Тиери Жонке
Тарантула (7) (Кожата, в която живея)

IV

Алекс кара извънредно внимателно до Париж; стараеше се да не допуска и най-малкото нарушение. Бе обмислил дали да не се придвижи с автобус или метро, но не ставаше: Лафарг със сигурност щеше да е с кола и нямаше да може да го проследи.

Алекс спря срещу входа на болницата. Беше много рано. Алекс не вярваше лекарят да поема задълженията си на зазоряване, но се налагаше да опознае мястото предварително, да усети терена… На стената, съвсем до входната врата, голяма табела указваше отделенията на болницата с имената на лекарите. Лафарг беше в списъка.

Алекс се разходи по улицата, стискайки в джоба на сакото дръжката на полицейския колт. Накрая седна пред едно кафене, откъдето лесно можеше да проследи пристигането на персонала в болницата.

Най-сетне към десет часа една кола спря на светофара, на няколко метра от кафенето, където чакаше Алекс: мерцедес, управляван от шофьор. Алекс веднага позна Лафарг, който седеше отзад и четеше вестник.

Мерцедесът търпеливо изчака светофара, после пое по алеята към паркинга на болницата. Алекс видя как Лафарг слезе. Шофьорът остана известно време в колата, но тъй като бе много топло, накрая и той се настани пред кафенето.

Роже поръча една бира. Днес шефът му имаше важна операция и веднага след това щеше да напусне отделението, за да отиде в клиниката в Булон, където щеше да има събрание.

Регистрационният номер на колата бе със 78 — Ивлин^[1]. Алекс знаеше наизуст всички номера на департаменти; впрочем по време на усамотението си в селската къща се забавляваше да си припомня номерата, започвайки от 01, изброявайки ги поред, свързвайки ги с произволни препратки; във вестника разказват, че някакъв старец се оженил повторно на 80 години: 80? Това е Сома…

Шофьорът явно не бързаше. Облакътен на масата, той решаваше кръстословица, напълно погълнат от заниманието си. Алекс плати сметката и влезе в пощенската станция до болницата. Вече не виждаше входната врата, но си каза: да го вземат дяволите хирурга, ако се измъкне през следващия четвърт час!

Прегледа телефонния указател. Лафарг е често срещано име, имаше цели страници… Лафарг с к накрая, с г, с едно ф, само с едно… Л-А-Ф-А-Р-Г с едно ф и с г бяха по-малко. А още по-малко бяха лекарите Лафарг. В департамент 78 само трима; единият живееше в Сен Жермен, другият в Плезир, третият във Везине. Неговият Лафарг бе един от тях. Алекс си записа трите адреса.

Когато се върна в кафенето, установи, че шофьорът все още е там. Към дванайсет часа сервитьорът започна да подготвя масите за обяд. Явно добре познаваше шофьора, защото го попита дали ще обядва днес.

Роже отговори отрицателно. Днес шефът щеше да бърза за Булон, веднага след операцията.

 

 

И наистина хирургът скоро се появи. Качи се в мерцедеса и шофьорът зае мястото си зад волана. Алекс пое подир колата. Напуснаха центъра, насочвайки се към Булон. Следенето не бе особено трудно. Алекс познаваше приблизително посоката.

Роже паркира пред една клиника и отново се зае с кръстословицата. Алекс записа на листче името на улицата. Не се доверяваше на паметта си. Чакането продължи дълго. Алекс ходеше напред-назад около близкото кръстовище, стараейки се да не бие много на очи. После седна в една градинка и продължи да чака, без да изпуска мерцедеса от поглед. Бе оставил колата отключена, за да може да потегли незабавно, ако лекарят се появеше внезапно.

 

 

Събранието за планиране на следващите операции трая малко повече от час. Ришар не каза почти нищо. Лицето му бе пребледняло, страните му — хлътнали. След случката с Варнроа се движеше като робот.

Алекс бе влязъл в едно магазинче за тютюн, за да попълни запасите си от цигари, когато Роже, виждайки Лафарг в приемната на клиниката, отвори задната врата на мерцедеса. Бързо се върна в ситроена и потегли, придържайки се на разумно разстояние. Щом разбра, че посоката очевидно бе Везине, заряза преследването. Нямаше смисъл да рискува да го забележат, при положение че имаше адреса…

Отиде там по-късно. Вилата на Лафарг бе внушителна, опасана с ограда, която скриваше фасадата й. Алекс огледа околните къщи. Улицата бе пуста. Не можеше да се застоява повече. Отбеляза си, че капаците на съседните вили бяха спуснати. Жителите на Везине бяха на почивка през август… Наближаваше шестнайсет часът и Алекс се поколеба. Възнамеряваше да огледа къщата на хирурга същата вечер, но не знаеше какво да прави междувременно. Поради липса на по-добри идеи, реши да се разходи в близката гора на Сен Жермен.

 

 

Върна се във Везине към двайсет и един часа и паркира ситроена далече от улицата, на която живееше Лафарг. Нощта вече се спускаше, но все още се виждаше ясно. Покачи се на оградата на близката вила, за да огледа парка около дома на Лафарг. Възседна оградата, прикрит сред гъстия листак на един кестен, чиито клони растяха във всички посоки. Не можеха да го забележат отдалеч, а ако се появяха минувачи по улицата, щеше напълно да се скрие сред клонака.

Видя парка, езерото, дърветата, басейна. Лафарг вечеряше отвън в компанията на жена. Алекс се усмихна. Добре бе като за начало. Може би имаше и деца? Не… щяха да вечерят с родителите си! Или пък бяха във ваканция. Може би малки деца, които вече са си легнали? Лафарг бе на петдесетина години и ако имаше деца, те трябваше да са поне юноши… Едва ли щяха да са си легнали в десет часа през лятото! Впрочем не светеше нито на партера, нито на горния етаж. Градински фенер пръскаше слаба светлина край масата, където седеше двойката.

Алекс напусна наблюдателницата си удовлетворен и скочи на тротоара. Намръщи се: бедрото все още го наболяваше при резки движения. Върна се в ситроена, за да изчака да се стъмни напълно. Нервно запуши, палейки цигара от цигара. В двайсет и два и трийсет се върна до вилата. Улицата продължаваше да е все така пуста. В далечината прозвуча клаксон.

Тръгна покрай оградата на Лафарг. В края откри голям дървен сандък с лопати, гребла — инструменти на работниците по пътната поддръжка. Покатери се отгоре, качи се на стената, пое си дъх и после, преценявайки добре скока, се приземи в парка. Изчака, клекнал сред дърветата: ако имаше куче, щеше скоро да се появи. Никакъв лай… Огледа околните храсти, прокрадвайки се край оградата. Търсеше подходящо място от вътрешната страна, за да може да се прехвърли обратно на връщане… До езерото имаше изкуствена бетонна пещера, служеща за подслон на лебедите през нощта. Опряна до стената, тя се издигаше на повече от метър височина. Алекс се подсмихна и направи опит. Беше съвсем лесно да прескочи пак на улицата. Успокоен се върна в парка и подмина басейна. Лафарг се бе прибрал, около вилата нямаше никого. Светлината се процеждаше през спуснатите капаци на горния етаж.

От прозорците се разнасяше лека музика. Пиано… Не беше плоча: парчето прекъсваше, връщаше се отначало. От другата страна на къщата светеха още прозорци. Алекс се долепи до стената, скрит в бръшляна, който се виеше по фасадата: облегнат на перила на горния етаж, Лафарг съзерцаваше небето. Алекс затаи дъх. Изминаха няколко дълги минути и накрая лекарят затвори прозореца.

 

 

Алекс дълго се колеба: трябваше ли да поеме риска и да проникне в къщата? Да: държеше поне малко да опознае мястото, за да знае къде стъпва, когато щеше да отвлече жената на хирурга.

Къщата бе голяма и всички прозорци на горния етаж светеха. Лафарг явно спеше отделно от жена си. Алекс имаше представа: богаташите невинаги спяха заедно!

С колта в ръка изкачи стълбите, завъртя топката на вратата; бе отключено. Внимателно бутна едното крило.

Пристъпи вътре. Голяма стая вляво, друга вдясно, по средата стълбище… Стаята на жената бе вдясно.

Богаташките не ставаха рано сутрин. Сигурно спеше до късно всеки ден мръсницата! Алекс просто трябваше да издебне тръгването на Лафарг и бързо да я изненада, още спяща.

Затвори безшумно вратата. Все така безшумно изтича до езерцето, изкачи пещерата и се прехвърли през оградата. Всичко се нареждаше чудесно. Забърза към колата. Но не! Не всичко бе чудесно: Роже, шофьорът… той бе псето на Лафарг, ами ако имаше и прислужница? Щеше да бъде истинска катастрофа да попадне на някое слугинче, дошло да върши домашната работа!

Алекс подкара към околовръстното, все така спазваше пътните правила. Бе полунощ, когато се прибра в къщичката в Ливри Гарган.

* * *

Рано на другия ден се върна във Везине. Дебнеше около къщата на Лафарг, разяждан от тревога и сигурен, че ще се появи допълнителна прислуга. Трябваше да спипа жената на Лафарг без свидетели: хирургът щеше да отстъпи пред изнудването — или ми преправяш физиономията, или убивам жена ти, — но ако някой присъстваше на отвличането, било то слуга, градинар или който и да е, щеше незабавно да предупреди ченгетата и прекрасният план на Алекс отиваше по дяволите!

Алекс имаше късмет. Лафарг наистина имаше прислужница, но Лин бе излязла в отпуск преди два дни. От петте седмици, които лекарят й даваше годишно, тя ползваше три през лятото, за да отиде при сестра си в Морван, а останалите — през зимата.

Цялата сутрин никой не се появи при Лафарг. Алекс потегли поуспокоен към Париж. Държеше да провери приемните часове на лекаря. Може би не работеше всеки ден? Ако имаше почивен ден през седмицата, по-добре да го разбере веднага! Алекс възнамеряваше да се осведоми в секретариата на отделението под някакъв измислен предлог.

Както всеки ден шофьорът очакваше шефа си пред отсрещното кафене. Прежаднелият Алекс си поръча една бира на бара и тъкмо да отпие с наслада, когато видя Роже бързо да става. Лафарг бе на паркинга и викаше шофьора си. Казаха си нещо кратко, след което Роже подаде ключовете от мерцедеса на хирурга и с мърморене се насочи към близкото метро. Алекс вече бе зад волана на ситроена.

Лафарг караше като луд. Не се насочи към Булон. Напълно объркан, Алекс го видя да се отклонява към околовръстното шосе и магистралата.

Перспективата за следене на дълго разстояние не го очароваше. Замисли се, без да изпуска от очи стоповете на мерцедеса… Лафарг явно има хлапета. Да, може би са на почивка, получил е лоши новини, някое от тях се е разболяло, отива да го види? Защо напусна работа по-рано от обикновено, освобождавайки лакея си? Може би мръсникът си има любовница? Да, сигурно е това… Любовница, която ще посещава така, посред бял ден? Що за бъркотия?

Лафарг караше бясно, изпреварвайки колите. Алекс го следваше и трепереше от страх при мисълта за полицейска проверка при някой пункт за плащане… Мерцедесът бе напуснал магистралата. Сега се движеше по лъкатушен второстепенен път, но ни най-малко не намали скоростта… Алекс бе готов да се откаже от страх да не бъде забелязан, но Лафарг въобще не поглеждаше огледалото за обратно виждане. Вивиан отново имаше пристъп: психиатърът се бе обадил, спазвайки обещанието си. Ришар добре съзнаваше какво означава това посещение — второто за по-малко от седмица — за неговата дъщеря… Тази вечер, когато се върнеше във Везине, нямаше да кара Ева да се обажда на Варнроа… След случилото се това вече бе невъзможно! Как тогава ще се утешава?

Мерцедесът спря пред входа на някакъв замък. Дискретна табела уведомяваше, че става въпрос за психиатрично заведение. Озадаченият Алекс се почеса по главата.

Ришар се качи до стаята на Вивиан, без да изчака психиатъра. Очакваше го същата гледка: дъщеря му, обхваната от некоординирани движения, тропаше с крака, опитвайки се да се самонарани. Не влезе в стаята. Тихо хлипаше, притиснал лице към шпионката. Предупреденият за пристигането му психиатър също се появи. Подкрепи Лафарг, за да слязат на партера. Затвориха се в един кабинет.

— Няма да идвам вече — каза Лафарг. — Ужасно е. Непоносимо е, разбирате ли?

— Разбирам…

— Има ли нужда от нещо? Вельо… Нещо друго…

— От какво искате да има нужда? Стегнете се, господин Лафарг! Дъщеря ви никога няма да излезе от това състояние! Не си мислете, че съм безсърдечен: трябва да го приемете. Ще вегетира дълго, животът й ще бъде прекъсван от кризи като тази, на която току-що станахте свидетел… Можем да й даваме успокоителни, да я тъпчем с невролептици, но в крайна сметка не можем да постигнем нищо съществено и вие го знаете: психиатрията не е хирургия. Няма как да променим външните изяви. Не разполагаме с такива точни „терапевтични“ инструменти като вашите…

Ришар се бе поуспокоил. Постепенно дойде на себе си, стана по-въздържан.

— Да… Вероятно сте прав.

— Аз… бих искал да ми дадете съгласието си: позволете ми повече да не ви уведомявам, когато Вивиан…

— Да — прекъсна го Ришар, — не се обаждайте повече…

Изправи се, сбогува се с психиатъра и тръгна към колата. Алекс го видя да излиза от замъка. Не го последва. Имаше почти сто на сто вероятност Лафарг да се върне във Везине, в Булон или в болницата.

* * *

Алекс отиде да обядва в съседното село. Площадът бе задръстен от въртележки за предстоящия панаир. Замисли се. Кой ли живееше в онова свърталище при лудите? Ако беше някое хлапе, явно Лафарг го обичаше, за да хукне така внезапно, зарязвайки работата си?

Алекс изведнъж придоби смелост, бутна настрана все още наполовина пълната с мазни картофки чиния и поиска сметката. Купи голям букет цветя, кутия бонбони и отиде при лудите.

Служителката го посрещна във фоайето.

— На посещение при пациент ли? — попита тя.

— Ами… да!

— Име?

— Лафарг.

— Лафарг?

При изуменото изражение на служителката Алекс реши, че е направил гаф. Вече си представяше, че любовницата на Лафарг е медицинска сестра при лудите…

— Но… вие никога не сте посещавали Вивиан?

— Да, за първи път идвам… Аз съм братовчед.

Служителката го огледа изненадано. Поколеба се за миг.

— Днес не е възможно да я видите. Не е добре. Господин Лафарг не ви ли предупреди?

— Не, трябваше… всъщност посещението ми бе предвидено отдавна…

— Нищо не разбирам: странно е, бащата на Вивиан бе тук преди по-малко от час…

— Не е могъл да ме предупреди, тръгнах сутринта.

Служителката поклати глава и сви рамене. Взе цветята и бонбоните, остави ги на бюрото си.

— Ще й ги предам по-късно, днес е безсмислено. Елате.

Качиха се в асансьора. Алекс я следваше, размахвайки ръце. Щом стигнаха стаята, тя му посочи шпионката. Алекс се стресна при вида на Вивиан. Бе просната в единия ъгъл на стаята и бе втренчила зъл поглед във вратата.

— Не мога да ви пусна вътре… Разбирате, нали?

Алекс разбираше. Дланите му се изпотиха и му прилоша. Погледна още веднъж лудата и си помисли, че някъде я е виждал. Но сигурно така му се струваше.

Бързо напусна лудницата. Дори Лафарг да обожаваше тази откачалка, никога не би я отвлякъл! Все едно на мига да се хвърли в ръцете на ченгетата. Пък и как да го направи? Да нападне замъка ли? Как ще отвори килията? Не… Жената на Лафарг ще бъде заложницата.

Пое обратно към Париж, карайки внимателно. Вече бе късно през нощта, когато се прибра в скривалището си в Ливри Гарган.

* * *

На другия ден сутринта продължи дебненето пред вилата на Лафарг. Бе напрегнат, тревожен, но не изпитваше страх. Цялата нощ бе обмислял плана, представяйки си последиците от промяната на лицето си.

Роже пристигна в осем часа, сам, пеша, с Л’Екип под мишница. Алекс бе паркирал на петдесетина метра от входната врата. Знаеше, че отново щеше да му се наложи да чака; обикновено Лафарг отиваше в болницата в десет часа.

Към девет и половина мерцедесът спря при портала на оградата. Роже слезе да го отвори, изкара колата и отново спря да затвори. Алекс въздъхна облекчено при вида на отдалечаващия се Лафарг.

Най-добре бе да изненада мръсницата, докато спи. Трябваше да действа незабавно. През предишните дни Алекс не бе забелязал друга прислуга, но човек никога не знае… Потегли и спря точно срещу дома на Лафарг. Натисна дръжката на портала и най-спокойно влезе в градината.

Насочи се към къщата с ръка в джоба, стиснала дръжката на колта. Капаците на апартамента вдясно бяха спуснати и Алекс се учуди на една подробност, която досега не бе забелязал: бяха затворени отвън, все едно че прозорците бяха заковани. Обаче точно там бе видял да свети, оттам се разнасяше музиката на пианото.

Сви рамене и продължи огледа. Бе направил пълна обиколка около вилата и вече се намираше пред стълбището. Пое си дълбоко въздух и отвори вратата. Партерът изглеждаше точно така, както го бе видял предната вечер: просторен салон, кабинет с библиотека, а централното стълбище водеше към етажа. Изкачи стълбите с колта в ръка, сдържайки дишането си.

От другата страна на залостената с три резета врата някой си тананикаше! Невярващият на очите си Алекс си помисли, че хирургът трябваше да е луд, за да заключва жена си… А може би тя наистина бе мръсница и той с пълно право й нямаше вяра… Внимателно отлости първото резе. Жената продължаваше да си тананика. Второто резе… Третото. А ако беше заключено? С разтуптяно сърце завъртя бравата. Вратата бавно се отвори, без пантите да скръцнат.

Мръсницата, седнала пред тоалетката, се гримираше. Алекс се прилепи до стената, за да не го види в огледалото. Седеше с гръб към него, гола, погълната от гримирането. Бе красива, тялото й бе изящно, задникът й — сплескан на табуретката — мускулест. Алекс се наведе, за да остави колта на мокета, и с един скок се хвърли отгоре й, стоварвайки юмрук върху сведения тил.

Съвсем професионално бе преценил силата си. В Мо, в бара, където бе бияч, често имаше сбивания. Бързо укротяваше причинителите на безредици. Рязък удар по черепа — и оставаше само да извлече вън развеселените отрепки.

Тя лежеше безжизнена на пода. Алекс трепереше. Напипа пулса, прииска му се да я погали, но моментът не бе подходящ. Спусна се обратно по стълбите. Грабна бутилка скоч от бара и опъна една голяма глътка направо от гърлото.

Излезе от вилата, отвори широко портала и сдържайки желанието си да хукне, отиде при ситроена, включи двигателя. Вкара колата в парка, точно пред стълбището на вилата. Изтича до стаята. Жената не бе помръднала. Старателно я овърза с канап, който бе донесъл от багажника на ситроена, и запуши устата й с пластир, преди да я увие в покривката на леглото.

Вдигна я на ръце, свали я по стълбите и я натика в багажника. Отпи отново от бутилката и я захвърли вече празна на земята. Седна зад волана и потегли. Възрастна двойка разхождаше кучето си на улицата, но не му обърна никакво внимание.

Пое към Париж, като го прекоси от запад на изток, за да се върне в Ливри Гарган. Поглеждаше в огледалото за обратно виждане; никой не го преследваше.

Щом пристигна, отвори багажника и пренесе госпожа Лафарг в мазето, все така опакована в завивката. За по-сигурно свърза канапа с дебела, обвита в пластмаса верига за опазване на мотоциклет от кражба, която бе намотана около канализационна тръба.

Загаси светлината и излезе, но се върна след малко с пълна с леденостудена вода тенджера, която изля върху главата на жената. Тя подритна, но въжето спъваше движенията й. Пъшкаше, без да може да извика. Алекс се усмихна в тъмното. Не бе видяла лицето му и нямаше да може да го опише, когато я пусне. Ако я пусне. Защото в крайна сметка хирургът щеше да види лицето му. Би могъл след операцията да даде описанието му. Лафарг можеше да обрисува новото лице на Алекс… Алекс, който бе убил ченге и отвлякъл жената на професор Лафарг! Както и да е, каза си Алекс, сега важното е да принудя онзи да ме оперира, после — ще видим. Сигурно щеше да се наложи да убие Лафарг и жена му.

 

 

Качи се в стаята, доволен от успеха на първата част от плана си. Щеше да изчака вечерта, връщането на Лафарг във Везине, изненадата му от изчезването на мръсницата, за да отиде при хирурга и да го уведоми за сделката. Трябваше да бъде абсолютно точен. Ще видят тези свине кой е Алекс!

Наля си чаша вино и премлясна с език, след като отпи. А мръсницата щеше да я изчука, нали, защо не? Да съчетае полезното с приятното!

Търпение, каза си той, оправи се най-напред с Лафарг, а пък за веселбата ще мислим после…