Колин Грийнланд
Открадни си свят (8)

7.

След края на работния ден жените от Литъл Фоксбърн имаха обичая да вечерят в чили-ресторанта над Пауновия парк.

— Тъпо е да готвиш — споделяха те, докато разглеждаха холоменюто, — затова пък тук е толкова приятно.

— Да, изборът си не е лош — призна и Лора Овърхед, с което всъщност искаше да каже, че чили-ресторантът не е мястото, което би предпочела у дома, но го намира за напълно приемливо при тези обстоятелства.

— Заслужава си — съгласи се Мардж Гудселф. — И е чистичко.

— Чистичко е — закимаха останалите.

— Ами да.

В чили-ресторанта келнерите се усмихваха. Изглеждаха толкова спретнати в красивите си униформи, сресани, с изгладени ризи и вратовръзки. Момичетата носеха червени касинки, а момчетата бяха затъкнали бродирани кърпи в задните си джобове. Те претичваха между масите с големи подноси, разминаваха се елегантно на косъм един от друг, никога не се сблъскваха, изморяваха или изнервяха.

Натали Шу погледна през прозореца.

— Надявам се, че Били е добре — рече тя. Били беше нейният верен лабрадор, привързан отвън, докато господарката му си похапваше лазаня.

(По традиция всички жени от Литъл Фоксборн имаха кучета. Мардж Гудселф притежаваше хрътка на име Горгона. „Още щом ме зърна, разбрах, че се е влюбила в мен — похвали се тя, когато я интервюираха от местната видеовизия. — Беше като любов от пръв поглед, нали разбирате? Глупаво дребосъче. Нали, миличко. Такова си ми ти.“)

— Снощи пак е имало тараш — заяви Доти Уолъс, бършейки начервените си устни в снежнобялата салфетка. — Един от управителите каза, че когато се събудили, липсвали няколко фотьойла.

— Фотьойла? — жените заклатиха в такт глави. Всички бяха чули за мургавата млада жена, която прониквала в апартаментите на почтените хора и отмъквала каквото й падне.

— Някой виждал ли я е, Доти?

— О, не, винаги им се изплъзва.

— Норман твърдеше, че това място гъмжало от крадци — оплака се Натали Шу. Тя огледа залата, сякаш някой апаш можеше да се спотайва под масата със салатите. — Тези хора обират дори празни магазини.

Мардж Гудселф повдигна брадичка и забоде вилица в мекия сладкиш.

— Не можеш да откраднеш нищо от празен магазин, Натали — изрече тя, — съвсем нищичко.

— Онази ще ти вземе дори огледалото от чантата — възрази Натали, наведе се и задуха горещия чай.

— Питам се, какво ли прави с всичко това? — мърмореше озадачено Доти Уолъс. — Касетофони, микровълнови фурни, мебели. Не мога да повярвам, че ще съумее да ги разпродаде. Кой ще ги вземе — всеки си има такива неща.

— Разбира се, че си имат, скъпа — отвърна Мардж. — Но ти знаеш не по-зле от мен, че за някои това никога не е достатъчно. Не съм ли права?

Всички закимаха дружно с глави. Да, има такива хора, съгласиха се жените, на които никога не им стига. Когато си далеч от дома, невинаги можеш да се снабдиш лесно с вещите, които са ти нужни. Но някак се справяш, нали? Справяш се някак.

— Опасно място. Трябва всички да се държим една за друга. — Мардж вдигна брадичка към преминаващия наблизо келнер. — Ела тук, миличък, и ни кажи — какво означава тази превръзка на ръката ти?

Младежът гордо издаде рамо напред, така че всички да могат да разчетат златистия надпис върху червената лента.

— Това е моето трудово отличие, госпожо. Връчиха ми го за това, че през миналата седмица съм обслужил петстотин клиенти, без никакви грешки, оплаквания и с по-малко от два процента разливане на напитките.

Мардж подпря бузата си с изпънати пръсти.

— Мисля, че трябва да ти дадем специален бакшиш за това — заяви тя.

Келнерът отвърна със скромен поклон и небрежно махна с ръка.

— Не е необходимо, госпожо, ние не приемаме бакшиши — обяви той, докато изваждаше малък, компактен кредитен апарат. — Вместо това сме осигурили система за волни пожертвования, като тази седмица сме я посветили на набиране на средства за бившите затворници от еладелдийския затворнически Астероид 000013.

Жените от Литъл Фоксборн знаеха всичко за волните пожертвования и благотворителността, тъй като самите те навремето бяха организирали не една или две подобни и доста печеливши кампании.

— Ах, да, тези нещастни, измъчени затворници — закима Мардж Гудселф. — Сигурно и тя е една от тях, Доти, твоята Тайнствена жена. — Тя се усмихна и подаде кредитната си карта на чудесния млад мъж, докато останалите започнаха да ровичкат из чантите си.

 

 

Най-горе, под самия покрив на изпъкналия купол на добрия кораб „Изобилие“, бе разположен амфитеатърът, наречен „Мъркюри гардън“. Макар там да нямаше нищо интересно за гледане, единодушното мнение бе, че това е място, което трябва да бъде посетено. Хората се тълпяха в баровете, говореха шумно и се смееха по масите около подиума и си махаха един на друг от всички страни на голямата танцова площадка с покритие от неръждаема стомана. Грамадни силиконови завеси криеха онези части на кабарето, където разрухата бе оставила своя опустошителен отпечатък, за да не развалят общата атмосфера.

Сега „Мъркюри Гардън“ бе дори по-популярен и проспериращ, отколкото беше в орбиталните дни, донякъде защото бе станал сцена на едно от легендарните приключения на капитан Джут. Самата Табита стъпваше за първи път тук, откакто бяха потеглили на пътешествие.

С пристигането на колата отнякъде изникна видеоекип, забръмчаха камери, докато цяла тълпа контролни роботи, въоръжени с перила, притискаха назад струпалата се край изпънатия мигновено червен килим навалица. Пред двете врати, достатъчно големи, за да премине през тях самолет, стояха изпружени униформени помощници и махаха с белите си ръкавици за добре дошли.

— Божичко всемогъщи и хиляди дяволи! — възкликна кисело Джут, която очевидно беше в лошо настроение. Тя не искаше да идват в „Мъркюри Гардън“. Никога не би дошла тук по своя воля.

— Усмихни се, мила — сръга я Доркас Мандебра и се ухили на тълпата.

Джут опипа нервно тъмните си очила. Въздъхна мрачно и отбеляза:

— Ето ги и тях.

— Кои? — попита Карен Нарликар и се озърна.

— Подражателите — обясни Зое Примроуз, личната адютантка на капитан Джут, която седеше непосредствено зад нея.

— О, тези ли.

Те бяха навсякъде, където Джут се появяваше, с техните дълги черни палта. Косите им бяха боядисани в черно, накъдрени и оформени в сфера. Някои от тях дори носеха сребърни вериги като нейната. Те подскачаха радостно и й махаха.

— Родителите им са виновни — оплака се капитан Джут.

— О, ето я, идва — обяви тържествено Карен и се завтече насреща, следвана от Бет и нейната камера, още докато Сой отваряше тържествено вратите.

— Капитан Джут, Дженива Маккан, Девети канал. Позволете ми да ви поздравя от името на пътниците и екипажа с…

Табита я надари с изнурена усмивка, потупа я по рамото и продължи нататък, без да спира. Трантът Кени и Зое Примроуз я следваха на крачка. Кени извърна глава и произнесе нещо през зъби на репортерката от Девети канал, но тя не му обърна внимание и се опита да догони капитана. Роботите с перилата й преградиха пътя. Джут вече се здрависваше с хората.

— Изглежда, че капитан Джут няма търпение да види началото на шоуто! — обяви Дженива пред зрителите. В този момент вратите се разтвориха бавно под тържествения фанфарен акомпанимент и отвътре бликна тъмнооранжева светлина и сладникава музика. Джут пое по мекия килим и се озова в центъра на амфитеатъра, следвана от леко прегърбения метр д’отел, който я побутна през арената и нагоре по стълбите към най-хубавата маса, точно пред пиедестала, който служеше за сцена. Посетителите от околните маси се изправиха и заръкопляскаха. Някои си шепнеха възхитено, сякаш Табита и свитата й бяха част от представлението.

Кабарето беше претъпкано и причината явно бе новината за нейното идване. Някой се приближи и й прошепна нещо развълнувано. Поставиха пред нея чаша бира и тя я надигна.

Карен обясняваше за подражателите, които се делели на табитити и джутити.

— Ако наистина държаха на теб — обяви тя, — щяха да те оставят на спокойствие.

— Не им се сърдя — отвърна почти машинално Джут. — Не мисля, че представляват проблем.

Тя разглеждаше подозрително празната сцена.

 

 

Седалките бяха широки и удобни, с вградени визьори и слушалки. Капитан Джут си сложи апарата и сцената подскочи към нея, максимално увеличена. Без особено усилие можеше да огледа и най-далечното кътче на кабарето. Тя свали слушалките и визьора и ги остави на място.

Огледа насядалите край нея членове на антуража. По лицата на повечето се четеше нетърпеливо очакване. Един прожекторен лъч проряза тъмнината от тавана и оформи яркобял овал на сцената. Безтелесен глас пожела добре дошли на всички и обяви името на техния домакин — Господин Забавление, Краля на „Мъркюри Гардън“, дами и господа, Марко Мец!

Джут едва не се поля с бира. Доркас се наклони напред и я потупа успокояващо по ръката.

— Не се бой! — посъветва я тя.

— Хич даже не ме е страх! — сопна се Джут. — Няма от какво да се боя! Наистина няма! Всичко това е една глупашка шега. Вече казах, че не искам да зная и това е, което искам. Не виждам защо е трябвало да си мислите, че аз…

Но думите й потънаха в оглушителните аплодисменти, викове и подсвирквания.

 

 

Марко Мец бе по-голяма звезда от когато и да било в неговата кариера. Неговото шоу в „Мъркюри Гардън“ се бе превърнало в жива история. Хората идваха тук всяка нощ. Капитан Джут, разбира се, бе чула за него от момичетата — на мостика, в „Тривиа“ — преди окончателно да забрани край нея да се споменава по какъвто и да било повод името му. Видеопредаванията бяха прекъсвани от цветни ленти и ръмжене на китара. Но всеки път, когато това се случваше, тя неумолимо си спомняше за него.

Марко беше в критично състояние, когато най-сетне го докараха от Венера. Табита видя как го вкарват на борда, забеляза, че десният му крак е счупен, ръката му е смазана и цветът на кожата му не предвещава нищо добро. Не можеше да не изпитва съжаление към него, макар все още да го смяташе за непоправимо лайно. Ала дори отровната атмосфера на Венера не успя да сломи Марко Мец.

Потеглиха обратно, преди той да дойде в съзнание. Преди погребението на Хана Су, неговия последен мениджър, подписа договор с Девети канал, гарантиращ изключителни права в замяна на най-добрата медицинска помощ на борда. Още обсъждаха подробностите, а лекарите вече подменяха най-засегнатите части от кожата и въвеждаха новички кристални имплантанти.

При първото си следоперативно интервю възраждащата се суперзвезда изглеждаше бледа и унесена. Все пак той им разкри откровено всички свои надежди и страхове.

— Ние двамата с капитана, Дженива — рече бавно, — сме много важни един за друг. Но струва ми се, че не бива да говоря за това. — Той повдигна срамежливо рамене и видимо потрепери. Беше много силен момент, изпълнен със скрито страдание и очаквания, и Бет го показа в цялата му неподправена красота.

Дженива Маккан попита:

— Капитанът идва ли да ви навести, господин Мец?

— Трябва да почивам. И Табита го знае.

— Научихме, че тя е отказала да разговаря с вас, сър — стреля право в целта Дженива Маккан.

Марко се нацупи.

— Няма да крия, между нас има някои нерешени неща. Капитан Джут е много специален човек. Взискателен — добави той и намести здравото си рамо на облегалката.

Имаше специален репортаж за свалянето на превръзката от новата му ръка. Той им показа музикалната невроиндуктивна ръкавица, която бе умело интегрирана в костната структура, и изсвири с очарователна неувереност „Любовта е навсякъде“, както и началните тонове на „Добрият крал Уенсилас“. След това се появи, прегърнал заобленото тяло на д-р Ирск.

— Доктор Франкенщайн — нарече я той. — Шегувам се. Тази жена е истински гений.

В продължение на няколко месеца Марко говореше за възстановяване, рехабилитиране, тренировки. Махаше на зяпачите зад решетките на болничния си прозорец и раздаваше храбри усмивки. Спечели се грамаден брой почитатели, предимно жени и най-вече богати жени. Говореше се, че щял да се подлага и на други протезни подобрения.

Ала връщането му на сцената се отлагаше. Договорът с Девети канал бе преподписан веднъж, после още веднъж и при третия опит го заплашиха с неустойка. Накрая, естествено, се завърна, не без шумотевица.

— Нуждая се от срещи с публиката — оплака се той. — Искам да ги виждам пред себе си. Да ги подуша. Дженива, зная, че ще прозвучи сантиментално, но имам усещането, че им го дължа. За всеки настъпва време, когато трябва да си плати дълговете.

Докато го гледаха в новините, няколко от бившите му болногледачки се изсмяха подигравателно.

 

 

И ето че сега в осветения кръг се появи Марко Мец и разтвори ръце към публиката.

— Благодаря ви! Ужасно съм ви задължен!…

Безупречният му бял костюм хармонираше чудесно на мъжествения му тен и на черната ръкавица на дясната му ръка. Той знаеше, че тази вечер ще присъства и капитан Джут. Поздрави я и без колебание посвети цялото си представление на нея.

— На най-храбрата, най-безстрашната, най-красивата… — занарежда Марко.

Джут игнорира ускорените удари на сърцето си и изключи слух. Думите на Краля от „Мъркюри Гардън“ се превърнаха в плоско квакане, притиснаха се една в друга и накрая утихнаха. Възбудата, която бе изпитала в началото, се носеше като вълна по изморените й сетива.

Разнесе се всепоглъщащ акорд на електронен оркестър. Марко Мец погали черната ръкавица с лявата си ръка. Златни и медни тонове затрептяха из въздуха. Публиката избухна във възторжени овации.

— Благодаря ви, много ви благодаря, дами и господа…

Беше забравила колко е красив и привлекателен. Прогонила бе всякакъв спомен за това.

Той засвири нещо сантиментално и задушевно, богато на радостни трепети и сцената се озари от разноцветни светлини, изпълни се с неясни очертания и сенки. Марко запя с дълбок, леко дрезгав глас за приятелството в космоса и времето.

Една от любимите им песни, когато капеланците за пръв път им я изпяха. И все още беше любима.

Марко Мец подаде върха на обувката си в озарения кръг и тя заблестя, сякаш беше излята от полиран метал. Обувката наистина беше излята от полиран метал. Тя бе нахлузена на десния му крак, който бе реконструиран изцяло и наново. Той изпълни няколко енергични стъпки, извивайки пръстите към петата, след това завъртя протезата на 360° около десния глезен. Нови аплодисменти.

— Винаги е бил малко отвързан в краката — отбеляза засмяно Саския Зодиак.

Седеше върху масата с кръстосани крака, хапваше кабли чана и посръбваше от подпряната на бедрото й чаша. Носеше панталони от моржова кожа, розова свободно падаща блуза и мънички, изящни обеци на ушите. Изумително колко мъжествена изглеждаше в тези дрехи, особено с привързаната на плитка коса.

— Ти кога цъфна тук?

Акробатката се засмя и докосна с показалец устните на капитан Джут. Носът й беше бял като восъчна свещ. Клепачите й сякаш бяха изваяни от порцелан, а миглите й бяха издължени, завити нагоре и поръсени с електриковосин прах.

Тя се наклони напред, втренчи внимателен поглед в зениците на Джут, после положи една звучна целувка на устните й.

— Не трябва да се боиш — рече тя.

— Казах ви вече — не ме е страх!

Всички бяха зяпнали в Господин Забавление. Той пееше за горичките на Палерния и танцуваше бавно под завеса от зелена светлина. Ето че запя „Сбогом, синьо небе“ и мнозина в залата започнаха да му пригласят. Публиката се чувстваше чудесно.

— Сантиментално — произнесе презрително Джут.

Доркас Мандебра посочи изоставения визьор на Табита.

— Сложи си го — посъветва я тя.

Джут се пресегна и нахлузи слушалките с визьора. В същия миг той се изправи пред нея, гледаше я право в очите, сякаш ги деляха само няколко метра. Мъничка капка пот блестеше на челото му. Под кафявите му очи имаше дълбоки резки, които тя не помнеше, а също и от двете страни на устата му. Преживяното на Венера го бе състарило, оставяйки неизлечими отпечатъци на страдание върху това на пръв поглед благородно лице.

Табита си смъкна слушалките, сетне отново ги надяна.

Марко подхвана потпури от темата за Полета, плъзгайки се по сцената, сякаш ръкавицата го теглеше във въздуха. Движенията му бяха дори по-гладки и плавни отпреди, особено след като бе поотслабнал доста.

Жалко. Жалко наистина, че беше такова непоправимо лайно.

Появи се голям зелен папагал. Той описа кръг над Марко, летейки невероятно бавно. Публиката заръкопляска.

Капитан Джут се надигна, стресната от изненада. Това беше Тал, любимото животинче на Марко. Но Тал бе изгорял, бе станал мазно петно на пода на пилотската кабина пред очите на Табита. Тя смъкна отново слушалките и потърси с очи Саския.

Саския си бе сложила слушалките на Зое. Имаше съвършено невъзмутим вид. Джут сведе засрамено поглед.

Папагалът кацна върху рамото на Марко и се сгуши до бузата му, като да беше герой от анимационно филмче. Наистина беше съвършено копие на Тал, майсторски изработено. Джут можеше да различи всяко отделно перо. Но това бе само холограма, създадена от светлина.

Марко се престори, че го гали и се залюля настрани, докато двамата запяха в дует, човек и птица в безпогрешен синхрон — пееха за сърца и крила. Само в едър план се виждаше миниатюрното микрофонче в ъгъла на устата на Марко, през което се чуваше вторият глас.

Когато стигнаха последната строфа, папагалът разпери криле и направи още един кръг около господаря си. Накрая се сниши над ръката му, сграбчи с човка маншета на десния му ръкав и го дръпна нагоре, разкривайки цялата облицована в неопрен и стомана ръка.

Бяха виждали механичното чудо поне петдесет пъти, но въпреки това всички заръкопляскаха. Капитан Джут почувства, че й се вие свят. Птицата беше холограма.

— Благодаря ви, много ви благодаря, дами и господа — произнесе развълнувано Марко. — Харесват ли ви моите нови играчки? — той завъртя ръката и крака в противоположни посоки с нечовешка бързина. — Страхотни са, нали? А знаете ли колко струват?

— Една ръка и един крак… — отвърнаха като добре обучени войници всички.

Джут дочу смеха на момичетата и кискането на Кени.

Тя нахлузи отново слушалките. Увеличени, прожекторите на „Мъркюри Гардън“ заплашваха да я погълнат в безцветната празнота на метакосмическото пространство. Под тях кънтеше музиката — басова, драматична, всепоглъщаща. Табита жадуваше за малко тишина и нежните тонове на самотно пиано щяха да й подействат като хладен душ в пустиня. С крайчеца на окото си забеляза, че хората се надигат и се струпват около масите, в очакване на големия финал.

Можеше да си тръгне. Всички щяха да й се смеят, но никой нямаше да я спре.

— Ето го и върха! — прошепна Карен право в ухото й.

Тя погледна.

Сцената бе трансформирана в пародия на пилотска кабина, с много блещукащи светлинки и огледала навсякъде. Освен звездата и неговата изкуствена птица, вътре имаше още две мършави фигури в идентични сребристосини скафандри и клатеща се, черна кукла върху поднос, която очевидно се движеше с дистанционно управление. Близнаците се бяха вкопчили един в друг ужасено, докато птицата и черната кукла се носеха около тях в хореографирани лупинги, пресъздаващи паника. Марко командваше централната сцена, стиснал с пръстите на изкуствената си ръка нещо, наподобяващо перископ. Той пееше:

— Ето ги, Контрабандистите идат! Идат и сега всички ще видят!

Капитан Джут почувства ръката на Саския Зодиак върху своята.

Пилотът на този причудлив летателен съд беше едрогърдеста млада жена със смешно деколтирана куртка, покрита с пришити емблеми, и плътно прилепнали панталони. Изглежда, че срещаше сериозни затруднения с управлението на кораба, защото непрестанно опираше опакото на ръката си в челото. Публиката я окуражаваше и й подмяташе съвети.

Вероятно Джут бе извикала или бе изразила по някакъв друг начин безпокойство, защото изведнъж Кени се появи до нея, като се озърташе заплашително. Тя го избута настрани и отново втренчи очи в сцената.

На борда на изкуствения кораб внезапно стана сблъсък, придружен от искри и дим. Неумелият пилот извика и скочи от седалката си, като размахваше уплашено ръце. Ноктите й бяха лакирани с хромов лак и приличаха на малки огледала. Тя се хвърли към Марко Мец и го обгърна с ръце.

— О, господин Мец! — извика тя с писклив глас. — Какво ще правим сега?

Капитан Джут дочу тъпичкото кискане на Карен Нарликар от другия край на тунел с дължина поне няколко хиляди парсека. Доркас побутваше дискретно по масата към нея купичка с бадеми, а Зое правеше знаци на келнера да донесе още бира. Табита не помръдваше. Изглеждаше като машина, на която са спрели тока.

Дори когато аплодисментите утихнаха и светлините бяха запалени отново, тя продължаваше да седи неподвижно.

Саския се наведе и вдигна визьора от челото й. Тя разроши косите на капитана, усмихна се и я целуна лекичко.

Сега всички гледаха в нея — Зое Примроуз, Карен Нарликар и Доркас Мандебра.

— Е? — попита Доркас.

Капитан Джут погледна своя бодигард, приклекнал до стола й с приведени напред рамене. Беше отворил уста и отвътре се подаваше мъничкият му, закривен език.

— Доведи го — нареди тя.

Останалите се размърдаха и взеха да си шушукат. Но все пак изглежда одобряваха постъпката й.

— И ми дайте още една бира — добави тя.

Саския я погали по рамото и й посочи бирата, която вече беше поднесена. Табита вдигна чашата и отпи.

 

 

И тогава пред нея застана Марко. Носеше защитна шапчица. Две жени бършеха лицето му с пешкири. Той им махна да го оставят на мира и се наведе над масата. Готвеше се да я хване за ръката. Хиляди камери бръмчаха в унисон и Марко пое ръката й.

Беше я измамил, предал и зарязал по шейсет различни начина на Нептун. Сега се готвеше да я целуне, освен ако не отмести веднага глава.

Тя отмести глава.

— Табита — произнесе Краля на „Мъркюри Гардън“. — Капитане. Трябваше да ме предупредиш, че ще идваш. Научих за това буквално две секунди преди да изляза на сцената.

Владееше се чудесно, до последното движение на всяко мускулче — всъщност, както винаги. Играеше на уморен актьор, току-що изпълнил дълга два часа и половина мултимедийна екстравагантност. А сега, дами и господа, Марко Мец се среща е капитана! Той я хваща за ръката! Ето го върховния миг на тазвечерното представление!

Край основата на стълбите се тълпяха зяпачи, фоторепортери, които чакаха да удари техният час, за да заврат камерите колкото се може по-близо. Кени й дишаше във врата. Зое говореше нещо, вероятно обясняваше колко е харесало на Табита представлението.

Капитан Джут все още не бе освободила ръката си. Марко пръв отмести своята и дръпна пешкира от двете жени.

— Хайде, по дяволите, кажи какво ти е мнението? — попита той и започна да се бърше.

Беше засрамен. Но дори сега играеше. Личеше си, полагаше усилия да се представи за уморен герой, застанал пред своя кумир, мяташе ръце в жестове на възхищение, но очевидно страдаше от липсата на написан и заучен сценарий.

— Кени много го хареса — отвърна капитан Джут. — Нали ти хареса, Кени?

В издължените очи на Кени блеснаха пламъчета.

— Здрасти, Сас — обърна се Марко към Саския. — Какво ще кажеш за изпълнението на Тал, а? Публиката направо го погълна. Ами ръката? — продължаваше той, но отново гледаше капитана. Изпълни няколко тихи акорда и я надари с разтопяващата си усмивка. Беше плъзгав като пясъчна акула, плъзгав отгоре до долу. Нищо не можеше да му се залепи. — Ами кракът? — Той повдигна крачола на панталоните и показа металния си прасец. — Ванадиева стомана, подсилени стави. А ръкавицата разполага с шестнадесет допълнителни вериги, без това да променя теглото й. — Сега вече говореше почти несвързано. Натисна едно копче на китката и ръкавът му се изтегли нагоре, прикачен към тъничка жица. Тя погледна към гроздовете от телескопични тръби и капиляри, който подхранваха лакътя му. — Операцията продължи цели сто шейсет и шест часа — произнесе с нескрита гордост. — Но и сделката си я биваше.

Капитан Джут се изправи. Усети, че антуражът й се прегрупира мълчаливо, движен от невидими за неподготвения кимвания и потрепвания на брадичката й. Вечерната разходка наближаваше своя завършек. Някой трябваше да спусне завесите.

— Дали да не отидем някъде и да си побъбрим? — предложи той с тих, подканящ глас. — Зная, че проявих пренебрежение към теб, но сигурно разбираш какво е за мен това шоу…

Той махна нетърпеливо към сцената, без да се озърта.

— Но всъщност, ужасно много исках да те видя и…

— Защо не ми се обади?

Той зашепна нещо и разпери ръце. Тя се обърна и кимна едва забележимо на хората, които Кени задържаше под стъпалата.

Те се приближиха малко смутено, веспанец, издокаран в блейзър, метр д’отелът с неговия вечерен смокинг и младата жена с големите, разголени гърди.

— Капитане, за нас наистина е огромна чест… — заговори припряно жената.

Капитан Джут я погледна. Струваше й се позната. Тя се обърна към Зое Примроуз.

— Кой се разпорежда тук?

Веспанецът пристъпи напред, поклони се и източи глава в израз на сляпо подчинение.

— Представлението се закрива — обяви Табита.

Някой извика.

— Край — повтори тя. — Затворено. Дотук.

— Ей, капитане, слушай, трябва да поговорим за това… — мърмореше Марко с ниския си, задушевен глас.

Табита Джут пъхна ръце в джобове.

— Отведете го — рече тя.

Кени изскочи и застана пред него. Музикантът отстъпи назад и вдигна истинската си ръка.

— Не ти ли харесва шоуто? — развика се ядосано той. — Не ти ли харесва? Можем да го променим, да добавим няколко допълнителни номера… — той нададе сподавен вик на болка, когато трантът стисна белите му пръсти.

Лицето на Марко, се сгърчи. Мениджърът издаваше жалостиви звуци, а всички останали отстъпиха назад.

— Всичко, каквото пожелаеш! — извика Краля на „Мъркюри Гардън“, докато Кени го блъскаше назад към съблекалните. — Ще имаш право на вето върху сценария, чуваш ли, капитане! Дори лично време за изява, какво ще кажеш за това?

 

 

По пътя за дома всички се присмиваха над начина, по който нещастникът се бе гърчил, докато тя си бе разчиствала сметките с него.

— Много лайнарско изпълнение — обяви непоколебимо Доркас Мандебра.

— Така е — призна Джут. — Той си е лайнар.

— Направи услуга на всички — заяви Карен.

Минувачите по улиците спираха и им махаха радостно. Джут стисна ръката на Саския. Все още бе развълнувана от смелата си постъпка, имаше чувството, че е покрита с тъничък, лепкав и неотмиваем слой пот.

— Значи си се виждала с него, а? — попита тя едва чуто. Саския повдигна рамене.

— Веднъж или два пъти — отвърна невъзмутимо. — Искаше да разбере какво мисля за шоуто.

На Джут не й стана никак приятно от признанието.

— Но не си ми казала — укори я тя.

— Ти пък не позволяваше на никого да му споменава…

— Нали вече ти казах, че той е едно лайно? — прекъсна я Джут.

Саския дръпна ръка. Извърна се и погледна през прозореца.

— Да не си се чукала с него? — не се предаваше Джут. — Не бива да го правиш, да знаеш. Никога. Той е един подлец.

Говореше като дърта, закостеняла наставница и сякаш бе забравила, че Саския познаваше Марко преди нея и беше прекарала не една и две изпълнени с горещи ласки нощи в обятията му на различни светове.

— Спомням си, когато с Доджър работехме на договор — заговори Табита, — а аз карах разбрицания люгер с мръсните илюминаторчета и той непрестанно ми правеше разни номера. Бях го оставила на поправка в Грисъм и техникът естествено реши да ме мине, като твърдеше, че се нуждаел от пълна подмяна на електрониката, което щяло да изисква поне две седмици, но ще го скъси до една, ако ида с него на едно скришно местенце…

Всички застенаха хорово.

— Да бе, знаем го ние това местенце… — обади се Карен.

Капитан Джут се усмихна зад слънчевите си очила.

— Е, аз тогава не знаех още нищо — призна тя. — Пък и не разбирах бъкел от електроника, но бях твърдо решена да науча някой ден всичко, за да не могат онези отрепки да ми свиват подобни номера.

Саския се загледа в мръснозелената светлина, която подскачаше и се стичаше по стените на тунела.

— През цялото време говориш за себе си — рече тя.