Джим Бъчър
Фурията на капитана (42)

Глава 41

— Не ми харесва това, Първо копие — тихо каза Красус, — прекалено е лесно.

Те стояха на хълм сред руините на стар град, чието име отдавна вече беше забравено.

Най-вероятно градът е западнал, след като на няколко мили от него е изникнал процъфтяващият пристанищен град Мастингс — и в продължение на няколко века тук не е нощувал никой друг освен случаен пътник или преминаващи елени.

— Сигурен съм, че е трябвало да укрепят това място — каза Маркус, — но се радвам, че ни го предадоха без бой.

— Точно така — съгласи се Красус, — можели са, били са длъжни. Но не са го направили.

— Канимите са добри войници — парира Маркус. — Но те не са перфектни, сър. Може да има няколко причини, поради които да не използват тази позиция срещу нас. Ако са допуснали грешка или просто не са успели да го укрепят навреме, толкова по-добре за нас.

— Звучи неубедително, Маркус — каза Красус, — и самият ти го разбираш.

— Неубедително ли, сър? — попита Маркус. — Само защото канимите са ни позволили да заемем позиция, която можем да укрепим, намираща се само на няколко мили отвъд пределите на собствената им дистанция за атака от града, който те трябва да защитават на всяка цена, като едва ни пуснат кръв от носа по време на оттеглянето им? Особено като се има предвид, че те знаят колко опасни сме в силна отбранителна позиция? — той изсумтя. — Какво неубедително има в това?

Около тях Първи алерански продължаваше да разчиства обраслите улици и полуразрушените сгради, проверявайки всичко, което се намира в периметъра на разрушените стени, които някога са обграждали града.

Двата легиона на Гвардията бяха преминали на позиции близо до града и в момента издигнаха палисади на върха на обикновени земни насипи като външен отбранителен периметър около основата на хълма.

Раздаде се тропот на препускащ кон и Максимус мина с жребеца си през нещо, което някога е било нечия всекидневна. Той скочи на земята и хвърли юздите около останките от комин, след което приближи до Красус и отдаде чест.

Красус върна поздрава.

— Е?

— Имаха разузнавачи, които да наблюдават хълма — каза Максимус. — Каними и конни бунтовници. Преследвахме ги, но не особено сериозно.

Красус кимна на брат си.

— Градът?

Очите на Максимус блеснаха.

— Видях го.

— Колко е зле?

— Три реда земни укрепления — каза Макс. — После нещо подобно на наскоро издигната външна стена около стените на самия град. И всички са заети от войски.

Маркус тихо подсвирна.

— Колко са? — попита Красус.

— Двайсет хиляди по стените — отговори Макс. — И без представа колко може да се крият зад тях.

Красус изплю.

— Страхотно.

— Добрата новина — каза Маркус — е, че поне правят това, което очаквахме, сър.

— При тези обстоятелства това едва ли е успокояващо — промърмори Красус. — С толкова много работна сила те имат повече от достатъчно ръце, за да възстановят руините и да ни накарат да се бием за тях.

— Може би си мислят, че не им трябва — каза Максимус. — Те и така вече ни превъзхождат числено. Ако смятаме да ги избием, ще трябва да се приближим към тях, и наличието на отбранителна позиция в тила няма да означава много, когато е на няколко мили назад.

Маркус безразлично изсумтя. Красус беше млад командир, но естествено усърдният му, разсъдителен ум беше склонен да потиска обичайната небрежност за лидер на неговата възраст. И то може би прекалено много.

Провеждането на военна кампания всъщност беше едно от най-сложните неща за правене, а изискванията за организация, логистика, комуникация и вътрешна политика често можеха да създадат необичайни и дори на пръв поглед нелепи сценарии.

Маркус добре познаваше уменията на Насаг, позволили му да оцелее на вражеска територия, напълно отрязан от каквато и да е помощ и при огромно превъзходство на противника в абсолютни числа. Само невероятно компетентно ръководство би могло да обясни това, но дори и най-блестящият генерал е ограничен в ресурсите.

Напълно възможно беше Насаг просто да е достигнал пределите им.

Освен това, призна Маркус, беше напълно възможно причината руините да бъдат отстъпени без бой далеч да не е безобидна.

— Планирайте въз основа на това, което той може да направи — каза Маркус. — Не от онова, което мислите, че смята да направи.

Красус погледна Маркус и рязко кимна.

— Добрата позиция, която ни отстъпиха тук, им позволява да знаят със сигурност две неща: къде да ни намерят и откъде ще тръгнем към Мастингс — той намръщено почеса върха на носа си. — Според нашите оценки той разполага с четиридесет хилядна войска, която да защитава Мастингс, нали?

— Да, сър.

— Добре — каза Красус. — Да предположим, че той има тридесет хиляди, които ни очакват зад стените. Значи спокойно може да остави десет хиляди да чакат в полето, надявайки се да ни притисне между защитата на Мастингс и мобилните си сили.

Макс кимна.

— Ситуацията ще се обърне гадно и бързо.

— Но това не са достатъчно големи сили, за да ни разбият сами — каза Маркус. — Особено ако сме в укрепления.

— Което им дава още повече причини да не ни позволят да се укрепим тук без бой.

Макс се загледа в Красус за момент, след което заяви:

— Прекалено много мислиш.

Младият командир сви рамене.

— Не мога да си представя Насаг да стои спокойно зад стените си и да ни чака — каза Красус. — Може би планира да ни удари тук, преди инженерите да имат време да възстановят руините. Затова ще изпратя конни патрули на пет-шест мили около нас. Ако някой види нещо да се движи там, искам да го знам.

Макс кимна, удари с юмрук в гърдите и се насочи към коня си.

Но преди да успее да тръгне, се чу звукът на голям брой приближаващи коне и скоро пристигнаха сенаторът, капитаните на двата гвардейски легиона и най-близките им придружители.

Но без, забеляза Маркус, сингуларите на сенатора. Нямаше никаква следа от Наварис от Фригия или нейните колеги. Няколко здрави легионери от Гвардията стояха до Арнос, но не и неговата банда наемни убийци.

Маркус хвърли поглед към Красус, който изглежда също забеляза отсъствието им. Младият командир се намръщи и неспокойно почука с върха на пръста по дръжката на меча си.

— Капитан Красус — поздрави Арнос.

— Сенаторе — любезно отговори Красус и отдаде чест. — Добре дошли. Не очаквах да ви видя днес.

— Няма смисъл да губите време — отговори Арнос.

Това не му пречеше да го прави по-рано, помисли си Маркус, но на глас не каза нищо.

— Да, сър — съгласи се Красус.

Той продължи, като изложи на Арнос кратките факти, които бяха научили за Мастингс.

— Тъкмо щях да изпратя патрули, сър, ако искате…

— Добре — каза Арнос и кимна. — Дръжте ги наблизо. Не повече от миля или две. В противен случай ще ги загубим в сблъсъци с рейдърските групи и вражеските разузнавачи.

За миг Красус не отговори нито. После каза:

— Сър, с цялото ми уважение, бих искал да кажа, че смятам, че трябва да ги придвижим малко по-напред. Вярно, че рискът е по-голям, но ако противникът тръгне към нас, патрулите ще имат повече време да ни предупредят за приближаването му.

— Благодаря ви за предложението, капитане — отговори Арнос с равен тон. — Но противникът не счете за необходимо нито веднъж открито да се изправи срещу нас след последния ни сблъсък. Затова днес ни оставиха руините: разбират, че ще бъдат победени на открито, и искат да съхранят бойния си дух за отбраната на Мастингс. Ако наистина около нас се придвижват някакви сили, съмнявам се, че ще са многобройни. Канимите защитават своите кораби. Те няма да изпратят значително количество войска за второстепенни авантюри.

— Звучи логично, сър — отговори Красус, кимайки. — Но няма да ни навреди, ако наблюдаваме малко по-далеч.

— Пътят до Калар е дълъг, млади Антилус — каза Арнос, очите му бяха твърди, но в тона му се прокрадваше леко веселие. — Нашите конници ще ни бъдат полезни, когато се сблъскаме с реална заплаха в южната част на страната. Хайде да не ги прахосваме тук, а?

Лицето на Красус стана абсолютно неутрално. Той рязко кимна на сенатора и още веднъж отдаде чест.

— Да, сър.

После се обърна към Максимус и каза:

— Патрулите да се разположат на две мили. Не ме карайте да го казвам два пъти.

Максимус също отдаде чест и се отдалечи.

Маркус остана наблизо, докато Арнос заедно със своите капитани започна да обсъжда плана за предстоящата битка и докато Красус демонстрираше плодовете на цял живот подготовка за наследник на бащината титла. Въпреки че можеше да направи няколко предложения, младият мъж си държеше устата затворена, докато Налус неизбежно посочи някои от същите моменти. Красус незабавно щеше да предупреди Арнос да подходят разумно, а Арнос също толкова незабавно щеше да отхвърли предложенията му.

След повече от час съвещание те имаха план за атака срещу града, който даваше поне някакъв проклет шанс за успех.

Когато всички започнаха да се разпръскват, Маркус приближи до коня на Налус.

— Сър, ремъкът изглежда малко разхлабен.

Той побутна крака на Налус и капитанът го дръпна назад, за да може Маркус да стигне до катарамата на широкия кожен ремък.

— Можеш да не казваш нищо — промърмори Налус под нос. — Знам. Изглежда прекалено просто. Нещо не е наред.

Маркус кимна, завърши регулирането на ремъка и потупа коня по задницата, преди да се отдалечи.

Красус закрачи до него и те се отправиха към южния край на руините, където инженерите вече бяха започнали работа, подготвяйки за отбрана стената на стария град.

— Две мили не са достатъчни — изръмжа Красус.

— Да, сър — отговори Маркус. — Предполагам, че беше добра идея да заповядате на Максимус да отстъпи на четири.

— Не съм му заповядвал това — каза Красус, усмихвайки се леко. — Вие бяхте там.

Маркус изсумтя.

— Да, сър.

Маркус придружи Красус, докато той оглеждаше укрепленията и говореше с трибуна на инженерната кохорта. След това проведоха инструктаж на трибуните на Първи алерански, на които беше изложен бойният план за следващия ден.

Красус освободи офицерите от командната палатка и каза:

— Маркус, останете за малко.

Първото копие спря в очакване.

— Забелязахте ли сингуларите на сенатора?

Маркус се намръщи.

— Да, сър. Или по-скоро не, не ги забелязах.

— Опитвам се да си припомня кога за последен път ги видях. Мисля, че беше, когато все още бяхме близо до Отос.

Маркус кимна.

— Това е точно каквото си спомням и самият аз.

— Не е толкова трудно да се досетиш за каква работа някой би изпратил Наварис от Фригия — тихо каза Красус. — Ако нещо се случи с капитана, няма да го оставя просто така. И ще ми трябва помощта ви…

Отвън тръбите започнаха да призовават на оръжие. Раздадоха се викове на хора, ботуши тропаха по земята. Красус и Маркус се спогледаха, а след това излязоха от палатката, за да намерят Първи алерански в разгара на организиран хаос, предизвикан от неочаквания призив към оръжие.

Максимус се появи в галоп, конят му беше целият покрит с пяна и дишаше тежко. Той рязко отдаде чест на Красус и скочи от неспокойното животно.

— Заповядах да свирят тревога — каза той бързо. — Нямаме много време.

— Защо, Макс? — настойчиво попита Красус.

— Вие се оказахте прав. Беше твърде лесно — отговори Макс. — Канимите идват — поне две отделни формации се приближават към нас от североизток и от югоизток и ще се съберат тук.

— Врани — изруга Красус. — Колко са?

— Към момента поне тридесет хиляди — отвърна Макс.

Красус безмълвно го зяпна, а лицето му пребледня.

— Как? Как биха могли да имат толкова много в полето?

— Сър — изръмжа Маркус. — Няма значение как са го направили. Те са тук.

Красус стисна юмруци и после рязко кимна на Първото копие.

— Съберете и подгответе хората за преместване към подножието на хълма, за да засилят отбраната на палисадата — каза той рязко. — Рицарите останат на върха в резерв. Максимус, колко от твоите хора са тук сега?

— Не много — отговори Макс. — Повечето все още патрулират.

— Тогава поемаш задълженията на трибун на рицарите — каза Красус. — Действайте.

Макс отдаде чест и се отдалечи.

— Маркус… — обърна се Красус.

Първото копие се удари в гърдите в ясен поздрав.

— Да се заемаме за работа, сър.