Амос Оз
Познание за жена (24)

Глава 24

— Опитахме се да й предложим друг — обясняваше Акробата, — но тя беше категорична: само теб искала.

— Летиш в сряда рано сутринта — заключи Даскала. Одеколонът му напомняше дамски парфюм. — Срещата е в петък, в събота вечерта ще си у дома.

— Чакай малко — прекъсна го Йоел. — Не бързай толкова.

Стана и отиде до единствения прозорец в тясната дълга стая. Между високите сгради се виждаше морето — сиво-зеленикаво, притиснато под грамада неподвижни облаци. Ето това бе началото на есента. Преди шест месеца бе напуснал този кабинет с намерение да не се връща никога повече. Тогава дойде, за да въведе Акробата в работата по последните си случаи, да се сбогува с колегите и да предаде нещата, които бе пазил в сейфа си през всичките тези години. Шефа бе апелирал към „сърцето и ума“ да скъса молбата за напускане, бил сигурен, че, доколкото на човек му било дадено да надзърта в бъдещето, Йоел, ако, естествено, се съгласял да остане, щял да е сред трима-четиримата кандидати, най-добрият от които догодина щял да седи от южната страна на бюрото, когато той самият щял да се оттегли в някое селце в Галилея и да се отдаде на размисли и мечти. Йоел се бе усмихнал: „Съжалявам, май не ставам за южната страна на бюрото“.

Сега, докато стоеше до прозореца, забеляза износените пердета и едва доловимия дъх на запуснатост и униние, който се бе настанил в спартанския кабинет. Толкова непривичен за парфюмирания даскал с безупречно изрязаните нокти. Помещението беше малко и зле осветено, пред черното бюро, оградено с две метални кантонерки, които бяха натъпкани с папки, имаше масичка с три плетени стола. На стената висяха репродукции — „Алея в Сафед“ на Рубен и „Йерусалимските стени“ на Литвиновски. До библиотеката, пълна с юридическа литература и томове за Третия райх на пет езика, се мъдреха бледосиня кутия за събиране на дарения за Народния фронт и карта на Палестина от Дан до Беершева, без триъгълника на Негеб. И на нея като малки оплюти от мухи точки бяха отбелязани областите, които евреите бяха откупили от арабите до 1947 година. На кутията пишеше: „Да спасим земята си!“ Йоел се опита да си спомни дали наистина някога бе мечтал да наследи този мрачен кабинет и като подценявано през всичките тези години дете, което бърза да се похвали на майка си, да доведе Иврия под претекст, че му е нужен съвет за подмяната на мебелите или пердетата, да я покани да седне на стола пред бюрото и да я остави по свойствения й бавен начин да осъзнае, че от тази невзрачна килия Йоел ръководи смятаните от мнозина за най-опасни служби на света. Сигурно щеше да го попита с деликатната си всеопрощаваща усмивка, която винаги грееше под очите около дългите й мигли, какво точно прави. И той щеше да отговори скромно: „Ами аз съм нещо като куче пазач“.

Акробата продължи:

— Или пращаме теб, или изобщо нямало да разговаря с нас. Явно при първата среща си успял да спечелиш сърцето й. Освен това държи да се видите отново в Банкок.

— Беше преди повече от три години — промълви Йоел.

— „Пред Твоите очи хиляда години са като вчерашния ден“ — издекламира Шефа.

Беше нисък, набит възпитан мъж с прилежно пригладена оредяваща коса, с безукорно оформени нокти и открито, будещо доверие лице. И все пак от време на време в спокойния му, леко премрежен поглед проблясваше студената жестокост на преял котарак.

— Искам да знам — поде замислено Йоел — какво точно ви каза. Дума по дума.

— Добре, ето каква е работата — рече Акробата без каквато и да е връзка със зададения въпрос. — Оказва се, че дамата знае името ти. Случайно да имаш подръка някакво обяснение?

— Обяснение? Какво има да се обяснява? Очевидно съм й го казал.

Шефа, който досега почти не се бе намесвал, сложи очилата си и внимателно вдигна, все едно бе парче остро стъкло, малко листче от бюрото и прочете на английски с лек френски акцент: — „Предайте им, че съм им приготвила чудесен подарък, но ще го дам единствено на техния човек Йоел, онзи с тъжните очи“.

— Как е пристигнало?

— Любопитството убива котката — подсмихна се Акробата.

Но Шефа отсече:

— Има правото да знае. Защо не? Предала е бележката чрез представител на наша строителна компания в Сингапур. Умно момче. Казва се Плеснер. Чех. Може да си го чувал. Беше няколко години във Венесуела.

— И как се е представила?

— Ето това е най-гадната работа в цялата история — намеси се Акробата. — Това е причината сега да си тук. Представила се е като „приятелка на Йоел“. Как ще го обясниш?

— Сигурно съм си казал името, не помня. Да, знам, че е против правилата.

— Естествено, за някои хора правилата не важат — изсъска Акробата. Поклати глава и произнесе четири пъти с дълги паузи „цъ-цъ-цъ-цъ“. Накрая изсумтя злобно: — Не мога да повярвам!

Шефа се обади:

— Йоел, направи ми услуга, моля те! Хапни от тортата на Ципи! Не я оставяй в чинията! Онзи ден се бих като лъв, за да запазя едно парче. Знаеш, че е влюбена в теб от двайсет години, и ако не опиташ тортата й, ще ни убие. И кафето не си докоснал.

— Добре — кимна Йоел. — Картинката ми е ясна. И какво следва?

— Почакай — прекъсна го Акробата. — Имам още един малък въпрос. Ако разрешиш, разбира се. Освен името какво друго, как да се изразя, ти се е изплъзнало от устата В Банкок?

— Осташински! — сряза го Йоел. — Не прекалявай!

— Само питам, любовнико, защото се оказва, че това пиленце знае също, че си от Румъния и че дъщеря ти се казва Нета, така че няма да е лошо да поемеш дълбоко дъх, да помислиш добре и после да ни обясниш ясно и точно кой тук прекалява и защо и какво още знае дамата за теб. И за нас.

Шефа плесна с длан по масата:

— Деца, моля ви! Дръжте се прилично!

И впи поглед в Йоел. Който мълчеше. Сети се как Шефа играеше дама с Нета. Това пък го накара да се замисли какъв е смисълът на четенето на партитури, при положение че не свириш на никакъв инструмент, не искаш и нямаш намерение да се научиш. В главата му изникна плакатът, окачен в старата стая на Нета в Йерусалим, която впоследствие бе станала негова, с котенце, сгушено в голяма немска овчарка с вдъхващо сигурност изражение на банкер на средна възраст. Той сви рамене, спящото котенце като че ли не проявяваше никакъв интерес. Шефа се обърна меко към него:

— Йоел?

Той се опита да се съсредоточи, вдигна уморените си очи.

— Обвинявате ли ме в нещо?

Акробата декларира с подчертано официален тон:

— Йоел Рабинович иска да знае дали е обвинен.

— Достатъчно, Осташински! Може да останеш, но не се намесвай повече, моля те — Шефа се обърна към Йоел: — Не забравяй, че ние с теб сме, как да го кажа, малко или много, братя. И двамата схващаме доста бързо нещата. По принцип. Така че отговорът определено е отрицателен. Не те обвиняваме. Не разследваме. Не ровим. Не душим. Край. Но все пак сме леко изненадани и разочаровани, че се е случило точно с теб, и вярваме, че занапред и така нататък, и така нататък. С една дума, сега те молим за голяма услуга и ако, не дай Боже, откажеш… Все пак не вярвам да ни откажеш тази дреболия, нали?

Йоел вдигна чинията с тортата на Ципи от масата, зърна планини, долини и кратери, поколеба се и ненадейно пред очите му изникна градината на храма в Банкок. Сламената чанта, поставена на каменната пейка като преграда между тях. Корнизите, покрити с разноцветна керамична мозайка, извитите златни рогове, гигантските стенописи със сцени от живота на Буда с по детски ярки цветове, които контрастираха с тъжните очи на Бога, издяланите каменни чудовища, чиито очертания се размазваха пред очите му заради ослепителното слънце, лъвове с тяло на дракон, дракони с глава на тигър, тигри със змийска опашка, летяща медуза, смайващи комбинации от чудовищни божества, многоръки богове с четири лица, обърнати към четирите посоки на света, колони, крепящи се на шест слона, пагоди, устремили се нагоре като алчни пръсти, маймуни и злато, пауни и слонова кост, и изведнъж разбра, че този път вече няма място за грешки, вече бе направил предостатъчно и други бяха платили за тях. Набитият проницателен мъж с премрежения поглед, който понякога се представяше за негов брат, и другият, който бе осуетил взривяването на израелската филхармония от отряд терористи, бяха негови смъртни врагове, не биваше да се подлъгва от сладките им приказки и да позволи да го впримчат в мрежите си, защото именно те му бяха отнели Иврия, заради тях Нета… а сега беше негов ред. Спартанската стая, цялата тази невзрачна сграда, оградена с висока бетонна стена и скрита зад гъста редица кипариси, сгушена сред нови, по-високи здания, дори и оплютата от мухи кутия за набиране на средства за Народния фронт и огромният глобус, и единственият телефонен апарат — черна квадратна кутия, най-вероятно направена от бакелит през петдесетте години на двайсети век, — с жълтеникави и полуизтрити цифри, и коридорът отзад, чиито звукоизолирани стени вече не помнеха кога са били облицовани с имитиращата дърво евтина пластмасова ламперия, и дори древният бръмчащ климатик в стаята на Ципи, и обещанието й за вечна любов — всичко беше против него, всичко се опитваше да го вкара в капана — с хитрост, сладки приказки и двусмислени заплахи, и ако не внимаваше, нямаше да му остане абсолютно нищо или от него самия нямаше да остане нищо, нямаше да го оставят на мира, докато не постигнеха целта си, колкото и да внимаваше и да се пазеше. Устните му се раздвижиха безгласно: „Мир на праха му“.

— Моля?

— Нищо. Мисля.

Седналият срещу него младолик мъж със стегнато бирено коремче също мълчеше. Наричаха го Акробата, макар че външният му вид с нищо не подсказваше за цирка или олимпийските игри; приличаше по-скоро на стар кадър на Партията на труда, бивш пионер и строител на нови пътища, издигнал се до председател на кооператива или до директор на местното млекопреработвателно предприятие.

Шефа остави мълчанието да продължи още малко, изчака да настъпи точният момент, приведе се и тихо попита:

— Какво ще кажеш, Йоел?

— Ако голямата услуга е да се върна на работа, отговорът ми е отрицателен. И окончателен.

Акробата отново поклати глава, не вярвайки на ушите си, и пак повтори четири пъти с дълги паузи „цъ-цъ-цъ-цъ“.

Даскала каза:

— Bon. Нека оставим този въпрос за известно време. Ще се заемем с него по-късно. И съвсем ще го забравим, ако отидеш и се срещнеш с твоята приятелка. Ако се върнеш само с една четвърт от донесеното миналия път, ще мога да си позволя да ви изпратя на романтична разходка със златна каляска, теглена от бели коне.

— Биволи — обади се Йоел.

— Моля?

— Биволи. В Банкок няма коне, нито бели, нито черни. Всичко се тегли от биволи. Или волове. Или подобни на тях животни, наречени банти.

— И нямам нищо против, стига да ти се стори удачно да й разкриеш дори моминското име на прапрабабата на съпругата на братовчед ти. Замълчи, Осташински! Не ме прекъсвай!

— Чакайте малко! — Йоел несъзнателно прокара пръст между яката на ризата и врата си. Все още не съм приел. Първо трябва да помисля.

— Скъпи ми Йоел — поде Шефа, — ако си останал с впечатление, че тук съществува свобода на избора, то си в дълбока заблуда. Да, ние насърчаваме свободата, с известни уговорки, разбира се, но не и в този случай. Благодарение на чувствата, които очевидно си събудил у тази прекрасна дама, бивша съпруга да не казвам на кого, и услугите, които тя оказа на теб, съответно на нас, много хора запазиха живота си и сега му се наслаждават, без дори да подозират и в най-страшните си кошмари, че ако не бяха тези нейни симпатии, сега щяха да са покойници. Така че не говорим за избор между романтичен круиз с кораб и почивка на Бермудите. Работата ще ти отнеме не повече от стотина часа от времето ти.

— Чакайте малко — повтори уморено той и затвори очи.

Една зимна сутрин през седемдесет и втора Иврия го бе чакала шест часа и половина на летище „Бен Гурион“, бяха се уговорили да се срещнат на терминала, за да хванат полета до Шарм ел Шейх, за да прекарат няколко дни заедно, а той не бе намерил безопасен начин да я предупреди, че ще закъснее, тъй като в последния момент бе попаднал на следа, която обаче го бе отвела в задънена улица. След шест часа и половина Иврия се бе върнала вкъщи да отмени Лиза, която трябваше да гледа осемнайсетмесечната Нета, докато ги няма. Йоел се прибра в четири сутринта и я намери да го чака в кухнята, облечена цялата в бяло, с чаша отдавна изстинал чай пред себе си. Без да вдига поглед от мушамата на масата, тя каза: „Не си прави труда да ми обясняваш. Виждам, че си уморен и разстроен, разбирам всичко и от обяснения.“ Години след това, когато онази азиатка стана и го остави в градината на храма в Банкок, бе изпитал абсолютно същото усещане: че някой го чака, но това няма да е вечно и ако закъснее, после ще е късно. Но не успя да я открие в бедния пъстроцветен град; тълпата я бе погълнала, а и преди това жената му бе поставила условието да прекратят завинаги контактите си. И той го бе приел и бе дал думата се. Как да хукнеше да я гони сега, дори и да знаеше къде е?

— Кога трябва да отговоря? — попита.

— Сега, Йоел — отвърна Даскала с тъга, каквато досега не бе забелязал у него. — Сега. Няма защо да изтезаваш душата си. Спестяваме ти всичко това. Просто не ти даваме избор.

— Искам да помисля — настоя Йоел.

— Ама, разбира се — отстъпи изведнъж Шефа. — Помисли си. Мисли, докато привършиш тортата на Ципи. После иди с Акробата при момчетата и започнете подробностите. Забравих да спомена, че ще бъдете заедно на тази мисия.

Йоел сведе поглед. Като че ли изведнъж му бяха заговорили на урду, езика, в който според Върмънт значението на думата зависи от това, дали я четеш от дясно на ляво или обратно. Разсеяно набоде на вилицата парче торта. Прекомерната сладост и сметаната го изпълниха с неочакван гняв, седеше неподвижно на стола, но вътрешно се дърпаше и се бореше като налапала кукичката риба. Представи си топлия лепкав мусонен дъжд над Банкок и гъстата мъгла. Плющенето на буйната сочна растителност, напращяла от отровна мъзга. Джапащите в калта по тесните улици биволи, слоновете, теглещи натоварени с бамбук каруци, папагалите по клоните на дърветата, подскачащите наоколо дребни маймуни с дълги опашки. Дървените колиби и течащите навсякъде отходни води, увивните лиани и прилепите, които излизаха от дупките си още преди да се скрият последните слънчеви лъчи, крокодилът, надигащ муцуна от канала, трептящият от милиони жужащи насекоми въздух, гигантските фикуси, кленове, магнолии и рододендрони, плувнали в утринната мъгла, махагоновите гори, гъстите шубраци, пълни с отровни гадини, плантациите с банани, ориз и захарна тръстика, потънали в застояла блатиста вода, мръсната задушлива воня. Там го очакваха студените й пръсти; ако се оставеше да го прилъжат и заминеше, можеше никога да ме се върне, а ако откажеше, после можеше да е късно. Бавно и много внимателно остави чинията на подлакътника на стола. Изправи се и каза:

— Добре, вече съм готов. Отговорът е не.

— Ще направя изключение — отвърна Шефа с подчертана, премерена учтивост и Йоел усети как френската нотка леко, едва доловимо се засилва, — ще направя изключение, макар да е против принципите ми — поклати глава, сякаш скърбеше за нещо безвъзвратно изгубено, — и този път ще почакам.

Хвърли поглед към часовника си.

— Ще чакам още двайсет и четири часа за разумен отговор. Между другото имаш ли някаква идея, какъв точно ти е проблемът?

— Личен — отвърна Йоел и с едно движение изтръгна забитата в плътта си кука.

— Преодолей го. Ние ще ти помогнем. А сега тичай право вкъщи, без да се отбиваш никъде, и утре в единайсет — отново погледна часовника си, — в единайсет и десет ще ти звънна и ще изпратя някого да те вземе. Заминаваш в сряда сутринта. Акробата ще бъде с теб. Сигурен съм, че заедно ще работите добре. Както винаги. Осташински, би ли се извинил най-любезно? И изяж тортата, дето Йоел я остави. Довиждане. Внимавай по пътя. И не забравяй да поздравиш Нета, предай й най-топлите ми чувства.