Кристин Хармел
Рим, моя любов (2)

Втора глава

Въпросът беше глупав, разбира се. Всъщност около себе си имах цял куп хора, които ме обичаха. Татко ме обичаше, баба — също. И след като баща ми беше първо поколение ирландски американец, имах задължителните седем чичовци, пет лели и няколко милиона (добре де, двайсет и петима) братовчеди и братовчедки само от негова страна. Пък и имах единствената си сестра Беки — най-добрата ми приятелка на света.

Предполагам, че близостта ни е необичайна, особено като се има предвид разликата от пет години помежду ни. Но нашата майка, страстна и темпераментна италианка, ни изостави, без дори да драсне два-три реда, само седмица и половина преди моя дванайсети рожден ден, а събитие с подобна значимост сплотява хората. През първата година и малко повече татко беше съсипан и от мен зависеше да опазя семейството.

Отказах се от отбора по футбол, от уроците по балет и от мечтата си да свиря на тромпет в оркестъра на гимназията, и фактически станах зрял човек, без даже да съм минала през пубертета. Водех Беки на всичките й уроци, готвех за трима ни всяка вечер и даже чистех, когато татко работеше извънредно. Не протестирах; смятах, че е моя отговорност.

Майка ни се върна няколко месеца след като навърших седемнайсет. Очакваше да продължи оттам, откъдето бе прекъснала.

През моята последна година в гимназията, както и за седмия прогимназиален клас на Беки, беше с нас. В началото живееше в апартамент на нашата улица, с татко ходеха по срещи и като че ли се влюбиха отново. Беки, която беше много малка, за да се почувства изоставена първия път, когато тя ни напусна, се зарадва на нейното завръщане. За мен беше точно обратното; през петте години, докато я нямаше, я намразих заради това, че ни заряза.

Затова когато се върна, очаквах всеки миг да разбие отново сърцата ни. Бях готова да удуша татко всеки път, щом свиеше безпомощно рамене и казваше с онзи негов едва доловим ирландски акцент:

Ама, Кет, момичето ми, тя е единствената ми истинска любов. Освен това е твоя майка. Кет, защо не й дадеш още един шанс?

Премести се при нас три месеца след като се върна. И всеки ден очаквах да ни напусне отново. Знаех, че ще ни напусне. Бях сигурна.

И един ден тя ни напусна. Но не както си мислех.

Почина. От масивен инфаркт на четирийсет и девет години.

За втори път през живота си бях изоставена от моята майка. Но този път беше завинаги. И не беше по нейна вина, което беше най-тежката част в усилията ми да се примиря с този факт. Този път не можех да я мразя за това, че ни напусна. Но можех да мразя малко себе си, че не успях да я приема, докато все още имах възможност.

Татко изпадна в депресия. Беки се затвори в стаята си и отказваше да говори с когото и да било. Аз промених плановете си да уча в Калифорнийския университет в Лос Анджелис и се записах в Нюйоркския, за да остана у дома. Когато се дипломирах със специалност „Счетоводство“, започнах работа в данъчна фирма в града. И ето ме тук, добрата стара Кет Конъли, на която винаги може да се разчита.

Така беше по-добре. Можех да се грижа за татко и Ребека. И точно това правех. Именно през тези години станахме неразделни. Смъртта на мама промени всички ни. Татко научи, че понякога трябва да оставиш хората, които обичаш най-много, да си идат. Беки научи, че винаги ще се намери кой да се грижи за нея.

Ами аз? Аз се научих да вярвам на инстинктите си и да знам, че дори хората, които са предопределени да те обичат, могат да те напуснат без причина.

* * *

— Мама ми липсва — прошепна Беки няколко минути след като се настанихме на масата в ресторанта „При Адриано“ в Горен Уест Сайд, където беше сватбеният прием.

— Така ли? — попитах.

Беки ми се нацупи.

— Недей, Кет, поне днес недей!

— Какво „недей“? — попитах невинно.

— Не говори онези неща за мама — отговори тя.

Беки помнеше всички хубави неща и боготвореше нашата майка. Това бе единственият въпрос в живота ни, по който никога нямаше да постигнем съгласие.

— Извинявай — промърморих. — Няма.

Беки ме позагледа за миг и кимна.

— Благодаря ти. — Въздъхна дълбоко. — Щеше да бъде хубаво, ако беше с нас. Мисля си, че щеше да се гордее. — След още една пауза добави: — Щеше да й хареса.

— Да — съгласих се след малко. — И аз така си мисля.

Не се преструвах. Приемът беше прекрасен. И не бях очаквала да бъде различно.

Балната зала в римски стил в „При Адриано“, любимият италиански ресторант на Беки, беше препълнена с роднините и приятелите на Беки и Джей. Голите тухлени стени създаваха топла, интимна атмосфера, както и разпръснатите столове с високи облегалки, тапицирани с детелиново зелена дамаска, весело пращящата камина, която хвърляше отблясъци, и кристалните полилеи, обливащи всичко с мека светлина.

Докато гостите се хранеха и бъбреха, станах и отидох в дъното на салона, където под масата със сватбените подаръци бях мушнала моята торба. Извадих фотоапарата си, едно от най-ценните ми притежания. Беше „Панасоник“, който си подарих за моя трийсет и четвърти рожден ден — единствената по-голяма покупка през последните пет години, и възнамерявах да го използвам колкото мога повече. Всъщност прекарвах много сутрини да обикалям квартала и да фотографирам хората в тяхната естествена среда, насядали на верандите пред къщите си, разхождащи кучетата си, изхвърлящи боклука. Снимах двойки, които се караха, майки, които оправяха яките на децата си, внучета, които водеха своите баби и дядовци на разходка. Чувствах се някак си в стихията си, когато успеех да уловя в обектива света анонимно, незабележимо, хармонизиран в кадър, докато животът течеше около мен.

Аз направих снимките на годежа на Беки и тя ги хареса, но ми каза да не се тревожа за сватбените снимки.

За тържеството наехме фотограф. Отпусни се поне веднъж!

Съгласих се тогава, но след като Беки беше изцяло погълната от Джей, не се сдържах да не направя тайничко няколко снимки. Знаех, че по-късно ще се зарадва. Беки обичаше да се снима, а тази вечер беше по-хубава от всякога.

— Хей, хлапе — чух татко, който се приближи зад мен и стисна рамото ми, след като бях направила няколко дузини снимки. — Какви ги вършиш?

Обърнах се и отпуснах фотоапарата. Баща ми изглеждаше толкова хубав с тъмния си костюм, колосаната бяла риза и тревистозелената вратовръзка. Усмихнах се.

— Хубаво е — казах аз. — Не е ли красиво?

— Струва ми се, че имаш ограничителна заповед за използване на фотоапарата. — Смигна ми. — Нареждане на булката.

— Не се сдържах — оправдах се аз. — Прелестна е, нали?

Той кимна и двамата се загледахме за миг в Беки.

— Виж, хлапе — обади се най-накрая татко, — съжалявам за баба ти.

Поклатих глава.

— Ти нямаш никаква вина — казах. Преглътнах мъчително. — Само дано Беки да не се е разстроила много.

Баща ми ме изгледа строго.

— Твоята баба те унижи пред повече от сто души, а ти се тревожиш само за сестра си!

Извърнах поглед.

— Както и да е.

Няколко минути по-късно, след като прибрах фотоапарата неохотно, се отправих към тоалетната, за да оправя грима си. Забавиха ме добронамерени лели, които ми говореха: „И твоето време ще дойде, скъпа“ и „Много си хубава днес, не обръщай внимание на баба си“, също и братовчедки, които ми наговориха приказки от рода на: „Този цвят много ти отива!“, „А ти кога ще се омъжиш?“.

Усмихвах се, отговарях уместно и си тръгвах с подходящо извинение. Почти се изплъзнах благополучно, когато братовчедката ми Мелъди, висока, закръглена жена с грозна коса, ме спря, като ме хвана здраво с ледената си ръка за лакътя.

— Е, къде е Кийт? — попита тя, а очите й се впиха в моите. Мелъди беше само една година по-голяма от мен, но никога не сме били близки. Живееше в околностите на Бостън, както повечето от моите роднини. Беше омъжена от десет години и бе в напреднала бременност с шестото си дете.

— Не е тук — отговорих, защото не ми се обясняваше. Усмихнах се любезно, надявайки се, че съм прекратила разговора, и понечих да си тръгна. Но тя продължи да стиска ужасно силно лакътя ми.

— Защо не е тук — попита с неприятна усмивка. На веждата й проблясваха капчици пот, които заплашваха да размажат грима й.

Мислех си, че новината вече е обиколила бостънския клан Конъли. Но вероятно Мелъди по някаква причина я беше изпуснала. Или може би се опитваше да измъкне още нещо.

— Скъсах с него, Мел — изрекох през стиснати зъби.

Тя ме позагледа. Можех да се закълна, че в очите й видях задоволство. Открай време се конкурираше с мен.

— Съжалявам да го чуя — изгука тя. — Сигурно е тежко да те зарежат на твоята възраст.

Поех дълбоко дъх. Знаех, че се опитва да ме ядоса. Знаех също така, че бе най-добре да си тръгна. Но въпреки всичко отговорих:

— Не ме зарязаха. Аз скъсах с него.

На лицето й този път се изписа истински шок. После се разсмя:

— О, не се занасяй, Кет! Не биваше да го казваш. Какво като са скъсали с теб. На всички се случва. — Замълча и се усмихна. Потупа корема си. — Е, очевидно не на всички.

— Не той скъса, Мелъди — настоях. — Не беше подходящ за мен.

— Едва ли говориш сериозно. — Очите й сякаш щяха да изскочат от орбитите си. — Имаше до себе си човек, който те обичаше — накратко резюмира тя. — Който печели добре. И ти го заряза, защото смяташ, че не е подходящ за теб ли?

— Да — потвърдих.

— На трийсет и пет си — заяви тя решително.

Аз се покашлях.

— На трийсет и четири.

Тя не ми обърна внимание.

— Не ти ли хрумва, че времето ти минава? Ама наистина!

Поех още веднъж дълбоко дъх и се помъчих да запазя спокойствие. Всъщност такава беше реакцията на всеки, с когото споделих. Явно, когато си на трийсет и четири, се очаква да се вкопчиш на живот и смърт във всеки, който случайно прояви към теб дори незначителен интерес. Изглежда, че според всички съм извадила страхотен късмет, като съм свалила преди девет месеца Кийт Сеник, кротък старши счетоводител, с когото работехме в една и съща фирма.

— Той не беше подходящ за мен — повторих спокойно. После пак преглътнах мъчително. — А сега ме извини, отивам в тоалетната.

Освободих ръката си от здравата й хватка и закрачих бързо към дамската тоалетна, вбесена от сълзите, които парнаха ъгълчетата на очите ми.

* * *

Там и трите кабинки бяха заети, така че застанах пред огледалото, позагледах се, после наплисках лицето си със студена вода. След като успях да преживея унижението, на което баба ме подложи по време на венчавката, положително можех да преглътна и обидите на Мелъди, без да се разплача, нали така? Избърсах лицето си, поех дълбоко дъх и разгледах внимателно отражението си, опитвайки се да се успокоя.

Лицето, което се взираше в мен от огледалото, изглеждаше неуместно, както впрочем изглеждаше на всички семейни събирания. Докато сестра ми приличаше изцяло на баща ми и на неговия ирландски род, аз бях точно копие на моята майка италианка. Беки беше миньонче, висока метър и шейсет, а аз се извисявах над нея с цели девет сантиметра. Косата на Беки беше къдрава, с цвят на морков, а моята — тъмнокестенява, права като тел. Лицето й беше осеяно със светли лунички, които баща ми наричаше „прашецът на феите“, а моето беше лишено от подобни вълшебни пръски, спестени заради една малка бенка, точно под дясната ми скула. Баща ми все повтаряше, че това е зловещо, защото мама имала същата на същото място. Очите на Беки бяха поразително сини, а моите — буреносно зелени, точно като на майка ми. Без мама, като че ли бях спусната от някаква италианска вселена в идеално подредения, малък ирландски свят на татко.

И в дни като този, когато моята самоувереност и без това беше смачкана, ми се искаше, като се погледна в огледалото, да видя нещо утешително. Но вместо това виждах само лице, което с всяка изминала година все повече заприличваше на онова на майка ми — жена, на която не можеше да се вярва, жена, която не знаеше да обича.

— Я се стегни, Кет! — прошепнах на образа си в огледалото и се погледнах с неодобрение. Няколко пъти поех дълбоко дъх. Обърнах се и тъкмо щях да изляза, когато чух от средната кабина писклив глас:

— На теб изглежда ти е мъчно за нея.

Струва ми се, че познах този пронизителен тембър. Беше братовчедката ми Сесилия. Наострих уши, зачудена за кого ли клюкарстват. Взех да се усмихвам на образа си в огледалото. Моите братовчедки в действителност бяха бабички в тела на трийсетинагодишни жени.

— Никак даже — обади се друг глас, който със сигурност принадлежеше на братовчедката ми Елинор.

— Дадени й бяха всички възможности на този свят. Кого чака, принца на бял кон ли?

— Очевидно Кет се мисли за нещо повече от нас — присъедини се трети глас, който издаде братовчедката ми Сенди.

Стреснах се, усмивката се смъкна от лицето ми. Нима говореха за мен?

— Вири нос и се смята за нещо повече, за да се омъжи за някое от онези добри момчета, които я захвърлиха.

— Не знам — каза гласът от средната кабина. — Искам да кажа, че може би оплесква работите заради майка си, разбирате ли?

— О, стига! — присмя се Сенди. — Не можеш да се оправдаваш вечно с покойната си майка. Прекалено е. Ами как заряза онзи последния? Кийт ли беше? Ужасно е.

— Сериозно — каза братовчедката, която смятах, че е Елинор. — Изпуска и последния влак.

Точно тогава потече водата от казанчето и ме изтръгна от транса, в който бях изпаднала от ужас. Последното нещо, което ми трябваше, беше да ме заловят, че подслушвам унизителния разговор, чиято тема бях аз.

Огледах се бързо наляво и надясно. Преди да помисля, отворих вратата и се измъкнах в коридора, като се надявах, че нито една от братовчедките не ме е усетила. В единия край на коридора беше мъжката тоалетна. В другия — входът към салона. Там със сигурност нямаше да се върна в момента; само това ми липсваше, да се изправя разплакана срещу сто и двайсет осъдителни физиономии! Единственият друг изход беше към кухнята. С разтуптяно сърце се огледах и бързо реших. Точно когато изскърца вратата и се чуха гласовете на тези клюкарки моите братовчедки, хукнах по коридора към летящата врата.

Приземих се в кухнята с трясък и се проснах на земята. Едва не уцелих куп съдове и маса, отрупана с всякакви кухненски принадлежности, но лицето ми попадна в купчинка брашно, изръсено от един чувал на пода. Изправих се и започнах да се изтупвам, а готвачите ме зяпнаха с умерено любопитство, но много бързо се заловиха отново с бъркане, рязане, месене или с каквото там правеха, сякаш влетяваща по корем шаферка е редовно явление тук. Бързо отстъпих встрани, за да не връхлети през летящата врата върху мен следващият сервитьор, и се огледах, за да се ориентирам.

Кухнята беше огромна, много по-голяма от очакванията ми. Стените светеха, стерилно бели и най-различни безупречно блестящи стоманени съдове висяха навсякъде. Миячите заливаха чиниите с вряла вода и зареждаха миялната машина, докато няколко млади мъже и жени, облечени с широки бели ризи, на главите с шапки на готвачи, като че ли образуваха монтажна линия, по която се режеха зеленчуци, месеше се тесто за пица, поръсваше се със сос и сирене, а готовите пици се пъхаха в пещ на дърва, която се намираше в най-отдалечения ъгъл на помещението.

Бях полускрита зад стойка с провесени да съхнат макарони. Готвачите, които ме видяха да влизам, изглеждаха погълнати отново от работата си. Бях забравена, невидима.

Отстъпих назад още няколко крачки и седнах разтреперана на някаква тенекия в ъгъла. Скрих лицето си в ръце и затворих очи, като се мъчех да се съвзема.

Бях абсолютно сигурна в решението си да се разделя с Кийт. Казвах си, че поне това е правилно. Но не направих ли най-голямата грешка в живота си? Притисках силно слепоочията си, опитвайки се да спра напиращата мигрена. Може би роднините бяха прави. Може би бях глупава и прекалено придирчива. Пък и всичките ми приятелки бяха омъжени, а сега и малката ми сестра. Бях ли осъдена на самота?

След известно време дълбок мъжки глас ме изтръгна от самосъжалителния ми унес:

— Ти сигурно си Кет?

Вдигнах рязко глава и с изненада видях мъж, облечен с костюм и вратовръзка, да се взира в мен. Имаше разрошена тъмнокестенява коса, която беше в пълен контраст с изрядния му вид, и с момчешки трапчинки, съвсем пък несъответстващи на бръчките около светлозелените очи и двете линии като скоби от носа до устата.

Загледах го за миг, без да знам какво да отговоря.

— Може би — продумах най-накрая. — А ти кой си?

— Майкъл — официално подаде ръка той. Вперих очи в нея за секунда, но не я стиснах.

— Майкъл ли? — повторих. Представи се, сякаш предполагаше, че името му ми говори нещо.

— Да — потвърди той. Усмихна се и се огледа. — Намирате се в моята кухня.

— Вашата кухня ли?

— Да — отвърна. Прекара ръка през гъстата си коса, при което тя застърча в още по-странни посоки.

Огледах го от глава до пети и присвих очи.

— Но вие не сте готвач.

Той се разсмя и вдигна ръце отбранително.

— Е, във всеки случай не съм професионалист.

— Не сте и управителят на ресторанта — продължих.

— Запознах се с него.

— Отново сте права — каза тайнствено.

Вдигна вежда и ми предложи ръката си. Поех я неохотно и се изправих. Като застанах до него, установих с изненада, че даже на токчета съм по-ниска поне с няколко сантиметра, което означаваше, че той е висок повече от метър и осемдесет.

— Какво имате предвид? — попитах. Вече губех търпение.

— Ресторантът е мой — изясни ситуацията, щом застанахме един срещу друг. — Искам да кажа, че аз съм собственикът. — Оглеждаше ме с усмивка. — Висока сте — добави.

Въздъхнах.

— Да, вие сте първият човек, който отбелязва този факт. — Направих пауза, след което казах: — Значи ресторантът е ваш? Казвате се Майкъл, а притежавате ресторант на името на Адриано!

Той пак се разсмя.

— Кръстих го на баща ми, който преди да умре, управляваше заедно с брат си ресторант в Италия. Това обяснение приемливо ли е?

— О! — изрекох аз.

— И така — продължи той след кратко мълчание, като явно се забавляваше. — Ще ми кажете ли какво правите тук?

Усетих, че страните ми леко пламват. Изглеждах доста глупаво.

— Ами — рекох колебливо. Не знаех откъде да започна. — Аз съм шаферката.

Майкъл се усмихна отново. Имаше нещо в зелените му очи, от което поомекнах.

— Знам — каза той. — Изпратиха ме да ви потърся.

— Така ли? Кой ви изпрати?

— Младоженецът. Изчезнали сте и той се тревожеше. Всъщност, като стана дума, аз също. Или пък да се криете между тенекиите с маслини е някакъв нов, особен сватбен ритуал, който не ми е известен?

Неволно се засмях.

— Да, криенето винаги предшества рязането на тортата.

— Ах, разбирам. — Погледна ме по-внимателно. — Трябва ли сам да се досещам или ще ми кажете какво не е наред?

Сведох поглед и престанах да се усмихвам.

— Няма — измърморих.

— Няма ли? — повтори Майкъл.

— Добре съм — казах.

— Естествено! Жените, които са добре, се промъкват и се крият в моята кухня.

Завъртях очи, но не продумах. След малко той седна на едно буре и ме покани и аз да седна. Позабавих се, после седнах неохотно.

— Значи това е сватбата на малката ви сестра? — попита той след кратко мълчание. — Колко по-малка е?

— Пет години и половина.

— Затова ли сте разстроена? Че тя се омъжва преди вас?

Вдигнах сепнато поглед.

— Какво? Не! — Въздъхнах. — Та тя е моя сестра. Радвам се за нея.

— Разбира се — каза бавно Майкъл. Гледаше ме, сякаш изобщо не ми вярваше.

— Наистина не съм разстроена заради това — настоях аз. — Знаете ли, аз изобщо не съм готова за подобна стъпка? — Млъкнах и въздъхнах. Не знаех защо се впуснах в обяснения, но изглежда не можех да млъкна, след като започнах веднъж. — Баба ми направи сцена в църквата и всички започнаха да се питат къде е гаджето ми и какво ми куца, та ще направя трийсет и пет, а още не съм омъжена — изтърсих и го погледнах нещастно.

— И? — попита той.

Ококорих се.

— Какво, и вие ли ме питате защо още не съм се омъжила?

Той се засмя.

— Не, питам къде е гаджето ви?

Погледнах го отново с присвити очи. Поколебах се и измърморих:

— Скъсах с него преди месец.

— Хм — зачуди се той. — Защо?

— Влиза ли ти в работата? — наежих се аз и минах на ти.

Майкъл вдигна рамене.

— Вероятно не.

Но по вида му си личеше, че чака отговор. Погледнах към тенекията, на което седях преди малко, и поех дъх.

— Добре — съгласих се аз и обмислих отговора си. — Той не беше моят човек. Харесвах го, но не го обичах.

— Да — рече Майкъл. Изглеждаше заинтригуван.

Поех дълбоко дъх, загледана в скута си, и продължих:

— На теория беше абсолютно подходящ. Очакваше се да си допаднем. Предполагах и си мислех, че ако бъда с него достатъчно дълго, ще се влюбя, разбираш ли? Но по този начин не се получава.

— Не — съгласи се Майкъл. — Не се получава.

Погледнах го и пак сведох очи.

— Излиза, че всички искат да се задомя, разбираш ли? А пък аз явно отхвърлям и най-добрите възможности да се омъжа.

Майкъл се умълча доста дълго. Най-накрая каза:

— Наистина ли искаш да прекараш целия си живот с човек, в когото не си влюбена?

— Не — отговорих тихо.

— Тогава си постъпила правилно. И кой го е грижа, че си на трийсет и пет?

Завъртях очи.

— Явно всички.

— Но това е тъпо — каза Майкъл. — Не е оскърбление за никого от твоите роднини и приятели. Но трийсет и пет си е цифра.

Вдигнах рамене.

— Искаш ли да чуеш друга цифра? — попита той.

Погледнах го, учудена какво има предвид.

Майкъл се усмихна.

— Шейсет. Или ако имаш късмет шейсет и пет, даже седемдесет.

— Какво?

— Броят на годините до края на живота ти — уточни той. — Но като се пресметне, ти си на една трета от жизнения си път, прав ли съм? Наистина ли искаш да изживееш следващите две трети с човек, за когото знаеш, че не е истинският?

Усмихнах се.

— Не.

— Добре тогава. Ето че стигнахме до някъде.

Очите ни се срещнаха и в един момент не можех да отместя погледа си. Обхвана ме внезапно безумно, поразително чувство, че между нас има нещо повече, отколкото би трябвало. Неволно затаих дъх и долових ясно, че и той изпадна в същото положение.

И тогава, така бързо, както се появи, мигът отлетя. Примигнах и въздъхнах дълбоко. Той се изкашля и отмести поглед. Точно в този момент Беки реши да нахълта през кухненската врата всред облак от кремава коприна.

— Кет! — извика тя и погледът й попадна, на мен. После погледна Майкъл и се смути. — Здрасти — поздрави предпазливо.

— Здрасти — отвърна той весело, като че ли ситуацията беше най-нормалната на света. — Ето я и новата госпожа Кеш! Как върви купонът?

— Ммм, много добре — отвърна Ребека. Позамълча и ме погледна. — Добре ли си? — попита. Погледна Майкъл после мен.

Усмихнах се.

— Добре съм. Майкъл тъкмо ми помагаше — обясних. Беки все още изглеждаше смутена, затова добавих: — Ресторантът е негов.

Сестра ми не отместваше очи от мен.

— Знам. Срещнах се с него миналия месец, за да обсъдим менюто. Срещата, която пропусна заради някакви спешни сметки. — Местеше поглед ту към него, ту към мен. — За какво, по дяволите, ти помага насред кухнята?

Понечих да отговоря, но Майкъл ме изпревари:

— Сестра ти ме разпитваше за видовете зехтин — избъбри. — Тъкмо й обяснявах каква е разликата между virgin и extra virgin.

Сподавих смеха си. А Беки продължаваше да ни гледа подозрително.

— Много добре. Но се надявам, че вече ще можеш да се върнеш при гостите — каза тя, — особено като се има предвид, че си шаферка. Няма ли да бъде по-удобно да разискваш въпроса за зехтина по-късно?

Сега вече изглеждаше ядосана.

— Да, разбира се — съгласих се веднага. — Извинявай.

Обърнах се към Майкъл и му се усмихнах.

— Благодаря. — Той също ми се усмихна и аз добавих: — За урока какви видове зехтин има.

— Надявам се, че ти е помогнал да се почувстваш малко по-добре — каза той. Хвърли поглед на Беки, после на мен. — Зехтинът — поясни.

Подсмихнах се.

— Благодаря — благодарих отново. Обърнах се и тръгнах след Беки, която вече бе излязла като хала от кухнята, мърморейки под нос. Но дълбокият глас на Майкъл ме спря, преди да прекрача прага:

— Почакай — каза. — Ако искаш да обсъждаме зехтина пак, бихме могли да вечеряме някой път заедно.

Сърцето ми се разтуптя. Погледнах го сепнато. Значи не съм си въобразявала, че изглежда леко нервен.

Преди да успея да го спра, един глас, който никак не приличаше на моя, изрече:

— Чудесно.

— Какво ще кажеш за понеделник? — попита той.

Поех дълбоко дъх.

— Понеделник ми се струва удобно.

— Добре. — Майкъл ми се усмихваше, докато пишех името си и телефонния си номер на листче хартия. Погледна го, преди да го прибере в джоба си. — Радвам се, че се запознах с теб.

— Да — казах, поклатих глава и се усмихнах. — Аз също се радвам, че се запознах с теб.