Джеймс Хадли Чейс
Опитвай докато стане (4)

Глава 4

Фред Скунър, началник на охраната, на постоянна работа към Музея за изящни изкуства във Вашингтон, стоеше в горния край на трите широки крила мраморни стълби, водещи към фоайето на първия етаж, където бяха подредени експонатите на Ермитажа.

Скунър, малко над петдесетте, беше едър човек и носеше тъмносиня униформа с фуражка. Сърмените ширити в долната част на ръкавите подсказваха какъв ранг има.

До него стоеше агентът от ФБР Джак Тръмблър, в тъмен костюм и без шапка, а сакото му леко се издуваше там, където криеше специалния полицейски модел 38-калибров пистолет, в кобур, закрепен към раменете.

Двамата мъже наблюдаваха подредената опашка от хора, които чакаха да преминат през радарното устройство на охраната. Имаше на пост един служител от охраната при входните врати, който регулираше притока от хора. А пък друг упътваше хората към дългия щанд на гардероба, където те оставяха всичко, което носеха със себе си.

Тръмблър — строен и със суров израз на лицето, прехвърлил тридесетте — не харесваше задачата, която изпълняваше. Не беше точно такава неговата представа за действие и движение — просто да се навърташ и да наблюдаваш любителите на изкуствата и разни зяпачи, но инструкциите му бяха точни и ясни. Шефът му беше казал, че той и четиримата към него трябва непрекъснато да бъдат нащрек.

— Тоя проклет град — беше казал шефът му, — е пълен с побъркани. Всички експонати са осигурени с алармена система, така че шансовете за кражба са твърде малки, но някой побъркан може да направи пакост с някое шише киселина. От самия Президент чух, че в никакъв случай не трябва да има инциденти, и ако стане нещо — твоят задник ще посинее.

Същите инструкции от Белия дом бяха предадени и па Фред Скунър. Всеки един от неговите хора през последната седмица бяха в пълна бойна готовност, и напрежението вече започваше да личи. Дори когато Музеят се затваряше в 8 часа вечерта, служители от охраната оставаха да дежурят на смени през цялата нощ.

— Ще се радвам когато този купон свърши — каза Тръмблър. — Още една седмица!

Скунър кимна.

— Тия хора ми изглеждат наред, но човек знае ли? Има толкова много откачени с анти-руска настроения. Някой политически мотивиран човек може да се опита да увреди един от тези експонати. Смятам, че последната седмица ще е най-опасната.

— Искаш да кажеш, някой да дойде да огледа добре помещението и после пак да се върне?

— Така ми се струва.

— Ако някой направи поразия, ще се вдигне адски шум — мрачно каза Тръмблър. — И какъв шанс за Съветите да твърдят, че сме безотговорни! Няма да се учудя, ако се окаже те да са доволни в случай, че някой побъркан направи нещо.

— Мерките по охраната са най-добрите, които можем да осигурим.

— Да-а. Как се разбирате с тия скапаняци от КГБ?

— Никакъв контакт. Преструват се, че говорят само руски.

— И аз се преструвам.

Докато двамата си говореха, и докато непрекъснатият поток от хора се движеше нагоре по стълбите, в двора към Музея се оформяха нови опашки.

Малко синьо фургонче, с надпис „Градска електротехническа корпорация, Вашингтон“, приближи и спря до портала. Висок, чернокож мъж, облечен в познатата униформа на Корпорацията, се измъкна от колата и отиде до единия от охраната.

— Г-н Скунър се обади — каза той. — Имали сте неприятности с бушоните.

Пазачът огледа чернокожия мъж.

— А знаеш ли къде е таблото с бушоните?

— Че разбира се — ухили се чернокожият мъж. — Зад сградата.

Човекът от охраната, виждайки, че голям автобус с климатична инсталация приближава и спира, нетърпеливо махна с ръка на чернокожия мъж да мине. Фургончето потегли и зави зад сградата на музея, където нямаше охрана.

Пазачът се запъти към автобуса. От него слезе нисък, дебел, лъчезарен свещеник.

— Пастор Хардкасл — каза той. — Доведох паството си да види изложбата. Надявам се, че всичко е уредено.

Служителят от охраната беше предупреден, че тридесет и пет виетнамски емигранти ще пристигнат, водени от Преподобния Хардкасл.

— Билетите, сър? — помоли той, отдавайки чест.

— Разбира се. — Пълният свещеник извади кочан с билети и паспорт.

Служителят махна с ръка да си прибере паспорта.

— Това не е необходимо, сър.

— Казаха ми, че охраната е много стриктна. Помислих си, че трябва да донеса паспорта си.

Църковните служители — дебели или слаби — бяха, според пазача, дяволски наивни самаряни и филантропи, а и досадни. Той провери билетите, погледна жълтеникавите лица, които се взираха надолу към него от прозорците на автобуса, изсумтя и махна на шофьора.

— Продължете нататък, сър — каза той на свещеника. — Има проверка на охраната във фоайето. Моля, кажете на хората си да оставят всичко, което носят, в автобуса. Това ще спести време. Чадъри, чанти, бастуни и всякакви метални предмети.

— Разбирам. Благодаря ви. — И свещеникът се върна в автобуса, който приближи към входа на музея.

Пътниците се позабавиха преди да слязат. В автобуса цареше бъркотия, докато те се освободят от вещите си. На последните две жени трябваше да се подаде ръка. И двете бяха в напреднала бременност.

— Ах, по дяволите! — промърмори Скунър. — Я, погледни тая тълпа!

Той се взря надолу към групата виетнамци — мъже, жени, някои с малки деца — всичките облечени з националните си костюми: жените в „чионг-сам“, мъжете в бели ризи и черни панталони.

— Емигранти — продължи Скунър. — Падрето им е организирал този излет чрез дружеството „Братство на любовта“.

— Погледни тези двете жени — тихо се обади Тръмблър. — Изглеждат така, сякаш ще пуснат вързопите си всеки момент.

— Надявам се, за Бога, това да не стане!

Долу под тях, във фоайето, Чик Хърли — служителят от охраната при портала — също се взираше в двете хубави виетнамски момичета, които бяха в напреднала бременност.

Хърли — млад, малко прекомерно тежък, но не прекомерно интелигентен — бе избрал тази работа към охраната на музея, знаейки, че това ще е една стабилна служба с пенсиониране накрая, която изцяло ще задоволи неговата липса на амбиции и темпа, с който живееше. Преди десет месеца, след като чувстваше службата си сигурна, и тъй като нямаше екстравагантни вкусове, той се бе оженил. Жена му беше като него — без амбиции, но с отчаяната мечта да отгледа много деца. И двамата обичаха децата. Жена му също беше в напреднала бременност и се очакваше да роди всеки момент. Хърли, който душа даваше за пълната си съпруга, беше ужасен от това как се уголеми тялото й. Беше гледал доста филми по телевизията, описващи раждането, и толкова го бяха разстроили, че през последната седмица живееше в мъки, представяйки си пред какво беше изправена жена му. Като видя двете виетнамски момичета, приличащи на цветенца, усети как студени тръпки минаха по гърба му.

След като пълният свещеник подаде кочана с билетите и после се присъедини към групата си, Хърли напусна портала и се приближи към него.

— Има асансьор, сър — обърна се той към свещеника. — Тези две дами не бива да изкачват стълбите.

Свещеникът му отвърна с лъчезарна усмивка:

— Колко сте любезен! Каква загриженост!

Хърли се ухили самодоволно.

— Ами, аз самият очаквам моето да се роди всеки момент.

— Браво! Прекрасно!

Хърли посочи асансьора и бързо се върна на поста си при портала.

Докато останалите от виетнамската група се качваха по стълбите, свещеникът и двете бременни момичета влязоха в асансьора. Изчакаха останалите и после свещеникът им каза:

— Следвайте ме и, моля ви, не се отклонявайте — и се отправи към първата зала с експонати.

— Някои от тези виетнамчета са привлекателни — каза Тръмблър. — Не бих имал нищо против да повозя една-две от тях.

— Я, не се разсейвай! — сряза го Скунър. — Поеми дясното крило, а аз ще поема лявото. Ще обикаляме.

Докато виетнамската група се движеше от експонат на експонат, спирайки от време-навреме да послуша думите на свещеника, Тръмблър мина покрай тях, покрай специалната ниша, в която се помещаваше иконата на Екатерина Велика — която, впрочем, не задържаше много вниманието на посетителите — и после влезе в огромната зала, където бяха някои от най-хубавите платна в света. Тук тълпата беше плътна и той забеляза, че и петимата от КГБ се движеха из тълпата, а и двама от неговите хора също наблюдаваха какво става.

Свещеникът спря пред един от прозорците и като погледна надолу, видя малка синя камионетка да излиза от двора на музея. Погледна часовника си, а после тръгна към друг експонат. След десетина минути, както говореше, той лекичко кимна с глава на едно от бременните момичета. Тя се отдалечи от групата и се приближи към един служител от охраната, който се опитваше да скрие прозявката си. Той беше дежурил през нощта и с нетърпение чакаше да бъде сменен.

— Къде е тоалетната, сър?

Той я погледна, огледа подутия й корем, после й се усмихна приятелски.

— Вратата ей там, госпожице.

— Благодаря, сър.

Момичето тръгна към една врата в противоположния край на нишата с иконата, докато свещеникът поведе групата си към нишата.

— А тук, приятели мои — каза той, — е първата икона, която Екатерина Велика, царица на Русия, е имала и използвала.

Групата направи пълен кръг около заградената с въже стъклена витрина.

Един от охраната се придвижи напред.

— Моля, стойте настрана от въжетата — рязко каза той.

— Разбира се, разбира се — увери го свещеникът и отвори каталога, който носеше. Когато служителят се върна обратно, той продължи. — Художникът е неизвестен, но — както можете да забележите — като се вземе под внимание колко е стара…

Раздаде се висок, съскащ звук и плътен, черен дим заизлиза на талази иззад един голям експонат близо до вратата На дамската тоалетна.

Веднага настъпи паника сред виетнамската група. Момичетата се разпищяха и започнаха да се блъскат. Мъжете се развикаха, а децата се разплакаха.

Служителят от охраната се спусна по посока на дима, но сега димът беше станал още по-плътен и той се дръпна назад, като се задушаваше и кашляше.

Хората в залата с маслените платна също се паникьосаха. Викове „ПОЖАР!“ отекваха из залите. Като по уговорка, всички се втурнаха към различните изходи.

Скунър, като чу врявата и бъркотията, излетя от дясното крило и влезе в гъстия, черен дим. Това не беше пожар, казваше си той, това беше една мощна, димна бомба. Изтича до горния край на стълбите и изрева надолу към Хърли, който пък беше зяпнал нагоре към него:

— Затвори вратите! Никой да не влиза и никой да не излиза!

Другият пазач при портала заедно с Хърли се присъедини към Скунър, вземайки по три стъпала наведнъж. Пищящите виетнамци почти ги повалиха надолу по стълбите, опитвайки се да стигнат бързо до изхода, но Скунър и служителят от охраната препречиха пътя им.

— Стойте където сте! — изрева Скунър. — Няма нищо опасно!

Останал сам във фоайето, Хърли облегна дебелия си гръб на затворените врати и с безпокойство гледаше нагоре, към бъркотията на първия етаж.

— Ей, приятелю.

Той трепна, обърна се и видя, че пълният свещеник стоеше до него. Вратата на асансьора стоеше отворена и едно от бременните виетнамски момичета лежеше на пода.

— Страхувам се, че тази бъркотия предизвика родилни болки — каза свещеникът. — Г-н Скунър беше твърде любезен и се обади за линейка. А, ето че я чувам да идва. Моля ви, помогнете!

Ако Хърли не беше толкова тъп, той щеше да се сети, че Скунър — борещ се с виетнамците горе на стълбата — не би могъл евентуално да има време да позвъни за линейка. Но ужасните стенания, които идваха откъм виетнамското момиче и острият писък на приближаващата линейка, парализираха и малкото разум, който притежаваше. Боже мой! — мислеше си той — това може да се случи и на Мег след ден-два! Забърза към момичето със свещеника и двамата заедно я повдигнаха. Лицето й, лъщящо от пот, беше изкривено от болка.

— Пуснете вътре хората от линейката — остро каза свещеникът.

Цял разтреперан, Хърли се втурна към вратите, плъзна назад резетата и пусна двама чернокожи, понесли носилка. Нямаше как да знае, че тези двамата, само преди четвърт час, бяха облечени в униформата на „Градската електротехническа корпорация, Вашингтон“.

— Ще се погрижим за нея — каза по-високият. Те я прихванаха и я положиха на носилката, а тя зарида от болка. Преди Хърли — разтреперан при този звук — да има време да помисли, двамата санитари излязоха, натовариха носилката в линейката, която с рев и със сирена в пълна мощ, отпраши нататък.

— Прекрасно! — възкликна свещеникът. — Благодаря. А сега, аз трябва да се върна при паството си. Не мога да си представя какво става там горе.

Бързо отиде до асансьора, натисна бутона за втория етаж и зачака да спре. Малка група от хора, които бяха разглеждали други експонати на втория етаж, сега се бяха събрали на горния край на стълбите. Свещеникът влезе в една от мъжките тоалетни и затвори вратата. Три минути по-късно, вратата се отвори и един млад, слаб мъж, в бяла спортна риза и черни панталони, с разрошена коса, се сля с тълпата, която сега един от охраната задържаше горе.

Фактът, че паниката беше бързо овладяна беше твърде показателен за физическите възможности и авторитета на хората от охраната. Всички прозорци бяха отворени и гъстият дим бавно се разпръскваше.

Като използваше мегафон, Скунър викаше непрекъснато:

— Няма пожар! Това е само лъжлива тревога! Всички да останат на местата си!

Тълпата се подчиняваше, като овце.

Тръмблър дойде до Скунър.

— Погледни! — и показа на Скунър пластична кутия. — Една съвременна димна бомба, и прочети тук…

Скунър прочете бележката, залепена на бомбата:

„РУСИЯ ДА ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ! От Анти-съветската лига.“

— Тоя мръсник е още тук — ядовито процеди Скунър. — Ще го открием!

Приближи един тантурест мъж от КГБ.

— Никой да не излиза, докато не проверим има ли нещо повредено! — сякаш излая той.

— Разбира се — отговори Скунър. — Това е фалшива тревога. Ще поговоря с тези хора.

Като използваше мегафона си, Скунър, който сега вече се потеше и знаеше, че ще има неприятности, обясни на тълпата, че някакъв шегаджия е задействал димна бомба, и че преди да напуснат сградата, ще трябва да оставят имената и адресите си. Нека, ако обичат, да се подредят на опашка във фоайето и когато е сигурно, че няма нищо повредено, ще могат свободно да си отидат.

Успокоени, хората започнаха да се смеят. Като че ли намираха, че е една хубава шега срещу Съветския съюз.

Веднага щом се освободи от посетителите първия етаж, хората от КГБ минаха през всички експонати, търсейки някакви повреди. Силно изненадан, Скунър си помисли, че всички приличаха на експерти по изкуствата. Един от тях, като отиде до иконата в стъклената витрина, се загледа втренчено в нея, после прекрачи през въжетата и откри, че стъклената витрина не е заключена.

Като видя това, сърцето на Скунър отиде в петите. Трябваше да зазвучи сирена когато човекът от КГБ отвори витрината.

Този от КГБ сграбчи иконата от витрината, взря се в нея с широко отворени очи, после отиде до Скунър, а лицето му беше станало виолетово от яд.

— Това е фалшификат! — изрева той.

Като чу това, Тръмблър се обърна и изтича до първия телефон.

 

 

Един черен Мерцедес, 280 SL, бавно се плъзна в двора на изоставена строителна фирма, и спря под един навес в дъното, който не се виждаше от улицата.

Ед Хадън погледна часовника си. Имаше да чака, кажи-речи, десетина минути. Беше напълно спокоен. Непоклатимо беше доверието му в Лу Брейди. Операцията бяха планирали добре. Само лошият късмет можеше да обърка нещо, а Хадън не вярваше нито на лош, нито на добър късмет.

След девет минути, в двора влезе една линейка. Висок, чернокож мъж се измъкна от нея, изтича до големите дворни порти и ги затвори. Шофьорът пък изтича до Хадън и с вдигнат палец му показа, че всичко е „о’кей“.

— Няма проблеми, шефе — лицето му грееше в усмивка. — Гладко като по вода.

Високият, чернокож мъж беше отворил задната врата на линейката и виетнамското момиче, без да е вече бременна, облечена в тъмночервени панталони и жълта блузка — дрехи, които я бяха чакали в линейката — изтича към Хадън. Тя подаде иконата през прозореца. Хадън я разгледа внимателно, остана доволен като видя, че е оригиналът, а после извади три плика. Два от тях даде на чернокожите мъже, а третият — на момичето.

— О’кей — каза той. — Отваряйте портите и дим да ви няма.

Високият отвори портите и Хадън, като помаха с ръка, тръгна с колата със скорост малко под позволената, излезе на улицата и се отправи към летището.

Като пристигна на паркинга на летището, посегна към задната седалка и взе куфара, който лежеше там. Отвори го, бутна настрана нещата, които бе взел за пренощуване и като натисна една скрита пружина, фалшивото дъно на куфара се отвори. Той плъзна вътре иконата, щракна и затвори куфара и като остави Мерцедеса, отиде пеша до залата за заминаване. Регистрира се под фалшиво име. Момичето, като разпозна у него някакъв високопоставен изпълнителен директор, му се усмихна предизвикателно.

 

— Полетът за Маями е след десет минути — каза тя.

Хадън кимна, спря да купи един брой на „Тайм“ и се отправи към чакалнята, присъединявайки се към други бизнесмени, също пътуващи за Маями.

Когато пристигна в Маями, той нае, един Линколн от гишето на „Херц“ и тръгна за Парадайз сити. Проправяйки пътя си в потока от коли, той погледна часовника си. Часът беше 15.05. Добре вървя, помисли си той. За миг дори не се и зачуди какво ли става с Ду Брейди, но се усмихна като си представи бъркотията в музея. Съвсем сигурно бе, че Брейди ще се е погрижил за себе ся и вероятно сега вече беше на път за Ню Йорк.

След още един час, Хадън влезе в галерията на Кендрик където Луис дьо Марни нервно се движеше напред-назад, премествайки предмети, после връщайки ги на мястото им — напрегнат от чакането. При вида на Хадън, дъхът му спря.

— Клод? — кратко попита Хадън.

— В кабинета си… чака — отговори Луис. — Взе… взехте ли я!

— А ти как мислиш?

Хадън мина през галерията, после бутна и отвори вратата на Кендрик. И той крачеше нагоре-надолу, с кривната перука.

— Ед! Шери! — възкликна той. — Направо страдах през цялото време! Е, дали…?

Хадън затвори вратата и отиде до бюрото на Кендрик. Постави куфара на бюрото, щракна ключалките и го отвори, като натисна пружината, и като се обърна с широка усмивка, подаде иконата на Кендрик.

— Мили Боже! — промърмори Кендрик. — А колко се притесних! Трябваше да си дам сметка! Прекрасен, прекрасен мъж! — После с безпокойство погледна към Хадън. — Някакви неприятности? Нали не се наложи някакво страшно насилие?

Хадън се усмихна още по-широко.

— Мина като по мед и масло. А сега е твой ред да посвършиш малко работа.

— Да… да — Кендрик с тежка стъпка отиде до вратата и повика Луис. После се върна и позвъни на братовчед си. Когато Мавърик се обади, Кендрик му каза — Стоката пристигна. Изпращам ти Луис веднага. — Слуша известно време какво му говори другият, а после каза: — Прекрасно изпълнение. Няма проблеми. — И затвори.

Луис се плъзна в стаята. При вида на иконата, очичките му светнаха.

— Моля те, котенце. Опаковай това и го отнеси на Роджър. Чака те и е готов. Знаеш какво да направиш.

Луис взе иконата и я заразглежда.

— Мисля, че моите цветове са по-хубави, не намираш ли, миличък?

— Давай, давай… побързай.

Когато Луис си тръгна, Кендрик отиде до барчето.

— В такова нервно състояние съм, че трябва да пийна бренди — каза той. — Скъпи, Ед. Хайде и ти пийни с мен.

— Не, благодаря. Нервен ли казваш? Казах ти, че ще я взема и я взех. Има време да си нервен, и то ще е когато стане истински напечено, което е след около два часа.

— Да, мога да си представя. А тези виетнамци? Полицията ще се отнесе ужасно с тях.

— Е, и какво? Те нищо не знаят. Единствените две, които са посветени, са бременните момичета. Тази с бомбата се освободи от кореми си — плетеният кош — в тоалетната. Дрехите й бяха такива, че можеше да ги обърне обратно. Има и фалшиви документи Тя е излязла от тоалетната и се е смесила с тълпата — просто още една любителка на изкуството. Дори и да я пипнат ченгетата, тя няма да проговори. Момичето, което ми даде иконата е сигурно вече в Ню Йорк и вече е изчезнало.

Кендрик повдигна перуката си, за да избърше плешивата си глава.

— Ами Лу?

Хадън се засмя.

— Лу е единственият човек, за когото никога не бива да се безпокоиш.

Кендрик отпи от брендито, после отиде зад бюрото си и седна.

— Значи, сега остава само този ужасен Лепски да пренесе иконата до Швейцария, след което ще сме богати.

— Точно така — откликна Хадън. — Много сладка операция. — После помълча и се загледа в Кендрик. — Разбира се, при положение, че твоят купувач не се запъне в последния момент.

Шест милиона са много пара. Сигурен ли си в него, Клод?

— Разбира се. Той е страхотно богат. Да, сигурен съм в него. — Клод отново отпи от брендито си, а после една притеснителна мисъл пропълзя в ума му. Дали пък можеше да е сигурен когато си има работа с Херман Радниц? Дали въобще някой можеше да е сигурен когато си има работа с този безсърдечен магнат?

Дори и следващата глътка бренди не можа да успокои подскачащите му нерви.

 

 

Фред Скунър се опитваше да омиротвори и предразположи Карас Керемски, шеф на служителите от охраната на КГБ.

— За Бога, не се притеснявай — казваше той. — Добре де, иконата е открадната, но тя просто трябва да е още в сградата. Още щом се появи димът, поръчах да заключат всички изходи. Никой не е напускал музея. Крадецът е все още тук, и иконата е още тук. Това е трик на Анти-съветската лига, само за да създадат неприятности. Всички ще бъдат проверени и имената, и адресите им ще бъдат записани. Десетина от моите хора вече претърсват целия музей. Обзалагам се, че ще намерят иконата.

Скунър го загърби. Отиде до горния край на стълбите и погледна търпеливата опашка долу; хората даваха имената и адресите си и послушно се оставяха да ги претърсят.

Хърли, на пост при портала, ги пускаше един по един след като му показваха бележката за освобождаване. Операцията вървеше гладко и Скунър беше доволен, че никой не може тайно да измъкне иконата навън.

Лу Брейди, в бяла спортна риза и черни панталони, постави пред един от проверяващите фалшив английски паспорт.

— Отседнал съм в хотел „Делауеър“ — каза той. — Целия ден ще прекарам в разглеждане на забележителности, а после ще продължа за Отава. Там ще съм в хотел „Централ“.

Служителят от охраната го огледа: още един проклет турист, помисли си той, после кимна и му подаде бележката за освобождаване. Претърсиха Брейди, след което той излезе, помаха на едно такси, което го отведе до хотел „Делауеър“.

За час и половина, с около тридесетина бързо работещи служители и последните посетители бяха напуснали сградата.

Скунър започваше да се успокоява. Иконата не можеше, наистина не можеше да е била измъкната скришом от музея. Сега вече беше въпрос на внимателно претърсване, за да бъде тя открита. Тогава забеляза, че един от неговите хора му прави знак. Беше много дискретен знак и сърцето му отиде в петите.

— Веднага се връщам — каза той на Керемски и отиде до мястото, където беше неговия служител.

— Тук има нещо странно, сър — каза служителят. — В една от дамските тоалетни.

Тръмблър дойде при тях.

— Какво има? — попита той.

Двамата със Скунър влязоха в тоалетната и служителят им посочи плетен кош с формата на яйце, с ластични презрамки, захвърлен на пода.

— Какво, за Бога, е това? — промълви Скунър.

— Не го пипай! — остро се обади Тръмблър. Отиде напред, клекна и заразглежда коша, вдигна глава и погледна Скунър. — Ето как е била внесена димната бомба. Онези, виетнамците! Две от жените бяха бременни.

— Сър.

Скунър се обърна и видя, че друг служител беше застанал до него.

— В мъжката тоалетна на втория етаж има костюм за дегизиране.

— По дяволите! — възкликна Скунър. — Ти остани тук — каза той на първия от служителите, а след това, следвайки втория служител, последван също така и от Тръмблър, тръгна по стълбите за втория етаж. Служителят отвори вратата на една от мъжките тоалетни и се отдръпна. На пода имаше черно палто, перука на оплешивяващ мъж, силно подпълнена с мека материя мъжка жилетка и свещеническа бяла якичка.

На Тръмблър веднага му стана ясна картинката.

— Тоя дебел пастор! Виетнамците! — възкликна той.

Промъкна се покрай Скунър и с бясна скорост отлетя към фоайето. Попита дали при проверката е имало един дебел пастор, но отговорът беше отрицателен.

Скунър се присъедини към тях.

— Тия виетнамци!

— Имам имената им на всички, сър — каза един от охраната. — Отседнали са в общежитието на „Братство на любовта“.

— Когато ги проверявахте, забелязахте ли, че две от жените са в напреднала бременност? — попита Скунър.

— Аз не съм, сър, но може би Хърли е забелязал. Той събираше контролните бележки и ги пускаше навън.

— Ще позвъня на шефа — обади се Тръмблър, и бързо се запъти да търси телефон.

Скунър пресече фоайето и отиде при Чик Хърли до изхода. След като възбудата беше преминала, Хърли отново мислеше за жена си. Застана мирно, когато Скунър го грабна за ръката.

— Видя ли да си тръгват тези две бременни виетнамки?

Хърли премига насреща му.

— Не, сър. Разбира се, едната от тях беше отведена с линейка, но другата не съм виждал.

— Линейка? — Скунър щеше да го погълне с поглед. — Каква линейка?

Хърли трепна.

— Ами как, тази, която вие сте повикали, сър.

— Аз да съм я повикал? Какво, по дяволите, бръщолевиш?

Капки пот потекоха от пълното лице на Хърли.

— Ами, когато започна да излиза дим, сър, пасторът ми каза, че от шока, тази виетнамка е получила родилни болки и, че вие сте повикали линейка. Минутка по-късно пристигна и линейката и двама чернокожи с носилки я отведоха. Тя имаше страшни болки, сър. И тъй като сте бил поръчал линейка, аз ги пуснах. Сгрешил ли съм?

Скунър стоеше неподвижен, а очите му бяха изцъклени като на човек, когото току-що са ударили по главата с парче оловна водопроводна тръба.

Тръмблър изтича от телефонната кабина и го сграбчи за ръката.

— Няма такова нещо — общежитие „Братство на любовта“!

Скунър пое дълбоко въздух. Сега вече знаеше, че иконата не само беше открадната, но беше и изнесена тайно от музея.

— Изчезнала е, Джак! Ти поеми нататък. Аз ще поговоря с тоя глупак от КГБ. Ах, приятелю! Здравата го закъсахме!

Тръмблър изтича обратно до телефона. Тридесет минути по-късно, всички изходни пунктове на Съединените американски щати бяха затворени.

 

 

В 11.00 часа в сряда сутринта, едно лъскаво, внушително фургонче спря пред къщата на Лепски. От двете страни на жълтеникаво-кафявата кабина стоеше магическата дума МАВЪРИК. Фургончето и името направиха така, че завеските на прозорците се дръпваха, съседи нехайно се заразхождаха из дворовете си, а някои хвърляха завистливи погледи.

Карол беше чакала с нетърпение и като видя фургончето да пристига, от вълнението, което то й причини, разбра, че това беше един от най-хубавите моменти от живота й.

Шофьорът, с огромен пакет в ръце, дойде до входната врата на къщата. Беше висок, елегантен, русокос младеж, облечен в жълтеникаво-кафява униформа, обточена с кафяви ширити, а на главата си имаше жълтеникаво-кафява фуражка, с кафява козирка.

Карол почти откъсна вратата от пантите й, когато отвори.

Като се усмихна срамежливо и малко неестествено на Карол, този красив младеж настоя да влезе и разопакова пакета.

— Г-н Мавърик желае да е абсолютно сигурен, че сте напълно доволна, госпожо.

На Карол много не й се искаше да пусне този обаятелен млад човек в дома си. Всекидневната, както обикновено, беше в пълна бъркотия. Карол се оправяше чак късно следобед. Някак си тя и Лепски винаги оставяха всекидневната в пълен хаос преди да си легнат вечер. Как ставаше така, Карол никога не можеше да си обясни, но все едно — ставаше!

Но русокосият шофьор беше толкова очарователен, толкова очевидно не забелязваше бъркотията, че тя възвърна самочувствието си.

Пратката беше разопакована.

— В куфара с вашите инициали, госпожо, са сложени вашите тоалети, обувки и чанти — каза шофьорът. — А куфарът на г-н Лепски е празен. Ето и козметичното куфарче. Г-н Мавърик специално поръча да попитам дали ви харесва.

Карол още дълго време след като фургончето си беше отишло, разглеждаше жадно козметичното куфарче. Освен богатият асортимент от скъпа козметика, то съдържаше и портфейл от малко крокодилче за чекове, на който бяха изработени в релеф със златни букви нейните инициали, както и подхождащ му калъф за паспорт; имаше и несесер за маникюр — толкова елегантен, че Карол се страхуваше да го пипне.

Един час по-късно, три от най-добрите й приятелки, неспособни повече да задържат любопитството си, почукаха на вратата.

Това беше триумфът на Карол. Малката едноетажна къща трепереше от възгласите на завист, възхищение и топло чувство на възторг когато тя показваше покупките си.

И трите й приятелки не можеха да се успокоят докато тя не сложи всяка една от роклите и я демонстрира, разхождайки се из разхвърляната всекидневна. Но тъй като всичките й приятелки също имаха разхвърляни всекидневни, на никоя от тях не й пукаше каква е обстановката.

Беше празник за очите им това, което бе създал Мавърик, и те мечтаеха един ден и на тях някой да остави пари в наследство, та да могат да си съперничат с Карол.

Докато Карол сменяше тоалета си, най-добрата й приятелка правеше сандвичи, като използваше студеното пилешко и шунката, които Карол беше заделила за вечеря на съпруга си. Те се нахвърлиха и върху бутилката му с уиски „Къти сарк“, която Карол бе купила вместо предишната. Стана голям купон, та дори и с песен на няколко гласа, който Карол водеше с пълно гърло, а другите й пригласяха и се вдигна такъв шум, че кучетата на съседите започнаха да вият.

Най-накрая, към 6 часа следобед, купонът свърши. Момичетата трябваше да тичат до вкъщи, да стъкмят нещо за вечеря на съпрузите си. Карол, леко пийнала, отново седеше пред козметичното куфарче и докосваше великолепните шишенца и бурканчета и въздишаше от удоволствие.

Тогава си дойде Лепски.

Беше прекарал измерителен ден. Началникът Фред Теръл се беше върнал от отпуск. Лепски трябваше да го запознае с всички престъпления, случили се през неговото отсъствие. Макар че не бяха нещо важно, Лепски обичаше така да изкара нещата, сякаш ако не е било поверено ръководството на него, то Парадайз сити би бил на колене Теръл, който добре познаваше Лепски, го беше изслушал търпеливо, кимайки с глава и пускайки дим от лулата си. Той обобщи: Десет откраднати коли, десет намерени коли, три кражби с взлом — не толкова тежки — и петима пияни шофьори.

— Добре, Том — каза Теръл. — А сега си тръгвай и приятно прекарване през ваканцията.

Сержант Биглър влезе в стаята.

— Докладваха, че един побъркан с пушка стреля по лампите в една висока сграда. Дежурните коли са вече там. Да хвърли ли и Том един поглед?

Теръл кимна.

— О’кей Том, последната ти задача. Хвърли един поглед.

Това беше като храна за Лепски. Хвърли се в колата си и се впусна по булевард Парадайз с виеща сирена. Нищо друго не му правеше по-голямо удоволствие от това да накара някой Ролс-ройс, Бентли или Кадилак да свърнат бързо настрана от пътя му.

Като пристигна на мястото, завари десетина униформени полицаи да зяпат към един прозорец далече горе на 17-етажна сграда.

— Ей го там, горе — каза един от полицаите. — Стреля.

Лепски потупа пистолета си.

— Да вървим — каза той.

Съзнавайки, че голяма тълпа стои и наблюдава сцената, съзнавайки също, че телевизионният екип беше пристигнал, Лепски не бързаше — нарочно мина бавно към входа на високата сграда, като се надяваше, че тия глупаци от телевизията го снимат.

С трима полицаи и един треперещ, възрастен портиер, Лепски се качи с асансьора до 11-ия етаж.

— Това е вратата на апартамента му, сър — каза портиерът когато излязоха в коридора. — Това е г-н Левишон. Бих рекъл, че му хлопа дъската.

Лепски, с пистолет в ръка, махна на тримата полицаи да заемат позиция, после вдигна крак и с все сила го стовари върху ключалката на вратата. Тя отхвръкна и се отвори.

Дойде като жалък завършек това, което видяха когато се втурнаха в една добре обзаведена стая: един пълен, възрастен мъж седеше пред отворения прозорец с 22-калибрена пушка в ръце.

— Стой! — изрева Лепски с гласа си на полицай, а пистолетът му бе насочен към възрастния мъж.

— А-а-! Полицията! Колко правилно! — Мъжът сложи пушката на пода. — Влизайте. Влизайте. Погледнете това безобразие! Посред бял ден, ей ония хора там са пуснали осветлението. Това е направо безобразие! Добрият ни Президент непрекъснато ни моли да пестим енергията, ама кой го е еня! Лампи, лампи! Светят навсякъде!

Когато Лепски предаде рапорта си, Биглър и Джейкъби се спукаха от смях.

— Добре де, шушумиги такива! Мене ще ме дават по телевизията, така че се смейте колкото си искате!

Така стана обаче, че като попита за предаването, казаха му от телевизията на Парадайз сити, че снимките където Лепски минава до високата сграда са били унищожени от едно хлапе, което е сметнало, че е много хитро да си сложиш малката мръсна ръчичка пред обектива на камерата.

Съвсем вкиснат, Лепски влетя в къщата като пожарна кола, повикана при бедствие и изрева:

— Върнах се! Какво има за вечеря?

Карол току-що беше прибрала обратно в козметичното куфарче един одеколон в елегантна пулверизатор-на опаковка. Гласът на Лепски й подейства като леко разтърсване и я извади от мечтанието за това как живеят жените на милионерите и я върна в жалката реалност за това как живее жената на един старши детектив.

— Здравей, миличка! — изрева Лепски, втурвайки се във всекидневната. — Какво има за вечеря? Умирам от глад!

Карол затвори очи. Бленуването й се изпари. Вече върната обратно в реалния живот, тя се изправи.

— Том! Погледни в какво ще носим багажа си. Погледни! Има куфар с твоите инициали. Не е ли прекрасен?

Лепски погледна куфарите и зяпна.

— За мене? За какво, по дяволите, ми е притрябвал нов куфар? Аз си имам куфар!

— Да, бил е притежание на дядо ти — студено каза Карол.

— Че какво му е на дядо ми? — попита Лепски нападателно.

— Това е куфарът, с който ще пътуваш! — бавно и твърдо заяви Карол.

Лепски приближи до куфара и го заоглежда. Вдиша дълбоко.

— Боже Господи! Това трябва да струва страшно много!

Ти да не си харчила пак като луда, миличка?

— Погледни това! — Карол му посочи тоалетното куфарче.

Лепски гледаше като втрещен.

— Ти си купила това?!

— Г-н Мавърик ми го подари.

Лепски надникна да разгледа съдържанието на куфарчето. Взе спрей с парфюм и напръска лицето си. Карол грабна спрея от ръцете му.

— Хм… страхотно. Искаш да кажеш, че ти го е дал просто така?

— Да. И двата куфара струваха само сто долара.

— Браво! Трябва да си очаровала тоя мухльо и да си събудила истинския мъж у него! — ухили се Лепски. — Винаги съм вярвал в моето писенце! Какво има за вечеря?

— Лепски, ти наистина ли не можеш за нищо друго да мислиш освен за храна? — попита строго Карол, като се отправи към кухнята.

— Всичко това вече сме го говорили — каза Лепски и я последва в кухнята. — Хайде да ядем.

Когато Карол погледна в хладилника и си даде сметка откъде бяха дошли всички тези сочни сандвичи с пилешко и шунка, тя нададе вик на отчаяние.

Лепски, на когото му беше много познат този звук, пусна една ругатня, от която на Карол й загоряха ушите.

 

 

Новината за дръзката кражба на иконата на Екатерина Велика стигна до телевизионните екрани в 18.00 часа. Говорителят по телевизията каза, че Президентът на Съединените щати вече е говорил със съветския Премиер. И го е уверил, че иконата ще бъде открита. Той е предложил награда от 200 000 долара, която ще доведе до откриването й. Съветският Премиер е издал заповед експонатите от Музея за изящни изкуства да бъдат веднага опаковани и върнати в Съветския съюз под строго наблюдение.

Президентът е казал на Премиера, че всички изходни пунктове са затворени и че няма начин иконата да бъде контрабандирана и изнесена от страната. Въпрос на време е тя да бъде намерена.

Всички сили на сигурността, армията и флота са били призовани да се включат в търсенето. Крадците ще бъдат хванати и наказани.

В новините нищо не бе казано за това, какво е отговорил съветският Премиер.

Кендрик и Луис слушаха новините и разменяха неспокойни погледи.

Ед Хадън слушаше в апартамента си в хотел „Спаниш бей“ и се усмихваше самодоволно.

Лу Брейди, в Ню Йорк, също слушаше и също се усмихваше. Дори някоя от виетнамките да се изкуши от наградата, той беше покрил следите си напълно. Каквото и да кажеха, то само би объркало цялото търсене. Брейди кимна на себе си. Беше уверен, че с помощта на старши детектива Том Лепски, иконата ще пристигне в Швейцария.