Джеф Абът
Адреналин (12)

12

Огъст седеше на стъпалата пред сградата с апартамента ми, когато се прибрах вкъщи.

— Загазих. А ти? — Думите ми прозвучаха като на петокласник, хванат да бяга от час.

Той огледа улицата, сякаш се беше върнал в родината си и наблюдаваше брулените от вятъра равнини.

— Доколкото чух, това не се е случило.

— Ако не друго, то Хауъл поне е последователен.

— Извадил си късмет, че не си мъртъв. Длъжник си на Хауъл.

— Никога няма да му бъда длъжник.

— Не знаех какво си намислил. — Огъст повдигна рамене. — Ще почерпиш ли една бира?

— Можеше да пиеш бира в бара.

— Писна ми да слушам мнението на Оли.

— Добре.

Качихме се в апартамента ми, който беше обзаведен само с мебелите втора употреба, които Фирмата беше купила, преди да се нанеса. Отворих хладилника и дадох на Огъст студена бира.

— Не можеш да избягаш, Сам — рече той и я отвори.

— Трябваше да ми го кажеш сутринта.

Номерът ти разпали горски пожар. Някои хора искаха да те върнат в затвора, а други го приеха като ясен знак, че си предател. Хауъл се бори за теб. Реших, че трябва да знаеш. Имаш още един приятел, освен мен и това е Хауъл.

— Какво е „Новем солес“? Хауъл ме попита. Това свързва по някакъв начин Луси с взрива в Лондон.

— Не съм го чувал. И не трябва да ми задаваш въпроси. Не и днес, когато ти провървя да отървеш кожата.

— Може би това е групировката, която държи Луси. Искам да провериш какво можеш да откриеш за нея. Моля те.

— Знаеш, че не мога да споделям класифицирана информация с теб.

— Тогава защо си дошъл, Огъст? За безплатна бира?

Лицето му поруменя.

— Дошъл съм да те предупредя. Ти си трън в очите им, Сам Чудеха се какво да измислят, за да не разберат медиите, че в Лондон е взривен офис на ЦРУ. Загинаха двайсет души. Можеше да е и по-лошо. Британците са бесни и ще те убият веднага щом стъпиш на тяхна територия. А от малцината, които мислят, че казваш истината, никой няма да поеме куршума заради теб. Пази се. Шефовете, които обикновено получават каквото искат, настояваха да те ликвидират. Някоя нетърпелива душа ще се възползва от настроенията и ще реши, че може да я повишат, ако ти удобно изчезнеш или умреш, и защитата на Хауъл, и това, че те използва като стръв, ще отидат по дяволите.

— Издадена ли е заповед?

— Няма да има заповед. Нищо писмено. Само изказано и изпълнено желание. Все едно крал Хенри говори за Томас Бекет. „Няма ли кой да ме отърве от онзи размирен свещеник?“ — Огъст допи бирата си. — Пази се, размирнико.

— Всичко ще бъде наред.

Той извади два телефона от джоба си и ми даде единия.

— Вземи. Само ти имаш този номер. Ако някой те подгони, обади ми се. Ще ти помогна.

Единственият ми приятел. Не исках да види как преглъщам.

— Благодаря, Огъст.

Той си тръгна, а аз си легнах. Най-добре разсъждавам в леглото. Проясних съзнанието си, като прелистих дебелата барманска книга, която ми беше дал Оли. Всеки успех в живота беше като коктейл — внимателно смесване на елементи в точни пропорции, направено в правилна последователност.

Оставих книгата и вперих поглед в тавана. В главата ми се зараждаше план.