Павел Вежинов
Прилепите летят нощем (2)

2

Тръгнаха на разсъмване. Шопов грижливо настани двата куфара на задните седалки на запорожеца, после даде газ и малката кола някак неочаквано пъргаво се понесе по пустите улици.

— Това ли ти е целият багаж? — попита Шопов.

— Ами кажи-речи, ако не се смятат книгите…

— Тъй ще си прекараме май целия живот — каза лейтенантът. — С два-три куфара на път…

Но по тона му личеше, че не съжалява за съдбата си. И навярно му беше много по-лесно така, отколкото да живее някъде под отровния поглед на своя вуйчо. След снощния тягостен разговор сега настроението бе неочаквано хубаво. В края на краищата всяко непознато място носи шанса на лотариен билет с още необявени печалби. Не е пък чак толкова изключено да се падне нещо. Колата скоро излезе из града и все тъй енергично запъпли из Владайското дефиле. Тук утрото бе още по-свежо, от двете страни на пътя се раздипляше планината със своите зараждавели хълбоци, със златните връхчета на тополите. Но след това се спуснаха към Пернишката котловина, светлината бавно угасна. Скоро небето посивя като олово и в тая мръсна сивота бледорозово и унило мъждукаше слънцето. Дори запорожецът на няколко пъти сърдито изхриптя и се закашля, изведнъж загуби своя самоуверен вървеж. След малко започнаха да се мяркат първите комини и кули, всички под тежкия похлупак на дима.

— Имам чувството, че май само това произвеждат — каза капитанът, като поглеждаше мрачно комините. — Иначе нямаше да бъдат толкова щедри.

— Там, където отиваш, е много по-добре — обади се Шопов. — Искам да кажа, че поне въздухът е порядъчен. Иначе скуката си е скука, има да патиш, докато свикнеш.

— Аз не се отчайвам лесно — каза Димов шеговито. — Дядо ми е кукушанин, по-голям инат от него изобщо не съм виждал по света.

Той се усмихна на някакъв свой спомен, после продължи гласно:

— Мекичар беше, пържеше мекици в квартала. Веднъж като ходил по покупки из града, откраднали му кесията. Той я връзваше за гащите си с кожена връв, но не знам как — успели да я откраднат. „Я веке нема да стъпим там!“ — рече. И не стъпи, докато беше жив.

Закусиха в Перник. За щастие на капитана откриха точно срещу спрялата кола мекичарница. Димов се нахвърли като ястреб на тях, взе половин дузина, но изяде едва три.

— Това не са никакви мекици — каза той разочаровано. — Само срамят мекичарския занаят. — И отново се впусна в дядовата си биография.

— А дядо ми сам се отказа от занаята си — само да не го срами. И то още през първите години на войната. От комисарството започнаха да им дават лошо брашно, гранясало олио. Започна да купува, където намери на черно, но веднъж го глобиха. „Веке нема да пържам! — рече той един ден. — Занаятот, що съм го зел от баща ми, нема да срамим.“ И тъй си изсъхна от мъка, не дочака дори края на войната…

В Н. пристигнаха към девет часа. Градчето наистина беше приветливо и чисто, с добре преметени улици. Енските двуетажни къщи им се сториха спретнати — прясно боядисани, с добре измити стъкла. И все пак някаква изостаналост и леност се усещаше дори и в бавните походки на хората. Никой заникъде не бързаше, никой за нищо не правеше излишен шум. В ясната прозрачност на въздуха всички багри изглеждаха и по-ярки, и в същото време по-унили. Това впечатление на унилост се засилваше от общата безлюдност и неподвижност — нямаше хора по улиците, не се чувстваше никакво движение. Само една група пионери, всички в бели ризи и в яркочервени връзки, които шумно пресякоха главната улица, внесоха малко оживление в пустотата. Димов усети как сърцето му едва забележимо започна да се свива, хубавото му сутрешно настроение бавно угасна. Тоя лотариен билет нямаше да спечели, по ясната причина че не съществуваха печалбите.

Спряха пред участъка. Докато Димов сваляше куфарите си, появи се някакъв милиционер и очаквателно го погледна.

— Какво има, другарю?

— Идвам по служба — измърмори Димов и пъхна в ръцете му служебната си карта.

— А, тъй ли? — зарадва се милиционерът. — Май че само вас чакаха!

Димов го погледна учудено — тоя шеги ли си правеше? Но лицето на милиционера му се стори почтително и доволно, не оставаше нищо друго, освен да приеме думите му буквално. Димов се обърна и приближи запорожеца. Шопов замислено го гледаше.

— И все пак ти си прав — каза той тихо.

— За градчето?

— Не, не — за моя случай. Това трябва да се довърши, истината трябва да блесне. Та каквото и да стане след това.

— Да, прав си! — отвърна Димов, но съвсем не се чувстваше така войнствен като предната нощ. — И ако имаш нужда от помощ — обади ми се.

Двамата се сбогуваха сърдечно, Димов почака колата да тръгне. Когато се обърна, забеляза, че и двата му куфара липсваха. В първия миг се стресна, но после се досети, че навярно милиционерът ги е внесъл в участъка. И все пак влезе вътре леко обезпокоен. Не беше никак трудно да се ориентира — в партерния етаж веднага откри емайлирания надпис „Началник“. Той почука и влезе. Кабинетът му се стори огромен като хамбар, добре напечен от утринното слънце. За свое щастие веднага забеляза куфарите, оставени точно по средата на кабинета. Старшината, който ги бе внесъл, стоеше на две крачки от прага, тъй че се наложи да погледне зад гърба му. Най-напред видя широко бюро и човек зад него. Беше невисок, сух мъж, с лице на добродушен селски учител. Все пак новата униформа му стоеше много добре, съвсем не приличаше с нея на човек, който се готви да мине в пенсия.

— Другарю подполковник! — започна ясно и отсечено капитанът.

Подполковникът го гледаше с видимо задоволство.

— Ама как навреме пристигна! — измърмори той.

— Другарю подполковник…

— Седни де! — нетърпеливо се обади Дойчинов.

— Там е работата — усмихна се Димов, — че още не съм се представил.

— Карай тогава! — махна с ръка Дойчинов.

Той го изслуша, без да сваля поглед от лицето му, после каза:

— Седни тук и се приготви да слушаш! Защото наистина ни чака много сериозна работа.

— Каква работа? — доста учуден запита Димов.

— Сега ще разбереш.

Димов се придвижи няколко крачки и едва сега забеляза, че в стаята има и трети човек. Макар и седнал, личеше, че е много висок — навярно над един и деветдесет. Дългото му сбръчкано лице изглеждаше съвсем безкосмено — почти като лице на кьосе. Беше облечен в груб вълнен клин, в черен пуловер, дебело брезентно яке попълваше зимния му костюм. Малката рядка коса, щръкнала точно на темето, съвсем хармонираше с наивно учудените му очи.

— И точно на мене да се случи! — започна той смаяно.

— Чакай! — прекъсна нетърпеливо Дойчинов. — Това е старши лейтенант Паргов. Досега той заемаше твоята длъжност.

„И просто е горял от нетърпение да го сменя!“ — помисли Димов, но само мълчаливо се ръкува.

Но старши лейтенант Паргов го гледаше с такива невинни очи, че Димов за миг се разкая за лошата си мисъл.

— Е, сега можеш да почнеш! — разреши Дойчинов.

— Тая сутрин стана цялата работа — започна Паргов с неочаквано плътен глас. — Връщах се по шосето откъм Войниково.

— Моля! — прекъсна го капитанът. — Може ли малко по-подробно? Къде сте били, какво сте правили.

Паргов го погледна недоволно.

— Къде съм бил? Важно ли е къде съм бил? На раци бях. Тая сутрин станах към три часа, взех раницата — и на реката. С моторетката отидох, с моята моторетка, а не със служебна, ако това ви интересува, другарю капитан…

— Ни най-малко — отвърна небрежно Димов. — Не съм дребнав.

— Още по-добре. Дето ходя, е на 16 километра оттук — по шосето за Войниково. Отбивам се малко вдясно — не повече от двеста метра. Реката на това място е бавна, блатиста, бреговете й са обрасли в папур. Още подробности в това отношение, другарю капитан?

— Аха, духовит! — измънка под носа си капитанът. — Видимост към шосето?

— Почти никаква. Само ако мине кола ще се види светлината на фаровете. Тъй! Заложих четири рачила, лових докъм седем без четвърт. После се качих на моторетката и тръгнах обратно. Не бях минал и километър, нещо ме накара да спра…

— Какво нещо?

— Стори ми се, че видях петно кръв на асфалта. Помислих си — да вървя ли, да спра ли? Но се върнах в края на краищата. И наистина намерих петно засъхнала кръв, немного голямо, колкото сгъната еднолевова банкнота. На пръв поглед ще речеш нищо, може някой да се е спънал и да си е сплескал носа. Все пак реших да поогледам. И само на два метра от петното намерих убит човек.

— Е, това е вече нещо! — измърмори капитанът заинтересуван.

— Канавката на туй място е доста дълбока — продължи Паргов. — Като гледаш от пътя нищо няма да видиш. А освен това трупът беше покрит с тръни и треволяк. Убитият беше облечен в бая износена железничарска униформа, без фуражка. Съвсем обикновен човек ми се видя, кажи го — последен сиромах. Стори ми се, че познавам такъв човек, но в момента не можах да се сетя. По гръб лежеше — видях рана на главата, ударен е бил с нещо тежко. Освен това и на корема му имаше рани. Не исках много да пипам, преди да се направи официалният оглед. Доколкото можех да съдя от пръв поглед, не беше скоро убит, може би през нощта или по-рано…

— Това ли е всичко? — запита капитанът.

— Ами кажи-речи — това е. Почаках, докато мине един тракторист от Войниково, наше момче, познато. Оставих го на пост, оградих с камъни мястото, заръчах му никого да не пуска наоколо. Трактористът, щом видя убития, веднага го позна — Евтим Дъбев от Войниково, работник по поддържането в Перник. Тогава и аз се сетих, че го познавам, макар никога да не бях обръщал внимание. Кротичък човек, другарю капитан, крайно незабележителен… И сиромах, както ти казах. Просто се чудя кой може да го е убил…

Димов извади от джоба си кутия цигари и без да поиска разрешение, замислено запали. Изглеждаше дълбоко вглъбен в себе си, пушеше, мълчеше. И когато най-сетне отвори уста, въпросът беше следният.

— И колко рака хванахте до сутринта?

Паргов го погледна объркан.

— Не знам, не съм ги броил.

— Не може да не си ги броил — премина внезапно на „ти“ Димов.

— Малко повече от четиридесет — измънка смутено Паргов.

— Значи, броил си ги! — кимна Димов и се усмихна.

— Абе какво значение имат сега раците? — запита недоволно Дойчинов. — Човек претрепали — той раци…

— Аз обичам да ми се отговаря точно, другарю подполковник! — отвърна сериозно Димов. — Даже на несъществени въпроси. А тоя не е толкова несъществен.

— Ами аз пък тогава питам — кога ще ги ядем.

— А моят въпрос всъщност е малко по-друг — продължи Димов спокойно. — Ако мястото е известно на рибарите, работата се усложнява. Ще трябва да търсим убиеца между повече хора.

— Не, мястото не е известно, чужди хора не идват — каза Паргов. — Пък и рибарите не са такива хора, другарю капитан, между тях бандити няма.

— А да сте имали напоследък някакъв подобен случай?

Паргов отправи поглед към подполковника, двамата здравата се замислиха.

— Имахме подобен случай преди осем години, другарю капитан — обади се пръв Паргов. — Тогава намерихме труп на човек в полето, близо до Гулеш. С удар на брадва беше убит. Но бързо намерихме убиеца, работата се оказа любовно отмъщение. И оттогава нищо… Е, разбира се, ставали са убийства, но пред очите на хората — най-често в пияно състояние.

— А грабежи?

— Грабежи много по-често.

— Добре, после ще мислим по тоя въпрос — отвърна Димов. — Сигурно сте се обадили на съдебния лекар?

— Да, чакаме го да пристигне от Перник.

След половин час пред участъка пристигна грамадната като хладилен вагон линейка на Пернишкото управление. От предната кабинка малко непохватно слезе съдебният лекар с хубаво, но напълняло лице и тежка походка. Приличаше на бивш хубавец, който внезапно и неочаквано бе ошишкавял. Дори достатъчно коса не му бе останала за утешение.

— Точно на рождения ми ден! — измърмори той кисело. — Канил съм гости на обяд…

— Ами какво да правим, малко ще им преседне — съвсем неочаквано се обади Димов.

Лекарят се ококори от смайване.

— Какво казахте?

— Казах, каквото казах.

— Искаше да каже, че не сте се чак толкова преработили! — обясни му любезно Дойчинов.

— Ама пък невъзпитани хора! — ядоса се лекарят. — Не стига, че идвам да им помагам…

И сърдито тръгна навън. Другите трима се спогледаха.

— Май не започнахме добре — обади се недоволно Паргов. — Много мразя, като някоя работа започне зле.