Брент Уийкс
Заслепяващият нож (8)

4.

Карис не беше останала с гуляйджиите да празнува оцеляването им от срещата с морския демон. Събуди се преди разсъмване, изми се и седна да вчеше черната си коса, за да си остави време да помисли. Не помогна.

Тайната я дразнеше като разчесана пъпка. Върза черната като настроението си коса на конска опашка, както обикновено. Беше прекарала последните пет дни в сглобяването на късчетата: Гавин „се поболява“ след последната битка във войната срещу Дазен. Гавин прекъсва годежа им. Гавин, изумен при научаването за незаконния му син Кип. Гавин — променен.

След това беше похабила време в чудене как е могла да е толкова тъпа. Тя — и всички други — бе приписала промените на травмата от войната, травмата, че е убил собствения си брат. Призматичните му очи бяха доказателство — доказателството, че Гавин е Гавин. Гавин беше блестящ и доста добър лъжец, но не би трябвало да може да я заблуди. Познаваше го прекалено добре. По-важното — познаваше Дазен прекалено добре.

Това беше свършило.

Отиде на бака, както правеше всяка сутрин, и започна да се разкършва. Побъркваше се, ако не правеше пластична гимнастика всеки ден. Старшият й командир Железни предвидливо й беше донесъл два комплекта черно облекло и туниката, както и панталоните, бяха памучни и напоени с луксин — плътно прилепващи на места, гъвкави на други, скроени преди всичко за движение и на второ място — за да показват коравата физика на черногвардееца. Но макар пъшкането и потенето да си бяха част от живота й, това не означаваше, че иска да я гледат на палубата.

— Може ли? — попита Железни зад гърба й.

Командирът на Черната гвардия беше грамаден мъж. Добър водач. Умен, корав и адски застрашителен. Когато Карис кимна, той свали шарфа от главата си и го сгъна прилежно. Беше парийски религиозен обичай мъжете да покриват главите си в почит към Оролам. Но имаше изключения и като много парийци Железни вярваше, че предписанието е в сила след като слънцето се е издигнало високо над хоризонта.

Доскоро Железни сплиташе гъстата си черна коса, но след битката за Гаристън и смъртта на толкова много черногвардейци си беше обръснал главата в знак на траур. Друг парийски обичай. Шарфът, който бе покривал преди славата му, вече щеше да покрива скръбта му.

Оролам. Всичките мъртви черногвардейци, много от които убити едновременно от един взривил се снаряд, случаен изстрел, който изобщо не се интересуваше от елитните им умения в притегляне и бой. Колегите й. Приятелите й. В сърцето й беше зейнала яма, поглъщаща всичко освен сълзите й.

Железни застана до Карис, събра ръце, след което ги раздели в гард „ниско-високо“. Началото на Марш ка. Удобно начало, когато мускулите не са загрети и обхватът на ка не стига далече, тъй че движенията им можеха да се вместят в тясното пространство на бака. Ниско извиване, завъртане, изритване назад, превъртане, стъпване на другото стъпало, баланс — нелесна задача на люшкащата се палуба.

Железни поведе и Карис с удоволствие го остави да води. Моряците, назначени на третата вахта, ги поглеждаха крадешком, но двамата не се виждаха ясно в предутринната сивота и погледите им бяха ненатрапчиви.

Движенията бяха втора природа. Карис се съсредоточи върху тялото си, схващанията от спането на дървената палуба бързо се отпуснаха, по-старите се оказаха по-упорити: нараняването от тренировка, от което бедрото винаги я заболяваше, стягането в левия глезен — беше го изкълчила, докато се биеше срещу един зелен бяс с Гавин.

Не Гавин. Дазен. Оролам да го прокълне.

Железни премина в Корикс ка, ускори бързо ритъма, още, добър избор за това тясно пространство. И скоро Карис вече се съсредоточаваше върху това да придаде още малко дължина на въртящия си страничен ритник, да постигне пълно изпъване и височина на задния ритник. Не беше толкова висока като Железни, но той можеше да изпъне дългите си крайници в ритници и да мушка с ръце с невероятна скорост. Налагаше й се да полага големи усилия, за да не изостава от наложената от него бързина.

Слънцето изгря и двамата спряха едва когато почти се отдели от линията на хоризонта.

Железни явно също беше искал да се натовари здраво. Докато Карис дишаше задъхана, опряла длани на бедрата си, той изтри чело, направи знака на Седемте към новоизгрялото слънце, промълви кратка молитва и сложи готрата на обръснатата си глава. И чак тогава й каза:

— Искаш нещо.

Извади друго парче плат и й го хвърли. Разбира се, беше донесъл две. Такъв си беше, съвестен. Жестът освен това й подсказа, че не се е включил в сутрешната й гимнастика случайно. Беше дошъл, за да говорят.

Типичният Железни. Идва да поговори и казва четири думи за цял час.

Все пак беше прав. Тъй че Карис отвърна:

— Лорд Призма ще напусне флотата. Или ще се опита да го направи без твое знание, или поне ще се опита да те убеди да не пращаш черногвардейци с него. Искам да пратиш мен.

— Той ли ти каза това?

— Нямаше нужда да ми го казва. Той е страхливец. Винаги бяга. — Карис мислеше, че е уталожила гнева си с гимнастиката, но ето, че си беше тук — горещ и чист, готов да я накара да избухне всеки момент.

— Страхливец? — Железни се облегна на парапета. Тя го погледна. — Хм. — Няма и на разтег от мястото, където стояха, перилото беше счупено. Счупено от развилнелия се морски демон.

От развилнелия се морски демон, който Гавин бе укротил.

— Последното не трябваше да го казвам — изсумтя тя.

— Ела тук — каза Железни сериозно. — Очи.

Хвана лицето й в големите си длани и се взря в очите й на усилващата се слънчева светлина, преценяващо, напрегнато. После каза:

— Карис, ти си най-бързият притеглящ, когото имам, но също така и най-прибързаният притеглящ. Неудържим гняв? Изричане на неща, които не мислиш? Това са признаците за червен или зелен, който умира. Половината ми черногвардейци са мъртви, ще разбиеш халото в…

— Надявам се да не ви прекъсвам — намеси се глас. Гавин.

Железни все още държеше лицето на Карис в дланите си, взрян в очите й. Застанали на палубата в меката и топла утринна светлина, и двамата осъзнаха едновременно на какво може да прилича това.

Командир Железни пусна ръцете си и се покашля. Карис си помисли, че за първи път го вижда така смутен.

— Лорд Призма — каза Железни. — Окото на Оролам да ви благослови.

— Добро утро и на вас. Командире, искам да поговоря с теб след час. Доведи и Кип. Ще искам да се видя с него след разговора ни. Мисля, че е на първата баржа. — Бялата туника на Гавин, украсена със златно везмо, беше безупречно чиста — на кораб, посред бягане от битка, се бе намерил някой да изпере дрехите му. Но пък нещата просто действаха магически за Гавин, без дори да си прави труда. Беше вбесяващо. Лицето му обаче изглеждаше изпито — Гавин никога не спеше добре.

Железни сякаш понечи да каже нещо, но само кимна и се отдалечи.

Така Карис остана сама с Гавин за първи път, откакто бе изпаднала в истерия, след като научи, че е станал баща на копеле по време на годежа им. Беше скочила от лодката им тогава. За първи път се бяха озовали един срещу друг, откакто бе зашлевила усмихнатото му лице — в разгара на битката за Гаристън, пред очите на цялата армия.

Може би беше притеглила твърде много червено и зелено тогава. Гневът и импулсивността не трябваше да са най-изтъкнатите черти на един черногвардеец. Да не говорим за дама.

— Лорд Призма — каза тя, решена да е вежлива.

Той я погледна мълчаливо, с онази неспокойна разсъдливост в очите — преценяващи, винаги преценяващи. Гледаше я почти с тъга, погледът му докосваше косата й, очите й, спря се на устните й, обходи бързо извивките на тялото й и отново се върна на очите й, може би пробяга за миг встрани от очите, където вече се появяваха бръчици.

После каза тихо:

— Карис, дори оцапана и плувнала в пот изглеждаш по-добре от повечето дами в най-изящния им тоалет на Слънцеднева.

Гавин беше красив, очарователен и своенравен във всеки смисъл на думата, но някои хора често забравяха, че е и хитър.

Не искаше да говори. Шикалкавеше. Искаше да я смути и да я накара да се защитава за нещо, което нямаше нищо общо с нищо. Кучи син! Беше потна, вмирисана, как можеше да й поднася комплименти точно сега?

Как смееше да е мил, след като тя го бе зашлевила?

Как смееше така успешно да изиграе малкия си ход, макар тя да знаеше какво прави?

— Върви в ада — изсумтя тя и се отдалечи.

„Страхотно, Карис. Професионално, възпитано, като дама. Кучият му син!“