Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- Еми (2020 г.)
- Източник
- Марлена Юрукова
Издание:
Автор: Кристин Юрукова
Заглавие: Плът от плътта
Издание: първо
Година на издаване: 2005
Тип: поезия
Националност: българска
Печатница: Блаком
Художник: Смиляна Тодорова
ISBN: 954-9378-18-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13215
История
- — Добавяне
В яслата приличах на жертвен агнец,
майчината кръв бързо попиваше
по острото режещо злато на сламките.
Под бликащата звезда
всички вече ме чакаха,
Ирод, книжниците и фарисеите
грешниците и страдащите,
апостолите и стражите.
Идвах да вплета дихание в тяхното,
да се гмуркам в ушите им и ги издигам.
И така — без да си поемам за миг въздух.
Копнежът ми прониза отнапред изрисуваните сцени — благовещението и непорочното зачатие,
избиването на младенците и кръщението,
чудесата и апостолските деяния.
Но само ги освети. Нищо в тях не се промени:
все така ангелът летеше с неизменната вест,
не се свършваха главите под ножа,
грешниците, свити като неродени деца,
отглеждаха греха си, а на Голгота
кръстът събираше залезните лъчи
в раздиращ блясък. Нещата
се подреждаха без мене.
И всяко мое деяние бе предварително решено,
всяко мое деяние бе дума от пророчествата.
Пратен бях да бдя над вечността
и да нямам дял от мига.
Картините се създаваха и разпадаха,
минавах през тях и никоя не ме задържаше,
течах по определеното ми русло
без сгромолясвания в бездните
и без подземните мъки на криволичещата струйка.
Хората разповиваха пелената
още на първия ми писък,
търсеха да ме познаят кой съм.
Не съм ли Синът — Изпълнител на висшата воля.
За мое добро Йосиф не питаше за бащинство —
да не развали предреченото.
Майка вместо с песни ме приласкаваше
с разказите на пророците —
дълбаеше в паметта ми следите,
по които да крача, за да нямам право на своя стъпка.
Детството ми ме опръска със смях
единствено в Египет.
В Писанието не е казан ред за живота ми там.
И аз можех да расна незабелязано
и свободно като стръкчето трева.
Дойде време и черупката на мисията ми
отново ме прибра, послушен като вода,
заех формата й.
Макар че градът Назарет не бе отрадно място
и ако ме питаха, никога не бих напуснал
Египет заради него.
Но притежаването на желания бе излишество,
което се налагаше да крия.
Щом се кръстих, тутакси
небесата се отвориха и бях разпознат:
„Този е възлюбеният ми Син,
в когото е моето благоволение“.
От този момент не принадлежах
на себе си, а на тълпите.
Усмивките и плачовете на живите
не бяха цветните пеперуди на сърдечността,
допърхали до мене, а мрежи за лов,
хвърлени отгоре ми — изпитание за мисията ми.
Те ме пресрещнаха, за да ми напомнят ролята,
аз играех с пригвоздено лице
сред напращялата от сокове нива.
Всяко стъбло ми препречваше пространството:
„Ти си заради мене тук“. „И заради мене.“
Никога на собствено основание.
И плачеха в нозете ми, и не знаеха,
че са щастливи — можеха да се променят,
да изливат в пещта на постелите си нова плът.
Стенех: „Човешкият Син
няма къде глава да подслони“.
Измолваха прошката както детето млякото
и хукваха пак да се въргалят в уличната прах
ведно с другите деца,
с кучетата и слънчевите трошици.
Усещах се като камък, който не помръдва.
Да можех да се отместя и да надзърна —
не бях ли смачкал най-главното от себе си.
Понеже вярвах в собственото си битие —
сянка, хвърлена от някой горе —
исках, страстно и заплашително исках
от другите да повярват. Тяхната вяра
щеше да е единственото доказателство, че ме има.
Те с охота ме обграждаха,
острите им лакти и плътни гърбове
зидаха стените на прохода,
през който се провирах.
Тези лица, които дори не помнех,
щяха ли да ми върнат обратно
собствения ми образ?
Кънтях — камък — в центъра на човешкото гъмжило
и всяка негова вълна откъсваше от мене звук.
Дори да не знаеха нищо за Спасителя
пак щях да им говоря същото,
защото искаха да го чуят. А което не можех
да изразя с думи, го чертаех видимо във въздуха чрез телата им — изправях ги и ги карах да ходят,
да тичат и танцуват: вършех чудеса.
Трънен венец от погледи стягаше челото ми
и не оставах нито миг сам.
Учениците плетяха нозе
в преброените ми крачки и чакаха
поука от страдалчеството. Отвръщах им с притчи —
в неяснотата има простор
и за булото на надеждата.
Макар и да станех някога хилядолетно божество,
сега бях млад. А младостта не чака възкресения.
Вижте ме как нахлувам в Йерусалим —
пакостлив като хлапе,
забравил избраничеството си,
яздещ в крив танц ослицата. Ето ме и в храма —
трещя и руша, мятам се
под плющящия бич на кръвта ми.
И осъмвам с кой да е до мене,
бил той бирник, грешник или фарисей.
Всеки от тях си имаше истина,
трябваше само време и топъл прилив на вино,
за да изплуват отломките и от дъното
и се съединят в ушите ми.
Когато се държах с хората като с равни
и се опитвах да ги разбера, те ме презираха.
Вдигаха възмутени ръце и думи,
блъскаха ме в гърдите — да не се сближим,
да зее пропаст между човека и Спасителя му:
„Дойде човешкият Син, който яде и пие“,
„Ето човек лаком и винопиец,
приятел на бирниците и грешниците!“.
Как ли е потрепервал от хулите им Онзи,
който ме бе пратил? Дали не своеволничих,
за да го уязвя, него всезнаещия,
вездесъщия Разпоредител?
Навъртяха се сцените, радостта я няма,
свършекът е близо. Приготвен е
предателят, съдът и кръста. Помазвам се
с утехата на горделивците,
които нищо си нямат освен име.
Утехата, че съм единствен: „Пазете се от Лъже-Христос!“.
„А ако не е предреченият и не възкръсне? —
киска се тълпата. — Тогава измамата ще е пълна.“