във всичко и във всички. Така че през целия петък в училище Лус се чувстваше като повлечена от бавен прилив. Учителите бяха разсеяни, изпълнени с нежелание за работа, и мудни по време на лекциите си. Учениците седяха, летаргично скупчени, мъчейки се да останат будни през дългия влажен монотонен ден.

Когато ги разпуснаха от занятия, мрачността беше проникнала до самото същество на Лус. Не знаеше какво прави в това училище, което не беше наистина нейно, в този временен живот, който само подчертаваше липсата на истински, постоянен живот. Единственото й желание беше да пропълзи на долното легло и да проспи всичко — не само времето или дългата си първа седмица в „Шорлайн“, но също и спора с Даниел и бъркотията от въпроси и тревоги, които се бяха развихрили в ума й.

Сънят предишната нощ се оказа невъзможен. В най–тъмните часове на утрото тя се беше върнала, препъвайки се, сама до стаята си в спалните помещения. Беше се мятала и обръщала, без изобщо да се унесе истински. Фактът, че Даниел я държеше настрани, вече не я изненадваше, но това не означаваше, че беше станало по–лесно. А тази оскърбителна, шовинистична заповед, с която й бе наредил да остане на територията на училището? Какво беше това — деветнайсети век ли? Мина й през ума, че може би Даниел й беше говорил така преди векове, но подобно на Джейн Еър или Елизабет Бенет — Лус беше сигурна, че едва ли някога някое нейно предишно „аз“ е било вън възторг от това. И със сигурност не беше сега.

Все още беше ядосана и раздразнена след училище, докато вървеше през мъглата към спалните помещения. Зрението й бе замъглено и вече вървеше почти като насън, когато ръката й стисна дръжката на вратата за стаята й. Когато реално се изтърколи в мъждиво осветената, празна стая, почти пропусна да забележи плика, който някой беше пъхнал под вратата.

Беше кремав, тънък и квадратен, и когато го преобърна, видя името си написано отпред с дребни, сбити печатни букви. Тя разкъса плика, изпълнена с желание това да е извинение от него. Знаейки, че тя също му дължеше такова.

Писмото вътре беше написано на машина върху кремава хартия и сгънато на три.

Скъпа Лус,

Има нещо, което отдавна исках да ти кажа. Ще ме чакаш ли в града, близо до Нойо Пойнт, около шест часа довечера? Автобус номер 5 по Магистрала 1 спира на четвърт миля южно от „Шорлайн“. Използвай този автобусен билет. Ще те чакам до Северния бряг. Нямам търпение да те видя.

С обич, Даниел

Когато разтърси плика, Лус усети вътре малко късче хартия. Измъкна тънък синьо–бял автобусен билет с числото пет напечатано отпред и груба малка карта на Форт Браг, нарисувана на гърба. Това беше всичко. Нямаше друго.

Лус не можеше да го проумее. Нито дума за спора им на плажа. Никакъв признак, че Даниел изобщо е разбрал колко безотговорно беше на практика да се изпарява във въздуха една вечер, а после да очаква тя да пътува по негова прищявка на следващата.

Абсолютно никакво извинение.

Странно. Даниел можеше да се появява навсякъде, по всяко време. Обикновено проявяваше пълно пренебрежение към логичните реалности, с които нормалните човешки същества трябваше да се справят.

Писмото в ръцете й беше хладно и неподатливо на допир. По–безразсъдната й страна се изкушаваше да се престори, че никога не го беше получавала. Беше се уморила от спорове, беше й дотегнало Даниел да не й доверява подробностите. Но упоритата влюбена страна на Лус се питаше дали не е твърде сурова към него. Защото тяхната връзка си струваше усилието. Опита се да си спомни как бяха изглеждали очите му и как беше звучал гласът му, когато й разказа историята за живота, който беше прекарала по време на златната треска в Калифорния. Как я беше видял през прозореца и се беше влюбил в нея вероятно за хиляден път.

Това беше образът, който отнесе със себе си, когато излезе от стаята си в общежитието минути по–късно, за да се промъкне по пътеката към входните порти на „Шорлайн“, към автобусната спирка, където Даниел я бе инструктирал да чака. Образът на умоляващите му виолетови очи накара сърцето й да се свие, докато стоеше под влажното сиво небе. Гледаше как безцветни коли се появяват изведнъж в мъглата, завиват една след друга по тънките остри завои на Магистрала 1, оставена без предпазна мантинела, и изчезват отново.

Когато погледна назад към огромния кампус на „Шорлайн“ в далечината, тя си спомни думите на Джасмин на партито: Стига да оставаме под „чадъра“ на техния надзор, можем да правим почти всичко, каквото искаме. Лус излизаше изпод „чадъра“, но какво лошо имаше? Тя не беше наистина ученичка там, а и във всеки случай, да види Даниел си струваше риска да я хванат.

Няколко минути след пет и половина автобус номер пет спря на спирката.

Автобусът беше стар, сив и разнебитен, какъвто бе и шофьорът, който повдигна задвижващата се с лост врата, за да пусне Лус да се качи. Тя седна на свободно място близо до предната част на автобуса. Автобусът миришеше на паяжини, или на рядко използвано таванско помещение. Наложи й се да се вкопчи в евтината възглавничка от изкуствена кожа на седалката, докато автобусът профучаваше из завоите с петдесет мили в час, сякаш само на сантиметри отвъд пътя пропастта не се спускаше право надолу в бурния сив океан.

Когато стигнаха в града, валеше — равномерен, падащ на полегати струи ситен дъжд, аха да се обърне в истински порой. Повечето магазини и заведения на главната улица вече бяха затворени за през нощта, и градът изглеждаше мокър и малко занемарен. Не точно декорите, които си беше представяла за един щастлив разговор за сдобряване.

На слизане от автобуса Лус измъкна скиорската шапка от раницата си и я нахлузи на главата си. Усещаше мразовития дъжд по носа си и по върховете на пръстите си. Забеляза огъната зелена метална табела и последва изобразената на нея стрелка към Нойо Пойнт.

Нойо Пойнт представляваше обширен земен полуостров, не тучно зелен като терена на кампуса на „Шорлайн“, а смесица от неравно израсла трева и хлъзгави участъци от мокър сив пясък. Тук дърветата оредяваха, с листа, обрулени от духащия на пресекулки океански вятър. Съвсем в края имаше самотна пейка, върху разкалян участък, на стотина ярда от пътя. Сигурно това беше мястото, което Даниел имаше предвид за срещата им. Но от мястото, където стоеше, Лус видя, че още го няма. Сведе поглед към часовника си. Беше закъсняла с пет минути.

Даниел никога не закъсняваше.

Изглежда, че дъждът се задържаше по връхчетата на косата й, вместо да попие в нея, както обикновено правеше. Дори майката природа не знаеше как да постъпи с изрусената Лус. Не й се искаше да чака Даниел на открито. На главната улица имаше редица от магазини. Лус се поколеба там, застанала на дълга червена веранда под ръждив метален навес „РИБАТА НА ФРЕД“ — пишеше на табелата на затворения магазин с избелени сини букви.

Форт Браг не беше чудноват като Мендосино — градчето, където тя и Даниел бяха спрели, преди той да я отведе с летене нагоре по бреговата линия. Беше по–индустриален, истинско е старомодно рибарско селце с прогнили докове, сместено в лъкатушещо заливче, където сушата се спускаше косо надолу към модата. Докато Лус чакаше, една пълна лодка с рибари тъкмо стъпваха на брега. Тя загледа как редицата много високи и слаби, обветрени мъже в подгизнали мушами за дъжд се качват по каменистите стълби от доковете отдолу.

Когато стигнаха до нивото на улицата, те тръгнаха сами или в мълчаливи скупчени групички, покрай празната пейка и печалните приведени дървета, покрай витрините със спуснати решетки към чакълест паркинг в южния край на Нойо Пойнт. Качиха се в очукани стари камиони, включиха двигателите и потеглиха. Морето от мрачни лица оредя, докато сред тях изпъкна един — и той не слизаше от някоя шхуна. Всъщност, сякаш се бе появил внезапно от мъглата. Лус отскочи назад към металната ролетка на рибарския магазин и се опита да си поеме дъх.

Кам.

Вървеше на запад по чакълестия път право пред нея, а от двете му страни вървяха двама рибари в тъмни дрехи, които сякаш не забелязваха присъствието му. Носеше тънки черни джинси и черно кожено яке. Тъмната му коса беше по–къса от последния път, когато го беше видяла, и блестеше на дъжда. Съвсем малка частица от черната татуировка, изобразяваща слънце с лъчи, се виждаше отстрани на тила му. На фона на безцветното небе, очите му бяха по–наситено зелени от всякога.

Последния път, когато го беше видяла, Кам стоеше пред отвратителна черна армия от демони, толкова безсърдечни и жестоки и просто неподправено… зли. От това й се беше смразили кръвта. Беше готова да запрати по него поредица от ругатни и обвинения, но щеше да е още по–добре, ако можеше напълно да избегне контакта с него.

Твърде късно. Зеленият поглед на Кам падна върху нея — и тя застина. Не защото той пусна в действие някаква част от измамния чар, на който тя почти се беше поддала в „Меч и Кръст“. А защото изглеждаше истински разтревожен да я види. Той се отклони от пътя си, тръгвайки срещу потока на няколкото последни влачещи се отзад риболовци, и след миг беше до нея.

— Какво правиш тук?

Кам изглеждаше не просто разтревожен, реши Лус — изглеждаше почти изплашен. Раменете му бяха изгърбени около врата, а очите му не се задържаха върху нищо за повече от секунда. Не беше казал нищо за косата й: почти сякаш не я бе забелязал. Лус беше сигурна, че Кам не трябва да знае, че тя е тук в Калифорния. Да я скрият от такива като него — това беше цялата идея на преместването й. Сега тя я беше провалила.

— Аз просто… — Тя измери с поглед бялата чакълеста пътека зад Кам, прорязваща тревата, която граничеше с края на скалистия бряг. — Просто отивам на разходка.

— Не отиваш.

— Остави ме на мира. — Тя се опита да се промуши покрай него. — Нямам какво да ти казвам.

— Което би било чудесно, тъй като от нас не се очаква да разговаряме. Но се предполага, че ти не бива да излизаш от училището.

Внезапно тя се почувства нервна, сякаш той знаеше нещо, което не й беше известно.

— Откъде изобщо разбра, че ходя на училище тук?

Кам въздъхна:

— Знам всичко, окей?

— Значи си тук, за да се биеш с Даниел?

Зелените очи на Кам се присвиха:

— Защо ми е да… Я чакай, да не искаш да кажеш, че ти си тук, за да се видиш с него?

— Недей да звучиш толкова шокирано. Ние сме заедно. — Сякаш Кам още не беше превъзмогнал факта, че тя беше избрала Даниел вместо него.

Кам се почеса по челото, със загрижено изражение. Когато най–накрая проговори, думите му бяха забързани:

— Той повика ли те? Лус?

Тя трепна, отстъпвайки под натиска на втренчения му поглед.

— Получих писмо.

— Дай да го видя.

Сега Лус настръхна, оглеждайки изучаващо странното изражение на Кам, за да се опита да разбере какво знаеше той. Изражението му беше почти толкова неловко, колкото се чувстваше тя. Тя не помръдна.

— Изиграли са те. Григори не би те повикал точно сега.

— Ти не знаеш какво би направил той за мен. — Лус се извърна: искаше й се Кам изобщо да не я беше видял, искаше й се да е далече. Изпита детинска нужда да се похвали на Кам, че Даниел я беше посетил снощи. Но хвалбата щеше да приключи с това. Нямаше нищо особено славно в предаването на подробностите от спора им.

— Знам, че той ще умре, ако ти умреш, Лус. Ако искаш да оживееш още един ден, по–добре е да ми покажеш писмото.

— Би ме убил заради едно парче хартия?

— Не бих, но който ти е изпратил това писмо, вероятно има такова намерение.

— Какво? — Изпълнена почти с чувството, че писмото прогаря джоба й, Лус устоя на порива да го тикне в ръцете му. Кам не знаеше за какво говори. Не би могъл. Но колкото по–продължително се взираше в нея, толкова повече тя започваше да се чуди за странното писмо, което държеше. Онзи автобусен билет, указанията. Наистина беше странно технически изпипано и формализирано. Изобщо не беше в стила на Даниел. Тя измъкна писмото от джоба си, с треперещи пръсти.

Кам го изтръгна от нея, като направи гримаса, докато четеше. Промърмори нещо под нос, докато очите му се стрелках, из гората от другата страна на пътя. Лус също се огледа, но не видя нищо подозрително в няколкото останали рибари, които товареха екипировката си в ръждиви ремаркета на камиони.

— Хайде — каза той накрая, като я сграбчи за лакътя. — Отдавна е време да те върна в училище.

Тя се дръпна рязко:

— Не отивам никъде с теб. Мразя те. Какво изобщо правиш тук?

Той запристъпва в кръг около нея:

— На лов съм.

Тя го изгледа преценяващо, като се опитваше да не издава, че все още я кара да се чувства нервна. Слабият и строен, облечен в пънкарско–рокаджийски стил, невъоръжен Кам.

— Наистина ли? — Тя наклони глава: — На лов за какво?

Кам се загледа покрай нея, към обвитата в здрач гора. Кимна веднъж:

— За нея.

Лус проточи шия да види за кого или за какво говори Кам, но преди да успее да види каквото и да е, той я бутна рязко. Във въздуха се разнесе странно свистене, и нещо сребърно профуча покрай лицето й.

— Залегни! — изкрещя Кам, като натисна силно раменете на Лус. Тя се сниши на пода на покрития вход, чувствайки тежестта му върху себе си, усещайки мириса на праха по дървените летви.

— Махни се от мен! — изкрещя тя. Докато се гърчеше отвратено, я завладя студен страх. Онзи отвън, който и да бе той, сигурно беше наистина лош. В противен случай тя никога нямаше да е в ситуация, в която Кам беше онзи, който я защитаваше.

Миг по–късно Кам бягаше през пустия паркинг. Тичаше към някакво момиче. Много хубаво момиче приблизително на годините на Лус, облечено в дълга кафява пелерина. Имаше деликатни черти и руса чак до бяло коса, вдигната високо в конска опашка, но в очите й имаше нещо странно. Имаха празно изражение, което, дори от това разстояние, накара Лус да се закове от страх.

Имаше и още: Момичето беше въоръжено. Държеше сребърен лък и припряно поставяше стрела.

Кам изтича напред: краката му хрущяха по чакълестия паркинг, докато се движеше право към момичето, чийто чудат сребърен лък проблясваше дори в мъглата. Сякаш не беше от тази земя.

Откъсвайки с усилие очи от безумното момиче със стрелата, Лус се претърколи на колене и огледа паркинга да види дали и някой друг изглеждаше така паникьосан, както се чувстваше тя. Но мястото беше пусто, зловещо тихо.

Усещаше белите си дробове стегнати — едва можеше да диша. Момичето се движеше почти като машина, без колебание. А Ким не беше въоръжен. Момичето опъваше назад тетивата на лъка, а Кам беше точно на прицел.

Но й отне само частица от секундата по–дълго, отколкото трябваше. Кам се блъсна в нея, събаряйки я по гръб. Грубо изтръгна лъка от ръцете й, като притисна лакът към лицето й, докато тя пусна оръжието. Момичето изписка — висок, невинен звук — и се присви на земята, когато Кам насочи лъка към нея. Издигна умолително ръката си с разтворена длан.

Тогава Кам изстреля стрелата право в сърцето й.

От другата страна на паркинга, Лус изпищя и захапа юмрука си. Макар че й се искаше да е далече, много далече, тя откри, че се изправя тромаво на крака и подтичва по–наблизо. Нещо не беше наред. Лус очакваше да намери момичето да лежи там окървавено, но то не се бореше, не плачеше.

Защото вече изобщо я нямаше там.

Тя, и стрелата, която Кам беше изстрелял в тялото й, бяха изчезнали.

Кам обхождаше и претърсваше паркинга, прибирайки стрелите, които нападателката беше разпиляла, сякаш това беше най–неотложната и важна задача, която някога бе изпълняван Лус се наведе там, където беше паднало момичето. Проследи пръст грубия чакъл, объркана и по–ужасена, отколкото беше преди миг. Нямаше и следа, че там изобщо е имало някого.

Кам се върна при Лус с три стрели в едната ръка, и със сребърния лък — в другата. Лус инстинктивно посегна да докосне една. Никога не беше виждала такова нещо. По някакви причина, движението изпрати странна тръпка на омая из тялото й. Кожата й настръхна. Главата й се замая.

Кам рязко отдръпна стрелите:

— Недей. Смъртоносни са.

Не изглеждаха смъртоносни. Всъщност, стрелите дори нямаха върхове. Бяха просто сребърни пръчки, които завършваха неочаквано с плосък връх. И все пак една от тях беше накарала онова момиче да изчезне.

Лус примигна няколко пъти:

— Какво се случи току–що, Кам? — Усещаше гласа си натежал. — Коя беше тя?

— Беше прокуденица. — Кам не гледаше към нея. Беше се съсредоточил върху сребърната стрела в ръцете си.

— Каква?

— От най–лошия вид ангели. Взеха страната на сатаната по време на бунта, но всъщност дори не искаха да стъпят в подземния свят.

— Защо не?

— Познаваш този тип хора. Като онези момичета, които искат да получат покана за партито, но в действителност не смятат да се появят. — Той направи гримаса. — Веднага щом битката приключи, те доста бързо се опитаха да се отметнат от позицията си и да се върнат в Рая, но вече беше прекалено късно. В онези облаци се дава само един шанс. — Той хвърли поглед към Лус. — Поне за повечето от нас, във всеки случай.

— Значи, щом не са на страната на небесата… — Тя все още свикваше да говори конкретно за тези неща. — Тогава… на страната на ада ли са?

— Едва ли. Макар да си спомням момента, когато допълзяха обратно. — Кам се изсмя зловещо. — Обикновено сме готови да приемем кажи–речи всеки, до когото успеем да се доберем, но дори сатаната си има задръжки. Той ги прокуди за вечни времена, и ги ослепи, за да добави и нараняване към оскърблението.

— Но онова момиче не беше сляпо — прошепна Лус, припомняйки си как лъкът на момичето беше следил всяко движение на Кам. Единствената причина, поради която не го беше уцелила, беше защото той се движеше толкова бързо. И все пак Лус беше разбрала, че у това момиче има нещо странно.

— Беше. Просто използва други сетива, за да се придвижва из света. Може да вижда по определен начин. Това си има своите ограничения и предимства.

Очите му непрестанно обхождаха редицата от дървета. Лус замълча рязко при мисълта за още прокуденици, спотаени в гората. Още от онези сребърни лъкове и стрели.

— Е, какво стана с нея? Къде е сега?

Кам се втренчи в нея:

— Мъртва е, Лус. Пуф… край. Отиде си.

Мъртва? Лус погледна мястото на земята, където се беше случило, сега точно толкова пусто, колкото и останалата част от паркинга. Сведе глава, чувствайки се замаяна.

— Аз… мислех, че ангелите не могат да бъдат убити.

— Само поради липса на подходящо оръжие. — Той бързо показа стрелите на Лус за последен път, а след това ги уви в парче плат, което измъкна от джоба си, и ги пъхна в коженото си яке. — Тези неща се намират трудно. О, престани да трепериш, теб няма да те убия. — Той се извърна и започна да пробва вратите на колите по паркинга, усмихвайки се самодоволно, когато зърна смъкнатия прозорец откъм шофьорското място на сиво–жълт камион. Пресегна се вътре и щракна ключалката:

— Бъди благодарна, че не се налага да се връщаш пеша до училище. Хайде, влизай.

Когато Кам отвори вратата откъм мястото на пътника, челюстта на Лус увисна. Надникна през отворения прозорец и го загледа как бърника из мотора.

— Мислиш, че просто ще се кача в някаква запалена по „втория начин“ кола с теб точно след като те видях да убиваш някого?

— Ако не я бях убил — той започна да бърника под волана, — тя щеше да те убие, ясно? Кой мислиш, че ти е изпратил онази бележка? Примамили са те да излезеш от училище, за да те убият. Това прави ли случилото се по–лесно за преглъщане?

Лус се облегна на капака на двигателя на камиона, без да знае какво да прави. Спомни си разговора, който бе имала с Даниел, Ариана и Габ точно преди да напусне „Меч и Кръст“.

Те бяха казали, че мис София и другите в нейната секта може да тръгнат да я преследват.

— Но тя не приличаше на… Прокудениците част от старейшините ли са?

Дотогава Кам вече беше запалил двигателя. Бързо изскочи навън, заобиколи, и припряно натика Лус на мястото за пътника.

— Размърдай се, бързо. Това е все едно да подмамиш котка. — Най–после я бе настанил, и придърпа предпазния колан около тялото й. — За нещастие, Лус, имаш не само един вид врагове. И именно затова те връщам в училище, където е безопасно. Сега. Веднага.

Не смяташе, че би било разумно да бъде сама в една и съща кола с Кам, но не беше сигурна, че да остане тук сама беше кой знае колко по–благоразумно.

— Чакай малко — каза, когато той зави обратно към „Шорлайн“. — Ако тези прокуденици не са част от рая или ада, на чия страна са?

— Прокудениците са отвратителен сив нюанс. В случай че не си забелязала, там навън има по–ужасни неща от мен.

Лус сгъна ръце на скута си, нетърпелива да се върне в стаята си в спалните помещения, където можеше да се почувства — или поне да се престори, че се чувства — в безопасност. Защо да вярва на Кам? Беше се хващала на лъжите му твърде много пъти преди.

— Няма нищо по–ужасно от теб. Онова, което искаш… което се опита да направиш в „Меч и Кръст“, беше ужасно и погрешно. — Тя поклати глава. — Просто се опитваш да ме изиграеш отново.

— Не. — В гласа му имаше по–малко готовност да спори, отколкото би очаквала. Изглеждаше сериозен и замислен, дори мрачен. Дотогава вече беше спрял в дългата, извита автомобилна алея на „Шорлайн“. — Никога не съм искал да те нараня, Лус, никога.

— Затова ли призова всички онези сенки да се бият, когато бях в гробището?

— Доброто и злото не са толкова ясно очертани и разграничени, колкото си мислиш. — Той погледна навън през прозореца към постройките на „Шорлайн“, които изглеждаха тъмни и необитаеми. — Ти си от Юга, нали? Този път, във всеки случай. Така че би трябвало да разбираш свободата, която победителите имат, за да пренаписват историята. Семантика, Лус. Това, което ти възприемаш като зло — е, за моя вид то е прост проблем на подразбиране.

— Даниел не смята така. — На Лус й се искаше да можеше да каже, че тя не мисли така, но все още не знаеше достатъчно. Все още й се струваше, че приема толкова много от обясненията на Даниел на доверие.

Кам паркира камиона на един затревен участък зад спалните помещения, излезе и заобиколи да отвори вратата откъм пасажерското място.

— Даниел и аз сме две страни на една и съща монета. — Той й подаде ръка, за да й помогне да слезе: тя не му обърна внимание. — Сигурно те боли да чуеш това.

Прииска й се да каже, че не е възможно да е вярно, че между Кам и Даниел няма прилики, независимо колко много Кам се опитваше да замаже положението. Но през седмицата, откакто беше в „Шорлайн“, Лус беше видяла и чула неща, които влизаха в противоречие с онова, което някога беше вярвала. Помисли си за Франческа и Стивън. Те произхождаха от едно и също място: Едно време, преди войната и грехопадението, беше имало само една страна. Кам не беше единственият, който твърдеше, че разделението между ангели и демони не е изцяло еднозначно.

В прозореца й светеше. Лус си представи Шелби върху оранжевото килимче, с кръстосани в поза „лотос“ крака, медитираща. Как можеше Лус да влезе и да се преструва, че току–що ни не видяла да умира ангел? Или че всичко, което се беше случило тази седмица, не я беше оставило изтерзана от съмнения?

— Нека запазим събитията от тази вечер между нас, става ли? — каза Кам. — И занапред направи услуга на всички ни и си стой в кампуса, където няма да се забъркаш в неприятности.

Тя се шмугна покрай него, излезе от лъча на фаровете на откраднатия камион и се вмъкна в сенките, обгърнали стените на спалното помещение.

Кам влезе обратно в камиона, като форсира с неприятен звук двигателя. Но преди да потегли, смъкна стъклото на прозореца и се провикна към Лус:

— Няма нужда да ми благодариш.

Тя се обърна:

— За кое?

Той се ухили и настъпи газта:

— За това, че ти спасих живота.