Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (5)

5

Седяха двамата край реката в топлата нощ и слушаха как раците гризат с яките си щипки подводната трева. Някъде в тъмното невидимо поле боботеше трактор, от време на време срещу тях се бялваха бледите очи на фаровете му. И реката, и полето бяха пълни с невидим живот и тихи загадъчни шумове — някоя жаба пълзеше, някоя риба плясваше с опашката в тихата, сънлива вода, край ушите им със зло бръмчене прелитаха комари. Но Димов, унесен в мислите си, нищо не чуваше, градското му ухо беше глухо за простия и честен живот на природата.

— По принцип аз не обичам да избързвам много с хипотезите — заговори той тихо. — Предпочитам най-напред да събера всички възможни факти. И все пак според теб коя е най-вероятната хипотеза за убийството?

— Какво друго, освен за грабеж — отвърна Паргов. — Отмъкнал е не само парите, но и мрежата с продуктите.

— Там е цялата работа! — възкликна оживено Димов. — Тая мрежа не може да ми излезе от ума. И тя като че ли събаря всички възможни хипотези. Представи си, че е убит за отмъщение — поради някакви причини от любовен характер, да речем. Добре, взема парите, за да ни заблуди. Но да помъкне и цяла мрежа с продукти? Психологически това ми се вижда невъзможно и недопустимо. За убиеца неговата жертва чисто и просто не е представлявала нищо — случаен човек, към който не е имал никакво предварително отношение.

— Тая работа не е много сигурна — обади се все тъй неохотно Паргов.

— Защо мислиш така?

— Ами защото ти разсъждаваш логично. А пък аз вече ти казах — от нашите хора всичко можеш да чакаш. Аз не се учудих, че на Дъбев му нямаше фуражката, учудих се, че я намерихме.

— Чак толкова ли са примитивни? — попита Димов недоверчиво.

— Ние ги наричаме бамбашка — това е. Ама ти просто не можеш да го разбереш. Убил човек, след това му се прияли кюфтета. Има и такива хора по света.

Димов се замисли продължително, широкото му мургаво лице потъмня съвсем.

— Май че наистина има — обади се той най-сетне. — Само че не ги наричай бамбашка. Това са чисто и просто уроди, колкото и нормални да изглеждат. Според мен чисто и просто убиецът е жалък разбойник на дребно, мръсен, нищожен грабител, за когото дори килограм-два месо са ценност, която не може да се подмине.

— Ами раните в корема? Според мен прост човек не може да измисли такова нещо. Той ще заколи жертвата си, без да му мигне окото, както се заколва петел, ще го ограби и толкоз! Според мен тия рани говорят за лична омраза и отмъщение.

— Или пък за садизъм…

— Но това е съвсем друга работа! — поклати едрата си глава Паргов. — Садизмът и грабежът на дребно мъчно мога да си ги представя ръка за ръка.

Те отново замълчаха. През това време раците, без да се интересуват от морални проблеми, пъплеха бавно към одраните жаби, към рачилата. Те дори не усещаха колко е коварно да намерят своето любимо меню така добре подготвено. А тия отвън, залисани в своите истории, съвсем ги бяха забравили.

— Ами тогава да почнем отначало! — въздъхна Димов. — В два часа Евтим Дъбев получава заплата, и то цяла при това. Случайно ли е, че убийството става именно в тоя ден? Може би да бъде и случайно, разбира се. И все пак всяка случайност говори за невероятност. По-просто е да допуснем, че някой е видял как Дъбев е взел парите. Тоя Кротев например. След това Дъбев е отишъл в града, правил е там покупки и не е изключено отново да е вадил парите. След като приключва покупките, той се отправя към гарата. Още е рано за влака, той се отбива в бюфета. А може би нарочно е отишъл малко по-рано, за да се почерпи. Аз прегледах тефтерчето му — при всички дати, когато е получавал заплата, той си е позволявал тоя малък, май че единствен лукс — да пийне по две гроздови ракийки. Едната е изпил на тезгяха сам, при втората дошъл някакъв негов приятел. Там той плаща с дребни пари, после двамата се качват на влака. Трябва да се предполага, че през цялото време убиецът е бил някъде наоколо.

— А защо трябва? — запита недоверчиво Паргов.

— Ами нали приехме хипотезата за грабежа. Първо — убиецът е видял парите или е знаел, че през тоя ден Дъбев ще има пари. Второ — естествено е да проследи жертвата си. Но според мен той не би тръгнал след него, ако не го познава, ако не знае къде слиза, ако не е минавал по това шосе. Той предварително е знаел, че шосето ще му даде възможност за нападение и убийство. И е знаел може би, че Дъбев е без велосипеда си, така че ще може да го настигне във всеки удобен момент. Оттук следва заключението, че по всяка вероятност убиецът пътува със същия влак. Естествено, не бива да смятаме това заключение за сигурно, но поне за най-вероятно. И според мен трябва точно оттук да започнем нашите издирвания.

— Ами с влака пътуват хиляди хора… Все едно е да търсиш игла в купа сено.

— Не е все едно. Щом двамата са се познавали, естествено е убиецът да е от близките села. А това ще улесни нашето издирване. Но да вървим по събитията. Убиецът се качва на влака и слиза на гара Косер. Не е никак трудно да настигне жертвата си по шосето. Но предполагам, че не са вървели заедно. Убиецът се е движил след жертвата си, и то навярно на доста почтено разстояние. Защо? Ами естествено, ако някой случайно ги види заедно, след убийството това ще хвърли силни съмнения върху него. Как би могъл да обясни той неговото изчезване? Освен това ние знаем, че убиецът се е отбил в овощната градина, извадил е оттам колеца. Ако бяха заедно, не би го направил, тъй като очевидно ще изплаши жертвата си.

— Съвсем правилно! — кимва Паргов.

— И ето наближават минутите на убийството. Убиецът вижда, че по пътя няма никакви хора. Той е бил вече отскубнал кола, държи го, да речем, под мишницата си. Усилва крачките си и бързо застига своята жертва. Сега внимавай, Паргов, идва най-важното. Ти вярваш ли, че убиецът би могъл да настигне жертвата си, без той да чуе стъпките му? И без да се обърне да види кой идва зад гърба му? На мен това ми се вижда невероятно. В края на краищата това не е софийска улица, а глухо поле, привечер, след малко ще падне нощта. Дори да нямаш ясно чувство за опасност, простото любопитство ще те накара да се обърнеш.

— Освен ако си глух — обади се Паргов.

— Да, това наистина трябва да се провери — кимна Димов. — Но човек на неговата възраст навярно чува отлично. Стъпките са ясни, отчетливи, забързани. Дъбев се обръща. И какво вижда? Първи вариант: зад гърба му бърза непознат човек с колец в ръка или да речем под мишницата. Но да приемем, че видът му е бил пределно миролюбив. Но все пак той бърза, а във всяко застигане има нещо тревожно. Аз съм забелязал и по себе си — на бързащия човек даваш път винаги дори от обикновена любезност. Спокоен или разтревожен, Дъбев съзнателно или инстинктивно би се отстранил, би го дочакал, би му направил път. Тогава как е възможно убиецът да го удари отзад, и то с такъв силен замах? Аз смятам този вариант за невероятен или почти невероятен.

Димов погледна с надежда помощника си, но неговото лице нищо не изразяваше.

— Не си ли съгласен?

— По принцип съм съгласен — отвърна Паргов. — Но представи си, че Дъбев се е бил дълбоко замислил…

— Не виждам никаква особена причина за това. И при хора като него първата сигнална система е отлично развита, той би чул стъпките дори ако е спал. Но да приемем втория вариант. Дъбев се обръща и вижда зад гърба си съвсем познат човек, който дружелюбно му се усмихва: „Здрасти, Евтиме, брей, не мога да те настигна!“. Двамата тръгват заедно. Убиецът вади цигара, кибрит, опитва се да запали, изостава една крачка. И тогава с все сила удря изотзад жертвата си.

— Май че точно така е станало — измърмори Паргов.

— Ако така е станало, ние все пак има за какво да се уловим. Двамата се познават, те са може би от едно село или от някое близко село, което лежи в същата посока. Разбира се, не е изключено убиецът да е от Косер и това ще бъде за нас най-лошата възможност. Какво друго можем да кажем за него? Безспорно това, че е як човек, даже нещо повече — с изключителна физическа сила. И все пак немного едър и немного груб, ако се съди по номера на обувката му. Това е всичко, което знаем. И за съжаление то е твърде малко, за да можем да разчитаме на някакъв сериозен успех. Очевидно ние на всяка цена трябва да потърсим някакви нови данни.

— И ще ги намерим — каза спокойно Паргов. — Хич не се съмнявай в тая работа. Аз ако не намеря тая мрежа, кажи, че нямам хабер от моята работа.

— Точно в това се съмнявам — поклати глава Димов. — Убиецът според мен наистина е вулгарен и примитивен. Но не е глупак, в това можеш да бъдеш сигурен. И освен това е хладнокръвен и решителен. Както виждаш, всичките му действия са обмислени и разумни. Доста умело е заличил следите си. Ние дори не можем да кажем в каква посока е изчезнал, въпреки че взехме служебно куче. И още нещо, Паргов. Убиецът навярно не би помъкнал мрежата с продуктите, ако не живееше някъде наблизо, някъде из околните села. Той е бил сигурен, че ще я отнесе до дома си, без никой да го забележи.

— Тук нещо не ми е ясно — прекъсна го Паргов. — Как тъй ще отнесе мрежата у дома си? Та нали жена му ще го пита откъде е взел тая чужда мрежа? Пък и да не пита, нали все ще разбере, че на убития му е взета мрежата?

Димов объркано премигна.

— Да, прав си! — каза той след малко. — Абсолютно си прав. Тук, изглежда, че основно съм сбъркал. Но тогава защо е взел мрежата? А може би живее сам? — запита той сам себе си.

— На село никой не живее сам — поклати глава Паргов. — Това не е София, на село и да искаш сам — не можеш. Освен и ако жена му е на неговия акъл. Иначе луд ли е да замъкне веществено доказателство у дома си.

Димов затруднено мълчеше.

— А може би всичко това е диверсия! — каза той неохотно. — Кражбата на парите, мрежата… Дори тази идиотска фуражка… Взел я очевидно с някакво намерение. А след това я захвърлил. Но тогава работите се обръщат с главата надолу. Хипотезата за убийство с грабеж трябва да се отхвърли.

— Нищо не трябва да се отхвърля — каза Паргов. — Нали ти казах, че нашите хора са бамбашка.

Двамата дълго време мълчаха.

— Ами да вдигнем рачилата! — каза най-сетне Паргов умърлушено. — Ти помниш ли къде заложи твоето?

— Помня, разбира се! — каза Димов уверено.

Но едва намери дървената дръжка в мрачината. Когато вдигна рачилото, той чу как раците припряно заплескаха с мокрите си опашки. Но най-големият висеше под рачилото, заловен за мрежата с огромните си щипки. Докато Димов го зяпаше смаяно, той се откачи и звучно цопна във водата.

— Отиде! — изруга той на ума си.

Но все пак три едри хубави рака бяха останали в мрежата, все още заловени на одраните жабешки крака. Димов ги сложи в сака, където другите шумяха и тракаха с костените си брони, и отново заложи рачилото. След малко из мрака изникна Паргов, като святкаше с джобното си фенерче. Гласът му прозвуча доволно.

— Девет парчета и все хубави. Има един колкото чехъл.

— М-да — измърмори Димов разсеяно. — И все пак не е ли по-добре вече да си вървим.

Паргов прибра рачилата, стъкми багажа. Сега нощта бе съвсем притихнала, ниско над главите им бе паднал тъмният купол на небето с хаоса от блестящи звезди. Докато Паргов палеше моторетката, Димов учудено се загледа в тях.

— Господи, не знаех, че има толкова звезди по небето! — възкликна той. — Паргов, според теб това нормално ли е?

— Ами как да не е нормално — отвърна разсеяно Паргов.

Той погледна към небето и учудено се почеса.

— Я! Ама май че не е съвсем нормално. Като че всеки миг ще се изсипят над главата ни.

— На тая цялата местност й казват Яснец — обади се най-сетне Паргов. — Може оттам да е излязло името й — понеже е много ясно небето.

— Затова пък нашите работи стават от тъмни по-тъмни.

Димов седна на задната седалка, моторетката заподскача по синора. Далеч вдясно едва се провиждаха светлините на Войниково, жълтеникави и мътни, но край селото ярко светеше синкаво неоново сияние.

— А това пък какво е? — запита любопитно Димов.

— Кооперативната им работилница — отвърна Паргов, без да погледне. — Топят пластмаси, майсторят някакви играчки и гребени. И пазарски мрежи между другото — тук пазарските мрежи вървят по-евтино от спанака. Добри пари си докарват, иначе ако останат само на земята — загубени са. Нашата земя е бедна и малко. Но хората ни са сръчни, особено войниковци.

— Войнишко село ли е било?

— Така казват — през турско време са пазели пътищата за Сърбия. А сега правят детски играчки. Тъй върви светът, някой ден току-виж, че и ние сме минали на самоиздръжка. Тогава ще майсторим я захарни петлета, я биберони.

Излязоха на шосето — съвършено пусто и тъмно, макар че нямаше още единадесет часа. И до самото градче не срещнаха нищо — ни камион, ни велосипед, ни дори конска каруца. В мирната нощна тишина пукаше само моторетката и осветяваше асфалта със слабия си фар. И градът спеше, ресторантът отдавна беше затворен. На площадчето светеше унило само матираната лампа на участъка.

Но в участъка ги чакаха новини — беше пристигнала експертизата. Димов внимателно я прочете. Когато най-сетне вдигна глава, лицето му бе силно заинтригувано.

— Я слушай, Паргов! — възкликна той и като намери мястото, бавно зачете:

По кората на дървения кол се намериха тънки власинки от домашно изпредена вълна. Трябва да се предполага, че власинките са от пуловер или едро изплетена фланела от небоядисана по химически начин прежда. Цветът им е приблизително светъл, до бозав, може би дори леко кафеникав. Не е изключено това да е естественият цвят на вълната.

— Това ли е всичко?

— А малко ли е? — попита Димов възбудено.

— Мен повече фуражката ме интересуваше.

— Не, по козирката няма никакви следи от отпечатъци. Очевидно, преди да бъде захвърлена, тя е била грижливо изтрита.

— Ясно! — кимна Паргов.

— Какво е ясно?

— Ясно, че убиецът не е такъв глупак, за какъвто го мислим.

— Но малко ли е другото? — запита Димов учудено. — Сега знаем, че е бил с бозав пуловер. Смятам, че бозави пуловери не се срещат на път и на кръстопът.

Но Паргов не изглеждаше толкова въодушевен.

— Точно обратното, другарю Димов. Май че се срещат на път и на кръстопът.

— Даже и в началото на октомври? При тая жега?

Шопите не разбират много от жега, те могат да намъкнат пуловер и през август. Но, разбира се, това не са пуловери, а най-обикновени фланели, които се носят и горно.

— Но какво всъщност значи бозав цвят? — попита Димов. — Никога не ми е било съвсем ясно.

— Малко отива към бежовото — обади се Паргов неуверено.

— Ами защо казват, че цветът може да е естествен? Досега не съм виждал бежови овци. Овците, доколкото знам, са бели.

— А, има всякакви — усмихна се Паргов. — Из нашия край се среща местна овца, която си е баш бозава, ние й викаме „сура“.

Димов се убеди, че наистина много често се среща, още същата вечер, когато Паргов го заведе в новата му квартира. Подполковникът го чакаше в кухнята, едната му буза беше по-червена от другата — явно си беше подремнал. Но Димов веднага се втренчи във фланелата му.

— Другарю подполковник, вече знаем кой е убиецът! — каза той весело.

— Кой? — вдигна вежди Дойчинов.

— Вие.

— Тъй ли? — попита Дойчинов без изненада. — А как позна?

— Много просто — той е носил фланела като вашата.

— Е, това е все пак нещо — измърмори подполковникът през гигантската си прозявка. — Сега поне знаем, че не е бил съвсем гол.

Димов пипна любопитно фланелата.

— Тоя цвят на вълната естествен ли е?

— Не е. Ама и боядисван не е. Жените май че варят орехова шума, после накисват вълната. Ако настойката е много силна, цветът може да отиде към кафеникав. Но жените рядко го правят, предпочитат да бъде по-светличко.

След малко двамата се понесоха по тясната скърцаща стълба към горния етаж.