Джим Бъчър
Фурията на капитана (52)

Глава 51

Тави яздеше към развалините на най-добрия кон, който можеше да предостави Свободния алерански легион, а Ерен яздеше до него.

Въпреки че по-голяма част от телата бяха прибрани, немалко трябваше да бъдат пожертвани в разгара на битката и сгъстяващия се мрак, така че някои останки така и си бяха останали, където са паднали.

В резултат на това тъмнината беше изпълнена с шум на крила и дрезгавите крясъци на вездесъщите врани, хранещи се с падналите.

Носещият факла Ерен промърмори:

— Надявам се Насаг да знае какво говори, когато каза коя стена защитава Първи алерански. В противен случай най-вероятно ще бъдем свалени от някой нервен стрелец.

— Кървави врани — отговори Тави, докато минаваха покрай разрушената ограда. — Погледни този безпорядък. Да не са се опитвали да задържат нападателите с дървена ограда?

— Това се случва постоянно — продължи Ерен. — Особено когато легионите търпят поражение. Нервни стрелци стоят на пост. Уморени са. Полузаспали. Чуват нещо. Тряс, пляс. И кръвта ти вече изтича, когато крещят „Кой идва?“.

— Виж всички тези шлемове — каза Тави. — Пробити са отгоре. Древните римски писания, които намерихме в Апия, споменават оръжие, което може да направи това — наричали са го сърп.

— А дали древните римляни някога са били прострелвани в тъмното по погрешка? — попита Ерен. — Защото не бих искал лично аз в качеството си на представител на курсорите да приключа по подобен начин.

Даденият назаем кон на Тави заобиколи могилата, на която пируваха враните. Птиците огласиха нощта с крясъци и Тави леко се усмихна.

— Ти не от това се притесняваш.

— Не ли? — попита Ерен.

— Аз съм по-притеснен от инициативния млад каним, който не споделя мнението на Варг и Насаг, и който може да вкара няколко болта от балистата в гърбовете ни.

Ерен със съмнение погледна Тави.

— Звучи ободряващо. Радвам се, че нося факла: теб, ако не друго, ще свалят първи.

— Правилно разсъждаваш — отговори Тави.

Той спря коня на петнадесет фута от стената и вдигна ръка в знак на поздрав.

— Ей, на стената!

— Не се приближавайте! — отзоваха се от стената. — В противен случай ще стреляме!

Тави подозрително се взря в тъмнината.

— Шулц? Ти ли си?

Последва неловко мълчание.

— Капитане? Капитан Сципио?

— Точно така — отвърна Тави. — С мен е сър Ерен. Днес е малко студено. Мога ли да разчитам на чаша горещ чай?

— Приближете по-близо — заповяда Шулц. — До основата на стената. Искам да видя лицето ви.

Тави и Ерен се подчиниха и успяха да видят бледо лице, покрито с легионерски шлем. Тави веднага позна младия центурион.

— Капитане! — извика Шулц.

— Врани, Шулц — изсумтя Тави, — струва си да измислиш нещо по-умно. Дори да изглеждам като себе си, няма гаранция, че не съм двойник, създаден от водно призоваване. Извикай Фос, трибун Антилар или Антилус, нека те да ме разпознаят.

Шулц се ухили.

— Да, сър. Останете на място, сър. — Той се поколеба. — Предполагам не искате да го правите тайно, иначе нямаше да викате толкова силно, нали?

Тави се ухили в отговор.

— Тук е студено, центурион. Не можеш ли да ни арестуваш?

— Да, сър — отговори Шулц. — Ако вървите около шестдесет стъпки на изток, сър, там има отвор. Стражата ще ви посрещне там, сър.

— Благодаря, центурион, разбрах.

Тави обърна коня си и Ерен го последва покрай стената. Те можеха да чуят усилващия се зад стената шепот на войниците, които обсъждаха завръщането на Сципио.

Тави почувства емоциите, струящи зад стените: вълнение, заинтересованост, напрегнатост, ужасяващ страх — неизменни спътници на всяко действие и, което беше най-важната за командира емоция: надежда.

Докато Тави яздеше покрай стената, войниците се строиха на позиции в стойка „мирно“, сякаш минаваше проверка, а не потенциален шпионин.

„Отворът“ в стената се оказа равен участък от камък, абсолютно същият като навсякъде, с единственото изключение, че когато Тави приближи, каменната стена се стече надолу като восък, отваряйки дупка в стената, достатъчно широка, за да се промуши през нея кон.

Тави се вмъкна вътре, докосвайки с колене стената, и разпозна всичките шест рицари на дърво от Първи алерански, които чакаха от другата страна с лъкове в ръце, готови да надупчат със стрели всеки, който се опита да използва отвора за неподходящи цели.

Щом конят на Ерен премина през отвора, инженерите на Първи алерански, няколко уморени мъже, разположени от двете страни на отвора, отново запечатаха стената, възстановявайки първоначалната й форма.

Двама рицари на дърво не изпускаха от поглед Тави и Ерен, както и би трябвало, докато самоличността им не бъде потвърдена.

Тави нямаше нищо против да остане на място известно време, в светлината на факела на Ерен, където всеки от стотиците легионери можеше да го види.

Шепотът по стените се усили, като почти заглуши крясъците на птиците, които отекваха сред руините.

Шулц се появи от мрака. Младият центурион от кохортата на Бойните врани, който беше новобранец в битката при Елинарх.

Сега той имаше достатъчно белези и почести, за да се счита за гордост за всеки легион в Алера. Центурионът носеше в двете си ръце калаени войнишки канчета, над които се виеше пара в студения нощен въздух.

Той подаде първата на Тави, а втората — на Ерен. Тави с благодарност прие чашата силен чай.

— Дръжте, капитане — каза Шулц и го поздрави. — Предполагаеми капитане — поправи се той.

Тави се усмихна.

— Благословен да си, човече.

Той отпи няколко глътки от горещата напитка, наблюдавайки внимателно поведението и маниерите на Шулц, които рязко контрастираха с изтощителния страх, излъчващ се от него.

Младежът демонстрираше небрежно смело безразличие за пред легионерите, но явно беше притеснен, и то с основателна причина.

Тави осъзна, че вижда едва половината от хората, който бяха необходими за толкова дълъг участък от стената, което означаваше, че Първи алерански е загубил много войници поради рани и умора. Чаят беше невероятно силен. Никой не го пие такъв, колкото и да е уморен. Явно запасите от вода бяха на изчерпване.

Те се страхуваха. А страхът може да унищожи легиона много по-бързо от остриетата, и Тави веднага започна да се бори с него, отпивайки чай и говорейки така, че хората да го чуят.

— Хм. Планирали сте после да го използвате като хоросан?

— За зидарията — отговори Шулц. — Но този шут Грегус го разрежда…

— Дори не искам да знам с какво — спря го Тави.

Хор от тихо хихикане се понесе по стената.

Шулц се усмихна и се огледа.

— Сър… бих искал да попитам… защо се върнахте, капитане?

Тави отпи още малко чай. Той не осъзнаваше колко е уморен, докато горещата напитка не накара кръвта му да тече по-бързо в измореното му тяло.

— Мм? Хайде, Шулц. От капитаните не се очаква директен отговор. Време ти е вече да го знаеш.

Докато легионерите се смееха тихо, Тави отпи още малко чай.

— Короната намери по-сериозна бъркотия за нас и ни е заповядано да отидем там.

Шулц махна с ръка към руините и изтощените хора.

— И да зарежем всичко това?

По стените и близките руини веднага прозвучаха звуци на прикрито разочарование и отвращение.

Шулц разбра какво прави Тави и го подкрепи, за да може поне частично да освободи хората от натрупаното напрежение. Това беше разумна мисъл за мъж на неговата възраст, в края на труден ден, и Тави кимна одобрително.

— Да, центурион. Скоро ще получите заповед за потегляне.

— Да, сър — отговори Шулц и отдаде чест.

Звук на стъпки приближи и Шулц отстъпи назад, за да даде път на компания, състояща се от Антилус Красус и няколко рицари на земя, както и жилавата фигура на Валиар Маркус.

— Шулц? — гневно се обърна Красус към него. — Измъкна ме от съвещание. Това е повече от достатъчно. И кой, враните да ви вземат, ти е позволил да палиш…

Красус замръзна като вкопан, достигайки до мястото, осветено от факела, очите му се разшириха, когато разпозна Тави и Ерен. Устата му се отвори в нямо възклицание, но Красус веднага стисна устни и кимна късо на Тави.

— Центурион, самоличността му потвърдена ли е?

— Не, сър — отговори Шулц. — Трибун Фос изказва уважението си и помоли да предам, че той, мамка му, е твърде зает, за да се носи из лагера за щяло и нещяло.

— Днес това наистина е така — въздъхна Красус.

Тави слезе на земята и, като хвана канчето с лявата ръка, тихо зачака.

Красус се увери, че рицарите на дърво го прикриват, и приближи към Тави, протягайки дясната си ръка. Мъжете се ръкуваха.

— Твоето име? — попита Красус.

Светът на Тави замръзна за миг.

Всеки детайл се виждаше кристално ясно: миризмата на димящата факла на Ерен, стърженето на легионерските брони по стените, отблясъците на факлите по нащърбените брони.

Част от косата на Красус беше изгорена, превръщайки се в четина, алените камъни в дръжката на кинжала — канимски, съдейки по размерите, блестяха в пурпурна светлина. Луната и звездите замряха за миг, спрели напълно, и Тави остана сам в цялата вселена в обществото на един-единствен факт.

Той беше преживял по-голямата част от живота си в лъжи и полуистини.

От този момент, от това поемане на дъх, всичко ще бъде различно.

— През по-голямата част от живота си — каза той тихо — аз бях известен като Тави от Бърнардхолт от долината Калдерон в Рива. После Тави Патронус Гай и Тави курсора. По времето, когато се запознахме, Красус, ме наричаха Руфус Сципио, трети подтрибун, а по-късно — капитан на Първи алерански.

Хълмът и руините бяха потънали в абсолютно безмълвие.

Гласът на Тави настойчиво и уверено се разнасяше в тишината, карайки го да се усъмни, че това е неговият глас.

— Но аз — продължи той и повиши глас толкова, че той звънко отскочи от стените и камъните — съм Гай Октавиан, син на Гай Септимус, синът на Гай Секстус, Първи лорд на Алера.

И в мига, когато това име прогърмя във вечерния въздух, небето се озари с алена светлина.

Тави не беше сигурен какво се случи, но сиянието се появи точно зад него, на юг, озарявайки южното небе, сякаш той беше накарал слънцето да се върне от нощното си пътуване, за да обяви неговото присъствие.

Светлина обля руините, разкривайки изтощените, изтерзани лица на легионерите, покрити с мръсотия и кръв. Сянката, хвърлена от него, покри Валиар Маркус, Красус и рицарите, които ги придружаваха.

И освети втора голяма група от хора, приближаваща от руините, състояща се от няколко облечени в броня легионери от Сенатската гвардия, капитан Налус, повечето от неговите старши офицери и сенатор Гунтус Арнос, както и неговите сингулари и приближени.

Красус, който почувства с помощта на водната магия, че всичко казано е истина, от шок стана изцяло бял и стисна пръстите на Тави до болка.

Миг по-късно младият трибун падна на едно коляно, след което рицарите му, Първото копие, а след това и целия Първи алерански последваха примера му. Стърженето и грохотът на оръжията и броните приличаха на рева на прибой по скалист бряг.

Сенаторът шокиращо ги гледаше с увиснала челюст. Подгъвът на сенаторските му одежди падна от изтръпналите му пръсти и се приземи в калта, където веднага се оцапа с кръв.

— Аз съм принцепс Гай Октавиан — каза Тави със смразяващ, силен глас — и съм тук, за да обвиня в предателство един мръсен слайв.

Докато Тави говореше, от земята се надигна тътен, толкова нисък, че зъбите изтръпнаха, а земята започна да трепери. Сърцето на Тави изскочи и той едва не се втурна след него, за да се скрие в най-близката оцеляла арка от възможното падане на каменната стена.

Но ако хукне да се крие, това нямаше да направи правилното впечатление на онези, които го гледаха. Затова Тави реши да се възползва от ситуацията. Той нямаше представа какво става, но, кървави врани, това определено засили посланието му.

Той насочи пръст към смаяния сенатор.

— Гунтус Арнос! За заговор с враговете на короната, причинила смъртта на стотици легионери, за нападението и отвличането на Първата лейди на Алера от твои подчинени под пряко твое ръководство и за заповеди за убийство на свободни алеранци, холтъри и техните семейства, аз те обявявам за предател на твоя лорд, твоята Империя и твоя народ!

Устата на Арнос потрепна, от нея се чу някакъв неразбираем звук.

— Предизвиквам те, предателю! — прогърмя гласът на Тави и най-близката стена се разпадна от вибрациите на земята. — Предизвиквам те на юрис макто! И нека враните пируват със загубилия!