Хауърд Лъвкрафт
Сянка отвъд времето (8)

VIII

Колкото и съкрушителен да беше парализиралият ме страх, обсебилата съзнанието ми чужда воля явно се оказа по-силна. Никакви разумни доводи не бяха в състояние да ме накарат да продължа напред след видяното наяве и насън; никакви аргументи не можеха да ме заставят да изследвам същността на неведомите отпечатъци и онези смътни спомени, които се бяха пробудили в съзнанието ми под въздействието на дяволската находка. Ала въпреки всичко това дясната ми ръка не прекратяваше ритмичните си движения, манипулирайки невидимите механизми на въображаемата ключалка. Когато постепенно започнах да идвам на себе си, открих, че тичам по безмълвните призрачни коридори, все тъй устремен към неумолимо притеглящата ме тайнствена цел.

Едва сега в главата ми започваха да възникват въпросите, които всеки друг човек на мое място без съмнение би си задал по-рано. Ще мога ли да проникна в хранилището? Ще успея ли да достигна необходимия рафт от сегашната височина на скромния си ръст? Ще се справи ли човешката ми ръка с хитроумния заключващ механизъм, сътворен в най-дълбока древност? Ами ако ключалката се окаже повредена? Какво ще сторя — или какво ще се осмеля да сторя — с онова, което тъй пламенно жадувах да придобия и от което тъй силно се страхувах? Дали бъдещата ми находка ще се превърне в чудовищно потвърждение на истината, която не се вписва в рамките на нормалните човешки възприятия — в последната точка на цялата тази безумна, фантастична и страшна история, — или в крайна сметка ще послужи като поредното доказателство за собствената ми лудост?

Внезапно прекратих своя бяг и се спрях пред една стена, отрупана с няколко реда стелажи. Отгоре им бяха наредени множество металически камери, всяка снабдена с отделна вратичка, върху която се виждаше йероглифен надпис. Тук почти не се забелязваха следи от разруха — от огромното количество клетки в тази секция само три зееха широко отворени.

Поех си дълбоко дъх. Онова, което ме интересуваше, се намираше на един от най-горните редове и на практика беше недостижимо за човешки ръст. Огледах внимателно стената и след кратък размисъл стигнах до извода, че навярно бих могъл да се изкатеря по нея, използвайки кръглите дръжки на масивните вратички в качеството им на опори. До известна степен задачата ми се улесняваше от отворената вратичка на четвъртия ред отдолу нагоре. Що се отнася до фенерчето, можех да го стискам между зъбите си, както вече неведнъж бях правил при преодоляването на най-трудните препятствия.

Доста по-проблематично се очертаваше спускането, защото щях да имам допълнителен товар. Хрумна ми, че бих могъл да закача една от кукичките на ключалката на контейнера за яката на дрехата си и да го нося като раница. Най-силно ме безпокоеше изправността на механизма, заключващ вратичката на камерата. Почти не се съмнявах, че ще успея да го отворя, въпросът беше самата система да не е блокирала или заяла с времето.

И тъй, пъхнах фенерчето между зъбите си и започнах да се изкачвам, като се вкопчвах в стърчащите сферични дръжки. В интерес на истината, те се оказаха доста ненадеждни опори, за сметка на зейналата вратичка от четвъртия ред, която ми помогна най-много. Възползвайки се първо от открилата се ниша във вътрешността на клетката, а после и от самата люлееща се наляво-надясно вратичка, в края на краищата успях да балансирам върху горния й ръб. Така, бавно и внимателно, съумях да се добера до необходимата ми ключалка.

В началото изтръпналите ми от напрежението пръсти не можаха да се справят с гладката овална ръкохватка, ала постепенно започнаха да се движат в такт със зададения от паметта ми ритъм на движенията. Сложната последователност от натискания и завъртания все по-ясно се открояваше в мозъка ми, който веднага даваше команди на мускулите ми. Слава богу, съществените анатомични различия между човешките ръце и крайниците на огромните конусовидни същества не ми създадоха допълнителни затруднения. Заключващият механизъм поддаваше с лекота и след по-малко от пет минути слухът ми долови онова сухо изщракване, което ми беше толкова добре познато и в същото време ми се стори абсолютно изненадващо. Може би защото рационалната част от съзнанието ми изобщо не бе готова да го възприеме като обективна, неоспорима реалност. В следващия миг масивната вратичка бавно — и почти безшумно, с едва доловимо проскърцване — се завъртя на архаичните си, ала все още перфектно функциониращи шарнири.

Нервната ми възбуда достигна до краен предел, когато зърнах края на отбелязания с йероглифи металически контейнер. Внимателно го издърпах навън, отприщвайки същинска лавина от ситни пясъчни прашинки отгоре си, и застинах със затаен дъх. Всичко беше тихо.

При огледа отблизо се убедих, че външно контейнерът по нищо не се различава от другите, които бях видял из подземния лабиринт. Размерите му бяха петдесет на четирийсет сантиметра при дебелина седем-осем, с релефно изобразени йероглифи на плоския капак.

Понеже можех да използвам само едната си ръка, ми отне малко повече време, докато освободя заключващата система. Когато най-накрая успях да отворя капака, поднесох металическата кутия към тила си и закачих кукичката на причудливата й ключалка за яката на дрехата си, така че да увисне на гърба ми. Сега вече и двете ми ръце бяха свободни и аз започнах да се спускам предпазливо надолу.

Щом краката ми стъпиха на земята, мигом коленичих, освободих контейнера от яката си и го положих на пода. Ръцете ми трепереха и в продължение на няколко секунди не се решавах да го отворя, сякаш се боях от онова, на което щях да се натъкна вътре.

Ако предметът действително се намираше там — и ако всичко не беше просто поредният сън, — откликът от това откритие щеше да проехти далеч отвъд пределите на човешкото въображение. Особено ме плашеше кратковременната ми неспособност да допусна, че това се случва насън, а не наяве. Усещането за реалността на произтичащото бе плашещо и отново ме изпълва със страх всеки път, когато си припомням тази сцена.

В крайна сметка извадих книгата от контейнера и като хипнотизиран се загледах в до болка познатите ми йероглифи на корицата й. Бяха прекрасно запазени и на моменти ми се струваше, че съвсем малко ми остава да разбера смисъла на написаното. А може би навремето — докато бях в плен на необичайната си амнезия — ги бях разчитал без затруднения, познавайки перфектно загадъчния им език?

Времето течеше, а аз още се колебаех. Нямам никаква представа колко минути отминаха, преди най-сетне да се осмеля да повдигна металната корица на ръкописа. Изведнъж си спомних за фенерчето, което продължаваше да стои между зъбите ми, ето защо побързах да го сложа върху прашния под и да го изключа, за да не изхабя батериите му. Едва когато се озовах в пълен мрак, насъбрах необходимата смелост и отгърнах тънката обложка, след което бавно вдигнах фенерчето, насочих го към страницата и натиснах копчето.

Един-единствен поглед ми бе достатъчен. Изведнъж ми причерня пред очите и аз рухнах на земята, като използвах последните остатъци от здравия си разум, за да изключа фенерчето и да стисна здраво зъби, за да не закрещя като обезумял. Онова, от което се бях опасявал, все пак се беше случило. Бях зърнал в книгата точно това, което бях очаквал да видя и от което се страхувах до смърт. Лежах, проснат насред подземната галерия, обгърнат от хилядолетен мрак и притисках ледените си длани към пламтящото си лице. Или все още сънувах и халюцинирах, или времето и пространството бяха решили да издевателстват над мен, помрачавайки разсъдъка ми.

Не, това не можеше да не е сън — здравият ми разум просто отказваше да допусне обратното, — но за да се убедя окончателно в истината, трябваше да преживея отново целия ужас и да отнеса находката горе на повърхността. Тогава, в присъствието на сина ми и останалите членове на експедицията, всичко щеше да си дойде на мястото. Виеше ми се свят — ако можеше да се говори за световъртеж в непрогледната тъма, където и най-зорките очи не бяха в състояние да откроят каквото и да било сред чернотата. Фантастични мисли и картини стремително препускаха из трескавото ми съзнание, изпълвайки ме с безграничен, парализиращ възприятията ми ужас, и аз вече дори не се опитвах да открия границата между реалните факти и отгласите от безумните съновидения.

Замислих се за странните следи върху прашната земя и потръпнах, изплашен от звука на собственото си дишане. Отново включих фенерчето за няколко секунди и се загледах в първата страница от манускрипта с такова чувство, с каквото навярно се взира обреченото животинче в студените очи на отровната змия. Сетне, за пореден път в прелъстителната прегръдка на непроницаемия мрак, внимателно положих книгата в контейнера и застопорих сложния заключващ механизъм. Определено трябваше да я изнеса на повърхността, в света на хората — естествено, ако този свят действително съществуваше, в което за момента не бях съвсем сигурен.

Не мога да кажа колко време мина, преди да се изправя на краката си и да поема по обратния път. През цялото време, което бях прекарал под земята, нито веднъж не бях погледнал часовника си — красноречиво свидетелство за това, колко отчужден и изолиран се чувствах от целия останал свят.

С фенерче в едната си ръка и металически контейнер, стиснат под мишницата на другата, аз бързах из сумрачните коридори, прорязали тази архаична гробница. Когато пристъпих в просторната цилиндрична зала в основата на сляпата базалтова кула, крадешком и със затаен дъх преминах покрай зейналата черна шахта, откъдето продължаваха да се издигат студени въздушни потоци. Докато крачех из плетеницата от наклонени галерии, се почувствах малко по-уверено, но така и не можах да се отърся от сянката на мрачните предчувствия и смътния страх, които сега бяха доста по-натрапчиви и ясно изразени, отколкото по време на спускането ми.

С нарастващ ужас си мислех за втория разтворен люк, покрай който ми предстоеше да премина. Самата мисъл за съществата, от които тъй силно се боеше Великата раса — и които явно продължаваха да обитават своя зловещ подземен свят, — ми беше кошмарна и ненавистна. Не можех да прогоня от съзнанието си спомена за онези скверни следи в прахта и за онова, което се споменаваше за полиповидните твари в сънищата ми, както и за свързаните с тях свирепи урагани и плашещи свистящи звуци. Присетих се и за архаичните легенди, които туземците преразказваха — за първобитните митове и предания, в които всички страхове неизменно бяха съсредоточени около тайнствените руини и духащите от недрата им зли ветрове…

По характерния символ на стената разпознах нивото, по което трябваше да продължа, и не след дълго минах покрай лежащия на пода манускрипт, оставен там лично от мен. Без колебания свърнах в най-близкия сводест проход, отвъд който ме очакваше най-трудният участък от пътя. Всевъзможните препятствия и прегради, които го осейваха, започваха почти веднага след напускането на очертанията на централното хранилище. Тежестта на металическия контейнер си казваше думата и аз забелязах, че ставаше все по-невъзможно да се придвижвам без излишен шум, докато преодолявам купчините от камъни и пясък.

Скоро пак се озовах пред издигащата се почти до тавана грамада, по която предишния път се бях прокрадвал пълзешком. Щом и тогава не бях успял да се промъкна безшумно през тясната пролука, как ли щях да се справя сега? След като бях зърнал с очите си странните дири на кошмарните твари, просто не можех да подценявам опасността, която криеха в себе си силните звуци. Обемистият контейнер също не улесняваше задачата ми.

Все пак успях благополучно да се изкатеря по планината от отломки, след което — с фенерче между зъбите — се заех да се провирам между каменистия й хребет и назъбените краища на масивните сталактити. Тук за първи път, откакто бродех из хилядолетните катакомби, късметът най-неочаквано ми изневери — когато най-опасният участък вече беше зад гърба ми, безценният ми товар изведнъж се изплъзна от ръцете ми и се понесе надолу по склона с трясък и дрънчене. Хвърлих се подире му и в последния момент успях да го сграбча, ала в същата секунда нестабилните отломки под краката ми се разклатиха, свличайки се в същинска каменна лавина, съпроводена от оглушителен грохот.

Когато ехото от громолящите камъни най-накрая заглъхна, до слуха ми достигна — или поне така ми се стори — някакъв друг, едва доловим звук, който сякаш идваше от лабиринта от тунели нейде зад гърба ми. Наподобяваше нещо като тънко вибриращо свистене и светотатствените му, противоестествени модулации не приличаха на нито един от звуците, които бях чувал някога на Земята.

Какъвто и да беше този звук, той символизираше моята гибел. Обезумял от ужас, аз се впуснах в трескав бяг по коридора, като ту прескачах изпречилите се на пътя ми препятствия, ту се препъвах в тях и залитах, ала нито веднъж не изпуснах фенерчето и контейнера с древния ръкопис. В тези напрегнати минути в съзнанието ми пламтеше само една мисъл — колкото се може по-бързо да се измъкна от тези кошмарни подземия и да се озова на земната повърхност, сред обляната от лунното сияние пустинна равнина.

Не си спомням как съм се добрал до грамадата от каменни блокове, над която вместо свод зееше пусто черно пространство, и как съм започнал да се катеря по неравния й склон. От дивия хаос в паметта ми е оцелял само един епизод — как губя равновесие, търкалям се по ръбестите късове и за пореден път се надигам сред облаци от прах, за да продължа нататък.

Зная със сигурност, че когато достигнах очертанията на омерзителната базалтова кула, фенерчето и контейнерът все още бяха в ръцете ми. Грохотът от свлеклите се при последното ми падане камъни вече утихваше и в настъпилата тишина — този път съвсем ясно и отчетливо — отново дочух онези нечестиви вибриращи звуци. Но ако преди източникът им се намираше някъде зад гърба ми, из вече пребродените от мен катакомби, то сега тънкото свистене се носеше нейде от стелещия се отпред мрак.

Мисля, че именно тогава — за първи път през всичките тези часове, прекарани в тайнствените подземни глъбини — от гърдите ми се изтръгна пронизителен вик. Смътно си спомням черните стени на сляпата праисторическа кула и бездънната яма в центъра й, от чиято сърцевина ехтеше зловещото свистене. Внезапно от дяволската шахта задуха мощен вятър — при това не просто хладен въздушен поток, а свиреп, неистов и жесток вихър, който сякаш съвсем целенасочено извираше от неведомата преизподня.

Имам откъслечни спомени за шеметния си бяг из дългите проходи, преодолявайки най-различни препятствия по пътя си, а в базалтовата кула зад гърба ми поривите на вятъра ставаха все по-силни. Въпреки че мощните въздушни струи теоретично би трябвало да ме тласкат напред, те всъщност не ми помагаха, а възпрепятстваха движението ми. Ураганният вихър се увиваше като змия около мен, сякаш беше невидима примка или ласо, плътно обвивайки ръцете и краката ми и сковавайки всяка моя крачка. Без да се притеснявам повече за шума, който вдигах, аз тичах стремглаво из осеяните с отломки тунели, падайки и ставайки, и не след дълго се озовах пред наклонената рампа, която трябваше да ме отведе до горните нива.

Помня как лъчът на фенерчето ми пробяга по смазаните под тежестта на каменните блокове машини и как в следващия миг потреперих и едва не изкрещях от ужас при вида на продънената част от настилката, водеща към една от зловещите шахти две нива по-надолу. Обаче вместо да извикам, започнах сам да се убеждавам гласно, че всичко това е сън и че в момента се намирам на сигурно място в лагера или в дома си в Аркхам. До известна степен окуражен и ободрен от звука на собствения си глас, аз се впуснах с нови сили в изкачването към повърхността.

Разбира се, нямаше как да забравя, че ми предстои да премина през участъка, където сгромолясалият се свод беше пробил пода на галерията, ала бях така погълнат от страховете и терзанията си, че в бързината за малко да полетя в адската бездна. По време на спускането си я бях преодолял без особени усилия, но сега трябваше да скачам от по-ниския към по-високия ръб; отгоре на всичко бях смъртно изтощен и натоварен с металическия контейнер, а междувременно вятърът все повече затягаше демоничния си клуп около мен. Мислите ми се стрелнаха към неведомите твари, дебнещи на дъното на кошмарната пропаст, и аз замръзнах като статуя пред зейналия кладенец.

Съдейки по немощния лъч на фенерчето ми, батериите му вече бяха сериозно изхабени, а аз не разполагах с резервен комплект. Хладните пориви на вятъра и пронизителните вибриращи звуци, ехтящи зад гърба ми, бяха като милосърден опиат, притъпяващ парализиралия ме страх пред дяволската пропаст. Изведнъж обаче почувствах, че страховитите признаци за присъствието на чудовищните полиповидни твари не се ограничават само до пространството зад мен; вледеняващият вихър и зловещото свистене извираха както от срещуположния край на бездната, така и от нейните незнайни дълбини.

Това вече беше истински кошмар. Здравият разум изгуби властта си над мен и, движен само от инстинкта за самосъхранение, аз направих решителната крачка и се хвърлих напред в отчаян скок. В същия миг всичко се завъртя в шеметна вихрушка и сякаш бях погълнат от адския водовъртеж на отвратителните звуци и абсолютната, вездесъща, физически осезаема тъмнина.

С това приключват спомените ми като такива. Всичките ми по-нататъшни впечатления би следвало да се възприемат като налудничави фантасмагории или безумни халюцинации, които нямат нищо общо с действителността. Сънища, видения и спомени се преплитаха по невъобразим начин в пулсиращото кълбо на разпокъсаното ми съзнание. Струваше ми се, че безкрайно дълго падам в някаква черна, лепкава, главозамайваща бездна; дочувах звуци, които не биха могли да принадлежат на нито една форма на живот, населявала някога Земята. В мен се бяха пробудили някакви древни, рудиментарни сетива, благодарение на които можех да възприема бездънните глъбини и пропасти, обитавани от реещи се кошмарни твари, в чиито скверни градове и лишени от прозорци базалтови кули никога не проникваше светлина.

Тайните на младата планета и неузнаваемото й минало избухваха като светкавици в съзнанието ми — без участието на слуха и зрението, каквито ги познаваме от присъщите за човека възприятия — и аз узнавах неща, пред които и най-шокиращите от предишните ми сънища бледнееха. В същото време постоянно усещах как ледените струи на влажния вихър бясно ме въртят и се впиват в мен, подобно на гигантски пръсти, а онова зловещо, пронизително свистене се извисява над редуващите се периоди на оглушителна какофония и мъртвешко безмълвие в урагана от вселенска чернота.

Сетне дойде ред на виденията на титаничния град от съновиденията ми — обаче не разрушен и порутен, а такъв, какъвто го бях съзирал почти всяка нощ. Отново се намирах в нечовешкото си конусовидно тяло и се движех из обширните коридори заедно с други представители на Великата раса и похитени съзнания, заключени в масивните месести туловища.

По-нататък върху тези картини започнаха да се наслагват други — не визуални, ала не по-малко отчетливи усещания: жестока борба, стремеж да се освободя от неумолимата хватка на незримите пипала на вятъра, главоломно падане през наситения, лепкав въздух, безумен полет из непроницаемия мрак, паническо бягство сред рушащите се, сгромолясващи се стени на безкрайния подземен лабиринт…

По някое време някъде над мен проблясна далечен намек за светлинка — някакво едва доловимо, синкаво сияние високо над главата ми, — а след това ме връхлетя сънят, в който аз, преследван от хищните пориви на вятъра, отчаяно пълзях по стръмния каменист склон, устремен към ехидно усмихващия ми се лунен диск. Бледите му призрачни лъчи едва се процеждаха през тесните пролуки, зейнали сред исполинската грамада от отломки, които една подир друга рухваха в бездънната паст на земните недра, а на тяхно място към небето се завихряха гигантски стълбове от прах.

Първите проблясъци на лунното сияние възвестиха началото на завръщането ми в реалния свят. Съзнанието ми постепенно се проясняваше — лежах, проснат по очи насред австралийската пустиня, а над главата ми ревеше и беснееше ураган с такава опустошителна сила, че в началото дори се усъмних в неговата реалност. Дрехите ми се бяха превърнали в изпокъсани дрипи, а тялото ми беше покрито с безброй рани, синини и охлузвания. Мина още малко време, докато дойда на себе си, но и след това не можех да прокарам ясна граница между случващото се насън и наяве. Помнех колосалното стълпотворение от каменни блокове, разтворилата се пред мен бездна, дългото блуждаене под черните сводове на мъртвия град, невероятните открития, избухнали в съзнанието ми от далечното минало, както и ужасяващия кошмар накрая… ала каква част от всичко това беше истина? Все още нямах окончателен отговор.

Фенерчето ми бе изчезнало, заедно с металическия контейнер с древната книга, който бях намерил в подземното хранилище на Великата раса. Но съществуваха ли те в действителност — ръкописът, хранилището и бездната? Вдигнах глава и се огледах наоколо, ала не забелязах нищо, освен монотонната вълнообразна повърхност на необятната пустиня.

Демоничният вятър вече стихна напълно и подпухналата, леко аленееща луна бавно запълзя към западния хоризонт. Изправих се бавно на крака — всички мускули ме боляха — и закрачих на югозапад, в посока към лагера. Какво всъщност се бе случило? Може би просто бях заспал върху пясъка и се бях озовал в центъра на пустинна буря, запратила ме — както съм бил в безпомощно състояние — на километри разстояние, сред погребаните древни развалини? Ами ако не беше така? Как щях да живея оттук нататък?

Под напора на тези наново обладали ме съмнения цялата ми предишна вяра в митологичния произход на странните ми сънища започна да се разпада като къщичка от карти. Ако кошмарната бездна действително съществуваше, значи и Великата раса не бе измислица и нейните представители наистина можеха да преодоляват преградите на пространството и времето, вселявайки се в телата на бъдещите обитатели на нашата планета. Нима съновиденията ми не бяха отражение на първобитните митове, сведения за които бях събирал по време на амнезията си, а съвсем закономерно в психологически план последствие от вледеняващите и умопомрачителни — но съвсем истински — спомени?

В такъв случай излизаше, че в периода на необичайната ми амнезия и моето собствено тяло бе служило като пристан за нечие чуждо, чудовищно съзнание, проникнало в нашия свят от невъобразимата епоха на палеогена, отдалечена на сто и петдесет милиона години от нас… А аз бях прекарал немалко време в неговия отвратителен облик, бродейки из безкрайните коридори и улици на доисторическите градове и общувайки със стотици други пленници, които също като мен бяха запратени тук от най-различни точки на времето и пространството, за да изучават тайните на Вселената и да съставят описание на своята цивилизация за гигантските архиви на Великата раса.

Ако това беше вярно, следователно и онези другите — още по-древните и зловещи твари, способни да предизвикват съкрушителни урагани и всяващи неописуем ужас в конусовидните създания — все още се спотайват из бездънните глъбини на вечния мрак, докато на повърхността на Земята се появяват и изчезват разумни раси, повечето от които дори не подозират за страшната заплаха, стаена в недрата на планетата…

Не мога, не искам и отказвам да вярвам в това. Ако онази бездна и онова вътре в нея са били истина, значи няма никаква надежда; нито за мен, нито за нашата цивилизация. Това би означавало, че над всички нас — над целия ни свят, над миналото и бъдещето на човечеството — е надвиснала чудовищна и неумолима Сянка отвъд времето. Сянка, която е овладяла най-дълбоките тайни на Вселената и е превърнала всички други раси в заложници на неутолимата си жажда за познание.

За щастие, не разполагам с никакви веществени доказателства, които да потвърдят тези безумни хипотези. От единствения безспорен артефакт — металическият контейнер с древната книга — няма и следа. По никакъв начин не може да се докаже, че действително съм успял да проникна в призрачния подземен град и — ако във вселенските закони има и капчица справедливост — никой никога не ще го открие. Нищо чудно всичко, за което си въобразявам, че се е случило през тази съдбовна нощ, да е било просто поредният провокиран от архаичните митове и легенди кошмар.

Въпреки всичко съм длъжен да разкажа цялата история за онова, което видях — или си мисля, че видях, — пред своя син. Нека той, като сериозен учен психолог, да отдели действителността от болезнените изблици на въображението и да прецени дали си струва да направи тази моя изповед достояние на по-широк кръг от читатели.

Вече неведнъж изтъкнах, че истината — колкото и ужасяваща да е тя — изцяло зависи от това, доколко реално е било направеното от мен откритие. Дали онова, което зърнах сред гигантските развалини, е било халюцинация или действителност. Както читателите навярно се досещат, изключително тежко ми е да засягам тази тема. Естествено, всичко се свежда до металическия контейнер с книгата, който издърпах от камерата в стената на подземното хранилище.

Едва ли нечия друга ръка бе докосвала старинния манускрипт през всичките тези милиони години, делящи ни от неговото създаване. Или поне от появата на първите хора на Земята. Ала въпреки това, когато лъчът на фенерчето ми се плъзна по гладката, изработена от неизвестен материал първа страница от книгата, аз видях, че странно оцветените, нанесени с непознато за мен мастило писмени знаци нямат нищо общо с безименните криволинейни йероглифи, изпъстрящи стените на огромните градове от сънищата ми за далечното минало на Земята. Наместо това зърнах добре познатите ми букви от латинската азбука, подредени в най-обикновени английски думи, словосъчетания и изречения, старателно изписани — без никакво съмнение — с моя собствен почерк.