Джеф Абът
Адреналин (19)

19

Десет дни в стоманен ковчег. Нямаше как да убивам времето, освен да мисля и да планирам. Представете си какво е десет дни да сте изолирани от света, без телефон, интернет и телевизия. Прекъсването на електронната връзка ме раздели с непрестанното бъбрене на съвременния живот. Тишината може да побърка много хора, но аз й се радвах. След първите седмици на разпити единственото хубаво нещо в затвора в Полша беше тишината — само аз и каменните стени. Силата на времето за размисъл е забравено удоволствие в днешния свят. В контейнера не беше по-различно от периодите на безполезна тишина в затвора на ЦРУ, с изключение на това, че никой не ме изтезаваше, но границата, която бях преминал, ми тежеше много повече, отколкото когато замислях плана си. Хауъл можеше да издаде заповед да ме убият веднага щом ме открият. Бях избягал от невидимата клетка и вече нямах втори шанс.

Събудих се и на светлината на фенерчето подредих малкия си лагер в стоманения ковчег. В брезентовите чанти носех револвера „Глок“ и двата резервни пълнителя, които бях откраднал от сейфа в кабинета на Оли. Бях си купил вкусни протеинови блокчета и плодове, бутилки вода, резервни батерии за фенерчето, четка и паста за зъби, тоалетна хартия, малко кошче за отпадъци, аптечка и приспивателни хапчета, зареден айпод със записи на Густав Малер и „Ролинг Стоунс“ и външна батерия, два ката дрехи — сиви ризи и джинси — и всичките си спестявания след провала с паспорта — неколкостотин долара.

Не беше много като за начало на дълго и опасно пътуване, за да намеря изчезналата си съпруга и детето си. Погледнах часовника си. Товарният кораб вече трябваше да е потеглил. Долавях постоянно бръмчене на мотор. Не исках да рискувам да отварям вратата и да ме забележат, въпреки че имаше хиляди контейнери и вероятността да ме видят беше малка. Трябваше да мине поне един ден, защото тогава корабът нямаше да се върне, за да предаде пътника без билет. Щяха да ме арестуват и да ме затворят в малка каюта. Щяха да уведомят пристанищните власти, когато пристигнехме в Ротердам. Ала най-добре беше изобщо да не ме виждат. Бях в състояние да запазя разсъдъка си, без да виждам небето известно време.

Помислих си, че контейнерът е като утроба. Може би когато излезех оттам, щях да съм прероден и готов да ритам задници.

Отново затворих очи.

Не чувствах нищо, освен абсолютна самота, каквато човек не може да намери лесно в днешния свят. Нямаше какво друго да правя, освен да спя и да сънувам онова, което бях изгубил. Но не беше здравословно да сънувам толкова много.

* * *

Задрямах и ми се яви не сън, а спомен, който изплува в съзнанието ми.

— Как искаш да го кръстим? — попита Луси. Стоеше до прозореца на апартамента ни в Блумсбъри и гледаше дъжда. Над града бяха надвиснали сиви облаци и от пет дни нормалният ми живот беше замрял.

— Сигурна ли си, че е момче?

— Рита като теб. — Тя сложи ръка на леко издутия си корем.

— Никога не съм те ритал.

Луси докосна лицето ми.

— В съня си, когато сънуваш кошмари за Дани.

Брат ми.

Споменаването на Дани винаги водеше до мълчание, което можеше да продължи само минута, но отбелязваше студена пауза в ежедневния живот. И неизбежното парене в очите и гърлото ми.

Оставих книгата, която четях.

— Може би Едуин, на баща ти.

Родителите на Луси бяха загинали в автомобилна катастрофа, когато тя е била на десет, и аз мислех, че може би иска да почете паметта на покойните си баща и майка. Беше я отгледала леля й, след това бе отишла в колеж с пълна стипендия и беше изучавала базите данни, а веднага след дипломирането си бе постъпила на работа във Фирмата, също като мен. Говореше с обич за леля си и малко за родителите си, сякаш бяха герои от роман, който беше прочела.

— Оценявам сантименталността ти, маймунке, но името Едуин ми се вижда старомодно.

— Добре. — Загледах се в нея.

— Какво ще кажеш за Самюъл Младши?

— Не искам да го кръщаваш на мен. Нека си бъде съвсем различен човек.

— Бих искала да отдам почит на някой любим човек.

Обичах родителите си много, но в момента отношенията ни бяха хладни.

— Защо не го кръстим на теб, Луси? Лусиан. Той ще бъде най-коравото хлапе в градинката.

— Не. Решила съм. Ще бъде Даниъл, на брат ти.

— Не е необходимо. Ти дори не познаваше Дани.

— Знам какво е означавал за теб. Пък и името е хубаво. Нека го уважим.

(Ако можех да залепя бележка в паметта си, там щеше да пише: „Това е жената, която целият свят иска да повярвам, че е предателка.“).

— Тогава да включим Дани в списъка — отвърнах и отново взех книгата си.

— Даниъл. Добре. Ами ако греша и е момиче?

— Капри, на острова. Капри Капра. Тя ще ни обича вечно.

Луси се засмя.

— Сам?

— Да?

Тя не отговори и аз я погледнах. Все още наблюдаваше как дъждовните капки бавно се стичат по стъклото. И сетне произнесе думи, които не беше казвала в реалния живот: „Мислиш ли, че мога да те оставя да умреш?“

Стреснах се и се събудих. Мракът беше почти непрогледен и за миг забравих, че лежа свит в контейнер.

Лежах, ослушвах се и се питах колко време съм спал. Днес за пръв път от дълго време бях спал като свободен човек, без подслушвачи и мобилен телефон и без някой да ме наблюдава или да сънувам кошмари за доказателства за предателство. Заспах отново, събудих се и пак заспах. Не знам колко време мина.

Изведнъж се стреснах от някакъв звук. Приближаващо се бръмчене, което звучеше по-силно от приспивното, постоянно мъркане на моторите.

Познавах звука. Хеликоптер.

Спускаше се към палубата.