Джеймс Хадли Чейс
Опитвай докато стане (3)

Глава 3

През следващите два дни, Карал беше страшно заета, но пък се наслаждаваше на всяка тяхна минутка. Заведе Лепски в бутика на Хари Лийвайн, един от добрите модисти-шивачи в града като държеше под око подготовката на гардероба му за пътуването. Вкусовете на Лепски бяха такива, че все искаше нещо по-ярко и претрупано, но Карол не искаше и да чуе. Тя избра антрацитеносив вечерен костюм, пълен комплект облекло в спортен стил, чифт допълнителни тъмносини леки панталони, четири традиционни ризи и три традиционни връзки. Макар, че Лепски протестираше, тя разбиваше възраженията му, като му обясняваше, че ако иска тази отвратителна риза, дето мотае в ръцете си, ще трябва сам да си я плати.

Най-накрая — удовлетворена, че съпругът й ще пътува като добре облечен придружаващ я кавалер — поръча на Хари Лийвайн да достави покупките в дома им и плати с чек.

— Трябва ми нова шапка — каза Лепски. — Трябва да имам шапка.

— Лепски! — сряза го Карол. — Днес само ченгетата и старите, плешиви мъже носят шапки. Не ти трябва шапка! Не искам да приличаш на ченге!

— По дяволите! Та аз съм си ченге! — изрева Лепски.

— Никаква шапка! — каза тя твърдо. — И само посмей да вземеш със себе си това отвратително нещо, което е сега на главата ти — ще го унищожа! А сега се връщай на работа! Аз отивам на проба.

Като остави Лепски да си мърмори, тя продължи към „Мавърик“, само на две пресечки път.

Прекара два часа като в сън, през които двама шивачи я обикаляха, забождаха плата с карфици, изграждаха гънки и й шепнеха комплименти за хубавата фигура. За Карол — това значеше да живееш! Накрая, шивачите й казаха, че роклите и костюма за пътуване ще й бъдат доставени след два дни.

Излизайки от пробната, Карол видя, че Мавърик я чака.

— Госпожо Лепски! Надявам се, че сте доволна — каза той с широката си усмивка, откриваща белите му зъби.

— Прекрасно е! — възкликна Карол. — Не знам как да ви благодаря.

— А сега, чантите и обувките.

След още един час, водена от Мавърик, Карол купи три чифта обувки и две дамски чанти. Беше извън себе си от щастие.

Пари! — мислеше си тя. — Какво значи да имаш пари!

— Госпожо Лепски. Има още нещо — каза Мавърик.

— Нищо повече — твърдо каза Карол. — Казах, седем хиляди и имам предвид седем хиляди.

— Сметката ви дотук е шест хиляди и петстотин долара. А помислихте ли за багажа? На вас и съпруга ви ще ви трябват елегантни куфари когато пристигнете в Париж. Уви, в хотелите преценяват хората по техния багаж, независимо от това колко добре са облечени. Идвало ли ви е на ум за това?

Карол не се беше сетила за това. Спомни си последния път когато бяха на ваканция с Лепски — в какво окаяно състояние беше багажът им. Потръпна като си спомни ужасния куфар на Лепски, който той бе наследил от дядо си.

— Ами, не. Не съм мислила… Предполагам…

Мавърик направи знак и една от елегантните млади продавачки влезе с два разкошни куфара от тъмносиня кожа, с тъмночервени ивици.

— Знаете ли, тези куфари имат малка предистория — излъга Мавърик. — Бяха поръчани от една от моите много богати клиентки, която е страшно придирчива. Поръчах ги специално за нея и то по нейните изисквания. Тя ги върна, като се оплака, че не били достатъчно големи. Малко поспорихме. — Той спря и се усмихна широко. — Тъй като ги беше поръчала, тя плати за тях и й направихме по-големи. Така че, госпожо Лепски, мога да ви предложа тези два прекрасни куфара за сто долара. Какво ще кажете?

Карол разгледа куфарите. Помисли си, че са най-хубавите куфари, които някога е виждала и жадуваше да ги притежава.

— Но това значи почти да ги подарите!

— Е, не съвсем. Вече съм получил пари за тях. Искам да ви направя тази малка услуга.

Карол не се поколеба.

— Добре, споразумяваме се.

— Колко мъдро от ваша страна. Тогава, госпожо Лепски, приготвил съм и козметична дамска чантичка, която подхожда на тези два куфара. А нея, възнамерявам да ви предложа като подарък. Всъщност доста е хубава.

Продавачката извади козметичното куфарче. Когато Карол видя как беше тапицирано и разпределено вътре, тя онемя и го гледаше с изумление.

— Искате да кажете, че ми го подарявате?

— Защо не? Вече ми е платено, а вие бяхте любезна да направите поръчката си при нас и това заслужава малка отплата. Моля ви, приемете го.

— О-о, благодаря ви! Просто е прекрасно!

— Роклите и куфарите ще ви бъдат доставени в сряда. Разбирам, че ще пътувате в четвъртък.

— О, но аз мога да ги взема сега със себе си. — На Карол не й се искаше да се раздели с покупките си.

— Моля ви, госпожо Лепски. Бих искал да поставя инициали — вашите и на г-н Лепски — върху куфарите. Иска ми се също да заредя козметичното куфарче с нашата избрана козметика. Моля ви, оставете това на мен.

— Не зная как да ви благодаря, г-н Мавърик. Тогава до сряда?

— Непременно, госпожо Лепски — и Мавърик я придружи до асансьора.

Три минути по-късно, той говореше по телефона с Кендрик.

— Нямаш грижи, скъпи Клод. Тя е доволна от куфарите и обещах да й ги доставя, заедно с козметичното куфарче, в сряда сутринта.

— Прекрасно! — възкликна Кендрик. — Предметът е 20 на 22,5 см и с дебелина около 1 см.

— Аз лично ще разглобя козметичното куфарче. Предметът, разбира се, ще го направи по-тежко, но не прекалено.

— Да. Това създава малък проблем.

— Тя не повдигна чантичката, така че не може да направи разлика. Имам намерение да сложа вътре най-луксозната ни козметика. Тя ще бъде замаяна от съдържанието. Дори да тежи и петдесет килограма, няма да се раздели с нея.

— Прекрасна работа свърши, Роджър.

Кендрик въздъхна.

— Да.

— И още сто хиляди когато ти платят за предмета.

— Да — Кендрик въздъхна отново.

— Добре. Изпрати Луис при мен във вторник вечерта. Засега — довиждане — и Мавърик затвори телефона.

Кендрик сложи слушалката, махна перуката си и полира плешивата си глава с копринена носна кърпа. После, като плесна обратно перуката как и да е, повика Луис.

Луис малко се забави, тъй като беше зает с клиент, но след двадесетина минути се плъзна леко в кабинета на Кендрик.

— Копието, шери — попита той. — Готово ли е?

— Разбира се… стана красиво. — Луис притеснено погледна Кендрик. — Това е ужасно опасно, миличък. Наистина съм притеснен.

— Донеси ми го! — грубо заповяда Кендрик. Далеч не му харесваше тази операция, но все си повтаряше за печалбата от три милиона долара.

Когато Луис се върна с копието на иконата, увереността на Кендрик порасна.

— Майстор си, шери. Това е много хубаво.

Той внимателно сравни копието с илюстрацията на оригинала.

— Не можах съвсем точно да докарам цветовете — каза Луис, — но подобието е достатъчно добро.

— Да… Достатъчно добро.

— Моля те, бъди внимателен с това, което правиш, скъпи — каза Луис. — Ще се надигне страхотен вой. Можем да се окажем в затвора.

В себе си Кендрик беше съгласен с това, но сложи копието в куфарчето, оправи перуката си и се упъти към вратата.

— Спокойно, шери. Мисли си за парите, които ще получиш.

Излезе от Галерията, качи се в колата и отиде до хотел „Спаниш бей“, където намери Ед Хадън да се пече на терасата.

— Нека влезем в апартамента ти, Ед — каза Кендрик като се здрависваше с Хадън.

Когато влязоха в луксозния апартамент, на затворена и заключена врата, Кендрик извади копието.

— Човекът ти е добър — отбеляза Хадън, като взе копието и го заразглежда. — Точно това ми трябва.

— Нека да седнем. Намерих евентуално решение как да пренесем оригинала в Швейцария. Ако това не проработи — нищо друго не би могло. Има риск, разбира се, но мисля, че е малък — Кендрик се отпусна в един от фотьойлите.

Хадън се ухили и потри ръце.

— Чувствах се сигурен, че ще измислиш нещо, Клод. Как ще стане това?

— Първо, сигурен ли си, че можеш да вземеш иконата?

Хадън приседна до Кендрик.

— Хайде да не губим време. Казах, че ще имаш иконата във вторник — раздразнено му отговори той. — Ще я имаш? Как ще я пренесеш в Швейцария?

Кендрик му разказа за братовчед си Роджър Мавърик.

— По най-чиста случайност, съпругата на един полицейски офицер дошла в магазина на Роджър да си купува дрехи. Получила пари в наследство. Със съпругата си Лепски ще ходят на ваканция из Европа. Отиват в Париж, Монте Карло и Швейцария. Това означава, че ще минат през митническия контрол на Франция и Швейцария. Братовчед ми й е продал куфари и една от онези четвъртити дамски чантички-куфарчета за козметика. Братовчед ми ще разглоби цялото козметично куфарче, ще постави иконата и пак ще го сглоби. Какво ще кажеш?

Хадън го гледаше втренчено.

— Искаш да кажеш, че ще използваш и едно ченге, за да изнесе тайно иконата от страната?

Кендрик кимна.

— Има ли по-подходящ човек, с който да е по-безопасно? Кой ще ти заподозре един детектив първа степен, пътуващ през ваканцията си, да измъква тайно от страната икона? Митническите служители на летището в Маями много добре познават Лепски. Те само ще му махнат с ръка да мине. А на френските и швейцарските служители ще трябва само да си покаже полицейската значка и те ще му махнат да мине. Харесва ли ти идеята?

Хадън остана замислен дълго време, после се ухили.

— Изглежда, че ние с тебе, Клод, ще ударим много пари. Страшно ми харесва идеята!

— Да — Кендрик притеснено се размърда. — Но пак има проблеми.

Хадън го погледна сърдито.

— Какви проблеми?

— Даваме в ръцете на съпругата на Лепски шест милиона долара, Ед. Тя, разбира се, не знае това, но все едно — на нея ще й бъдат поверени шест милиона долара. Аз нищо не знам за нея. Може да има мозък колкото на кокошка. Може да е една от тези, дето си оставят нещата наляво-надясно, губят ги, забравят ги. Представи си, че остави някъде козметичното куфарче? Следиш ли мисълта ми?

— Тя може да забрави гащите си някъде, но няма да забрави едно такова ценно козметично куфарче.

— Абе, все едно… жените наистина вършат такива ужасни работи, даже диамантите си забравят някъде.

Хадън кимна.

— Прав си. О’кей, Клод, ще го уредя. — Той погледна часовника си. — Ще взема самолета до Вашингтон и ще говоря с Брейди. Трябва да направим така, че някой да бъде със семейство Лепски докато стигнат Швейцария. Брейди ще се погрижи за това.

Кендрик си отдъхна.

— Точно така, Ед. Някой, който няма да изпусне нея или Лепски от погледа си, но предупреди Брейди, че Лепски е хитро ченге. Трябва да бъдат проследени внимателно.

— Остави това на мене. Аз лично ще донеса иконата в твоята Галерия около пет часа във вторник и ще ти кажа какво съм уредил. Не се безпокой, Клод, този план ще проработи.

Четири часа по-късно, Хадън разговаряше с Лу Брейди, който все още беше дегизиран като свещеник. Седяха заедно в стаята на Брейди в мотела.

Брейди кимна одобрително когато чу за плана на Кендрик как да се изнесе тайно иконата в Швейцария.

— Това наистина е хитро — каза той.

Тогава Хадън му обясни какви са страховете на Кендрик.

— Ето къде трябва ние да помогнем, Лу. Ще проверя преминаването на семейство Лепски през митницата в Маями. Когато стигнат Париж, ще ни трябва някой, който да се залепи за тях и ги проследи, като направи така, че козметичното куфарче да си остане у тях. Някаква идея?

Брейди се замисли, а после кимна.

— Няма проблеми. Пиер и Клодет Дювин. Те са френските ми агенти и много ги бива. Можеш да оставиш това на мене, Ед. Ще струва пари, разбира се, но те ще се залепят за семейството като таксови марки и ще са с тях през целия път чак докато преминат през швейцарската граница.

— Сигурно ли е?

Брейди се засмя.

— Скъпи ми Ед!

Хадън кимна, напълно удовлетворен.

 

 

В приятно обзаведения апартамент-мезонет на улица Алфред Брюно, 16-ти район, Париж, Пиер Дювин броеше парите, които му бяха останали в портфейла, а и въобще на този свят.

Тъмнокос, на около тридесет и седем години, Дювин често го вземаха за Ален Делон — звездата на френското кино. Той беше специалист по старинни предмети, бижута и живопис от 18-ти век. Работейки с една прилична комисиона, той държеше в течение Лу Брейди относно възможните разумни кражби.

Както всички знаят, Париж е мъртъв град през август. Той току-що беше започнал да се съживява през тази първа седмица на септември. Дори и сега имаше доста, свободни места за паркиране, а най-добрите ресторанти едва се пробуждаха и се подготвяха за още един печеливш сезон.

Обикновено Пиер и съпругата му прекарваха месец август на френската Ривиера — там, където имаше живот и действие — но Пиер беше претърпял неприятна пътна злополука и току-що излязъл от болницата. Клодет, жена му, която му беше толкова предана, остана в парижкия им апартамент, за да може да го посещава в болницата всеки ден.

Той опипа банкнотите и се намръщи.

Клодет излезе от банята и дойде при него.

— Пари? — попита тя, гледайки банкнотите, които той прекарваше през пръстите си.

Клодет, пет години по-млада от Пиер — дори в десет часа сутринта, току-що излюпила се от леглото — беше приятна гледка. Тя беше висока и стройна, с коса във венецианско червено и смарагдово зелени очи. С дълги крака, с гъвкаво тяло, тя играеше важна роля в машинациите на Дювин. Неведнъж беше съблазнявала някой възрастен богаташ, така че да я покани в дома си и с опитно око отбелязваше има ли нещо, което си струва да бъде откраднато, позволяваше му да я отведе в леглото си, а после, като се върнеше вкъщи, подробно описваше на Пиер предметите, които можеха да се откраднат, ключалките, алармените системи и тъй нататък. Тази информация той предаваше на Лу Брейди, който пък организираше кражбата.

Дювинови имаха щастлив, петгодишен брак и макар, че имаше моменти, когато Пиер беше без настроение, а понякога и лош, Клодет, разпознавайки ясно признаците, го успокояваше и приласкаваше докато си възвърне доброто настроение. Нито веднъж не бяха се карали, благодарение на успокояващото влияние на Клодет.

— Свършват ни парите — мрачно каза Пиер. — След като платя тази отвратителна сметка в болницата, практически нищо няма да ни остане.

Клодет нежно погали лицето му.

— Не се безпокой, съкровище, винаги излиза нещо. Дай ми пет минутки и ще има готово кафе за тебе.

Пиер я потупа отзад и се усмихна.

— Миличката ми, ти си сърцето, ти си ми живота.

Тя изтича към спалнята, докато Пиер започна пак да брои парите си. Имаше малко над десет хиляди франка. Направи гримаса. Между многото му таланти беше и джебчийството, където беше експерт. Откакто работеше с Лу Брейди, беше престанал да бърка по джобовете, но може би — притеснено си мислеше той — ще трябва да започне отново докато богатите се върнеха в Париж. Не му харесваше тази мисъл. Винаги имаше риск, а той беше загубил опитността си.

Докато Клодет внасяше поднос с кафе, телефонът иззвъня.

Те се спогледаха.

— Кой пък сега може да е това? — Пиер се изправи и взе слушалката. — Пиер Дювин — съобщи той.

— Тук е Лу Брейди. — Гласът идваше ясен по презокеанската линия. — Обаждам се от Вашингтон. Имам работа за тебе. Ще се срещнем на бара на хотел „Хилтън“ на летище „Шарл де Гол“ в единадесет и половина довечера. Доведи Клодет. — И линията замря.

— Брейди! — възкликна Пиер, сияещ. — Има работа!

И двамата знаеха, че когато работят за Брейди, парите винаги бяха добри.

— Виждаш ли, съкровище? — извика Клодет, поставяйки подноса на масата. — Казах ти, че нещо ще излезе — и тя се хвърли в прегръдките на Пиер.

Точно в 11.30 часа вечерта, Пиер и Клодет влязоха в претъпкания бар на хотел „Хилтън“. Те се огледаха, но не откриха никой, който да прилича на Лу Брейди. Тогава някой докосна ръката на Пиер. Когато се обърна, той видя до себе си малък, безличен бизнесмен, с брада и мустаци, с нездрав цвят на лицето, а очилата му с формата на полумесец бяха кацнали на върха на носа му.

И Пиер, и Клодет бяха свикнали с многото превъплъщения на Брейди, но за момент се поколебаха — толкова добре беше дегизиран.

— Ще отидем в моята стая — тихо каза Брейди.

Никой нищо не каза докато не стигнаха до третия етаж и Брейди отключи вратата на стаята си. След като бяха вече вътре, Пиер каза:

— Фантастичен си, Лу.

— Да, наистина — Брейди махна с ръка и покани Клодет на единствения фотьойл, махна на Пиер към стола пред писалището, а сам седна на леглото. — Имам важна и спешна задача за вас двамата. Сега слушайте внимателно.

Без да споменава за иконата, Брейди им каза, че трябва да са в постоянен контакт с Том и Карол Лепски, веднага след като те пристигнат на летище „Шарл де Гол“ този петък.

— Ще ходят в Париж, после в Монте Карло и френската Ривиера, а после продължават към Швейцария — им каза той. — Вашата задача е да стоите до тях по-близо, отколкото е бебето до майка си, когато суче. Жената ще носи козметично куфарче. В него, без нито единият от тях да знае, ще има предмет, който трябва да стигне до Швейцария. Той ще е вграден в куфарчето и не очаквам неприятности с митницата, но вашата работа е да се погрижите жената да го пренесе през швейцарската митница.

По изражението на Пиер личеше, че размишлява.

— Какъв е предметът?

— Това няма нужда да знаете, но е ценен.

— Не са наркотици?

— Разбира се, че не! Предмет на изкуството е.

Пиер и Клодет се спогледаха.

— Не изглежда много трудно. А какво значи това за нас?

— Двадесет хиляди швейцарски франка плюс всички разходи — каза Брейди, който беше правил изчисления по време на полета. — Можете да разглеждате тази работа като платена ваканция.

— Нека изясним това — помоли Пиер, който беше предпазлив когато работеше с Брейди. — От нас се иска да следваме тези двамата навсякъде, да отсядаме в същите хотели, да се погрижим жената винаги да си тръгва с козметичното куфарче когато сменят хотела, а когато минат през швейцарската митница, ние получаваме двадесет хиляди швейцарски франка. Така ли?

Брейди поглади изкуствената си брада.

— Малко повече, Пиер. Ще отседнете заедно с тях и в швейцарския им хотел. Ще вземете куфарчето, когато те са извън стаята си и ще ми го донесете в хотел „Идън“ в Цюрих и аз ще се разплатя с вас.

— Кои са тези хора? — попита Клодет.

— Хубав въпрос. Да, трябва да знаете. Мъжът е детектив, първи ранг, работи към полицията в Парадайз сити, Флорида. А тя е неговата съпруга.

Пиер трепна.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че трябва да открадна едно козметично куфарче от съпругата на някакво първокласно ченге?

— Че какво лошо има в това?

— Много лошо. Щом като открият, че куфарчето липсва, ченгето ще пощурее и адът ще се разтвори. Не ми харесва това, Лу.

Брейди се усмихна.

— Спокойно, отпусни се. Той няма да разбере, че е взето.

— Но жена му ще разбере — остро забеляза Клодет.

— Нито единият, нито другият ще разбере. Уредил съм да направят точно копие на куфарчето, което ще ви предам в Швейцария. Това, което трябва да направиш, Пиер, е да влезеш в стаята им докато ги няма; отваряш козметичното куфарче на г-жа Лепски, слагаш цялата й козметика и тоалетни принадлежности в копието и си излизаш с оригиналното куфарче. Нито Лепски, нито жена му ще разберат, че е направена смяна.

Дювин се позамисли над това, после кимна.

— Добра идея. О’кей, нека видим другите подробности. Къде ще отседнат? В Париж и в Монако просто не можеш да намериш стая без резервация. Ако ще отсядаме в техните хотели, трябва да знам в кой хотел да направя резервация.

— Това съм го оправил — Брейди извади от портфейла си сгънат лист хартия. — Ед го изработи. Братовчедът на Кендрик отишъл в „Американ експрес“ в Парадайз сити и казал на момичето, което е обработвало данните за пътуването на семейство Лепски, че иска да изпрати цветя във всеки хотел, кьдето те ще отсядат. Тя му дала копие от маршрута и програмата им. Ще отседнат в „Екселсиор“ в Париж за четири дни, в хотел „Метропол“ в Монако за три дни и в „Монтрьо Палас“ в Монтрьо за три дни. Ще направите подмяната в хотел „Палас“. Ето и датите — и той подаде на Пиер листа хартия.

— Двадесет хиляди швейцарски франка и всички разходи?

— Да.

Клодет въздъхна, примряла от радост.

Пиер разучаваше маршрута. След няколко минути, погледна Брейди усмихнато.

— Имам една идея. Представи си, че случайно сме на летище „Шарл де Гол“ когато Лепски пристигнат. Представи си, че Клодет се заприказва с тях и тогава и аз пристигам. Отседнали сте в „Екселсиор“? Ах, какво съвпадение! И ние там сме отседнали, а после заминаваме за Монако. Колата ми е отвън. Хайде всички заедно да отидем до „Екселсиор“. Познавам американците. Уверявам те, че докато пристигнем до хотела, ще сме вече като стари приятели. Американците искат да бъдат обичани. Тогава ще им предложа да ги разведа из Париж, после ще ги закарам с колата до Монако. По този начин, няма за минута да изпуснем козметичното куфарче от погледа си. Какво ще кажеш?

— Харесва ми, но внимавай с Лепски. Той е ченге.

— Разбира се. А сега какво ще кажеш за някой франк, Лу? — каза Пиер. — Закъсал съм.

Брейди извади портфейла си.

 

 

Докато Густав Холц прибираше документи в едно дипломатическо куфарче, в стаята влезе Херман Радниц.

— Трябва да се срещнеш с Кендрик и да разбереш от него как точно възнамерява да измъкне иконата до Цюрих и кои са съучастниците му. И не приемай никакви глупости от негова страна. Ако не се убедя, че може да пренесе иконата до Цюрих, ще се откажа от цялата работа.

— Да, сър — отговори Холц. — А сега ще тръгвам.

— Чакай! — Радниц запали пура. — Трябва ми някой, който да замести Лу Силк.

За един кратък момент, очите на Холц се стесниха.

Лу Силк някога беше наемният убиец на Радниц — един безжалостен убиец с точно попадение, който премахваше хора, заплашващи да объркат различните сделки на Радниц. Само че, преди няколко месеца, Силк беше убит при операция, в която Радниц не беше замесен.

От дългия си опит Радниц знаеше, че Холц неизменно предлагаше незабавно решение за много от проблемите му, но все пак се изненада когато Холц кимна.

— Разбира се, сър… моят племенник.

— Твоят племенник? Я се изясни.

— Брат ми и съпругата му бяха убити при автомобилна катастрофа. Синът им, Сергас — тогава на три годинки — се отърва. Като единствен негов сродник, аз уредих възпитанието и отглеждането му — тихо каза Холц. — Получи отлично образование. Говори свободно английски, френски, немски и руски. На осемнадесетгодишна възраст, противно на моите желания, стана наемен войник. Загубих контакта си с него за около десет години, но един ден той самият дойде при мен. Беше му писнало в армията и искаше да знае дали мога да направя нещо за него. Той толкова ми напомняше на Лу Силк, че започнах да го финансирам — в случай, че Силк някога ви разочарова или бъде убит, както и стана. Сергас има всички квалификации, които са ви нужни, сър. Гарантирам за него.

— Ти си забележителен човек, Холц — отбеляза Радниц. — Като че ли винаги гледаш напред и предвиждаш изискванията ми. С какво се занимава сега племенникът ти?

— Усъвършенства техническите си умения с оръжието и чака да ви служи.

— Много добре. Щом като гарантираш за него, той може да се счита нает при същите условия, при които бях наел Силк. А сега иди и говори с Кендрик.

След половин час Густав Холц седеше в стаята на Клод Кендрик. А той — шашардисан от ужасяващото появяване на Холц и обезпокоен като чу, че Радниц би могъл в последния момент да оттегли съгласието си — обясняваше на Холц как ще бъде изнесена иконата и тайно внесена в Швейцария. Той също му даваше подробности за Хадън, а после каза:

— Тази козметична чантичка. Ще ми трябва нейна снимка, за да я покажа на г-н Радниц.

— Това не е никакъв проблем. Фотографирах я, за да бъде направено копието — отговори Кендрик и извади цяла поредица от цветни фотографии.

— Уверен съм, че г-н Радниц ще одобри вашия план — каза Холц, като се изправи. — Поздравявам ви.

— Значи мога да очаквам изплащането на сумата в Цюрих? — попита Кендрик малко с притеснение.

— Когато иконата бъде доставена, ще стане и изплащането.

Като се върна в хотел „Белведере“, Холц подробно обясни на Радниц плановете на Кендрик.

Радниц слушаше и отвреме-навреме кимваше одобрително.

— Да. Хитро е измислено — каза той, след като разгледа фотографиите на козметичното куфарче. После лицето му, което приличаше на жаба, стана зло. — Още откакто Кендрик се провали като ми обеща да вземе онези руски пощенски марки, бях си обещал да му дам един урок. Искам да бъде направено копие на това козметично куфарче. А твоят племенник ще ми го донесе във вилата ми в Цюрих.

Винаги нащрек, Холц сега каза:

— С ваше позволение, сър, това няма да е разумно.

Радниц го изгледа ядовито.

— Защо да не е?

— Млад мъж да носи дамско куфарче за козметика — това веднага би събудило подозрение у хората от охраната. Ще трябва да мине през швейцарската митница. Това ще създаде опасни трудности. Познавам един човек в Цюрих, който би могъл да направи куфарчето. Всичко, което трябва да направи е да му изпратя тези фотографии. Уверявам ви, че няма да има проблеми.

Радниц кимна.

— Ти наистина изглежда мислиш за всичко. Много добре. Оставям го на тебе. Очаквам племенникът ти в края на седмицата.

Холц наклони глава, взе фотографиите и излезе.

 

 

Цветнокожото момиче се размърда в съня си, като тихичко простенваше от удоволствие. Лежеше гола на сивкавите чаршафи, и стройното й тяло блестеше изпотено, а дългата й, черна коса беше като копринена завеса над лицето.

Движението й разбуди мъжа, който лежеше до нея и той трепна с бързия рефлекс на рис.

Той огледа малката мръсна стая, после момичето, спящо до него, а след това погледът му се плъзна отсреща към прогнилите щори, които само частично предпазваха от жаркото слънце на Флорида. Очите му обходиха плетената табуретка, легена с олющен емайл върху разнебитената масичка, държаща се на огънатите си бамбукови крака, после погледна памучната си фанела, „Левис“-а и мокасините, хвърлени върху прашната изтривалка когато набързо ги беше смъкнал.

Той се полуобърна и се повдигна на лакът, за да погледне отгоре момичето, а погледът му се плъзна по тялото й. Харесваше му тъмнокожата плът. Беше му писнало от бели жени. Те очакваха толкова много преди да се отдадат, и дори когато поемаше глупавите им закачки и изисквания, често пъти те се отмятаха в последния момент и отклоняваха желанието му. Чернокожите момичета или направо приемаха, или казваха не. А това той оценяваше. Откакто беше дошъл в Маями, бе избягвал разглезените, празноглави бели момичета, и мястото му за лов бе западната част на Маями, където имаше живот и движение.

На двадесет и осем годинии, Сергас Холц беше великолепно сложен мъжки екземпляр, който изпитваше фанатична гордост от това, че поддържаше тялото си в отлична форма. Висок, със сламеноруса коса до раменете, с мускули на боксьор и дълги крайници, а когато го погледнеха отзад, жените се изпълваха с интерес, но интересът се примесваше с предпазливост когато се обърнеше с лице към тях.

Лицето на Сергас Холц плашеше, но и омагьосваше жените. Тясното му лице, късият боксьорски нос, малките ледено-студени сиви очи и чувствената уста бяха предизвикателство за момичетата, които търсеха секс и силни усещания. Дори когато се смееше, очите му оставаха тъжни. Беше човек, който не предразполагаше към приятелство. През всичките години когато служеше като наемен войник, когато убиваше, плячкосваше и изнасилваше заедно с другите в Конго и други части на Африка, никой от другарите му не се привърза към него. И въпреки че беше отличен ученик никой от преподавателите му не бе приятелски настроен, усещайки с безпокойство, че има нещо зло в него.

Сергас предпочиташе да бъде единак Когато не беше на бой в джунглата, той прекарваше часове наред в гимнастическия салон на казармата боксираше се, учеше карате и всички трикове, които казармата можеше да го научи за това как се убива бързо и тихо.

Телевизионните уестърни го очароваха. Стана най-бърз измежду всички войници при изваждане на револвер и стреляше най-точно. Удовлетворен от точната си стрелба, той се обърна към бой с нож. Стана майстор в хвърлянето на нож.

Имаше само един човек, с когото Сергас намираше, че може да говори свободно — чичо му, Густав Холц. Като оставим настрана удоволствието, което изпитваше от това да убива безмилостно и да тича по жени, единствения друг интерес, който Сергас имаше бяха парите. Уморен от войнишкия живот, той се бе върнал от Африка в Париж, където неговият чичо работеше за Херман Радниц. От това, което беше чул за чичо си, Радниц го впечатляваше. Огромното богатство на Радниц, безмилостната му власт и сила, връзките му с глави на различни правителства, оставиха силен отпечатък върху него.

Сергас и чичо му бяха разговаряли дълго за бъдещето му. Сергас беше склонен да се включи в една от групите на Кастро и да отиде в Куба, но Густав го беше посъветвал да има търпение. Беше му казал, че ще го осигури с достатъчно средства, с които да живее. Рано или късно — беше му обещал Густав — той щеше да му намери място в царството на Радниц. Казал му беше за Лу Силк.

— Г-н Радниц има много врагове. Някои от тях са с малко прекалено голяма мощ. Казват на Лу Силк — и врагът умира. Получава по четири хиляди долара на месец като предварителен хонорар, а при успешно освобождаване от някой товар — обща сума от петдесет хиляди долара. Но вече не е млад. Или ще се оттегли или ще го убият — беше му казал Густав. — Ти би могъл да заемеш неговото място. Трябва да чакаме, а междувременно се усъвършенствай — и продължи, като разказа на Сергас какви са уменията и квалификацията па Лу Силк.

— Но защо да чакаме? Кажи ми къде да намеря този човек и ще го премахна — беше казал Сергас.

Но Густав бе поклатил глава.

— Точно сега, все още не си от класата на Силк Ти си много добър, но той е самото сьвършенство. Няма да приема да рискуваш живота си. Освен това, Радниц би останал подозрителен. Потърпи!

И Сергас бе останал в Париж, усъвършенствайки техниката за убиване, преследваше момичетата и четеше биографии на световни лидери. Когато Радниц се премести в Парадайз сити, Сергас се премести в Маями, където нае скромен, едностаен апартамент. В Маями прекарваше часове на плажа, плуваше, тичаше и се поддържаше в добра форма, гонеше момичетата и хвърляше ножове в палмите.

Имаше доверие в чичо си. Рано или късно, той щеше да стане част от царството на Радниц. Щом чичо му казваше така, значи щеше да стане така.

Този следобед бе почувствал нужда от жена. Беше отишъл с Хондата си в западната част на Маями, и то в квартала за цветнокожи. Беше намерил това момиче, което сега спеше до него. Купил й беше една кола, а тя му каза, че нейният човек е в Кий Уест по работа и няма да се върне до вечерта. Бяха се спогледали, и Сергас разбра, че тя ще се навие. Прилепена към него отзад на мотора, тя го бе упътила към тази барака, където живееше.

Веднага след като задоволеше страстта си, Сергас винаги изгубваше интерес към партньорките си в леглото. Сега той се измъкна, нахлузи „Левис“-а, и когато протягаше ръка към фланелката си, чу как една кола спира отвън с изскърцване на спирачките. С бързо движение отиде до една прогнила щора и се взря навън през летвичките.

Пред бараката беше спрял един очукан, прашен Линколн. От него изскочи голям, чернокож мъж, облечен с кремав костюм и с панамена шапка на главата. Грубото му лице, с рядка, мъхеста брадица, лъскаво от пот, беше една яростна, страховита маска. Като буря тръгна по пътеката, когато момичето се събуди. Тя седна в леглото с лице посивяло от ужас. В този момент чернокожият мъж се хвърли с цялата си тежест върху вратата.

Сергас я погледна докато вратата се тресеше под напора на силното рамо. Винтовете от ключалката влетяха в стаята. По устните му пробягна злобна усмивчица. С бързо движение мина покрай стената и застана отляво на вратата. Веднага след това, вратата се отвори с трясък и чернокожият — като ръмжеше, а острието на ножа проблясваше на слънчевите лъчи, струящи през щорите — се втурна вътре.

Момичето на леглото изпищя, прикривайки гърдите си и свивайки се назад от страх.

Движейки се като нападаща кобра, Сергас излезе иззад вратата. С пагубен саблен удар на отворената си ръка той удари по биволския врат чернокожия.

Бараката се разтресе когато чернокожият се свлече като повален от брадва бик.

Момичето отново изпищя.

— Успокой се — каза й Сергас. — Не се стряскай.

— Мъртъв ли е? — момичето пропълзя до края на леглото и надникна да види огромното, неподвижно тяло.

— Не… не е. Просто е приспан. — Сергас облече фланелата си.

— Като се събуди, ще ме убие!

Сергас се наведе да обуе мокасините си.

— Не, няма да те убие. Ще ти уредя това.

— Ще ме пребие! — стенеше момичето.

Сергас поклати глава, дългата му коса се развя като знаме.

— Не, няма.

— Ще ме бие! Ще ме пребие до кръв!

Сергас се наведе над мъжа, който беше в безсъзнание, посегна към една от огромните му ръце и здраво стисна малкият му пръст. С бързо издърпване, той изви назад пръста, чупейки костта. Взе другата му ръка, счупи и другият му малък пръст, и като се усмихна на момичето, каза:

— Сега няма да е в състояние да те докосне, кукличке. Ще му е много мъчно за самия него, но просто в случай, че му се прииска да те изрита — ще оправя и стъпалата му.

Докато момичето гледаше с отворени от ужас очи и цялото й тяло се тресеше, Сергас измъкна обувките на чернокожия мъж и счупи двете малки пръстчета на огромните му, вонящи крака.

— Грижи се за него, кукло. Той ще е доволен да е под твоите грижи. — И като се засмя с тъжната си усмивка, излезе, метна се на Хондата, и със силен рев се отправи обратно към апартамента си в Маями.

Щом влезе в малката занемарена стаичка, видя, че лампичката на телефона свети. Момичето от рецепцията му каза, че има спешно повикване за него и му даде един телефонен номер от Парадайз сити.

Очите му светнаха.

Чичо му!

Набра номера.

— Сергас на телефона — каза, когато чу гласа на чичо си.

— Незабавно ела в хотел „Белведере“ в Парадайз сити — каза чичо му. — Вече си член на екипа на г-н Радниц — и затвори.

Сергас остави телефонната слушалка. Стоя неподвижен дълго време, а после започна бързо да оправя багажа си.

Дългото чакане беше свършило.