Уилям Шекспир
Сонети (2)

LI–C

LI.

Тъй моята любов би извинила

нещастния ми кон за мудността.

Защо от теб да тича с пълна сила,

щом ни дели по-бързо скоростта.

Но как да му простя, ако лениво

се влачи по обратния ни път?

Бих го пришпорвал по-нетърпеливо,

дори ако го вихри понесат.

И моето желание тогава

и от жребец по-бързо би било,

ще цвили сякаш кон се състезава,

ще полети към твоето гнездо —

        а него, щом като се инати

        от поста му ще го освободи.

 

 

LII

Не съм ли аз като скъперник стар,

в парите търсещ смисъл и забава,

но ги заключил в сейф със катинар,

че честото броене изтъпява.

Затуй са редки празничните дни,

така са по-тържествени, по-ценни;

брилянтът в колието по̀ блести

сред камъните полускъпоценни.

И теб, от времето в скрин съхранен,

аз рядко виждам и за кратко само;

тъй скъпа дреха във тържествен ден

обличат за събитие голямо.

        Но твоето присъствие извежда

        с блаженство към триумф или надежда.

 

 

LIII.

Кой знае от какво си сътворен,

та хвърляш сенки — странни силуети;

когато всеки е с една дарен,

неизброими са от теб отлети.

Адонис да опишеш, той дори

твой дубликат неточен се явява;

Елена също с твоите черти,

се е сдобила със безсмъртна слава.

Да вземем пролетта, по красота

и тя от теб е копие правдиво,

а есента копира щедростта

от твоето сърце тъй отзивчиво.

        Ти с хубостта ти си универсален,

        но само в любовта си уникален.

 

 

LIV.

О, красота! Ти дваж си по-красива,

когато истински е твоят цвят;

по-хубава е розата бодлива,

дарена с нежен сладък аромат.

И шипката на багри е богата,

тъй както цъфналия розов храст,

люлее волно с вятъра стъблата

и пъпките разтваря с дива страст.

Но тя без мирис, вехне и залязва —

изгнива, не познала любовта,

а розата в парфюма се запазва

за още дълго време след смъртта.

        И теб с достойнствата ти в моя стих

        завинаги със обич съхраних.

 

 

LV.

Ни мрамор, ни гранит над гробовете

ще надживеят моя мощен стих;

ти в него ще блестиш през вековете,

защото в слово те обезсмъртих.

Войната вредом смърт, разруха сее,

помита всичко огънят свиреп,

но нито меч, ни огън ще успее

в мрак да запрати спомена за теб.

Срещу смъртта и вечната забрава

ще се възправиш, на хвалби богат;

в потомци ще пребъдеш до тогава

докато съществува този свят.

        В очите на любимия накрая

        ще срещнеш Праведния съд и Рая.

 

 

LVI.

Любов, пламни със нова сила в мен,

с онази дива стръв на апетита;

бъди като глада задоволен

и търсещ пак наслада да изпита!

Макар че ти с най-сладката храна

очите изгладнели днес нахрани,

не позволявай утре леността

духът на любовта ни да ослани.

И нека промеждутъкът горчив,

от океани сякаш разделени,

превърне срещата ни в миг щастлив

с любов по-пламенна в едно споени.

        Тъй зимно време с всичко в мраз сковано

        е лятото трикратно по-желано.

 

 

LVII.

Какво да правя като съм твой роб —

на теб подвластен и от теб зависим?

Аз нямам лично време и до гроб

приемам волята ти с поглед хрисим.

Не се гневя, когато сам броя

минутите, защото теб те няма,

но не изпитвам и горчивина,

че е раздялата ни по-голяма.

Не питам също в плен на ревността

къде, с кого си, по какви мотиви,

но като роб си мисля със тъга,

о, колко тези с теб са днес щастливи!

        И колко глупава си ти любов!

        Да ти простя за всичко съм готов.

 

 

LVIII.

Да пази Бог! Твой роб от мен направи

за волностите ти да те следя

и помагач да съм ти ме застави

в аферите и светските дела.

О, нека страдам в нашата раздяла,

заточеник на твойта свобода;

без ропот, кротко да понасям хала

и само мен, не тебе да виня.

Бъди където искаш и решаваш,

на времето ти господар си сам,

каквото пожелаеш, получаваш,

и без проблем измиваш своя срам.

        Да чакам без протест това е ад.

        С добро и лошо пак си чист и свят.

 

 

LIX.

Щом под небето нищо не е ново,

Това, което е било преди,

как може да се появи отново —

дете за втори път да се роди.

Да можех в миналото да се върна,

столетия да превъртя назад

и в древен стих описан да те зърна,

според представите на онзи свят;

по формите ти как са оценени

разбрал бих по-добри ли са били

или сме ний потомци подобрени,

или с еднакви мисли и черти.

        О, сигурен съм, че в онези дни

        по-грозни са обсипвали с хвалби.

 

 

LX.

Като вълни на път към стръмен бряг

минутите летят към своя край;

вълна подир вълна в нестроен бяг

се гонят във един процес безкрай.

Роди ли се животът, от зори

пълзи към зрялост… Стигне ли зенит,

небето с тъмен плащ го затъмни

и го въвлича във двубой открит.

И времето, създало го с любов

и го дарило щедро с красота,

в лицето му дълбае ров след ров,

отнема всичко — тяло и душа.

        Но моя стих то няма да срази

        и в него вечно ще живееш ти.

 

 

LXI.

Ти ли поиска с твоя образ мил

клепачи цяла нощ да не затворя

или със призрак, теб наподобил,

за сън загинал, буден да се боря?

Ти ли ми пращаш своя бодър дух

и нощем даже да ме шпионира,

за ревността ти, цял превърнат в слух,

в делата ми греховност да намира?

Не! Любовта ти няма тази мощ.

Тя, моята любов владее сила

да ме поддържа буден цяла нощ —

за твой далечен страж ме е цанила.

        Над теб аз бдя, та заобиколен

        от други да се будиш ти без мен.

 

 

LXII.

Аз в себе си съм влюбен до уши,

във всичко, както в мен е сътворено

и няма лек за този грях, уви!

Така дълбоко ми е вкоренено.

Лицето ми блести от красота,

със стройно тяло съм в най-висша степен

и смятам, с други като се сравня,

че съм по-хубав и по-достолепен.

Но в огледало видя ли се цял,

каква реликва зървам там в почуда —

набръчкан, спечен старец побелял

и в миг разбирам своята заблуда:

        Не себе си, аз теб откривам в мен —

        ликът ми в твоя лик превъплътен.

 

 

LXIII.

За онзи ден, когато като мен

любимия ми, гибелното време

покрие с бръчки и с мъртвешки тен

и старческата немощ го обземе,

когато полетял към вечността,

чертите си, с които днес се слави,

една след друга губи без следа

и старостта го хваща в клещи здрави;

за този ден перото готвя аз,

за бой със възрастта и със косата;

като замлъкне неговият глас,

да не загине с него красотата.

        Докато моя боен стих е жив,

        тя волно ще цъфти в букет красив.

 

 

LXIV.

Когато гледам всичко как руши

безмилостното време със косата,

как здрави кули срива до земи

и бронза вечен не щади ръждата;

когато гледам скални брегове

как океанът с дива мощ превзема

и сушата в ответ от векове

от него се изтръгва и въззема;

когато гинат царства и крале

и всички сме на този свят до време,

разбирам, че щом всичко то краде,

и любовта ми също ще отнеме.

        И страдам, че това, което любя,

        безсилен да спася, ще го загубя.

 

 

LXV.

Щом бронз, гранит, море, земя безбрежна

не могат да избягат от смъртта,

как красотата ти от цвят по-нежна

би се запазила за вечността?

О, как да задържим повея летен,

когато пред рушителните дни

скалите в своя страж хилядолетен

се срутват като градските врати?

О, страшна мисъл! Моя перла бяла,

от времето кой теб ще защити?

Коя ръка вървежа му би спряла,

та хубостта ти да не похити?

        Такава няма! Черното мастило

        в стиха ми само би я съхранило.

 

 

LXVI.

Зова смъртта от всичко отвратен:

от нищетата, гения убила,

и пошлостта, натруфен суверен,

и верността, измамата вкусила,

и подлостта, облечена във чест,

и младата девица похитена,

и образецът, опетнен с арест,

и силата, с недъг осакатена,

и опита, загърбен от властта,

и глупостта, която поучава,

и истината, считана лъжа,

и злото, за добро да се представя.

        Но как пред тази сган да се предам

        и тъй сред тях да те оставя сам?

 

 

LXVII.

Ах, той защо в кал трябва да живее,

да служи на порочна мръсна твар,

греха им със честта си да разсее,

лъжите да прикрива с личен чар?

Защо краде картината фалшива

от неговия нежен лик цвета;

как розата изкуствено красива

да се сравни със него би могла?

Защо Природата днес пряко сили

все още го държи във своя скут?

Понеже тя от младите му жили

изсмуква кръв — с хазната си в банкрут.

        И ни напомня за пореден път

        какъв е бил и веч не е светът.

 

 

LVIII.

Той носи лик от дните отлетели,

когато красотата е била

и тя като цветята разцъфтели

без плевели в градинската леха.

И никой в онова красиво време

не е успял златистите коси

от някой мъртъв череп да отнеме

за втори шанс друг някой да краси.

Тоз лик ни спомня миналото свято

със вечната антична красота,

когато с чужда пролет свое лято

човек не е градил както сега.

        Природата за пример ни го дава —

        тъй хубавото с грозното сравнява.

 

 

LXIX.

Достъпното у теб за всеки взор

от щрихи повече не се нуждае;

достойнствата ти даже в хладен спор

врагът ти е принуден да признае.

Но същите онези гласове,

които те възнасят, упорито

мълвят, че нещо в твоето сърце

лежи за хорските очи прикрито.

Те гледат твоя лик красив и млад,

но нрава ти измерват по делата;

и виждат плевели как с тежка смрад

погубват аромата на цветята,

        защото с паплач заобиколен,

        ти стана като тях — обикновен.

 

 

LXX.

Това, че те винят, не те петни!

Преследва клеветата красотата;

слухът кръжи край хората добри,

тъй както враната из небесата.

И клюката, останал ли си чист,

ти носи слава и те рекламира;

виж червеят, най-хубавия лист

на розата сред другите избира.

Ти на съблазни светски устоя,

в дела не се забърка пред морала,

но знай, клеветническите уста

не ще затворя с моята похвала.

        Запазиш ли се с лик неопетнен,

        безброй сърца ще бъдат в твоя плен.

 

 

LXXI.

Недей тъжи, когато аз умра

и възвести църковната камбана,

че вече се прощавам със света,

храна за червеи в друг свят да стана!

И ако прочетеш тоз мой сонет,

ти забрави, че аз съм го написал!

Обичам те и не желая с ред

дори да помрачавам твойта мисъл.

Не искам вечно споменът за мен

да те преследва и да те смущава,

а нека с него в този скръбен ден

и любовта ти отнесе забрава.

        Светът за мен не бива да узнае,

        та след смъртта ми да те подиграе.

 

 

LXXII.

За да не обясняваш на света

с какво те заплених, че ме залюби,

ти забрави и мен, и любовта,

за да избегнеш упреците груби.

Достойнствата ми, за позор и срам,

са толкова невзрачни и нищожни,

че трябва да се унижиш до там,

че да ме хвалиш със лъжи безбожни.

Но за да се предпазиш от лъжи

и да не се излагаш с любовта ми,

с трупа и името ми погреби,

та повече ни мен, ни теб да срами!

        За лошия ми стих срамът е мой,

        но не е нужно също да е твой.

 

 

LXXIII.

Ти виждаш в мене онзи глух сезон,

когато шепа листи пожълтели

потрепват върху стар оголен клон

и птиците от студ са онемели.

Ти виждаш сумрака на моя ден,

когато бързо слънцето залязва

и черна нощ земята с дух смирен

обгръща грубо в хладната си пазва.

Ти виждаш огъня, загасващ в мен,

младежките ми дни изпепелени,

мечти, дела, обречени на тлен

във гроба, от смъртта ми покосени.

        Ти виждаш всичко… Краят наближава,

        но любовта ни става все по-здрава.

 

 

LXXIV.

Бъди доволен! Щом смъртта в ареста

ме призове и ме затрупа с пръст,

за червеи трупът ще е фиеста,

а моят стих ще бъде моя кръст.

Ще видиш в него най-добрата част

от мен, за теб вовеки отредена —

а за раззейналата вълча паст

на гроба — мойта плът изпепелена.

Ще си загубил тленното у мен,

телото ми, житейското ми бреме,

което всеки скитник разярен

би смогнал лесно с ножа да отнеме.

        Но любовта ми, мислите, духът…

        на тебе само ще принадлежат.

 

 

LXXV.

Ти щедро храниш моя гладен взор,

дъждът пои земята тъй богато;

със теб и с мен съм в непрестанен спор,

както скъперникът — със свойто злато.

Ту съм щастлив, ту страх ме разтресе,

че те загубвам и че веч те няма,

ту ми се иска да сме насаме,

ту пред света да се покажем двама.

Едва вкусил блаженство в сладък пир

и моят взор отново огладнява

и имащ те, и търсещ те безспир,

животът ми в две крайности минава.

        Така преял и гладен ден след ден

        съм ту бедняк, ту богаташ блажен.

 

 

LXXVI.

Защо в стиха ми няма нови трели,

а пея все с един и същи глас?

Защо похвати, методи по-смели

от модите не възприема аз?

Защо творя на неизменни теми,

облякъл всичко в старомоден стил,

та думите ми лесно, без проблеми

да сочат мен, че съм ги съчинил?

О, тъй е то, защото пиша вечно

за нашата любов, за теб и мен,

и както, мили, слънцето далечно

е ново в старостта си всеки ден,

        тъй моят стих с едно и също слово,

        повтаряйки го, казва нещо ново.

 

 

LXXVII.

Ще видиш старостта си в огледало,

в часовника — отмиращия ден;

в бележничето, вече пожълтяло —

живота си, във свой стих съхранен.

Ще ти напомнят бръчките с тревога,

за гробове със зейнали уста;

стрелките ще те учат, с алчност строга

как времето тече към вечността.

Ще вписваш мислите си, застрашени

от гибел, в спомена в неспирен бяг,

като деца от твоя ум родени,

ще ги посрещаш после пак… и пак…

        И колкото по-често ги четеш,

        по-ценна полза ти ще извлечеш.

 

 

LXXVIII.

Тъй често своя муза те зовях

и твоят лик така ме вдъхновява,

че чужди лири веч с такъв ищах

по моя пример с теб добиват слава.

Под твоя поглед немият пропя,

невежият политна в небесата,

на знаещия ти приши крила

за да постигне слава по-богата.

Но с моя скромен стих по-горд бъди,

защото с твоя чар ти го създаде;

а само с почит другите дари,

окраска, но не същност им придаде.

        В невежеството ми и мойто чувство

        ти вдъхнови и извиси в изкуство.

 

 

LXXIX.

Когато с никого не те делях,

достойнствата ти имах аз изцяло,

но днес стихът ми е лишен от тях

и болната ми лира пее вяло.

Знам, по-добро от моето перо,

от твоя нов поет ти заслужаваш,

но само туй, що твое е било,

обратно ти от него получаваш.

Той хвали добродетелта, но тя

е твоя същност и сама те слави,

възпява външната ти красота,

но повече не може да добави.

        За думите не му благодари,

        заплаща ти, с което ти дължи.

 

 

LXXX.

За теб когато пиша губя свяст

при мисълта, че друг тъй също пише

и те омайва с по-могъща власт,

и е дарен с по-ярка дарба свише.

Но в теб като в огромен океан

тъй както неговият кораб плава,

тъй мойта лодка с дух необуздан

и с явна дързост с него се равнява.

Но само помощта ти ме държи

да не потъна и не се разпадна,

а той лети над твойте глъбини,

величествен и горд със мощ парадна.

        Каквото и да стане, съм готов

        смъртта си да намеря от любов.

 

 

LXXXI.

Ще пиша ли надгробната ти реч,

а може би ти мен ще надживееш?

Умра ли, няма да ме видят веч,

но ти във спомен скъп ще оцелееш.

И името ти вечно ще звучи,

а моето ще отнесе забрава;

твой гроб ще бъдат хорските очи,

за мен ковчег с два метра пръст остава.

И паметник ще ти е моят стих.

Безброй очи, все още неродени,

ще го четат… За тях те съхраних

и те от теб ще бъдат запленени.

        И ти ще оживееш със словата

        там дето е дъхът — върху устата.

 

 

LXXXII.

Не си за музата ми женен ти.

Свободен си и другите поети,

които те обсипват със хвалби,

да одобряваш с техните куплети.

И с ум блестящ, и с прелестни черти

веч считаш слаби моите похвали

и неслучайно търсиш по-добри —

слухът ти по-модерен хор да гали.

Така да бъде! Но ще дойде ден,

ти техните ласкателства фалшиви

ще различиш и пак ще видиш в мен

приятеля си с думите правдиви.

        Ликът ти свеж в естествен вид сияе —

        от гримовете им не се нуждае.

 

 

LXXXIII.

За мен си винаги бил съвършен

и мислех, че гримът не ти е нужен,

и че не чакаш повече от мен —

с това е моят дълг към теб отслужен.

И затова до днешен ден бях ням,

мълчах и смятах — явно бе погрешно —

че с твоето величие ти сам

ще се представяш пред света успешно.

А ти за грях, разбирам, си го взел,

макар безвреден; а онез похвали,

от другите не си го проумел,

че не живот, а биха гроб ти дали.

        Такъв живот е твоят взор побрал,

        че стих от две пера не би създал!

 

 

LXXXIV.

Кой би могъл във повече да каже

от фразата, че „ти, това си ти“?

И с красота подобна да докаже,

че с нея може с теб да се сравни?

Стихът е беден, ако не прибави

към образа поне една черта,

но ако неподправен теб остави

с естествения чар и красота —

шедьовър от природата създаден,

и те представи в тоз вид пред света,

ще донесе тогаз успех грамаден

на автора за вечни времена.

        Но жаждата ти за хвалби, присъща

        на теб, ги във ласкателства превръща.

 

 

LXXXV.

Безгласната ми муза деликатно

с почтителност пред другите мълчи,

докато всички те с перото златно

в стих превъзнасят твоите черти.

Аз — мисъл, а те думи съчиняват.

И като псалт невеж мълвя „Амин“

щом химна, посветен на теб, изпяват,

по право оценил стилът им фин.

И „Тъй е. Вярно е…“ — се съгласявам

със техния фалшив хвалебствен шум,

но тайно много повече добавям

към моите хвалби за теб наум.

        Хвали тях за словата бомбастични,

        а мен цени за мислите обични!

 

 

LXXXVI.

Дали стихът му горд, платна развял

и полетял след твоята особа,

прободе мислите ми със кинжал,

та гроб им стана тяхната утроба?

Духът му ли, обучен отпреди

от други духове, тъй ме учуди,

че стигнал поетични висоти

крилата си да свия ме принуди?

О, нито той, ни друг приятел-дух,

сред нощ съветник негов безтелесен,

успяха да разстроят моя слух

и ме лишат от всеки дар словесен!

        Но ти, отдал се цял в стиха му моден,

        направи моя стих ням и безплоден.

 

 

LXXXVII.

Прощавай! Твърде скъп си ми. Не мога

да те задържам повече за мен;

вземи си, ето връщам ти, залога —

дългът ти също в срок е изплатен.

Ти дружбата си даде доброволно,

но аз заслуги нямах за това

и връщам, колкото да ми е болно,

обратно личната ти свобода.

Не знам дали си знаеше цената

или погрешно мен бе надценил,

но този незаслужен дар в душата

от днес ще нося като спомен мил.

        Бе всичко сякаш сън и аз бях крал —

        събудих се… отново съм васал.

 

 

LXXXVIII.

Когато всичко свърши между нас

и с присмех ме отпратиш ти накрая,

вината ще поема само аз

и в спор разпален ще те оправдая.

Отлично зная всеки мой порок,

ще се разкрия в приказка такава,

че с нея ще се извисиш възбог

и ще добиеш по-голяма слава.

И като явно себе си петня,

то е за твоя полза и угода,

но и за мен… Щастлив ли си, така

ще бъде двойна моята изгода.

        Обичам те безмерно, безутешно —

        за да си прав, поемам всичко грешно.

 

 

LXXXIX.

Разкрий ми ти поне една черта,

че си ме изоставил зарад нея;

кажи ми, че съм куц и на мига

пред теб и пред света ще окуцея.

Не можеш с по-обидни имена

да оправдаеш своята измяна,

тъй както аз, щом зная, че така

ти би желал виновникът да стана.

Върви със други, аз ще бъда ням,

ни теб, ни името ти ще спомена;

на никой с нищо няма да издам

аферата ни в спомен съхранена.

        Но ще се мразя сам, щом враг съм твой,

        понеже твоят враг е също мой.

 

 

XC.

Ако ще скъсаш, нека е сега,

когато е към мен тълпата ледна;

най-тежката ми загуба, така

да не е моята беда последна!

И ако веч съм надживял скръбта,

не ми нанасяй удар из засада,

тъй както бурна нощ на сутринта

с пороен дъжд ни шиба без отрада!

Не ме оставяй в онзи сетен час,

когато други ще са ме ранили,

а във началото, когато аз

за ударите ти ще имам сили!

        Та другите беди сравня ли с тая

        да прозвучат като шега накрая.

 

 

XCI.

Един се хвали с ловкост, друг — с предци;

с богатство — трети, с пищни скъпи дрехи;

кой — с хрътки и соколи, кой — с жребци

или с телесна сила и успехи.

Тъй всеки има своя светска страст,

която с щастие го е дарила,

а моята, с необичайна власт,

е всичките в едно обединила.

Ти моя страст си с твоята любов,

по-ценна от богатство, род, доспехи,

от конни състезания, от лов,

от суетата с голите успехи…

        Но някой ден лишиш ли ме от нея,

        в един миг изведнъж ще обеднея.

 

 

XCI.

Но няма как да ме оставиш ти.

Ще бъдеш мой до сетния ми ден;

ако все пак раздяла ме слети,

животът скоро ще угасне в мен.

Но даже от най-тежката беда

не се боя, че ще ме отнесе,

след като всяка малка би могла

от нея да го стори не по-зле.

И изневярата ти с взор смирен

ще срещна смъртно наранен в гръдта,

защото с любовта ти бях блажен

и съм щастлив от тебе да умра.

        Знам, няма чиста дружба без петна —

        не знам не ме ли мамиш ти сега.

 

 

XCIII.

Тъй ще живея с мисъл, че си верен,

като съпруг измамен, без да знам

не е ли любовта ти трик химерен —

и тук си тялом, но си духом — там.

Лицето ти промени не разкрива

и в твоя взор омраза не личи,

а знам лица с усмивка нечестива,

с очи лъжовни, с дяволски черти…

А твоят лик е с ангелска направа,

дори да лъжат милите уста,

видът ти мислите ти не издава —

излъчва непорочна чистота.

        Красива ябълката е била,

        Адам и Ева тласнала в беда.

 

 

XCIV.

Тоз, който има власт да наранява,

но зло не е извършил до сега

и другите вълнува, а остава

твърд пред съблазънта като скала,

небето него щедро надарява

със своята небесна благодат

и го очаква почит и прослава

като велик творец на своя свят.

Тъй цветето полето разкрасява,

макар че то за себе си цъфти,

но порази ли го зараза, става

по-грозно и от плевела дори…

        Най-ниско падат тез, избрани свише

        и гнила лилия най-зле мирише.

 

 

XCV.

О, как позора скриваш ти умело,

но както червей розата руши,

порокът тъй красивото ти чело

и името ти пред света петни!

След всяка твоя пагубна проява,

езикът, който тайно те кори,

делата ти открито оправдава

и хулите превръща във хвалби.

И във какъв дворец великолепен

си низките си страсти приютил,

а с маската на образ достолепен

петната по лицето си прикрил!

        Но ако грешно се употребява,

        и чарът като меч се изтъпява.

 

 

XCVI.

Един упреква твоя лек морал,

а друг на младостта ти го отдава,

но грях и добродетел съчетал,

такъв двулик светът те оправдава.

И както считат пръстенът фалшив

на кралската ръка, че е елмазен,

така приемат за суперлатив

от теб извършен всеки акт омразен.

О, колко агнета би умъртвил

вълкът в кошарата под овча кожа!

А колко ли сърца си съблазнил,

ти, който се държиш като велможа!

        Но спри! Обичам те и тъй боли ме,

        че твоето е също мое име.

 

 

XCVII.

Как времето без теб бе дълга зима,

самотен страдах в мрачния й скут!

Каква тъма край мен необозрима

цареше с декемврийски мраз и студ!

А беше лято пищно и богато

и есен слънчева — същински юг,

със клони народили чисто злато,

като вдовица с плод от скъп съпруг.

Но тази прелест с урожай чудесен

за мене беше пуст, безплоден свят,

осиротял без нежна птича песен —

далеч от теб и птиците мълчат.

        Или навяват с вялите си трели

        тъга и смърт в листата пожълтели.

 

 

XCVIII.

Април дойде без теб с цветя и с песни,

разбуди вред духа на младостта;

Сатурн дори в просторите небесни

със него се засмя и разигра.

Но нито птиците, ни аромата,

ни краските на свежите цветя

разсеяха копнежа и тъгата

по лятото, що с тебе отлетя.

Така и лилията във водите,

и розовият цвят — мил дубликат

на нежните ти устни и страните

не могат с нищо да ги заменят.

        Без теб на зимата не виждам края —

        като със сянката ти с тях играя.

 

 

XCIX.

Упрекнах виолетката, от кой

е взела своя мирис уникален,

ако не е от тебе, мили мой?

От твоя дъх, но и цветът е твой,

от вените ти… тъй изящно ален.

Във крина бял ръката ти познах,

а риганът ти бе отнел косата;

в руменината скрит бе твоят грях

и твоят нежен свян — във белотата.

А трета роза с бял и с кървав цвят

и аромат, от твоя дъх окраден,

напускаше виновно този свят,

наказана от червей хищно гладен.

        И вредом срещах твойта красота,

        открадната от хиляди цветя.

 

 

C.

Къде си, Музо, ти? Кому дължиш

успеха, славата? Нима забрави?

Защо прахосваш време и престиж

за песни безполезни, празноглави!

Върни се, Музо, и възстанови

това, което нежно ще погали

слуха на този, който те цени

и ти дарява стимул и похвали!

Огледай, Музо, милото лице

и ако видиш бръчки в тънка мрежа,

спри времето, което го краде,

и в гневни строфи заклейми грабежа!

        Въздай му слава, за да изпревари

        мига, косата в който ще го свари!