Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2020 г.)
Източник
Марлена Юрукова

Издание:

Автор: Кристин Юрукова

Заглавие: Плът от плътта

Издание: първо

Година на издаване: 2005

Тип: поезия

Националност: българска

Печатница: Блаком

Художник: Смиляна Тодорова

ISBN: 954-9378-18-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13215


В яслата приличах на жертвен агнец,

майчината кръв бързо попиваше

по острото режещо злато на сламките.

Под бликащата звезда

всички вече ме чакаха,

Ирод, книжниците и фарисеите

грешниците и страдащите,

апостолите и стражите.

Идвах да вплета дихание в тяхното,

да се гмуркам в ушите им и ги издигам.

И така — без да си поемам за миг въздух.

Копнежът ми прониза отнапред изрисуваните сцени —        благовещението и непорочното зачатие,

избиването на младенците и кръщението,

чудесата и апостолските деяния.

Но само ги освети. Нищо в тях не се промени:

все така ангелът летеше с неизменната вест,

не се свършваха главите под ножа,

грешниците, свити като неродени деца,

отглеждаха греха си, а на Голгота

кръстът събираше залезните лъчи

в раздиращ блясък. Нещата

се подреждаха без мене.

И всяко мое деяние бе предварително решено,

всяко мое деяние бе дума от пророчествата.

Пратен бях да бдя над вечността

и да нямам дял от мига.

 

Картините се създаваха и разпадаха,

минавах през тях и никоя не ме задържаше,

течах по определеното ми русло

без сгромолясвания в бездните

и без подземните мъки на криволичещата струйка.

 

Хората разповиваха пелената

още на първия ми писък,

търсеха да ме познаят кой съм.

Не съм ли Синът — Изпълнител на висшата воля.

За мое добро Йосиф не питаше за бащинство —

да не развали предреченото.

Майка вместо с песни ме приласкаваше

с разказите на пророците —

дълбаеше в паметта ми следите,

по които да крача, за да нямам право на своя стъпка.

Детството ми ме опръска със смях

единствено в Египет.

В Писанието не е казан ред за живота ми там.

И аз можех да расна незабелязано

и свободно като стръкчето трева.

 

Дойде време и черупката на мисията ми

отново ме прибра, послушен като вода,

заех формата й.

Макар че градът Назарет не бе отрадно място

и ако ме питаха, никога не бих напуснал

Египет заради него.

Но притежаването на желания бе излишество,

което се налагаше да крия.

Щом се кръстих, тутакси

небесата се отвориха и бях разпознат:

„Този е възлюбеният ми Син,

в когото е моето благоволение“.

От този момент не принадлежах

на себе си, а на тълпите.

Усмивките и плачовете на живите

не бяха цветните пеперуди на сърдечността,

допърхали до мене, а мрежи за лов,

хвърлени отгоре ми — изпитание за мисията ми.

Те ме пресрещнаха, за да ми напомнят ролята,

аз играех с пригвоздено лице

сред напращялата от сокове нива.

Всяко стъбло ми препречваше пространството:

„Ти си заради мене тук“. „И заради мене.“

Никога на собствено основание.

И плачеха в нозете ми, и не знаеха,

че са щастливи — можеха да се променят,

да изливат в пещта на постелите си нова плът.

 

Стенех: „Човешкият Син

няма къде глава да подслони“.

Измолваха прошката както детето млякото

и хукваха пак да се въргалят в уличната прах

ведно с другите деца,

с кучетата и слънчевите трошици.

Усещах се като камък, който не помръдва.

Да можех да се отместя и да надзърна —

не бях ли смачкал най-главното от себе си.

 

Понеже вярвах в собственото си битие —

сянка, хвърлена от някой горе —

исках, страстно и заплашително исках

от другите да повярват. Тяхната вяра

щеше да е единственото доказателство, че ме има.

Те с охота ме обграждаха,

острите им лакти и плътни гърбове

зидаха стените на прохода,

през който се провирах.

Тези лица, които дори не помнех,

щяха ли да ми върнат обратно

собствения ми образ?

Кънтях — камък — в центъра на човешкото гъмжило

и всяка негова вълна откъсваше от мене звук.

Дори да не знаеха нищо за Спасителя

пак щях да им говоря същото,

защото искаха да го чуят. А което не можех

да изразя с думи, го чертаех видимо във въздуха чрез телата им — изправях ги и ги карах да ходят,

да тичат и танцуват: вършех чудеса.

 

Трънен венец от погледи стягаше челото ми

и не оставах нито миг сам.

Учениците плетяха нозе

в преброените ми крачки и чакаха

поука от страдалчеството. Отвръщах им с притчи —

в неяснотата има простор

и за булото на надеждата.

 

Макар и да станех някога хилядолетно божество,

сега бях млад. А младостта не чака възкресения.

Вижте ме как нахлувам в Йерусалим —

пакостлив като хлапе,

забравил избраничеството си,

яздещ в крив танц ослицата. Ето ме и в храма —

трещя и руша, мятам се

под плющящия бич на кръвта ми.

И осъмвам с кой да е до мене,

бил той бирник, грешник или фарисей.

Всеки от тях си имаше истина,

трябваше само време и топъл прилив на вино,

за да изплуват отломките и от дъното

и се съединят в ушите ми.

Когато се държах с хората като с равни

и се опитвах да ги разбера, те ме презираха.

Вдигаха възмутени ръце и думи,

блъскаха ме в гърдите — да не се сближим,

да зее пропаст между човека и Спасителя му:

„Дойде човешкият Син, който яде и пие“,

„Ето човек лаком и винопиец,

приятел на бирниците и грешниците!“.

 

Как ли е потрепервал от хулите им Онзи,

който ме бе пратил? Дали не своеволничих,

за да го уязвя, него всезнаещия,

вездесъщия Разпоредител?

Навъртяха се сцените, радостта я няма,

свършекът е близо. Приготвен е

предателят, съдът и кръста. Помазвам се

с утехата на горделивците,

които нищо си нямат освен име.

Утехата, че съм единствен: „Пазете се от Лъже-Христос!“.

 

„А ако не е предреченият и не възкръсне? —

киска се тълпата. — Тогава измамата ще е пълна.“

Край