Тиери Жонке
Тарантула (3) (Кожата, в която живея)

III

Алекс Барни се бе излегнал на сгъваемото легло в мансардата. Не правеше нищо — нищо, освен да чака. Песента на щурците изпълваше покритата с ниски храсти скалиста околност като постоянен дразнещ шум. През прозореца Алекс виждаше причудливите очертания на маслиновите дръвчета, извиващи се в нощта, замръзнали в странни пози; избърса с ръкава на ризата избилата по челото му възкисела пот.

Голата крушка, висяща на един кабел, привличаше рояци комари; през четвърт час Алекс изпадаше в пристъп на ярост и пръскаше насекомите с облак инсектицид. На циментовия под се бе образувало голямо чернеещо петно от смазани трупове, осеяни с миниатюрни червени точици.

Алекс се надигна с мъка и накуцвайки, облегнат на бастун, излезе от стаята и се запъти към кухнята на селската къща, изгубена в полетата някъде между Кан^[1] и Грас^[2].

Хладилникът бе пълен с различни продукти. Алекс взе кутия бира, отвори я и отпи. Оригна се силно, отвори втора кутия и излезе от къщата. В далечината, отвъд склоновете на настръхналите от маслинови дръвчета хълмове, морето проблясваше на лунната светлина под безоблачното небе.

Алекс предпазливо направи няколко крачки. Бедрото го болеше — остри, краткотрайни бодежи. Превръзката стягаше плътта му. От два дни вече нямаше гной, но раната все още не се затваряше. Куршумът бе минал през мускулите, по чудо пропускайки бедрената артерия и костта.

Алекс се облегна с ръка на едно маслиново дръвче и се изпика, обливайки със струята върволица мравки, заети с преместването на внушителен куп клечици.

Отпи отново, надигайки кутията, гърлото му се изпълни с пяна и той я изплю. Седна задъхан на пейката на верандата, оригна се отново. Извади пакет „Голоаз“ от джоба на шортите. Бирата бе опръскала покритата и без това с мазни петна и прах тениска. Пощипна корема си през плата, захващайки парче кожа между палеца и показалеца. Пълнееше. През трите седмици на принудително безделие, зает единствено с почивка и ядене, бе започнал да пълнее.

Смачка с крак някакъв вестник отпреди две седмици. Подметката на кецовете покри лицето от първа страница. Неговото лице. Текст с тлъсти букви, от които се открояваха още по-широките главни: неговото име. Алекс Барни.

Друга, по-малка снимка на някакъв мъж, прегърнал жена с бебе в ръцете. Алекс прочисти гърлото си и се изхрачи върху вестника. Слюнката, повличайки няколко късчета тютюн, се размаза върху лицето на бебето. Алекс отново се изхрачи и този път не пропусна целта си — лицето на ченгето, което се усмихваше на милото си семейство. Едно вече мъртво ченге…

Изля останалата бира върху вестника, мастилото се размаза, замъглявайки снимката и издувайки хартията. Потъна в съзерцание на струйките течност, които постепенно зацапваха страницата. Накрая яростно я разкъса с крака.

Обзе го мъчително безпокойство. Очите му се замъглиха, но не се появиха сълзи; зараждащите се в гърлото му ридания затихнаха, оставяйки го разстроен. Оправи превръзката си, изглаждайки гънките, стегна я, като смени мястото на безопасната игла.

Остана с отпуснати на коленете ръце, загледан в нощта. През първите дни, когато пристигна в селската къща, му бе много трудно да свикне със самотата. Вдигна температура от инфектираната рана, ушите му бучаха — неприятен шум, който се смесваше с песента на щурците. Оглеждаше храсталаците и често му се струваше, че някое стъбло помръдва; нощните шумове го безпокояха. Револверът му винаги бе подръка или, когато лежеше, оставен на корема му. Страхуваше се да не полудее.

Сакът с банкнотите бе до леглото. Протягаше ръка през металния ръб и заравяше пръсти в пачките, преобръщаше ги, опипваше ги, наслаждаваше се на допира.

На моменти изпадаше в еуфория, внезапно избухваше в смях, казвайки си, че в крайна сметка нищо лошо не може да му се случи. Нямаше да го открият. Тук бе на сигурно място. Поне на километър нямаше друга къща. Холандски или немски туристи бяха купили почти срутените селски чифлици и прекарваха тук почивките си. Или пък хипита със стада кози. Някакъв грънчар… Нямаше от какво да се бои! През деня понякога оглеждаше с бинокъл пътя и околностите. Туристите дълго се разхождаха, късаха си цветя. Децата бяха удивително руси — две момиченца и едно по-голямо момче. Майка им си правеше слънчеви бани, гола на плоския покрив. Алекс я дебнеше, мачкаше слабините си, проклинайки…

Върна се в трапезарията, за да си приготви омлет. Изяде го направо от тигана, попивайки с хляб течния жълтък. После поигра на дартс, но сноването, за да взема обратно стреличките, бързо го умори. Имаше и флипер, който в началото работеше, обаче от една седмица се бе развалил.

Пусна телевизора. Поколеба се между уестърн по FR 3 и забавно предаване по първи канал. В уестърна се разказваше за някакъв престъпник, който станал съдия, след като тероризирал цялото село. Този тип беше направо луд, разхождаше се с една мечка, а главата му бе странно извита на една страна: бандитът-съдия бе оцелял след обесване… Алекс изключи звука.

Вече беше виждал съдия — истински, с червена тога и странна яка от бяла кожа. Случи се в Съдебната палата в Париж. Венсан го бе замъкнал да присъстват на някакво съдебно заседание. Венсан, единственият приятел на Алекс, бе малко нещо луд.

А сега Алекс се беше насадил зле. В подобна ситуация, мислеше си, Венсан щеше да знае какво да прави… Как да се измъкне от тази дупка, без ченгетата да го хванат, как да пласира несъмнено описаните банкноти, как да се добере до някоя чужда страна, да направи така, че всички да го забравят. Венсан говореше английски, испански…

Освен това Венсан никога нямаше да се остави така глупаво да влезе право в капана! Щеше да се сети предварително за ченгето, за скритата в тавана камера, която бе заснела подвизите на Алекс. И хем какви подвизи! Нахлуването в банковия клон с вик, насочения към касиера револвер…

На Венсан щеше да му хрумне да проследи редовните клиенти в понеделник, включително ченгето, което винаги почивало в този ден и в десет сутринта теглело пари в брой, преди да отиде на пазар в близкия „Карфур“… Венсан щеше да си сложи качулка, скриваща лицето, да стреля в камерата… Алекс си имаше качулка, но ченгето му я бе разкъсало. Венсан веднага щеше да застреля този тип, който бе опитал да се направи на герой. Тъй и тъй ще мре…

Но се бе случил Алекс — вцепенен от изумление точно за миг, за частица от секундата, преди да вземе решение: да стреля веднага! Алекс се бе оставил да го изненадат, Алекс се бе озовал с куршум в бедрото, Алекс бе изкуцукал навън, потънал в кръв, стиснал в ръка пълния с банкноти сак. Е как, Венсан несъмнено щеше да се справи по-добре!

Но Венсан вече го нямаше. Никой не знаеше къде се крие. Дали не беше мъртъв? Тъй или инак, отсъствието му се бе оказало катастрофално.

При това Алекс беше научил доста неща. След изчезването на Венсан той бе намерил нови приятели, които му осигуриха фалшив паспорт и това скривалище, изгубено сред провансалската пустош. Вече почти четири години, откакто Венсан бе изчезнал, и Алекс се беше променил. Фермата на баща му, тракторът, кравите — всичко това остана зад гърба му. Уреди се като охранител в един нощен бар в Мо. Яките му ръце понякога действаха разрушително през съботните вечери сред насмуканите и буйстващи клиенти. Алекс имаше хубави дрехи, голям пръстен, кола. Почти уважаван господин!

И както биеше за чужда сметка, си бе казал, че няма да е зле да вземе да бие и за своя сметка. Така Алекс се бе захванал — бой, бой, бой. Късно вечер, в Париж, в скъпите квартали, на излизане от дискотеките, от ресторантите… Истинска жътва, повече или по-малко пълни портфейли, кредитни карти, така необходими за плащането на все по-внушителния му гардероб.

После на Алекс му писна да удря силно толкова често за един в крайна сметка нищожен приход. С един-единствен як удар в някоя банка щеше да се освободи от удряне до края на дните си.

Бе се отпуснал в креслото, втренчен във вече празния екран. С цвърчене покрай цокъла, съвсем до ръката му, изтича мишка. Той рязко протегна длан и пръстите му се сключиха около косматото телце. Усещаше биенето на дребното, обезумяло от страх сърце. Спомни си нивите, колелата на трактора, които прогонваха плъховете, скритите в синорите птици.

Приближи мишката до лицето си и започна бавно да я стиска. Ноктите му потъваха в копринената козина. Цвърченето стана по-пронизително. Тогава отново видя пред очите си страницата от вестника, тлъстите букви, снимката си, впримчена сред колонките журналистически брътвежи.

Стана, отиде до стълбището на къщата и с все сила запрати мишката далеч в нощта.

* * *

… В устата ти имаше вкус на гниеща пръст, усещаше лепкавата кал под теб, хладния и мек допир до гърдите — ризата ти бе разкъсана, — долавяше миризмата на мъх, на изгнило дърво. И менгемето на ръцете му около врата ти, върху лицето ти — свитите му пръсти, които те обездвижваха, върху гърба ти — натиска на коляното, поело цялата му тежест, като че ли искаше да те забие в земята и да изчезнеш завинаги.

Той дишаше тежко, поемаше си дълбоко дъх. Ти вече не помръдваше; да чакаш, просто да чакаш. Камата беше до теб, в тревата, някъде вдясно. Със сигурност до няколко секунди щеше да отпусне хватката си. Тогава с една извивка в кръста можеше да го събориш, да го отхвърлиш, да сграбчиш камата и да го убиеш, да го убиеш, да разпориш корема на този мръсник!

Кой беше той? Някой луд? Садист, който ловуваше в гората? Вече няколко безкрайни секунди лежахте проснати и двамата, болезнено сплетени в калта, дебнещи дишането си в нощта. Дали искаше да те убие? Или най-напред да те изнасили?

Гората бе напълно замлъкнала, замряла, като изпразнена от всякакъв живот. Той също мълчеше, вече дишаше по-спокойно. Ти очакваше нещо да стане. Да плъзне ръка към долната част на корема ти? Нещо такова… Постепенно бе успял да овладееш страха си, бе готов да се бориш, да забиеш пръсти в очите му, да се добереш до шията му, да я захапеш. Но нищо не се случваше. Лежеше под него и чакаше.

Тогава той се разсмя. Лек, радостен, искрен, детински смях. Смях на хлапе, което току-що е получило коледен подарък. Смехът заглъхна. Чу улегналия му, безпристрастен глас:

— Не се страхувай, малкият, не мърдай. Не искам да те нараня…

Дясната му ръка отпусна врата ти, за да запали фенерчето. Ножът беше там, забит в тревата, едва на двайсет сантиметра. Но той затисна още по-силно китката ти с крак и захвърли камата надалече. Последният ти шанс…

Остави фенерчето на земята и сграбчвайки те за косата, извърна лицето ти към жълтия лъч. Заслепи те. Отново проговори:

— Да… наистина си ти!

Коляното му все по-силно притискаше гърба ти. Извика, но той покри лицето ти със силно миришещ парцал. Мъчеше се да не загубиш съзнание, но когато той отслаби хватката си, ти вече бе отпуснат. Понасяше те някакъв мощен, кипящ черен поток.

Отне ти доста време да излезеш от вцепенението. Спомените ти бяха объркани. Дали не сънуваше някакъв кошмар, някакъв чудовищен сън в леглото си?

Не, всичко бе потънало в пълен мрак, като в нощта от съня, но вече бе изцяло буден. Дълго крещя. Опита се да помръднеш, да се изправиш.

Само че вериги стягаха китките и глезените ти, оставяйки им съвсем малка свобода на действие. Опипа в тъмнината земята, на която лежеше. Твърд под, покрит с нещо като брезент. Стената зад теб бе облицована. Веригите бяха здраво захванати за нея. Напъна ги, подпирайки крак в стената, но те можеха да издържат на много по-голяма сила.

Чак тогава осъзна голотата си. Бе гол, напълно гол, прикован за стената с вериги. Трескаво опипа тялото си, търсейки рани, чиято болка бе пропуснал. Но нежната ти кожа бе гладка, безболезнена.

В тъмната стая не бе студено. Беше гол, но не ти бе студено. Вика, крещя, рева… После плака, блъскайки с китки стената, изпъвайки веригите, виейки в безсилен гняв.

Имаше чувството, че крещиш от часове. Седна на земята върху брезента. Помисли си, че са те дрогирали, че всичко е халюцинация, бълнуване… Или пък тази нощ си умрял на пътя, с мотора, в момента не можеш да си спомниш за смъртта, но може би споменът ще се върне? Да, това навярно бе смъртта, прикован си в мрака и вече нищичко не знаеш…

Но не, ти беше жив. Отново изпищя. Садистът те бе хванал в гората; обаче не те бе наранил, ни най-малко.

Полудял съм… Помисли си и това. Гласът ти бе слаб, прегракнал, дрезгав, гърлото ти бе пресъхнало, вече не можеше да викаш.

Тогава ожадня.

Спа. Когато се събуди, жаждата все още бе тук, спотайваше се в мрака и те очакваше. Тя търпеливо бе бдяла над съня ти. Стискаше те за гърлото с упорита наслада. Стипчив, гъст прах, чиито частици поскърцваха под зъбите ти, пълнеше устата ти; не просто обикновено желание да пиеш вода, а нещо съвсем различно, което досега не бе изпитвал и чието название, звучно и ясно, плющеше като бич: жажда.

Опита се да мислиш за нещо друго. Декламираше наум стихове. От време на време се изправяше и викаше за помощ, блъскайки по стената. Крещеше — жаден съм — после шепнеше — жаден съм — накрая можеше единствено да си го мислиш: жаден съм! Стенеше, умоляваше, настояваше да ти дадат да пиеш. Съжаляваше, че си се изпикал в началото, съвсем в началото. Бе изпънал докрай веригите, за да се изпикаеш надалече и застланият на земята брезент, който ти служеше за одър, да остане чист. Ще пукна от жажда, трябваше да изпия урината си…

Отново заспа. Часове или само няколко минути? Невъзможно бе да прецениш, гол в мрака, без никакъв ориентир.

Бе минало много време. Изведнъж разбра: имаше някаква грешка! Бяха те взели за някой друг, не теб искаха да измъчват по този начин. Тогава събра сетни сили и извика:

— Господине, моля ви! Елате, сбъркали сте! Аз съм Венсан Моро! Бъркате! Венсан Моро! Венсан Моро!

Тогава си спомни фенерчето в гората. Жълтият сноп светлина върху лицето ти и неговия глух глас, който бе казал: наистина си ти!

Значи наистина беше ти.