Лорън Кейт
Терзания (4)

Седемнайсет дни

Туп.

Лус трепна и разтърка лице. Носът й щипеше.

Туп. Туп.

Сега усети щипането в скулите. Очите й се отвориха бавно и почти веднага, тя изненадано сбърчи лице. Набито бледорусо момиче с мрачно стиснати устни и гъсти вежди се беше надвесило над нея. Косата му беше безредно вдигната. Носеше памучни панталони за йога и раирано потниче в маскировъчен цвят, което беше в тон с напръсканите й със зелени петънца и лешникови очи. Между пръстите си държеше топка за пинг–понг, която тъкмо се канеше да подхвърли.

Лус тромаво се обърна назад, уви се в чаршафите на леглото и закри лице. Даниел толкова й липсваше, че вече я болеше сърцето. Не й трябваше още болка. Погледна надолу, като все още се опитваше да се ориентира, и си спомни леглото, в което бе рухнала предната нощ, без да се замисля особено.

Жената в бяло, която се бе появила след Даниел, се беше представила като Франческа — една от преподавателките в „Шорлайн“. Дори във вцепенението си, Лус видя, че жената беше красива. Беше към средата на трийсетте, с руса коса, която се допираше до раменете, заоблени скули, и едри, меки черти.

Ангел, реши Лус почти мигновено.

По пътя към стаята на Лус Франческа не зададе никакви въпроси. Сигурно беше очаквала късното нощно пристигане, и сигурно бе доловила, че Лус е напълно изтощена.

Сега тази непозната, която чрез обстрела с топки бе върнала Лус в съзнание, изглеждаше готова да метне нова топка.

— Хубаво — каза тя с дрезгав глас. — Будна си.

— Коя си ти? — попита сънено Лус.

— По-правдоподобният въпрос е коя си ти. Освен непознатата, която се събуждам и намирам настанила се неканена в стаята ми. Освен хлапачката, която ми наруши сутрешната мантра с причудливото си бърборене насън. Аз съм Шелби. Enchante^[1].

Никакъв ангел — предположи Лус. Просто едно калифорнийско момиче със силно чувство за превъзходство.

Лус седна в леглото и се огледа наоколо. Стаята беше малко тясна, но беше приятно обзаведена, със светли подове от твърдо дърво, работеща камина, микровълнова фурна, две широки бюра, и вградени лавици за книги, които служеха и за стълба към онова, което — осъзна сега Лус — беше горното легло.

През плъзгаща се дървена врата видя отделна баня. И — наложи се да примигне няколко пъти, за да се увери — изглед към океана през прозореца. Не беше зле за момиче, което беше прекарало последния месец, загледано към отвратително старо гробище, в стая, която подхождаше повече за болница, отколкото за училище. Но пък онова противно гробище и онази стая поне бяха означавали, че е с Даниел. Едва беше започнала да се приспособява към „Меч и Кръст“. А сега отново започваше от нулата.

— Франческа изобщо не ми спомена, че ще имам съквартирантка. — От изражението върху лицето на Шелби, Лус моментално разбра, че това беше възможно най-погрешната реплика.

Така че вместо това хвърли бърз поглед към обзавеждането на Шелби. Лус никога не се бе доверявала на собствените си инстинкти по отношение на вътрешното обзавеждане, или може би никога не беше имала шанс да им даде воля. Не се беше задържала в „Меч и Кръст“ достатъчно дълго, за да се отдаде на кой знае какво разкрасяване, но дори преди това стаята й в „Доувър“ беше гола и с бели стени. Стерилен шик, както веднъж беше казала Кали.

В тази стая, от друга страна, имаше нещо, което бе странно… привлекателно. Разновидности на саксийни растения, каквито не бе виждала никога преди, се редяха по перваза; от тавани висяха молитвени флагчета. Юрган от съшити парчета плат в приглушени цветове висеше от горното легло, като почти препречваше гледката на Лус към астрологичен календар, залепен над огледалото.

— Какво си мислеше? Че ще опразнят жилището на декана само защото ти си Лусинда Прайс?

— Ъм, не? — Лус поклати глава. — Изобщо нямах предвид това. Я чакай, откъде разбра името ми?

— Значи наистина си Лусинда Прайс? — Напръсканите със зелени петънца очи на момичето сякаш се приковаха върху раздърпаната сива пижама на Лус. — Каква късметлийка съм.

Лус бе онемяла.

— Съжалявам. — Шелби издиша шумно и смени тона, като се настани на крайчеца на леглото на Лус. — Единствено дете съм. Леон — това е терапевтът ми — се опитва да ме научи да не съм толкова рязка, когато срещам някого за първи път.

— Действа ли? — Лус също бе единствено дете, но не се държеше гадно с всеки непознат, с когото влезеше в съприкосновение.

— Това, което искам да кажа, е, че… — Шелби се раздвижи неспокойно. — Не съм свикнала да деля. Може ли — тя тръсна глава — да върнем лентата назад и да започнем отначало?

— Би било хубаво.

— Добре. — Шелби си пое дълбоко въздух. — Снощи Франки не ти е споменала, че ще имаш съквартирантка, защото тогава щеше да й се наложи или да забележи — или, ако вече е забелязала, да разкрие — че не си бях в леглото, когато ти пристигна. Влязох през онзи прозорец — тя посочи — към три.

През прозореца Лус видя широк корниз, който се свързваше с разположена под ъгъл част от покрива. Представи си как Шелби се стрелка през цяла мрежа от корнизи на покрива, за да се върне тук посред нощ.

Шелби се прозина театрално.

— Виж, когато става въпрос за децата–нефилими^[2] в „Шорлайн“, единственото, на което учителите държат, е преструвката за някаква дисциплина. Иначе самата дисциплина, кажи–речи, никаква я няма. Макар че, разбира се, Франки няма да тръби това пред новото момиче. Особено не и пред Лусинда Прайс.

Ето пак. Онази злъч в гласа на Шелби, когато изричаше името на Лус. Лус искаше да знае какво означава това. И къде е била Шелби до три. И как беше влязла през прозореца в тъмното, без да събори нито едно от растенията. И кои бяха децата–нефилими?

Внезапно в ума на Лус нахлуха ярки бързи спомени за умствената „гимнастика“, през която я беше превела Ариана, когато се срещнаха за пръв път. Външно суровото поведение на съквартирантката й много напомняше това на Ариана, и Лус си спомни как по подобен начин се беше чудила как ще бъде приятелка с това момиче в първия си ден в „Меч и Кръст“.

Но макар Ариана да изглеждаше смущаващо и дори малко опасна, у нея още от началото имаше нещо очарователно нестандартно. Новата съквартирантка на Лус, от друга страна, просто изглеждаше неприятна.

Шелби се измъкна от леглото и влезе тромаво в банята да си измие зъбите. След като се разрови из торбата да си намери четката за зъби, Лус я последва вътре и посочи стеснително към пастата за зъби.

— Забравих да сложа в багажа моята.

— Несъмнено блясъкът на славата ти те е оставил сляпа за дребните житейски нужди — отвърна Шелби, но взе тубата и я протегна към Лус.

Десетина секунди миха мълчаливо зъбите си, докато накрая Лус не издържа. Изплю пяната от устата си.

— Шелби?

С глава в коритото на порцелановата мивка, Шелби се изплю и каза:

— Какво?

Вместо да зададе някой от въпросите, които пробягваха из ума й преди минута, Лус попита, за своя изненада:

— Какво говорех насън?

Това беше първата сутрин от поне месец на ярки, сложни, населени с образа на Даниел сънища, в която Лус се беше събудила, без да е в състояние да си спомни нищичко от съня си.

Нищо. Нито едно докосване на ангелско крило. Нито една целувка от устните му.

Лус се загледа в сърдитото лице на Шелби в огледалото. Имаше нужда това момиче да й помогне да раздвижи паметта си. Трябва да беше сънувала Даниел. Ако не беше… какво можеше да означава това?

— Знам ли — рече накрая Шелби. — Говореше приглушено и нищо не ти се разбираше. Другия път се опитай да говориш по–ясно. — Тя излезе от банята и нахлузи чифт оранжеви джапанки. — Време е за закуска. Идваш ли, или напротив?

Лус излезе забързано от банята.

— Какво да облека? — Още беше по пижама. Снощи Франческа не беше казала нищо за специални изисквания относно облеклото. Но пък беше пропуснала и да спомене ситуацията със съквартирантката.

Шелби сви рамене:

— Аз какво съм — да не съм ти модната полиция? Което ще ти отнеме най–малко време. Гладна съм.

Лус припряно се вмъкна в чифт прилепнали джинси и черен пуловер, загръщащ се около тялото. Щеше й се да отдели още няколко минути за вида си в първия си училищен ден, но просто си грабна раницата и последва Шелби навън през вратата.

На дневна светлина коридорът на спалното помещение беше различен. Накъдето и да погледнеше, имаше светли, огромни прозорци с изгледи към океана, или вградени книжни лавици, претъпкани до пръсване с дебели, пъстри книги с твърди корици. Всичко — подовете, стените, вдлъбнатите тавани и стръмните, виещи се стълбища — бе изработено от същото кленово дърво, от което бяха направени мебелите в стаята на Лус. Това би трябвало да придава на цялото място топло излъчване, като в хижа от дървени трупи, само дето вътрешното разположение на училището изглежда беше толкова заплетено и причудливо, колкото отегчително и праволинейно беше това на спалните помещения в „Меч и Кръст“. На всеки няколко крачки коридорът сякаш се разделяше на малки, водещи началото си от него, коридорчета, със спираловидни стълбища, които водеха по–навътре в мъждиво осветения лабиринт.

След две стълбища и нещо, което приличаше на тайна врата, Лус и Шелби пристъпиха през два френски прозореца с двойни стъкла, и излязоха на дневна светлина. Слънцето беше невероятно ярко, но въздухът беше достатъчно хладен, че Лус да се радва, задето беше облякла пуловер. Мирисът напомняше за океана, но не точно за вкъщи. Не толкова солен, по–варовит, отколкото брегът на Източното крайбрежие.

— Закуската се сервира на терасата. — Шелби посочи към широк, просторен зелен земен участък. От три страни ливадата граничеше с гъсти туфи от сини хортензии, а от четвъртата — със стръмния склон, който се спускаше право в морето. На Лус й беше трудно да повярва колко прекрасно бе разположението на училището. Не можеше да си представи, че ще е в състояние да остане вътре достатъчно дълго, че да изкара един учебен час.

Когато наближиха терасата, Лус видя друга сграда — дълга, правоъгълна постройка с дървен покрив и стъкла на прозорците, обагрени по краищата във весел жълт цвят. Голяма издялана на ръка табела висеше над входа: „СТОЛОВА“ — пишеше с кавички, сякаш се опитваше да звучи иронично. Определено бе най–хубавата столова, която Лус беше виждала.

Терасата беше пълна с боядисани в бяло метални градински мебели, и със стотина от най–небрежно и безгрижно изглеждащите ученици, които Лус беше виждала. Повечето си бяха изритали обувките, бяха облегнали крака на масите, докато се хранеха с изискани ястия за закуска. Яйца по бенедиктински, белгийски вафли с плодове отгоре, порции разкошен на вид, многопластов, обсипан с късчета спанак киш. Деца четяха вестници, бъбреха по клетъчни телефони, играеха крокет на ливадата. В „Доувър“ Лус се беше нагледала на богати деца, но богатите деца на Източното крайбрежие бяха измъчени и противни, а не загорели от слънцето и безгрижни. Цялата сцена приличаше повече на първия ден на лятото, отколкото на ранен ноемврийски вторник. Всичко беше толкова приятно, че беше почти трудно да изпитва неприязън към самодоволните изражения върху лицата на тези деца. Почти.

Лус се опита да си представи Ариана тук — какво щеше да си помисли тя за Шелби или за тази закуска край океана, как вероятно нямаше да се сети на какво да се присмее отначало. На Лус й се прииска да можеше да се обърне към Ариана сега. Щеше да е хубаво да може да се засмее.

Като се оглеждаше наоколо, случайно улови погледите на двама ученици. Хубаво момиче с маслинена кожа и рокля на точки и зелен шал, завързан в лъскавата й черна коса. Рижо момче с широки рамене, енергично борещо се с огромна купчина палачинки.

Инстинктивната реакция на Лус бе да извърне глава веднага щом очите им се срещнаха — винаги най–сигурният начин за действие в „Меч и Кръст“. Но… нито едно от тези деца не я гледаше гневно. Най-изненадващото в „Шорлайн“ не беше кристално ясната слънчева светлина или приятната тераса, където се сервираше закуската, или пък аурата, загатваща за купища пари, която витаеше над всички. А това, че всички ученици тук се усмихваха.

Е, повечето от тях се усмихваха. Когато Шелби и Лус стигнаха до една свободна маса, Шелби вдигна малка табелка и я метна на земята. Лус се наведе настрани и видя изписаната отгоре дума „ЗАПАЗЕНА“, точно когато едно хлапе на тяхната възраст в пълен костюм на келнер, с фрак и черна папийонка, се приближи до тях със сребърен поднос.

— Ъм, тази маса е за… — подхвана той, и гласът му пресекна без време.

— Кафе, без сметана и захар — каза Шелби, после рязко попита Лус: — Ти какво искаш?

— Ъъ, същото — каза Лус, почувствала се неловко, че й прислужват. — Може би малко мляко.

— Стипендианти. Трябва да се претрепват от работа, за да се справят. — Шелби завъртя очи към Лус, когато келнерът хукна да им донесе кафетата. Вдигна оставения в средата на масата „Сан Франциско Кроникъл“ и с прозявка разгъна първата страница.

Точно тогава на Лус вече й втръсна.

— Хей. — Тя бутна ръката на Шелби надолу, за да вижда лицето й зад вестника. Гъстите вежди на Шелби се повдигнаха изненадано. — Аз бях стипендиантка — каза й Лус. — Не в последното ми училище, а в училището преди това…

Шелби сви рамене и отблъсна ръката на Лус.

— Трябва ли да съм впечатлена и от тази част от автобиографията ти?

Лус тъкмо се канеше да попита какво беше чула Шелби за нея, когато почувства една топла ръка върху рамото си.

Франческа, учителката, която беше посрещнала Лус на вратата снощи, беше свела лице към нея и й се усмихваше. Беше висока, с властна осанка, и излъчваше стил, постигнат сякаш без никакво усилие. Меката й руса коса беше спретнато отметната на една страна. Устните й бяха блестящо розови. Носеше черна рокля плътно по тялото, ушита така, че да държи хладно, със син колан и отворени отпред обувки с тънки остри токчета в тон с нея. Това беше тоалет, който би накарал всеки да се почувства размъкнат в сравнение с нея. На Лус й се прииска поне да си беше сложила спирала на очите. И може би да не беше обувала изкаляните си маратонки.

— О, хубаво, двете сте се свързали. — Франческа се усмихна. — Знаех си, че бързо ще сте сприятелите!

Шелби замълча, но изшумоля с вестника си. Лус само се прокашля.

— Мисля, ще откриеш, че е много лесно да се приспособиш към „Шорлайн“, Лус. Така е замислено. Повечето от надарените ни ученици се вписват тук без усилие. — Надарени? — О, разбира се, можеш да се обръщаш към мен с всякакви въпроси. Или просто да разчиташ на Шелби.

За пръв път през цялата сутрин, Шелби се засмя. Смехът й беше дрезгав, пресипнал звук, кискане, каквото Лус би очаквала от старец, от заклет пушач, а не от тийнейджърка, запалена по йогата.

Лус почувства как лицето й се присви в намръщена гримаса. Последното, което искаше, беше „да се вписва без усилие“ в „Шорлайн“. Мястото й не беше сред куп разглезени надарени хлапета на скалист бряг с изглед към океана. Мястото й бе при истинските хора, хора, които имаха души вместо ракети за скуош, които знаеха какъв е животът. Мястото й беше при Даниел. Все още нямаше представа какво прави тук, освен че се крие от някого за кратко, докато Даниел се погрижи за своята… война. След това щеше да я отведе обратно у дома. Или нещо такова.

— Е, ще ви видя и двете в час. Приятна закуска! — подвикна Франческа през рамо, докато се отдалечаваше плавно. — Опитайте киша! — Тя помаха с ръка, давайки знак на сервитьора да донесе на всяко от момичетата по една чиния.

След като тя си отиде, Шелби отпи голяма шумна глътка от кафето си и избърса уста с опакото на дланта си.

— Ъм, Шелби…

— Някога да си чувала за спокойно хранене?

Лус тръшна чашата си с кафе обратно в чинийката и нетърпеливо зачака нервният сервитьор да остави на масата чиниите им с киш и да изчезне отново. Част от нея искаше да си намери друга маса. Навсякъде около нея се носеше жуженето на весели разговори. А ако не можеше да се присъедини към някой от тях, дори да седи сама щеше да е по-добре от това. Но беше объркана от онова, което беше казала Франческа. Защо трябваше да се опитва да представи Шелби като страхотна съквартирантка, когато беше ясно, че това момиче е безкрайно враждебно настроено? Лус запремята една хапка киш из устата си, знаейки, че няма да е в състояние да яде, докато не проговореше.

— Добре, знам, че съм нова тук, и по някаква причина това те дразни. Предполагам, че преди мен си имала единична стая, не знам.

Шелби свали вестника точно под очите си. Повдигна едната си огромна вежда.

— Но аз не съм толкова лоша. Така че какво, ако имам няколко въпроса? Извинявай, че не идвам в това училище, посветена в знанието какви, по дяволите, са тези нефили…

— Нефилими.

— Каквото и да е. Не ме е грижа. Нямам интерес да те превръщам в свой враг — което значи, че част от това — каза Лус, като посочи към пространството между двете — идва от теб. Така че, във всеки случай, какъв ти е проблемът?

Крайчецът на устната на Шелби се присви. Тя сгъна и остави вестника, и се облегна назад в стола си.

— Би трябвало да те е грижа за нефилимите. Ние ще сме ти съученици. — Тя рязко протегна ръка, като помаха с нея към терасата. — Погледни към красивите, привилегировани ученици на училището „Шорлайн“. Половината от тези глупаци няма да видиш никога вече, освен като обект на нашите груби шеги.

— Нашите ли?

— Да, ти си в „програмата за почетни ученици“ с нефилимите. Но не се тревожи: в случай че не си достатъчно умна — Лус изсумтя презрително, — тази постановка с „надарените“ е просто прикритие, място, където да скрият нефилимите, без някой да стане твърде подозрителен. Всъщност, единственият, който някога е хранил подозрения, е Бийкър Брейди.

— Кой е Бийкър Брейди? — попита Лус, като се наведе към нея, за да не се налага да крещи, за да надвика грубия монотонен шум на вълните, разбиващи се на брега отдолу.

— Онзи първокласен глупак през две маси от нас. — Шелби кимна към бузесто хлапе, облечено в шотландско каре, което току–що беше разляло кисело мляко върху огромен учебник. — На родителите му им е адски неприятен фактът, че той така и не беше приет в почетните занятия. Всеки семестър подемат кампания. Той носи резултати от „Менса“, резултати от научни състезания, имена на прочути нобелисти, които е впечатлил, всякакви такива неща. И всеки семестър Франческа трябва да измисля някакъв пълен с глупости невъзможен за решаване тест, за да не го допусне в програмата. — Тя изсумтя. — Например: „Хей, Бийкър, подреди това кубче на Рубик за по–малко от трийсет секунди“. — Шелби цъкна с език върху зъбите си.

— Но ако това е прикритие — попита Лус, на която й стана някак мъчно за Бийкър, — прикритие за какво?

— Хора като мен. Аз съм нефилим. Н–Е–Ф–И–Л–И–М. Това означава каквото и да е създание с нещо ангелско в произхода. Смъртни, безсмъртни, пътешественици между вечностите. Опитваме се да не проявяваме дискриминация.

— Не трябва ли единственото число да бъде, нали се сещаш, Нефил, както херувим от херувими, и серафим от серафими?

Шелби се намръщи:

— Сериозно? Ти би ли искала да те наричат нефил? Звучи като торба, в която мъкнеш позора си. Не, благодаря. Думата е „нефилим“, независимо за колко от нас говориш.

Значи Шелби наистина беше някакъв ангел. Странно. Нито изглеждаше, нито се държеше подобаващо за тази роля. Не беше внушителна и бляскава като Даниел, Кам или Франческа. Не притежаваше магнетизма на някого като Роланд или Ариана. Просто изглеждаше някак груба и раздразнителна.

— Значи това е един вид подготвително училище за ангели — каза Лус. — Но за какво? Ходите ли в колеж за ангели след това?

— Зависи от какво има нужда светът. Много деца си вземат една свободна година и отиват в Корпуса на нефилимите. Имаш възможност да пътуваш, да изкараш флирт с някой чужденец, и тъй нататък. Но това е във времена на, нали се сещаш, относителен мир. Точно сега, ами…

— Точно сега какво?

— Както и да е. — Шелби имаше вид, сякаш предъвкваше думата. — Просто зависи от това, кой си. Всеки тук притежава, нали разбираш, различна степен на сила — продължи тя, сякаш прочела мислите на Лус. — Подвижна скала, която зависи от родословното ти дърво. В твоя случай обаче…

Това Лус го знаеше:

— Тук съм само заради Даниел.

Шелби метна салфетката върху празната си чиния и се изправи:

— Това е наистина впечатляващ начин да се препоръчаш, Лус. Момичето, чието високопоставено гадже е използвало връзките си тук–там.

Това ли си мислеха за нея всички тук? Беше ли това… истината?

Шелби се пресегна и отмъкна последната хапка киш от чинията на Лус.

— Ако искаш фенклуб на Лусинда Прайс, сигурна съм, че можеш да го намериш тук. Само не брой и мен в него, става ли?

— За какво говориш? — Лус се изправи. Може би тя и Шелби трябваше отново да започнат отначало. — Не искам никакъв фенклуб…

— Виждаш ли, казах ти — чу тя да изрича един висок, но хубав глас.

Изведнъж момичето със зеления шал се озова застанало пред нея, като се усмихваше широко и побутваше напред друго момиче. Лус хвърли поглед покрай тях, но Шелби вече беше далече — и вероятно не си струваше да я настигне. Отблизо момичето със зеления шал изглеждаше като по–млада версия на Салма Хайек, с налети устни и още по–налети гърди. Другото момиче, с бледия цвят на кожата си, лешникови очи и къса черна коса, някак приличаше на Лус.

— Я чакай, значи наистина си Лусинда Прайс? — попита бледото момиче. Имаше много дребни бели зъби и държеше между тих две украсени с пайети фиби, докато навиваше няколко тъмни кичура на малки възли. — От двойката „Лус и Даниел“? Момичето, което току–що пристигна от онова ужасно училище в Алабама…

— Джорджия. — Лус почти кимна.

— Все тая. О, божичко… какъв беше Кам? Видях го веднъж на онзи ден–метъл концерт… разбира се, бях твърде нервна, за да се представя. Не че ти би се заинтересувала от Кам, защото очевидно — Даниел! — Тя нададе кръшен смях. — Аз съм Доун, между другото. Това е Джасмин.

— Здрасти — каза Лус бавно. Това беше нещо ново. — Ъм…

— Не й обръщай внимание, тя току–що изпи близо единайсет кафета. — Джасмин говореше около три пъти по–бавно от Доун. — Това, което иска да каже, е, че сме развълнувани да се запознаем с теб. Все си говорим как това между вас с Даниел е, така да се каже, най–великата любовна история на всички времена.

— Сериозно? — Лус изпука с кокалчетата на пръстите си.

— Ти майтапиш ли се? — попита Доун, макар че Лус все очакваше, че именно те замисляха някаква шега. — Цялото това умиране отново и отново? Добре де, това кара ли те да го желаеш още повече? Бас държа, че да! И оооо, когато онзи огън, който те изпепелява… — Тя затвори очи, сложи ръка върху корема си, после я прокара бавно нагоре по тялото си, като сви ръка в юмрук и я притисна към сърцето си. — Мама ми разказваше тази история, когато бях малка.

Лус беше потресена. Тя се огледа бързо из оживената тераса, питайки се дали някой можеше да ги подслуша. Като стана дума за изгаряне — точно в този момент бузите й сигурно бяха почервенели като цвекло.

Железен звънец отекна от покрива на столовата, за да извести края на закуската, и Лус с радост видя, че всички останали имаха да се съсредоточат върху други неща. Като например да стигнат в клас.

— Каква история ти е разказвала майка ти? — попита Лус бавно. — За мен и Даниел?

— Само някои от най–важните моменти — каза Доун, като отвори очи. — Какво е усещането — като гореща вълна ли? Като онези усещания, свързани с менопаузата — не че ти ще знаеш…

Джасмин шляпна Доун по ръката:

— Нима току–що сравни необузданата страст на Лус с гореща вълна по време на менопаузата?

— Съжалявам. — Доун се изкикоти. — Просто съм омаяна. Звучи толкова невероятно романтично и страхотно. Завиждам й — в добрия смисъл!

— Завиждаш ми, че умирам всеки път, когато се опитам да се събера с момчето на мечтите си? — Лус приведе рамене. — Това всъщност, един вид, напълно проваля прекрасния момент.

— Кажи това на момичето, чиято единствена целувка до този момент е била с Айра Франк от синдрома на нервния стомах. — Джасмин посочи закачливо към Доун.

Когато Лус не се засмя, Доун и Джасмин запълниха празнината с одобрителен кикот, сякаш си мислеха, че тя просто се прави на скромна. Лус никога не беше ставала предмет на такова кикотене преди.

— Какво точно каза майка ти? — попита Лус.

— О, просто обичайните неща: Войната избухнала, положението станало наистина напечено, и когато в облаците настъпило разделение, Даниел твърдоглаво си останал на своето „Нищо не може да ни раздели“, и това вбесило всички. Разбира се, това е любимата ми част от историята. Така че сега любовта ви трябва да изтърпява това вечно наказание, където все още отчаяно се желаете, но не можете, така да се каже, нали знаеш…

— Но в някои животи могат. — Джасмин поправи Доун, после намигна дяволито на Лус, която почти не можеше да помръдне от шока, че чува всичко това.

— Невъзможно! — Доун махна пренебрежително с ръка. — Цялата работа е, че тя избухва в пламъци, когато… — Виждайки ужасеното изражение на Лус, Доун трепна. — Съжалявам. Не е каквото искаш да чуеш.

Джасмин се прокашля и се наведе към тях:

— По–голямата ми сестра ми разправяше онази история от миналото ти, която, кълна се, би…

— Оооо! — Доун хвана Лус под ръка, сякаш това познание — познание, до което Лус нямаше достъп — я правеше по–желана приятелка.

Това беше влудяващо. Лус беше ужасно объркана. И, добре де, малко развълнувана. И напълно несигурна дали нещо от това беше вярно. Едно беше сигурно: внезапно Лус бе станала, един вид… прочута. Но усещането беше странно. Сякаш беше едно от онези безименни глуповати хубавици до привлекателния, сексапилен прочут артист на някоя папарашка снимка.

— Ей, хора! — Джасмин сочеше с преувеличена уплаха към часовника на телефона си. — Адски сме закъснели! Трябва бързо да тичаме в час.

Лус направи гримаса, като грабна бързо раницата си. Нямаше представа какъв час има най–напред, или къде, или как да приема ентусиазма на Джасмин и Доун. Не беше виждала такива широки, развълнувани усмивки, откакто — е, всъщност, май никога.

— Някоя от вас знае ли как да разбера къде е първият ми час? Мисля, че нямам програма.

— Естествено — каза Доун. — Върви с нас. Всички сме заедно. През цялото време. Много е забавно.

Двете момичета тръгнаха с Лус, по едно от двете й страни, и я поведоха на лъкатушеща обиколка между масите на другите деца, които довършваха закуската си. Макар да бяха толкова „адски закъснели“, Джасмин и Доун вървяха почти флегматично през прясно окосената трева.

Лус си помисли да попита тези момичета каква беше работата с Шелби, но не искаше да започва да изглежда като клюкарка. Освен това тези момичета изглеждаха мили и така нататък, но Лус не смяташе, че има нужда да си намира нови най–добри приятелки. Непрекъснато трябваше да си напомня: Това беше само временно.

Временно, но въпреки това зашеметяващо красиво. Трите вървяха по пътеката с хортензиите, която се виеше около столовата. Доун бъбреше за нещо, но Лус не можеше да откъсне очи от драматично изглеждащия ръб на скалистия бряг, от гледката колко рязко се спускаше теренът на стотици футове към искрящия океан. Вълните се носеха бавно към малката ивица жълто–кафяв плаж в подножието на зъбера почти толкова небрежно, колкото учениците от „Шорлайн“ бавно отиваха в час.

— Пристигнахме — каза Джасмин.

Внушително двуетажно бунгало с триъгълна форма се издигаше самотно в края на пътеката. Беше построено насред няколко хвърлящи сянка червени дървета, така че стръмният му, триъгълен покрив и обширната открита морава пред него бяха покрити с килим от нападали иглички. Имаше приятна затревена ивица с няколко маси за пикник. Главната атракция обаче беше самото бунгало: Повече от половината от него имаше вид, сякаш беше направена от стъкло, цялата в широки, леко затъмнени прозорци и отворени плъзгащи се врати. Като нещо, което сякаш бе проектирано от самия Франк Лойд Райт. Няколко ученици се изтягаха на издигаща се на второ ниво веранда, която гледаше към океана, а още няколко деца се изкачваха по двете еднакви стълбища, които се извиваха нагоре от пътеката.

— Добре дошла в обиталището на нефилимите — каза Джасмин.

— Тук ли имате занятия? — Лус остана със зяпнала уста. Приличаше повече на ваканционна вила, отколкото на училищна сграда.

До нея Доун изписка и стисна китката на Лус.

— Добро утро, Стивън! — провикна се Доун през моравата, като помаха на един по–възрастен мъж, застанал в подножието на стълбите. Той имаше слабо лице, елегантни правоъгълни крила, и гъста вълниста прошарена коса. — Просто изпадам във възторг, когато носи костюм от три части — прошепна тя.

— Добро утро, момичета. — Мъжът им се усмихна и помаха. Загледа се в Лус за достатъчно дълго, за да я накара да почувства лека нервност, но усмивката не слезе от лицето му.

— Ще се видим след малко — провикна се, и тръгна нагоре по стълбите.

— Стивън Филмор — прошепна Джасмин, като осведомяваше набързо Лус, докато се влачеха зад него нагоре по стълбите. — Наричан още С. Ф., наричан още Сребърната лисица. Той е един от учителите ни, и, да, Доун е истински, лудо, дълбоко влюбена в него. Макар че за него се говорят разни неща. Истинска безсрамница е.

— Но обичам и Франческа. — Доун шляпна Джасмин, след и се обърна към Лус: тъмните й очи се усмихваха. — Предизвиквам те да не се поддаваш на изкушението да си паднеш по тях като двойка.

— Чакай малко. — Лус спря. — Сребърната лисица и Франческа са ни учители? И се обръщате към тях на малко име? И са заедно? Кой какво преподава?

— Наричаме целия сутрешен блок от часове „хуманитарни науки“ — каза Джасмин, — макар че ангелология би било по–уместно. Франки и Стивън го преподават заедно. Част от споразумението тук, един вид „ин“ и „ян“. Нали знаеш, така че никой от учениците да не се… отклонява.

Лус прехапа устна. Бяха стигнали най–горния край на стълбите и стояха в тълпа от ученици на верандата. Всички останали започваха да минават бавно през плъзгащите се остъклени врати.

— Какво имаш предвид с това „да се отклонява“?

— И двамата са паднали, разбира се, но са избрали различни страни. Тя е ангел, а той е по–скоро демон. — Доун говореше равнодушно, сякаш обсъждаше разликите между замразените кисели млека с различни вкусове. Когато видя как Лус ококори очи, добави: — Не че може да се оженят или нещо такова — макар че това би била най–невероятната сватба на всички времена. Те просто, един вид… живеят в грях.

— Преподавателят ни по хуманитарни науки е демон? — попита Лус. — И това е в реда на нещата?

Доун и Джасмин се спогледаха и се подсмихнаха.

— Съвсем в реда на нещата — каза Доун. — Ще си промениш мнението за Стивън. Хайде, трябва да вървим.

Следвайки потока на останалите деца, Лус влезе в стаята. Беше просторна и имаше три ниски подиума, с чинове върху тях, от които се слизаше надолу до две дълги маси. По–голямата част от светлината влизаше през прозорци на покрива. Естественото осветление и високите тавани правеха стаята да изглежда още по–голяма, отколкото беше в действителност. Океански бриз повяваше през отворените врати и поддържаше въздуха приятен и свеж. Беше невероятно различно от „Меч и Кръст“. Лус си помисли, че почти можеше да хареса „Шорлайн“, ако не беше фактът, че цялата причина да е тук — най–важният човек в живота й — отсъстваше. Запита се дали Даниел си мислеше за нея. Дали и тя му липсваше така, както той — на нея?

Лус си избра чин близо до прозорците, между Джасмин и едно миловидно момче, от тези благоприлично изглеждащи, стеснителни момчета, които с радост би представила на семейството си: носеше отрязани до коленете панталони, шапка с емблемата на „Доджърс“, и тъмносин суичър. Няколко момичета стояха скупчени близо до вратата на тоалетната. Едно от тях имаше къдрава коса и непретенциозни лилави очила. Когато видя момичето в профил, Лус едва не изхвърча като стрела от мястото си.

Пен.

Но когато момичето се обърна към Лус, лицето му беше малко по–квадратно, а дрехите — малко по–впити, смехът — малко по–силен, и Лус почти почувства как сърцето й повехна. Разбира се, че не беше Пен. Нямаше и да бъде — никога вече.

Лус усещаше как другите деца хвърлят погледи към нея — някои направо се блещеха. Единствената, която не го правеше, беше Шелби, която й кимна за поздрав.

Класът не беше голям — само двайсет чина, подредени върху подиумите, с лице към двете дълги махагонови, маси отпред. Зад масите имаше две бели дъски за писане с маркер. По две книжни лавици от двете страни. Две метални кошчета за отпадъци. Две настолни лампи. Два лаптопа, по един на всяка маса. И двамата учители, Стивън и Франческа, сгушени близо до предния край на стаята, които си шепнеха.

В едно движение, което Лус не очакваше, те също се обърнаха и се взряха в нея, после плавно се приближиха до масите. Франческа седна върху едната: единият й крак беше подвит под тялото, а едното от високите й токчета леко докосваше дървения под. Стивън се облегна на другата маса, отвори тежка червеникавокафява кожена папка, и опря химикалката си между устните. За човек на възраст определено изглеждаше добре, но на Лус почти й се искаше да не беше така. Напомняше й за Кам, и за това, колко измамлив можеше да бъде чарът на един демон.

Зачака останалите от класа да извадят учебници, каквито тя нямаше, да се впуснат в някаква задача за четене, от която тя щеше да е изостанала, за да може да се предаде на чувството за объркване, и просто да потъне в блянове за Даниел.

Но нищо от това не се случи. А повечето деца все още хвърляха крадешком погледи към нея.

— Вече сигурно всички сте забелязали, че приветстваме сред нас нова ученичка. — Гласът на Франческа беше нисък и плътен като мед, като на джаз–певица.

Стивън се усмихна, при което се мярнаха блестящо бели зъби.

— Кажи ни, Лус, как ти харесва „Шорлайн“ до момента?

Цветът се отдръпна от лицето на Лус, когато чиновете на другите ученици издадоха стържещи звуци по пода. Те наистина се обръщаха по местата си, за да съсредоточат погледите си върху нея.

Почувства как сърцето й бие бясно, а дланите й овлажняват. Присви се в стола си: искаше й се да беше просто едно нормално хлапе в нормално училище у дома в обикновения Тъндърболт, Джорджия. На моменти през изминалите няколко дни й се беше искало никога да не бе виждала сянка, никога да не се беше замесвала в неприятностите, в края на които скъпи нейни приятели се оказваха мъртви, или да не се беше забърквала с Кам, или да не беше направила така, че за Даниел да е невъзможно да бъде близо до нея. Именно на това място обаче тревожният й, объркан ум спираше рязко: Как да бъде нормална и все пак да има Даниел? Който беше така безкрайно далече от нормалното. Бе невъзможно. Затова сега тя беше тук, опитвайки се да преглътне разочарованието.

— Предполагам, че все още свиквам с „Шорлайн“. — Гласът й потрепери издайнически, отеквайки от скосения таван. — Но досега ми се струва добре.

Стивън се засмя:

— Е, ние с Франческа си помислихме, за да ти помогнем да свикнеш с него, да превключим от обичайната за вторник сутрин изнасяна от някой ученик презентация…

От отсрещния край на стаята Шелби гръмко подвикна: „Да!“, и Лус забеляза, че на чина й имаше тесте картончета с бележки, а в краката й — голям плакат, на който пишеше: „ПРИВИДЕНИЯТА НЕ СА ТОЛКОВА ЛОШИ“. Значи Лус току–що я беше спасила от изнасяне на презентация. Това вероятно щеше да й донесе доста „червени точки“ по отношение на съжителството им.

— Това, което Стивън иска да каже — обади се Франческа — е, че ще играем на една игра, като начин за разтопяване на ледовете. — Тя се плъзна от масата и тръгна из стаята: токчетата й потракваха, докато раздаваше листове хартия на всички ученици.

Лус очакваше общия стон, който тези думи обикновено изтръгваха от една класна стая, пълна с тийнейджъри. Всички тези деца обаче изглеждаха толкова мили и добре приспособени. Всъщност просто щяха да се оставят на течението.

Когато положи листа върху чина на Лус, Франческа каза:

— Това би трябвало да ти даде представа кои са някои от съучениците ти, и към какви цели се стремим в този час.

Лус сведе поглед към листа. Върху страницата бяха разчертани редове, които я разделяха на двайсет графи. Във всяка графа бе изписана фраза. Беше играла тази игра преди, веднъж — на летен лагер в западна Джорджия като малка, и отново — няколко пъти по време на часовете в Доувър. Целта беше да обходиш стаята и да свържеш различен ученик с всяка фраза. Изпита най–вече облекчение: определено имаше и по–смущаващи начини за разтопяване на ледовете. Но когато погледна по–внимателно фразите — очаквайки нормални неща от рода на „Има домашен любимец костенурка“ или „Иска да скочи с парашут някой ден“ — беше леко обезкуражена да види неща като „Говори повече от осемнайсет езика“ и „Посещавал е другия свят“.

Всеки миг щеше да стане болезнено очевидно, че Лус беше единственият не–нефилим в класа. Спомни си нервния сервитьор, който беше донесъл закуската на нея и на Шелби. Може би Лус щеше да се чувства по–удобно сред стипендиантите. Бийкър Брейди дори не знаеше, че се беше отървал на косъм от истинско изпитание.

— Ако няма въпроси — каза Стивън от предния край на стаята, — можете да започвате.

— Излезте навън, наслаждавайте се — добави Франческа. — Имате толкова време, колкото ви е необходимо.

Лус последва останалите ученици на верандата. Докато вървяха към перилата, Джасмин се наведе над рамото на Лус, като посочи с лакиран в зелено нокът към една от графите:

— Имам роднина, който е чистокръвен херувим — каза тя. — Откаченият стар чичо Карлос.

Лус кимна, сякаш знаеше какво означава това, и надраска в графата името на Джасмин.

— Ооо, а пък аз мога да левитирам — изчурулика Доун, като посочи към горния ляв ъгъл на листа на Лус. — Не, да кажем, през сто процента от времето, но обикновено, след като съм си изпила кафето.

— Еха! — Лус се опита да не се взира в нея — не изглеждаше Доун да се шегува. Може да левитира!

Като се опитваше да не показва, че се чувства все по–неловко и по–неловко, Лус затърси из страницата нещо, каквото и да е, за което имаше някакви познания.

„Има опит в призоваването на вестителите.“

Сенките. Даниел й беше казал правилното им название през онази последна нощ в „Меч и Кръст“. Макар всъщност никога да не ги бе „призовавала“ — те винаги просто се бяха появявали — Лус наистина имаше известен опит.

— Можете да пишете мен там. — Тя посочи към най–долния ляв ъгъл на страницата. — Джасмин и Доун едновременно вдигнаха поглед към нея, донякъде със страхопочитание, но не и невярващо, а след това продължиха да попълват останалата част от листовете си. Сърцето на Лус започна да бие малко по–бавно. Може би това нямаше да е толкова лошо.

В следващите няколко минути тя срещна Лилит — превзето червенокосо момиче, която беше една от три близначки–нефилим. („Можеш да ни различаваш по атрофиралите опашки — обясни тя. — Моята е къдрава“) Оливър, тантуресто момче с плътен глас, което бе посетило външния свят през лятната ваканция миналата година („Толкова ужасно надценяван, че дори не мога да започна да ти описвам“), и Джак, който смяташе, че е на ръба да придобие умението за четене на мисли, и предполагаше, че ще е в реда на нещата, ако Лус го впише за това умение. („Долавям, че нямаш нищо против това, прав ли съм“? Той имитира пистолет с пръстите си и цъкна с език.) Бяха й останали три графи, когато Шелби дръпна листа от ръцете й.

— Тези мога да ги правя и двете — каза тя, като посочи към две от графите. — За кое ти трябвам?

Говори повече от осемнайсет езика или Виждала е мигове от предишен живот.

— Чакай малко — прошепна Лус. — Ти си… можеш да виждаш моменти от минали животи?

Шелби повдигна вежди към Лус и надраска подписа си в графата, като за всеки случай добави името си и в графата „осемнайсет езика“. Лус се втренчи в листа, като си мислеше за всичките си минали животи и колко вбесяващо недостижими бяха за нея. Беше подценила Шелби.

Но съквартирантката й вече си беше отишла. На мястото на Шелби стоеше момчето, до което Лус беше седяла в класната стая. Беше с поне петнайсет сантиметра по–висок от Лус, с лъчезарна, дружелюбна усмивка, с обсипан с лунички нос, и ясни сини очи. Нещо в него, дори начинът, по който си дъвчеше химикалката, изглеждаше… стабилен. Лус осъзнаваше, че е странно да опише с тази дума някого, с когото никога не беше говорила, но не можа да се сдържи.

— О, слава Богу. — Той се засмя, като се плесна по челото. — Моето умение е единственото нещо, което ти е останало.

— „Умее да отразява като в огледало собствения си образ или тези на други хора?“ — бавно прочете Лус.

Той отметна глава на една страна, после на друга, и написа и графата името си. Майлс Фишър.

— Наистина впечатляващо за някой като теб, сигурен съм.

— Ъм. Да. — Лус се извърна. Някой като нея, който дори не знаеше какво означава това.

— Ей, чакай, къде отиваш? — Той я дръпна за ръкава. — О-хо. Не схвана ли самоиронията? — Когато тя поклати глава, лицето на Майлс посърна. — Просто исках да кажа, че в сравнение с всички останали в класа, аз едва се справям. С изключение на самия себе си, единственият човек, когото съм успял да отразя като в огледало, беше майка ми. Изкара ума на баща ми за десети на секунди, но после избледня.

— Я чакай. — Лус примигна към Майлс. — Направил си огледален образ на майка си?

— Случайно. Казват, че е лесно да го направиш с хората, които, един вид, обичаш. — Той се изчерви: съвсем бледа розова руменина плъзна по бузите му. — Сега ще си помислиш, че съм някакво мамино синче. Просто искам да кажа, че „лесно“ е границата, на която свършват силите ми. Докато ти — ти си прочутата Лусинда Прайс. — Той размаха ръце в много мъжествена версия на призрачни пръсти.

— Ще ми се всички да престанат да повтарят това — тросна се тя. После, почувствала се груба, въздъхна и се облегна на перилата на терасата, за да се загледа към водата. Просто беше толкова трудно да се справи с всички тези намеци, че хората тук знаят повече за нея, отколкото тя знаеше за себе си. Не беше искала да си го изкарва на това момче. — Съжалявам. Просто въпросът е там… мислех си, че съм единствената, която едва се справя. Твоята история каква е?

— О, аз съм това, което наричат „потомък с разредена кръв“ — каза той, като описа с пръст огромни кавички във въздуха — Мама има някакви следи от ангелска кръв, няколко поколения назад, но всичките ми други роднини са смъртни. Моите сили са смущаващо слаби. Но съм тук, защото родителите ми дариха на училището, ъм, тази тераса, на която стоиш.

— Леле.

— Всъщност не е впечатляващо. Семейството ми е обсебено от мисълта да бъда в „Шорлайн“. Трябва да чуеш как ме натискат вкъщи да „тръгна с някое свястно момиче–нефилим поне веднъж“. — Лус се засмя — един от първите й истински изблици на смях от дни насам. Майлс добродушно завъртя очи. — Е, тази сутрин те видях да закусваш с Шелби. Съквартирантка ли ти е?

Лус кимна:

— Като заговорихме за свестни момичета–нефилим… — пошегува се тя.

— Е, знам, че е малко, ъм… — Майлс изсъска и направи с една ръка движение, сякаш извиваше хищни нокти, при което Лус отново се засмя. — Както и да е, не съм най–прочутият ученик тук или нещо такова, но съм наоколо от доста време, и през половината време още си мисля, че това място е доста откачено. Така че ако някой път ти се прииска да имаш една съвсем нормална закуска или нещо от този род…

Лус се улови, че клати глава. Нормална. Истинска музика в простосмъртните й уши.

— Например… утре? — попита Майлс.

— Звучи страхотно.

Майлс се ухили и й махна за довиждане, и Лус осъзна, че всички останали ученици вече бяха влезли обратно вътре. Сама за първи път през цялата сутрин, тя погледна надолу към листа в ръката си, несигурна какво да изпитва по отношение на другите деца в „Шорлайн“. Липсваше й Даниел, който можеше да й разшифрова голяма част от това, само да не беше — къде беше той, във всеки случай? Тя дори не знаеше.

Прекалено далече.

Притисна пръст към устните си, спомняйки си последната му целувка. Невероятната прегръдка на крилете му. Беше й толкова студено без него, дори сред калифорнийското слънце. Но и беше тук заради него, приета в този клас от ангели или каквито там бяха, завършвайки със странната си нова репутация — и всичко това, благодарение на него. По някакъв причудлив начин й се струваше хубаво да е свързана с Даниел така заплетено и сложно.

Докато той не дойдеше при нея, това беше всичко, на което можеше да се уповава.