Кристин Юрукова
Бронзовата глава

На Георги Китов

Бронзовата глава

пред светилището на траките,

там където свършват

делата на боговете

и започват зигзагите

на човеците.

Поникнала е

от тялото си от пръст.

В съня и сме всички

все още камъни,

подкарани на водопой

от арфата Орфеева.

По-прозрачно

от капката роса

на устните й

е времето.

Потрепват ноздрите

на воина от мирис на треви,

превити под копитце на Сатир.

Руменее бронза

от прилива на кръв

от царството на одрисите.

Клепачите се вдигат,

отключени кладенци са очите му,

да се огледаме такива,

каквито сме — вековечни.

Мечтае за това,

което сме забравили,

говори за нещата,

за които думи няма.

Нека го изслушаме,

докато стъпките ни

се преплитат с неговите

в пространството, огромното,

но толкоз малко, че се срещнахме.