Брент Уийкс
Заслепяващият нож (74)

70.

Идос беше град на зикурати. Беше построен преди векове и някои луксиати твърдяха, че зикуратите били опит на човека да се изкачи до небесата. Наричаха ги светотатство. Но опитите на тези луксиати да наложат събарянето на зикуратите така и не бяха успешни. Огромните терасирани пирамиди в града бяха тринайсет, подредени геометрично, шест и шест около една. Централната беше значително по-висока от кулата на Призмата, за която Лив беше мислила, че е най-високата постройка на света.

След като се беше предал на генерала на Дазен Гад Делмарта вместо да воюва във Войната на Призмите, Идос си беше спестил огъня, меча и потопа. Повечето мъже, принудени да служат в армията на Дазен — или поне оцелелите от Битката на Разцепената скала — се бяха върнали у дома след два месеца и градът се беше възстановил от войната по-бързо от всеки друг град на южното крайбрежие.

Корехидор на града беше Ката Хам-халдита, син на аташийския сатрап. Титлата беше тирейска, от малкото остатъци от времето, когато Тирея включвала сегашния Източен Аташ. Когато корехидорът излезе да преговаря, Цветния принц заповяда покрай централния булевард, по който щеше да мине младият мъж, да излязат всички цветни бесове в армията и нареди на всички да се постараят да се набиват на очи, но да не обръщат внимание на корехидора, а всеки да си върши работата, тъй че той да си помисли, че са много повече, отколкото бяха.

Това несъмнено направи преминаването ужасяващо и момчето пристигна съкрушено. А си беше момче, защото макар формално да управляваше един от най-богатите градове в Седемте сатрапии, беше само на двайсет години и изглеждаше още по-млад, дори малък.

Лив посрещна корехидор Хам-халдита и двамата му телохранители пред палатката на Цветния принц. Присъствието й, изглежда, накара младежа да се стегне. Усмихна й се, както беше свикнал да приласкава жените — само с тази усмивка. Беше хубаво момче, макар и мършаво и с тесни рамене. Лив предпочиташе мъжът да прилича на мъж. Отвърна му с вежливо неутрално кимване. Всъщност сърцето й се беше разтуптяло — не от момчето, а от това, че й се бяха доверили да е тук. Беше си облякла най-хубавата рокля и беше сигурна, че младежът я харесва.

— Корехидор, щастливи сме, че дойдохте при нас. Принцът си отдъхва вътре. Заповядайте, влезте — каза тя.

Той погледна за охранителите си, а Лив пристъпи вътре, без да изчака отговор. След кратко колебание корехидорът и хората му я последваха.

Палатката беше тъмна, по-тъмна от обикновено, по-тъмна от нужното. Вътре имаше един стол, трон, и нищо друго, дори черги. На стола седеше отпуснат Цветния принц. Не помръдна, когато Лив влезе. След това, когато влезе корехидор Хам-халдита, Цветния принц вдигна глава и очите му започнаха да излъчват мътно червено, цвета на новоизковано желязо. Надигна се и пластовете застъпващ се луксин издадоха звук като стържене на стомана по стомана.

Трептяща светложълта светлина премина по фигурата му, огрявайки всяка пукнатина, става и шев, той се размърда все едно се отърсваше от сън и всяка синя плочка от бронята по тялото му засия, помръкна, после всеки червен шев, после всяка синя свръзка, чак до едва видимия виолет, който пулсираше около главата му като корона.

Зяпването на корехидора едва не накара Лив да се разсмее на глас, но тя вирна брадичка и задържа устата си затворена. Телохранителите на младежа бяха на ръба да извадят оръжията си, но и те изглеждаха ужасени.

— Корехидор — каза принцът. — Добре сте дошли. Да се поразходим?

На корехидора му се наложи да се покашля, преди да може да отговори:

— Разбира се.

Лив тръгна с водачите и охраната им, от дясната страна на корехидора, както й бяха наредили, докато принцът вървеше от лявата му страна. Заклещен между надежда и страх, така беше казал принцът.

Надежда за какво? Лив не беше посмяла да попита.

Не мислеше, че е достатъчно хубава, за да хване окото на един бъдещ сатрап, макар че ако Цветния принц успееше, това момче никога нямаше да бъде сатрап. Но то все още не знаеше това. Какво тогава? Любовница? Забавление за една нощ? Изведнъж отново си даде сметка, че е само жена. Ако Цветния принц поискаше да приеме някое мръсно предложение от корехидор Хам-халдита, нямаше как да може да откаже. Не беше точно великото предназначение, за което принцът непрекъснато намекваше, но и тя не беше онази, която щеше да избира, нали?

Обзе я гняв.

Когато излязоха на слънчева светлина, корехидорът отново оплете крака. Луксиновата фигура на Цветния принц, изцяло огряна от естествена светлина, беше поне толкова впечатляваща, колкото да видиш сиянието му в тъмна палатка. Отново не беше грешка.

Цветния принц ги поведе през лагера, привидно без определена цел, макар Лив да беше сигурна, че не е така. Принцът никога не залагаше на случайността.

— Дошли сте, за да ни кажете нещо — заговори Цветния принц. — Да предложите сделка може би.

— Майките на града ме помолиха да ви кажа, че желаем само мир, но че ако трябва да се бием, ще заплатите скъпо, за да завземете града, и може би няма да успеете преди да пристигнат подкрепленията ни.

— Което, сигурен съм, очаквате всеки момент.

— Очакваме, да. — Момчето се изчерви, сякаш се боеше, че му се подиграват. — И можем да ви задържим, докато те дойдат и ви смажат в стените ни.

Минаха покрай Зимун, който тренираше с другите притеглящи. Беше без риза, гологръд, пердашеше едно старо дърво с огнени бичове, а приятелите му го гледаха с възхищение. Спря, когато минаха покрай тях, и се поклони почтително на Цветния принц. Очите му се изпълниха с ревност, като видя другия млад мъж. Раните на Зимун бяха зараснали и макар голото му тяло да не изпълваше Лив с онази безмълвна страст, която беше събуждал Гавин Гайл, все пак той беше доста чаровен. Силен, умен, обаятелен — и винаги, винаги заинтересован от нея. Винаги — ласкаещ. Винаги — флиртуващ.

Тя беше флиртувала с момчета в Хромария, разбира се — главно преди онзи катастрофален бал на лукслордовете. Но онова общо взето бяха флиртове на невъзможността: играеха си на възрастни. Играеха си на дързост. Флиртът на Зимун беше флирт на възможността. Тя трябваше само да каже думата, само веднъж, някоя вечер, когато той дойдеше до палатката й и попиташе учтиво дали може да влезе. В това, че можеше да каже „да“, че никой нямаше да я спре, че никой нямаше да я разпитва дори, имаше повече еротичен заряд, отколкото че можеше да каже „да“ точно на Зимун, колкото и чаровен да беше.

Учениците й щяха да завиждат за любовната й среща, разбира се, защото тя вече имаше ученици. Не обучаеми, не и при Свободните.

— Значи Делара Оранжева е успяла да убеди останалите от Спектъра да тръгнат на война? — каза Цветния принц. — Или трябва да си отварям очите за елитните отряди на Ру?

— И двете — каза момчето. Дори Лив разбра, че лъже.

— Вие сте млад човек — каза принцът. — И мисля, че сте на косъм от това да бъдете лишен от поста си от онези изплашени стари вещици.

Минаха по тесен проход между две палатки, като прекрачиха изпънатите телове. Когато излязоха, телохранителите на корехидора зяпнаха в дулата на двайсет заредени мускета и няколко притеглящи с ръце, пълни с луксин.

— Разоръжете ги и ги дръжте на трийсет крачки встрани, но не ги наранявайте — каза Цветния принц. — Освен ако не направят нещо глупаво, в който случай стреляйте в слабините.

След като задържаха двамата телохранители. Цветния принц продължи напред все едно не се беше случило нищо.

— Тези двамата са подчинени на майките и мисля, че можем да се съгласим, че нямаме нужда от намесата им, нали, корехидор?

— Откъде знаете? Или просто предполагате? — попита корехидорът, като се мъчеше да запази гласа си спокоен.

— Нали?

Корехидорът задави страха си.

— Добре. Аз… сигурен съм, че можем да уредим това.

— Мм. Вярвам в избора, Ката. Ние сме свободни хора, избираме свободно и си носим последствията. Тъй че ето твоя избор. Първо, можеш да се предадеш. Ще ти предложа не особено щедри условия. Ще освободите робите си, градът ще плати един милион данара и ще ни дадете двайсет хиляди ефахи ечемик, шейсет фургона, натоварени с плодове, десет хиляди бурета вино и двайсет хиляди бурета маслини. Ще ни дадете пет хиляди меча или копия и хиляда изправни мускета, с петстотин бурета барут и сто бурета куршуми или осем хиляди пръчки олово. Ще пратите с нас петдесет ковачи и петдесет майстори колари, и половин дузина аптекари, и ще им плащате двойни заплати, докато ги няма. Ще опразните града от бардаци — проститутките ще могат сами да изберат дали да тръгнат с нас, но няма да разрешавате на никоя от тях да упражнява занаята си в града за една година, за да ги подтикнете да изберат разумно. Ще изпратите всичките си притеглящи да говорят с мен. Същото се отнася и за робите. Ще им бъде позволено да изберат дали да се присъединят към нас, или да отидат някъде другаде, но няма да им се разрешава да се връщат в града ви, докато войната не свърши, под страх от смъртно наказание. Ще организирате парад през града, ще ни посрещнете с тромпети и овации затова, че ви даваме свобода. И преди да влезем в града ще изпратите всички свои луксиати в този лагер.

Подробностите заливаха младежа и той се вкопчи в последното като удавник за сламка:

— Какво ще ги сполети?

— Ще ги убием — отвърна Цветния принц равнодушно. После продължи все едно, че младият мъж не го беше прекъснал.

— След това във всеки храм ще позволите да се учредят нови форми на култ: по един за всеки от старите богове. От вас обаче няма да се изисква да поддържате култовете или да присъствате на службите, а нашите нови жреци ще спазват законите ви, стига да не възпрепятстват култа им.

— В замяна на вас и на майките на града ще се разреши да съхраните живота си, именията си и постовете си, освен ако не ми измените. Градът ще остане непокътнат. Околностите му няма да бъдат плячкосани. Нито мъже, нито жени няма да бъдат принудени да ни служат. Очаквам да съобщите това предложение на майките на града. Вече съм го оформил писмено. — Замълча за момент. — Всичко това е истина, освен едно. Нямам доверие на майките на града. Знам що за жени са. Имам донесения за всичките. Не са млади, нито умни, нито гъвкави като вас. Когато напусна този град, вие ще управлявате сам. Не съм суров господар с приятелите си. Надявам се, че можем да сме приятели.

Корехидорът беше пребледнял.

— А ако откажа?

Бяха стигнали на мястото, където, осъзна Лив чак сега, Цветния принц ги беше водил през цялото време. Той посочи една голяма група окаяни хора, пазени от войници. Бяха петстотин жени и деца, пленени от малкото градче Ергион.

— Тези несретници бях взети от последния град, който ни се противопостави. Ще бъдат подкарани пред нашата войска за първия щурм. Когато вашите балисти, оръдия и катапулти започнат, ще избиете тях… или може би смятате, че майките на града ще ви наредят да не стреляте? А ще има нападения и вътре в града ви. Знаете, че имам хора вътре. Не знаете колко са. Знам за вашите тайни изходи покрай реката и под Великото абатство.

За част от секундата очите на корехидора се разшириха. Или от изненада, че принцът знае това, или защото имаше изходи, за които той не беше знаел.

— Знаете ли историите за кланетата при Ру, които доведоха до предаването на Идос през последната война? Аз просто ще направя същото, с обратен знак. Идос ще бъде маяк за света и вие трябва да изберете какъв да е той: маяк на моята щедрост, показващ колко добър мога да съм към тези, които победя, или маяк на моята злоба, показващ колко жесток мога да съм към тези, които ми се противопоставят. Децата във вашия град ще бъдат избити — твърде много гърла за хранене, твърде голяма е вероятността да се разболеят или да таят ненавист, когато порастат. Жените ще бъдат убити или оставени да слугуват, ако са достатъчно хубави или полезни. Единствените мъже и жени, които ще оцелеят непострадали, ще са вашите роби. И ще им се разреши да задържат колкото и каквото пожелаят от имуществото на господарите си. Хората ми в града вече им го казват в момента. Колко вярвате на робите си, корехидор Ката? Ако случайно се задържите за седмица, две седмици, месец, мислите ли, че робите няма да минат на наша страна? Или сте се отнасяли с тях толкова добре, че верността им е непоклатима?

— Колкото до вас, ще направя всичко възможно да ви пленя жив — продължи той. — Ще пратя гениталиите ви на баща ви. Ще ви отрежа ръцете и краката, ще ви облека в пурпур и ще сложа корона на главата ви. Може би ще ви ослепя. Все още не съм решил кое ще е по-добър пример. С език, без език? Може би ще зависи от поведението ви. Все едно, няма да бързам. Ще живеете дълго и много болезнено, обещавам ви.

На корехидора определено му беше призляло.

— Вие сте луд — каза той. — В един момент говорите като луксиат, а в следващия казвате, че ще избиете стотици хиляди хора.

Същата мисъл бе поразила Лив преди, но сега я споходи друга. На света имаше малко хора, които абсолютно изумяваха със способностите си… и тя беше срещнала двамата най-добри от тях: Гавин Гайл и сега Койос Белодъб. Тези двамата, и може би още неколцина други, като Бялата, бяха далече над Лив. Но никой друг не беше. Можеше да се справи по-добре от това момче… е, той беше с две или три години по-голям от нея и имаше всички предимства на това, че е отгледан като син на сатрап. Цветния принц се държеше с нея като със способна възрастна личност не защото я ласкаеше — макар да го правеше и двамата да го знаеха, — а защото тя заслужаваше да се отнасят така с нея. Не че беше невероятно надарена. Беше защото хората, които винаги бе смятала, че са невероятно надарени, всъщност не бяха по-надарени от нея. Тя им беше равна. А все още беше млада. С времето щеше да е над повечето. Защо в Хромария не се бяха държали така с нея?

Защо не го беше правил баща й?

— Всички правим избор и след това си носим последствията от него — каза Цветния принц. — За жалост точно сега вие трябва да направите избора за тези хора и за мен. Те са ваши жертви, не мои. Когато аз стана господарят им, ще бъдат свободни да избират сами. Няма как Хромарият да бъде съборен, без хора като вас да ме принуждават да прибягвам до клане. Ако имаше друг начин, щях да постъпя другояче. Но това е единственият начин да донеса нужната промяна и точно така ще направя.

— Ще го направите, защото можете — изръмжа корехидорът, надвил страха си.

— Да, защото мога. Защото волята ми е такава.

— Значи мощта налага право?

Цветния принц беше като стомана. Строг, неумолим, непоколебим.

— Мощта не налага право. Мощта налага реалност. — Взря се в корехидора достатъчно дълго, та убедеността му да натежи над момчето, а после се обърна и погледна към жените и децата. Погледът му бе тъжен, но решителен. Щеше да прати тези хора на смърт, за да защитят с телата си живота на неговите хора, и щеше да обвини корехидора за това.

Ако беше блъф, беше най-безсрамният блъф, който Лив изобщо бе виждала. Но не мислеше, че е блъф. Нито корехидорът, явно. Изражението му бавно премина през ужас, отвращение, изумление и най-сетне примирение. Стоеше не срещу човек, стоеше срещу природна стихия. Не можеш да се споразумееш с циклон, не можеш да умилостивиш ураган. Свираш се в мазето, залостват капака и се молиш да оцелееш.

— Нямаме чак един милион данара — каза корехидорът и Лив разбра, че се е предал.

— Не в съкровищницата си. В нея ги нямате. Ще уведомите всяка богата и благородна фамилия в града, че ако не платят своя дял, те ще загинат първи. За храната може да има замени. Не съм неразумен. Възможно е да нямате толкова ечемик. Може да го компенсирате с друго зърно. А с плодовете ще е трудно, ако не побързате. Няма да вземем развалени продукти. По една благородна фамилия ще бъде убита за всеки фургон, който не ви достигне.

Корехидорът пребледня.

— Ще трябва да съобщя това на майките на града, разбира се. Вероятно ще отнеме два дни.

— След ден катапултите ни ще бъдат построени. Ще започнем да хвърляме по една жена от Ергион над стените ви на всеки четвърт час. Няма да спрем, докато не пристигнат луксиатите. Знам, че оръдията ви ще могат да обстрелват катапултите ни, тъй че ви уведомявам: жените и децата на Ергион също ще лагеруват около катапултите. Топчиите ви в най-добрия случай са полуобучени. Няма как да могат да поразят катапултите ни с първия изстрел… нито с десетия.

Корехидорът преглътна.

— Разбирам.

— Хората ми в града ще разлепят списъци с имената на жените в реда, в който ще бъдат хвърляни, тъй че хората в Идос да знаят кога ще чуят за смъртта на свои приятели… или врагове, предполагам. Ще започнем с познати на майките на града. Инженерите ми ме уведомяват, че силите, произвеждани в ремъка на катапулта, имат равен шанс да убият жена преди дори да е изхвърлена. Казах им да работят над това. Искам да чувате писъците им, докато летят.

Ката Хам-халдита изруга тихо, погледна Лив и извърна засрамено очи.

— Значи това е? — попита Лив, след като момчето си тръгна. Не бе посмяла да попита преди това — беше твърде стъписана и уплашена. Но сега нямаше да изтърве възможността да се научи от най-добрия.

Принцът все още гледаше жените и децата. Децата си играеха безгрижно, без изобщо да подозират за скорошната си, неизбежната си може би смърт.

— Най-вероятно — каза Цветния принц. — Всичко зависи от това колко умен е младият Ката. Една от майките на града, Нета Делусия, е хитра стара харпия. Охраната му бяха нейни хора. Ако Ката се окаже непредпазлив, значи току-що си подписа смъртната присъда с това, че се срещна с мен насаме. Тя веднага ще разбере, че всъщност предложих на момчето подкуп. Освен това поставих враговете на майка Делусия в челото на списъка на жените, които ще бъдат убити. Приятелките й са точно след тях. Майката и корехидорът ще се счепкат. Ако спечели майка Делусия, ще хвърлим няколко жени в града и Идос изведнъж ще се вслуша в разума. Ако спечели Ката, ще отнеме повече или по-малко време, според това колко решително действа момчето.

— И и в двата случая печелите вие? — каза Лив.

— Избираме свободно, Аливиана. Това не значи, че не можем да нагласим възможностите за избор така, че да ни облагодетелстват. — Усмихна се и усмивката му напомни на Лив за безумните, дръзки, несломими усмивки на Гавин Гайл, но без топлината в тях.

— Но това всъщност не е свобода, нали? Не и за тях — каза Лив.

— Готова ли си вече за още един урок, Аливиана? Учиш се наистина бързо. Това е добре. Свободата не е най-висшето добро. Силата е. Защото без сила свободата ще ти бъде отнета.

И се усмихна отново. Безмилостна усмивка. Но и светът е безмилостен.