Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детектив Спенсър (41)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lullaby, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2020)

Издание:

Автор: Ейс Аткинс

Заглавие: Робърт Паркър: Приспивна песен

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“ АД, В. Търново

Излязла от печат: 14.09.2012

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-303-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5539

История

  1. — Добавяне

На Джоан,

вдъхновяваща както винаги

1

Забелязах момичето още преди да почука на вратата ми. Стоях до прозореца на офиса и зяпах надолу към Бъркли стрийт, докато дъвчех поничка с канела и отпивах от кафето със сметана и захар. Момичето изглеждаше някак не на място сред бизнесмените и туристите по заледените тротоари. Носеше два номера по-голямо пухено яке с кожички на яката, а на главата си имаше розова шапка на бостънските „Ред Сокс“. То оглеждаше номерата на сградите на пресечката на „Бъркли“ с „Бойлстън“.

След малко спря пред моята, сгъна листчето в ръката си и решително прекоси уличното платно. На бюрото ми лежеше отворена кутия с понички редом с чек от „Коун & Оукс“. Възнаграждение за една работа, която бях свършил за Рита Фиоре.

Зимата беше тъмна, мрачна и безкрайна, но през последния един час имах чувството, че виждам слънцето. От компютъра долиташе гласът на Хелън Форест, която пееше под акомпанимента на оркестъра на Хари Джеймс. Животът беше хубав, изпълнен с приятни обещания.

Отхапах от поничката в момента, в който на вратата се почука.

Отворих.

— Ти ли си Спенсър? — попита момичето с розовата шапка на „Ред Сокс“.

— Единствен и незаменим.

— Хората казват, че си опасен.

— А не споменаха ли красив и умен?

— Не се колебаеш да използваш оръжие.

— Само когато чувствата ми са наранени.

Говореше като идваща от Южен Бостън, най-вероятно от квартала около „Дорчестър“. Хенри Хигинс би могъл да определи точния й адрес. Петнайсет, най-много шестнайсетгодишна. Метър и шейсет и осем, права червеникава коса, показваща се под шапката. Големи зелени очи, изглеждащи малко странно, очертани с дебела линия туш.

— Наистина ли си частен детектив?

— Така пише на вратата.

— И не си изтеглил разрешителното си от интернет или някъде другаде?

— Не съм.

— Бил си ченге или нещо подобно?

— Нещо подобно.

— И са те изхвърлили за пиянство?

— Не.

— За полицейско насилие?

— Не.

— Тогава защо още не си ченге?

— Защото хич ме няма в колективните игри — отвърнах аз и добавих: — Ще влезеш ли?

Тя надникна над рамото ми към вътрешността на офиса и огледа бюрото, двата шкафа за документи и канапето, на което спеше Пърл, когато се налагаше да я взема на работа със себе си. Махнах с ръка към стола за посетители и се настаних зад бюрото. Момичето прие поканата.

Имаше пълно лице с румени бузи и две бенки отдясно. Готино хлапе, ако седеше изправено. Но малката се сви в стола и нервно опипа медальона на свети Кристофър, който висеше на шията й.

— Кой ти счупи носа? — попита тя.

— Джърси Джо Уолкът.

— Кой е той?

— Бивш шампион тежка категория — отвърнах. — Отдавна, преди още да си била родена.

Побутнах кутията с поничките към нея. Тя внимателно огледа избора ми, после вдигна отново очи към мен и поклати глава, продължавайки да си играе с медальона. Оставих мълчанието да се проточи. Ако чаках достатъчно дълго, може би щеше да ми каже коя е и защо търси услугите ми. След дълга пауза тя действително го направи.

— Убиха мама.

Поех си дълбоко дъх и се приведох напред.

— Кога?

— Преди четири години.

— Моите съболезнования.

— Искам да открия мръсниците.

— Добре — кимнах. — Но защо чак сега?

— Защото никой не обръща внимание на хлапетата — отвърна тя. — Но сега вече съм голяма. Ти се занимаваш с подобни неща, нали?

— Много ме бива да привличам вниманието.

— Колко вземаш?

Съобщих нормалната си тарифа. Тя започна да рови из джобовете си, от които се появиха пет двайсетачки и една десетачка. Притисна ги с длан върху бюрото и попита:

— Това стига ли като аванс?

Погледнах парите и отново побутнах кутията към нея. Този път тя прие и посегна към една поничка с шоколадова глазура. Поздравих я за избора. Надявах се да оцени жеста ми, защото за мен раздялата с цяла поничка си е чиста филантропия.

— Как се казваш?

— Мати Съливан.

— Дошла си в центъра с метрото по Червената линия, нали, госпожице Съливан?

— Откъде знаеш?

— Аз съм опитен следовател.

Отпих глътка кафе и отворих чекмеджето, от което извадих химикалка и жълт адвокатски бележник. Професионалист както винаги.

— Ще ми разкажеш ли какво се е случило?

— Открили я горе, на Юнивърсити Драйв. Където събориха старите сгради. Сещаш ли се?

Кимнах.

— Наръгана с нож.

Отново кимнах и започнах да драскам в бележника.

— Била е изнасилена — добави тя. — Поне така казват.

— Много съжалявам — заявих аз.

— Това беше отдавна.

— На колко години си сега?

— На четиринайсет.

Извъртях стола си така, че да виждам сутрешния трафик по Бъркли стрийт. Тротоарите бяха задръстени от народ. Автобус на градския транспорт пълзеше по платното, изпод колелата му хвърчеше луга.

— Какво направи полицията?

— Още на следващия ден арестуваха един тип — отвърна тя. — Мики Грийн се казва. В момента излежава доживотна присъда в „Сидър Джънкшън“.

— Но ти мислиш, че не е той, така ли?

— Аз_ знам_, че не е той.

— Защо?

— Мики е боклук, но иначе е добро момче.

— А сега де — промърморих аз.

— Видях я с двама мъже въпросната вечер — продължи тя. — Грабнаха я от улицата и я напъхаха в някаква кола. Не беше с Мики. Изобщо не са се виждали по онова време.

— Кои са тези двамата?

— Ще се заемеш ли?

— Може би.

— Това са много опасни хора.

— Добре.

— И млади.

— О, младост! Прекрасни сладки години!

— Ти си по-стар от тях. Просто го отбелязвам.

Опитах се да не се обиждам. Някога и аз съм бил на четиринайсет.

— Не им знам имената — добави тя. — Викат им Пипера и Луната. Пълни боклуци, продават дрога в квартала.

— Кой квартал?

— Откакто се помня, живея в „Мери Елън Маккормък“.

Кимнах. „Маккормък“ беше един от крайните квартали на Южен Бостън, съвсем близо до „Дорчестър“. Мрачен комплекс от стари тухлени сгради, който открай време дава храна за тлъстите заглавия в „Глоуб“, отнасящи се до престрелки, обири и всякакви други криминални престъпления.

— Преди шест месеца видях Пипера за последен път. За Луната не знам нищо.

— Защо не се обърна към полицията?

— Направих го. Няколко пъти.

— И какво ти казаха там?

— Казаха, че мръсникът е Мики Грийн и че той си е получил заслуженото. После ме погалиха по главата и ми дадоха визитката на някакъв психотерапевт, с когото да говоря за травмата си. След две години изобщо престанаха да се обаждат.

— А ти си сигурна, че не е Мики, така ли?

— Той й беше приятел — отвърна тя. — Пиеха заедно във „Фор Грийн Фийлдс“, освен това ни отпушваше канала и ходеше да ни пазарува.

— Разкажи ми какво видя онази нощ.

— Видях я да влиза в стаята ми. Беше след вечеря, малко след като приспах малките. Тя дойде и започна да рови за пари в чекмеджето ми. Мислеше, че съм заспала, но аз видях всичко и много се ядосах. Последвах я навън и се канех да се разкрещя. Но тогава видях Пипера и Луната, които я сграбчиха и я напъхаха в колата си. Хвърлиха я на задната седалка и крещяха нещо на висок глас. Така и не разбрах какво казваха. После единият я удари. Беше голяма бъркотия.

— Съжалявам — промърморих. Нямаше какво друго да й кажа.

Мати кимна, наведе глава и потърка длани. Жестоко изгризаните й нокти бяха покрити с черен лак. Приличаше на дете, което е забравило да се усмихва още през първата си година в началното училище. Якето й беше видяло доста зими. Китките й стърчаха от почернелите ръкави, копчетата едва се държаха. Колената на джинсите й бяха целите в кръпки.

— Къде са малките в момента?

— Живеем при баба.

— Майката на твоята майка?

Тя кимна.

— А баща ви?

Мати само извъртя очи.

— Значи минават четири години и ти решаваш да поставиш нещата на мястото им — обобщих аз.

— Така се разбрахме с Мики — отвърна тя.

— Ходиш му на свиждане в затвора, нали? — попитах аз и се наведох да драсна още нещичко в бележника си.

— Той започна да ми пише писма и да ми изпраща картички по празниците — отвърна Мати и плъзна пръст под зачервения си нос. — В тях непрекъснато повтаряше, че съжалявал и че никога не би причинил зло на мама. Отговорих му, че го знам, и му разказах за Пипера и Луната. Обясних му как никой не е искал да ме чуе. Бях само на десет, за бога!

Беше се втренчила в лицето ми в опит да разбере какво мисля. Надявах се, че вижда каменните черти на мъж, който вдъхва респект.

— Ти не си единственият опасен тип в Бостън — промърмори най-сетне тя.

— Има още един, но ние работим в екип — уточних аз.

Тя отмести длан от парите и ме погледна с тъжните си очи. Раменете й увиснаха още повече. Ръцете й потънаха в джобовете на протърканото яке. Розовата шапка също беше доста овехтяла. Заприлича ми на един мой бивш клиент, Пол Джакомен, при първата ни среща. Малък, оставен съвсем сам срещу лошите.

— Някой друг видял ли е как тези хора отвличат майка ти? — попитах.

— Не знам — отвърна Мати. — Никой не иска да говори за това. Нито пък да ми помогне. — Примигна няколко пъти и разтърка очи с малките си юмручета. — Беше тъпа идея — добави тя.

— Чакай малко.

Тя се изправи и се втренчи в мен.

— Имаш късмет, Мати Съливан — обявих аз и отместих парите й от бюрото. — Тази седмица предлагам специална промоция.

— Какво й е специалното?

— Детективски услуги срещу ей такива неща — отвърнах и вдигнах една от поничките в кутията.

— Бъзикаш ли се с мен?

— Нищо подобно.