Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sonnets, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
zelenkroki (2020)

Издание:

Автор: Уйлям Шекспир

Заглавие: Сонети

Преводач: Борис Младенов — Young

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИД ПРИНТ

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: сборник

Националност: английска

Печатница: ИД ПРИНТ

Редактор: Адриана Димитрова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13346

История

  1. — Добавяне

I–L

I.

Желаем хубостта да се множи,

да бъде вечна розата красива;

така човекът своите черти

в наследника си млад да преоткрива.

А ти във красотата си вглъбен,

подхранваш пламъка си сам с гориво;

в обилието на глада във плен

наказваш себе си несправедливо.

Ти, който този свят си украсил,

херолд на пищна пролет се явяваш,

но бъдещето си във пъпка скрил,

в скъперничество щедро разпиляваш.

        Това, което на света дължиш,

        от лакомство изял, ще го лишиш.

 

 

II.

Четиресет обсади преживяло,

лицето ти ще се покрий с бразди

и плаща пищен върху твойто тяло,

превърнат в дрипи няма да блести.

Тогава ако те попитат где са

онези буйни страстни младини,

засрамен ще посочиш с пръст, че те са

в дълбоко хлътналите ти очи.

Но вместо коментар за хубостта ти,

по-горд би бил да кажеш: „В моя син

се крият младините ми богати…

Той съхранил е образа ми фин.“

        Тъй в старостта чрез него възроден

        кръвта ти ще те топли в зимен ден.

 

 

III.

Виж в огледало своя образ млад!

Сега е време, друг, себеподобен

да създадеш за радост в този свят

под форма на живот вътреутробен.

Коя мома не ще те вземе с плам

да обработваш плодната й нива

и кой ли самовлюбен чак до там

накрая без наследник си отива!

В теб майчиният лик е съхранен,

за младостта й спомен мил навява;

тъй себе си ще виждаш подмладен

в сина си и през старостта болнава.

        Но сам, без този син, като умреш

        следа не ще оставиш… Само леш.

 

 

IV.

Красавецо, прахосваш своя чар,

но ти го имаш временно, под наем

защото той не ти е даден в дар,

а само като краткотраен заем.

Защо прахоснико красив, тогава

докато си все още млад и свеж,

Природата тъй както повелява,

не го на свой потомък предадеш?

Докато сам в свой собствен свят забавен

се губиш, себе си измамваш ти

и като дойде краят ти безславен

кой, мислиш, твоя дълг ще изплати?

        Чар, хубост ще потънат в дън-земи,

        син само би могъл да ги спаси.

 

 

V.

Минутите, със вещина създали

лика красив за радост на света,

един ден ще обрулят като хали

без милост този чар и красота.

Тъй времето неспирно с мощ незрима

превръща в неуморния си бяг

житейското ни лято в грозна зима —

безбрежна мъртва пустош…, мраз и сняг…

Цветята с лятото са отлетели,

но мирисът им, уловен в стъкло,

ни спомня и под снежните къдели

какво е в миналото ни било.

        В парфюма си всецяло се отдал,

        цветът и след смъртта не е умрял.

 

 

VI.

Но нека зимата да не попари

в теб лятото… И като разцъфтят

парфюмите на цветните ластари,

в моминско стъкълце се съхранят.

Не е греховна лихвата, която

получиш за заетите пари,

и вложиш ли я в любовта богато,

десетократно по-блажен ще си.

И десет пъти по-щастлив ще бъдеш,

щом десет пъти се повториш ти

в потомците си и чрез тях пребъдеш,

така смъртта не ще те победи.

        Над червеите господарят ти си

        и красотата ти от теб зависи.

 

 

VII.

Когато сутрин в огнена позлата

от изток слънцето се извиси,

пред неговата мощ и власт позната

отдават почит милион очи.

И изпълзи ли като здрав мъжага

по хълма до небесния простор

на почести по-явни се излага —

все тъй го следват с благодарствен взор.

Ала когато, минало зенита —

същински старец в морни старини,

надолу то с каляската полита,

очи отвръщат всички настрани.

        Без син, тъй както слънчевия диск

        и ти поемаш за забрава риск.

 

 

VIII.

Когато слушаш музика, защо ли,

във нея влюбен, ставаш натъжен

и вместо радост, болки и неволи

те мъчат и се чувстваш ощетен?

Навярно хармоничните й ноти

смущават с нежен укор твоя слух

и тайна жал започва да работи,

докосне ли самотния ти дух.

Виж звук със звук как нежно се преплитат,

три гласа се преливат във един;

семеен хор като че ли изплитат

съпруг, съпруга с техен роден син.

        И песента им в дружен ек звучи:

        „Останал сам, без син, си нищо ти.“

 

 

IX.

От страх ли за вдовишките сълзи

ти се обричаш на живот самотен!

Ах, без дете умреш ли, ще скърби

светът за теб със траур неохотен.

И вечно ще жалее, без да спре,

защото го оставяш без млад двойник;

вдовицата дори е по-добре —

в детето вижда своя мил покойник.

Прахосникът, достигнал до фалит

богатството все пак на друг предава,

но хубостта си в неизползван вид

без срам завинаги унищожава.

        Как другите би смогнал да обича,

        тоз, който сам на гибел се обрича!

 

 

X.

О, засрами се! И недей отрича!

Ти, който си небрежен и нехаен

и знаеш, че тук всеки те обича,

към всички храниш злоба, гняв безкраен.

Към себе си и другите враждебен,

ти родовия покрив непрестанно

рушиш, а жизнено си му потребен —

поддръжка му е нужна постоянно.

Я погледни към своя дълг синовен

и нека обичта ти да обгърне

домът ти празен, твоя свят духовен…

Респектът ми към теб тъй ще се върне.

        Създай наследник свой заради мен

        и в него ще си увековечен!

 

 

XI.

Старееш бързо ти, но и растеш

в сина си, който носи твойте гени

и с младата му кръв като младеж

се чувстваш с дух и тяло освежени.

Закон, царувал мъдро с векове,

без него ще настъпят мор, руини…

Загърбим ли го всички, ще умре

светът със нас за шестдесет години.

На грозните, без право за разплод

Природата измиране отрежда,

но красотата трябва в нов живот

да се възражда и възпроизвежда.

        И ти си длъжен своя отпечатък

        с печата си да предадеш нататък.

 

 

XII.

Когато звън отчита часовете

и с тъжен взор деня изпращам в мрак;

когато виждам как увяхва цвете

и как сребри косите черни, сняг;

когато под безлистните дървета

не спират за пладнуване стада

и в траур със сено каруца крета,

с провесена през ритлите брада.

Пред този мор се питам аз тогава,

смъртта и теб не ще ли отнесе,

когато хубавото остарява

тъй бързо, като новото расте.

        О, само син би смогнал красотата

        ти да опази от смъртта с косата!

 

 

XIII.

О, нека си това, което си!

Такъв ще бъдеш чак до своя край.

Ала за този край се приготви —

чертите си на някой друг предай!

Ти притежаваш красота, но тя

е в заем дадена за кратък срок

и грабне ли те от света смъртта,

ще се загуби с теб във ров дълбок.

А кой би изоставил своя дом,

щом би могъл да го спаси в беда

през гневни зимни бури от погром

и ледните прегръдки на смъртта.

        Ти беше син и имаше баща,

        стани баща и имай син сега!

 

 

XIV.

Не мога по звездите да гадая!

А смятам, че съм вещ в тоз занаят,

но не добро от зло да разпозная,

ни да предсказвам чума, суша, глад…

Нито да дам за времето прогноза —

дали ще има вятър, дъжд и град;

нито дали успех или угроза

очакват някой принц и крал познат.

Но мога в твоя взор като погледна,

да прочета, без оня звезден свят,

че истина и хубост ненагледна

в потомък само ще се съхранят.

        Без него, истина и красота

        там виждам лесна плячка на смъртта.

 

 

XV.

Когато се размисля, всичко живо

по някакъв неведом звезден ред

е кратковременно и променливо

и вехне бързо, стигне ли разцвет.

И ний на същата житейска сцена

се раждаме, растем с младежки сок,

но много скоро с младост покосена

смъртта ни грабва по закона строг.

За тази твоя младост аз жалея

и с мрачен страх я повече ценя,

защото знам, че времето и нея

в двубоя ще запрати в старостта.

        Което то без милост в теб разгражда,

        стихът ми с много обич го съгражда.

 

 

XVI.

Но ти защо със времето в двубой

не изработиш собствена защита;

пред неговия гибелен развой

кой само на безплоден стих разчита?

Теб, в буйния разцвет на младостта,

безброй лехи момински незасети

очакват да посееш там цветя

и се повториш в тях, не на портрети.

Потомството в неспирен кръговрат

дървото на живота обновява,

а бледо копие — фалшификат

изкуството безпомощно създава.

        Тъй младостта си за да съхраниш,

        сам трябва в нов лик да се претвориш.

 

 

XVII.

Кой някой ден ще вярва в моя стих?!

Макар че изредих наполовина

от всичките ти дарби, пак не бих,

Бог вижда, смогнал гроба да надмина.

Но ако качествата ти безчет

и твоя взор възпея в пълна гама,

ще се развикат: „Лъже тоз поет!

Подобен ангел на земята няма.“

Така за пожълтелите листя

ще кажат, че са старчески брътвежи

и че е мнима твойта красота

и плод на поетически копнежи.

        Но ако твой син би бил жив тогаз

        ще бъде атестат, че прав съм аз!

 

 

XVIII.

Дали със летен ден да те сравня?

Ти с външност си по-мила, по-сияйна;

обрулва вятър майските листя

и пролетта е много краткотрайна.

И често жари слънцето над нас,

понякога зад облаци се скрива;

по зла съдба или по висша власт

увяхва красотата и загива.

Но вечна ще е твойта красота

и все така без възраст ще младееш,

и няма да те обсеби смъртта —

защото ти в стиха ми ще живееш.

        И докато на този свят го има,

        не ще увехнеш в неговата рима!

 

 

XIX.

Лиши, о, време кралят-лъв от сила,

земята в грозна пустош превърни,

разкъсай тигърската паст изгнила,

в кръвта му птица феникс изгори!

Според сезона, време бързоного,

и нас ранявай колкото си щеш,

но аз едно ти забранявам строго —

не похитявай моя мил младеж!

О, не дълбай лицето му красиво,

не го покривай с бръчки и бразди

та образец за всичко променливо

за вечни времена се съхрани.

        Но милост нямаш ли, тогава сам

        убежище в стиха си ще му дам!

 

 

XX.

Лицето ти, естествено красиво

във нежен женствен вид ме заплени;

но със сърце по женски променливо

ти имаш и мъжествени черти.

Очите ти без светски взор суетен

поддържат всичко живо под контрол

и омагьосваш лесно с чар дискретен

еднакво мъжкия и женски пол.

Природата жена те бе създала,

но от любов към теб в по-друг сюжет

достойнство мъжко после бе ти дала

за женска радост и мой лош късмет.

        За мен е платоничната отрада,

        а за жените — плътската наслада.

 

 

XXI.

Не съм аз като тез, чиято лира

в плен на фалшива мнима красота

я превъзнася в рими из ефира

и с всяко нещо хубаво в света

по вид и по достойнство я сравнява:

с богатствата на нашата земя,

с всемира и небесната жарава,

с априлските разцъфнали цветя…

А влюбен истински, аз честно пиша

с любов като на майка към дете

и вярвай ми и без намеса висша

стихът ми те възпява не по-зле.

        Звезди да свалят другите с хвалби,

        не аз за теб — не си за продан ти.

 

 

XXII.

Лицето си съзра ли в огледало,

не смятам, че съм стар, щом ти си млад,

но ако твоето е остаряло,

излиза, че приключва моят свят.

Защото то сърцето отразява,

а моето е в теб и твойто — в мен,

и щом тъй възрастта се изравнява,

как бих пред теб изглеждал състарен!

О, моля те, пази го ти грижливо,

тъй както твойто — аз… безценен влог,

и както с обич майката ревниво

трепери над невръстния отрок.

        Че то умре ли, твоето сърце

        невъзвратимо тутакси ще спре.

 

 

XXIII.

Като бездарен, слаб актьор на сцена,

забравил ролята си в стрес и смут,

или див звяр със ярост укротена,

в безсилна мощ, треперещ като луд,

и аз така, загубил воля, вяра

на нашия обред, от страх свиреп

и с тяло изтощено под товара

на моята любов, мълча пред теб.

Но нека моят стих красноречиво

и немите говорещи гърди

в любовен зов ти кажат отчетливо

туй що езикът ми не изрази.

        О, научи се тайните игри

        на любовта да чуваш със очи.

 

 

XXIV.

Като художник моето око

изписа фигурата ти красива

в сърцето ми и стана рамка то

за милата картина в перспектива.

И за да й се радвам всеки ден,

я окачих във гръдната ми клетка

и там прозорецът й остъклен

с очите ти разкри чудесна гледка.

Рисуват мойте твоите очи

и ето го накрая резултата —

през тях прониква в моите гърди

и ги облива слънцето в позлата.

        Но туй що виждат и рисуват те,

        сърцето няма как да разбере.

 

 

XXV.

Онез, родени под звезда щастлива,

да се гордеят с титли, знатен род…,

но по-друг дар съдбата справедлива

ми отреди и с беден произход.

Край принцовете техни фаворити

разперват като невени листя,

но чезнат гордост и достойнство скрити

при смръщен взор и кимване с глава.

Ранен герой, покрит със бойна слава

в хиляда боеве — освен в един,

я губи лесно и без чест остава,

забравят неговото име, чин…

        Но с тях сравнен, аз, влюбен и любим,

        съм по-щастлив — от друг не отстраним.

 

 

XXVI.

Царю на любовта ми, твой смирен

васал съм аз на чара ти омаен

и тоз сонет не е хвалба за мен,

а знак за моя дълг пред теб безкраен

и тъй голям! А е умът ми слаб

и думи за възхвала не намира,

но твоя мисъл в по-широк мащаб

очаквам мъдро да ме коригира.

Докато грейне в синьото небе,

една звезда в живота да ме води

и любовта ми в дрипи облече

по най-последните житейски моди,

        като свещена тайна ще я крия

        и чак тогаз пред теб ще я разкрия.

 

 

XXVII.

След дълъг път и тежък труд в леглото

се втурвам уморен да търся сън,

но докато се унесе телото,

духът ми се възнася пак навън.

И мислено далеч към теб полита,

но сън очите ми не ги лови,

с настойчивост те търсят упорита,

а виждат само мрак като слепци.

Но твоят лик през тази нощ ужасна —

видение пред моя взор незрим,

като бижу на тъмен фон проблясна

и заблестя нощта в миг обозрим.

        Тъй ден и нощ за тяло и душа

        за мен и теб мир няма от сега.

 

 

XXVIII.

Как бих могъл да бъда пак щастлив,

щом съм лишен от отдих и отмора;

след нощ безсънна идва ден сънлив —

редуват се и носят скръб, умора…

И въпреки че те са врагове,

за мой и твой тормоз са се сдружили —

денят за труд без жалост ме зове,

тя с мисли по теб смуче мойте сили.

На него казвам аз, че светиш ти,

щом тъмен облак слънцето закрива;

на нея — че със другите звезди

и ти блестиш като звезда красива.

        Но моето тегло той удължава,

        а мъките ми тя увеличава.

 

 

XXIX.

Когато от съдбата и света

отритнат плача тъжен и мизерен

и Бог не чува моята молба,

и сам се лутам без приятел верен,

бих искал да съм на мечти богат,

да съм красив и със живот охолен,

да бъда пръв във моя занаят…

О, как съм от съдбата недоволен!

Но щом за теб си спомня, с порив нов

духът ми до небето се въздига

и аз запявам химни за любов

със полета на волна чучулига.

        И обичта ти пламенна познал,

        не бих сменил живота си и с крал.

 

 

XXX.

Когато нощем свика паметта

от миналото спомени избрани,

въздишам аз по хиляди неща —

в сърцето се отварят стари рани.

Тогава се обливам във сълзи

за скъпи хора, гниещи в земята,

за минали любови и мечти,

за гласове, изчезнали в тъмата.

Жалея над провали и щети

и уж отдавна те са заличени,

пак плащам сметките им от преди

макар че вече са били платени.

        Но мисълта за теб, мой друже скъп,

        изплаща всичко — дълг, неволи, скръб…

 

 

XXXI.

В сърцето ти туптят безброй сърца,

които с болка смятах за умрели

и виждам там приятелски лица,

отдавна в гробовете си изтлели.

И колко горестни сълзи пролях

с надгробни речи в скръбни ритуали,

и колко бях щастлив, като разбрах,

че всички те в теб са се озовали.

Сега си техен гроб. И любовта

ми с тях до сетна капка споделена,

която времето от нас отвя,

за теб е в теб изцяло съхранена.

        Любимите лица в едно събрал,

        и мен ти с любовта ми имаш цял.

 

 

XXXII.

А ако някой ден ме надживееш,

когато в гроба си ще съм изгнил,

и взор в стиха ми неумел зарееш,

си припомни приятеля си мил.

И ме сравни със новите поети,

от мен са по-добри, признавам сам,

но не по рима, моите сонети

ги превъзхождат по любовен плам.

И си кажи: „О, ако беше жива

днес музата му, би родила тя

поезия по-нежна, по-красива

от всичко дето се твори сега.

        Пред майсторството предпочитам нея —

        пред нейната любов благоговея.“

 

 

XXXIII.

Видял съм сутрин, щом изгрей зората,

как слънцето, небесен алхимик

иззад високи хребети в позлата

облива всичко живо, но след миг

на буреносен облак позволява

със тъмен плащ сияйния му лик

да скрие и така света лишава

от своя животворен свят светлик.

И мойто слънчице тъй бе изгряло

но само час триумфът продължи,

и него облак с черно наметало

завинаги за моя взор закри.

        Но аз не го презирам за това,

        такива са небесните слънца.

 

 

XXXIV.

Защо ли слънчев ден ми обеща,

та тръгнах аз на път без горна дреха

и позволи да ме слети дъжда,

и ме лиши в бедата от утеха?

Макар че сушиш моето лице,

това пред мен не те оневинява;

лекува раната, но лек не е,

което белега не отстранява.

И с жалбите не стихва мойта скръб,

разкайваш се, но болката остава

и от срама във погледа ти скъп

обидата съвсем не намалява.

        Но тези бисери на обич… С тях

        единствено изкупваш своя грях.

 

 

XXXV.

За стореното вече не тъжи!

Бодли съдържа розата красива,

закрива облак слънце и звезди

и пъпката нерядко е червива.

Грешат навред. И аз греша сега,

като така със други те сравнявам,

и себе си съзнателно петня,

щом твоя грях открито защитавам.

И ту като ищец сам те виня,

и ту в защита търся перифраза,

във мой ущърб взел твоята страна… —

тъй в мен воюват обич и омраза.

        И ставам помагач в престъпно дело,

        в което ме ограбваш ти умело.

 

 

XXXVI.

Разбирам, няма как да бъдем двама,

макар с любов обвързани в едно;

ще следвам сам съдбата си и няма

с мен да споделяш моето петно.

Дели ни злоба — истинска преграда,

но връзката ни не успя да спре;

краде онез изпълнени с наслада

прекарани взаимно часове.

За поздрав няма да ти махам даже

за да запазя твоя скъп престиж

и ти — така, за да не се окаже,

че себе си чрез моя срам петниш.

        Обичам те! Недей с подобен жест

        подронва твоята чрез мойта чест.

 

 

XXXVII.

Тъй, както стар баща се наслаждава

на буйните игри на своя син,

така и аз, без кост останал здрава

съм горд с теб, моят знатен властелин.

Защото с ум, богатство, младост, сила

и с още много други… — хубост, страст,

съдбата те е щедро надарила —

към тях присаждам любовта си аз.

Тъй веч не съм презрян, сакат, безсилен,

а съм честит, частица слава взел

от твоя свят красив и изобилен

и вкусил обичта ти без предел.

        Да имаш най-доброто ти в тоз свят,

        аз ще съм десет пъти по-богат.

 

 

XXXVIII.

Как може музата ми да твърди,

че с теми е изчерпана, когато

в стиха ми дишаш и живееш ти —

свеж извор, вдъхновение богато.

И ако ти хареса стих от мен,

на себе си благодари тогава;

дори глупакът от талант лишен

шедьовър, щом го озариш, създава.

Бъди десета муза, деветте

засенчил с десет пъти по-значима,

та друг поет чрез теб да създаде

поезия безсмъртна и любима.

        Ако стиха му одобри светът,

        за теб е славата, за мен — трудът.

 

 

XXXIX.

Как бих могъл да те възпея в стих,

теб, по-добрата моя половина?

Излиза, че с което съчиних,

съм себе си изписал на картина.

За туй ще трябва да се разделим,

за любовта ни този ход е нужен,

та вън от нашия съюз любим

ти да получиш своя дар заслужен.

О, самота! Мъчение си ти —

разделно време с мигове щастливи

на спомени за обич и мечти,

но с тях скъсяваш дните ми горчиви,

        и тъй ме учиш с моята възхвала

        да бъдем близки даже и в раздяла.

 

 

XL.

Вземи ми, мили, всичките любими,

но с тях нима ще станеш по-богат?

И те, мой мили, са фалшиви, мними,

а аз ти дадох целия си свят.

Но ако от любов към мене, мили,

ми измени, не те упреквам, не!

Вини се сам, че са те заблудили

и гузната ти съвест те гризе.

Прощавам ти, че се оказа низък,

отне ми и последния петак,

макар че по̀ боли грабеж от близък

от раната, нанесена от враг.

        Греховна похот с ангелска направа,

        убий ме, ала враг недей ми става!

 

 

XLI.

Тез волни палавости младостта

когато съм далеч ги извинява,

защото нежната ти красота

жените мами и ги изкушава.

Ти мил си — и от всяка си ценен;

чаровен си — и страстно пожелаван;

та кой ли млад мъж от жена роден

не е бил от жените обладаван.

Макар излъган, аз не те виня,

че твоя чар и младост са виновни,

но ти разби две влюбени сърца,

две клетви разруши с дела греховни:

        към нея — тъй като я прелъсти,

        към мен — чиято вярност измени.

 

 

XLII.

Че тя е твоя, го понасям леко,

макар че я обичах всеотдайно;

но че си неин, ме засяга преко

и тази болка ми тежи безкрайно.

Грехът ви някак си се оправдава —

обичаш я, че тя на мен е мила,

а тебе — тя, защото го съзнава,

че в теб заради мен се е влюбила.

И ако те загубя — тя печели,

загубя ли я — ти печелиш нея;

за мен тъй вече сте като умрели

и с тежък кръст започвам да живея.

        О, не! Със теб в едно обединен,

        тя, значи, че обича само мен.

 

 

XLIII.

С очите нощем виждам по-добре —

невзрачни са на светъл ден нещата,

а в сънищата твоето лице

блести по-ярко с ореол в тъмата.

Но щом тъй свети сянката от теб,

как ли тогаз красивото ти тяло,

в лъчист спектакъл даже и за слеп

от светъл ден по-силно би блестяло?

Как биха моите очи били

от теб в реален вид благословени,

щом даже и в среднощните тъми

от сянката ти бяха запленени.

        Без теб са тъмни нощи мойте дни —

        нощите в светли дни превръщаш ти.

 

 

XLIV.

Да беше мисъл тежката ми плът,

не би преграда полета й спряла,

би литнала към теб и дълъг път

със скорост на стрела би прелетяла.

И в който земен кът да бъдеш ти,

зад океани и земи далечни,

тя за секунда ще съедини

телата ни в обятия сърдечни.

Но мисъл аз не съм и затова

без теб, сам вехна, страдам и тъгувам;

направен от земя и от вода,

в съня си само мога да пътувам,

        и те ми носят с тяхното тегло

        сълзи от сполетялото ни зло.

 

 

XLV.

Но въздухът е другата ми част,

той с огъня изгражда мойта плът,

а те са мисълта ми, мойта страст,

които между нас неспир сноват.

Когато те към тебе полетят

със нежни вести за любов от мен,

остават двете други в мойта гръд

и безнадеждна скръб ме грабва в плен.

И чезна, страдам докато назад

от мисията си се върнат те

и с клетвени слова ме уверят,

че ти си жив и здрав и си добре.

        Но много кратко трае радостта —

        към теб ги връщам пак и пак скърбя.

 

 

XLVI.

Очите и сърцето ми се борят

как помежду си да те поделят;

за външния ти вид очите спорят,

сърцето — за душата в твойта гръд.

И то твърди, че в него като в клетка

си защитен от техния терор,

а те — че притежават всяка гледка,

попаднала под ясния им взор.

И съд със жури — мисли от сърцето,

изслушват двете влезли в бой страни

и ето го решението взето,

което справедливо те дели:

        очите вземат твойта красота,

        сърцето — влюбената ти душа.

 

 

XLVII.

Сърцето ми с очите сключи мир.

Помагат си взаимно от тогава.

Когато те те търсят с дни безспир,

и то от скръб по теб се задушава,

споделят с него те на весел пир

лика ти в спомен свиден за забава,

а с мисли по любимия кумир

сърцето тях в замяна разтушава.

Тъй с моята любов и твоя лик

далеч от мен, ти си до мене вечно

и в нас са мислите ми всеки миг

от всяко разстояние далечно.

        И будни твоя лик в съня дори

        за радост и наслада ги държи.

 

 

XLVIII.

О, как грижливо, тръгвайки на път,

закътвам вкъщи всяка дреболия,

крадците да не ми я открадат

и после лесно сам да я открия.

Но ти, бижу по-ценно от елмаз,

ти, моя радост, мъка в дни щастливи,

на явен показ теб оставих аз,

като примамка за ръце крадливи.

Не те заключих пленник в мойта гръд,

та господар на себе си свободно

да влизаш и излизаш всеки път

като поискаш и ти е угодно.

        Но ти, красавецо, си тъй желан,

        ще те откраднат даже скрит в зандан.

 

 

XLIX.

За този ден, ако го доживея,

когато ще съм грохнал, изтощен

и в твоя смръщен лик го проумея,

че си напълно охладнял към мен;

за този ден, когато като странник

ме срещнеш и ме поздравиш едва,

и се почувствам в любовта изгнаник,

лишен от теб и твойта красота;

за този ден се готвя. И признавам,

не бях за теб достоен… Затова

ръка издигнал, ще те защитавам,

и ще поема цялата вина.

        Постъпката ти твърдо оправдавам —

        аз твоята любов не заслужавам.

 

 

L.

Пред мен се шири тежък дълъг път,

но колкото по-близък краят става,

изминалите мили се множат

и пътят ме от теб отдалечава.

И конят ми върви изнемощял,

повлякъл на теглото ми хомота,

по животинска логика разбрал,

че аз пътувам с явна неохота.

И шпората, ленивия му ход,

до кръв ранила го, не ускорява,

но неговият стон след всеки бод

от шпората по-остро ме ранява.

        И сякаш ме упреква със досада —

        напусна рая, а вървиш към ада.