Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Х. Ф. Лъвкрафт

Заглавие: Планините на безумието

Преводач: Адриан Лазаровски

Година на превод: 2013

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: сборник

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Вихра Манова

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Александра Худякова

ISBN: 978-619-164-051-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/787

История

  1. — Добавяне

I

След като в продължение на цели двайсет и две години — двайсет и две години на непрекъснати кошмари и ужасяващи преживявания — разумът ми намираше спасение само в отчаяната вяра в митичния произход на терзаещите го видения, вече нямам моралното право да гарантирам за истинността на това, което открих в нощта на седемнайсети срещу осемнайсети юли 1935 година в Западна Австралия. Разбира се, все още лелея плахата надежда въпросното откритие да е било изцяло — или поне донякъде — плод на халюцинация, макар че страховитата реалност на всичко онова, което ме сполетя, неумолимо подкопава устоите на всяко мое усилие да потърся упование в подобно обяснение.

Ако описаните от мен събития действително са се случили, то в такъв случай човечеството трябва да се примири със съществуването на Космоса и да осъзнае истинското си място в клокочещия водовъртеж на времето, с всички произтичащи от това последствия. Без съмнение ефектът върху цивилизацията ни би имал пагубен, парализиращ характер, ала дори това ще бледнее пред атмосферата на постоянна, неведома заплаха, в която ще заживеем — заплаха, която даже и да не стовари проклятието си върху целия човешки род, би могла да окаже чудовищно, непредсказуемо въздействие върху най-дръзките и любознателни негови представители. Именно поради тази причина бих искал да предупредя всички изследователи и учени и да пресека в зародиш евентуалните им намерения да разбулят тайните на древните развалини, на които се натъкна възглавяваната от мен експедиция.

Като се има предвид, че по времето на описваните от мен събития се намирах в добро психическо и умствено здраве, смея да твърдя, че връхлетелите ме изпитания нямаха аналог в човешката история и едва ли други хора на Земята са се сблъсквали някога с нещо подобно. Всичко, което се бях опитвал да развенчая като легенда и измислица, получи — колкото и да не ми се искаше — точно обратното: чудовищно потвърждение. И колкото и да е странно, дори съм благодарен на съдбата, задето понастоящем не съществуват никакви доказателства за моето откритие, понеже обзелата ме тогава паника стана причина да изгубя онази съдбовна находка, която — ако беше извадена на земната повърхност — без съмнение би послужила като окончателно и неопровержимо доказателство за правотата ми.

Бях съвсем сам, когато направих разтърсващото си откритие, и до този момент не съм разказвал на никого за него. Естествено, нямах право да забраня на другите изследователи да продължат започнатите от мен разкопки, ала по волята на провидението — и благодарение на свирепата буря и движещите се пясъци — усилията им така и не се увенчаха с успех. Сега обаче се чувствам длъжен да направя пределно ясно и конкретно изявление; не толкова заради желанието си да съхраня собственото си душевно равновесие, колкото в името на безопасността — да предупредя и да предпазя всички онези, които не само ще приемат на доверие думите ми, но и ще се отнесат достатъчно сериозно към съдържанието на тези страници.

Пиша своя разказ — чието начало навярно ще се стори познато на хората, следящи публикациите в пресата (и най-вече статиите в научните периодични издания) — в каютата на кораба, с който пътувам към родните брегове. Когато го завърша, ще връча ръкописа на своя син Уингейт Пийзли, професор в университета „Мискатоник“ — единственият член на семейството ми, който не ме изостави и съхрани любовта си към мен след странния пристъп на амнезия, връхлетял ме преди години. Той е и човекът, който е най-добре запознат с описваните от мен събития. Във всеки случай очаквам синът ми да прояви най-малко скептицизъм по отношение на изложените от мен факти, довели до случилото се в онази съдбовна нощ.

Реших да не му споделям нищо, преди да се кача на парахода, защото смятам, че би било най-добре да се запознае с истината именно от записките ми. Последователното и подробно изложение на хартия ще създаде по-пълна и убедителна картина на случилото се, отколкото би могъл да го направи устният ми разказ, който най-вероятно би прозвучал объркано, несвързано и прекалено емоционално. А и така Уингейт винаги би могъл да препрочете и обмисли наново пасажите, направили му най-голямо впечатление.

Оттук нататък съдбата на ръкописа ми е изцяло в неговите ръце — той е свободен да се разпореди с него, както намери за добре, включително и да го публикува там, където прецени, допълвайки и обогатявайки текста ми със собствените си коментари. Що се отнася до онези потенциални читатели на записките ми, които не са запознати с обстоятелствата, предшествали откритието ми, специално за тях прилагам достатъчно пространна въвеждаща част.

Наричам се Натаниъл Уингейт Пийзли; името ми навярно ще прозвучи познато на хората, които все още си спомнят сензационните публикации в пресата, вдигнали голям шум преди двайсетина години, както и по-скорошните статии в специализираните издания по психология. По това време едва ли не всички вестници бяха изпъстрени с материали за необичайната форма на амнезия, в която бях изпаднал между 1908 и 1913 година; за избуяването на всевъзможните слухове доста спомагаха и преданията и легендите, свързани с магия, вещерство и най-различни зловещи прояви на безумие, открай време битуващи в околностите на старинното градче в щата Масачузетс, което беше — и си остава — основното ми местожителство. Веднага бързам да изтъкна, че нито в моята наследственост, нито в ранните години от живота ми може да се открие някакво наличие на отклонения по отношение на умственото ми развитие или каквито и да било психически проблеми. Това обстоятелство е от изключително значение, понеже — както ще стане ясно и по-нататък — в основата на необикновените явления, които хвърлиха зловещата си сянка върху мен, се корени причина от външен характер.

Навярно оцелелият през мрачните столетия тайнствен дух на забуления в древни тайни Аркхам с неговите стари къщи, обитавани от призраци, се е оказал прекалено уязвим за проникването на подобни сенки… макар че, ако трябва да бъда пределно откровен, това обяснение не ми се струва твърде вероятно, особено на фона на събитията, с чието проучване се заех впоследствие. Използвам случая отново да наблегна, че и предците ми, и моите младежки години не са се отличавали с нищо по-различно от обичайното за повечето жители на градчето, в което съм израснал. Чудовищната промяна, която се прокрадна по неведом начин в живота ми, ме сполетя някъде отвън; уви, все още ми е трудно да я обрисувам с думи и да определя как точно започна всичко.

Родителите ми се казват Джонатан и Хана Уингейт Пийзли — и двамата са кореняци и произлизат от старинни хавърхилски родове. Аз самият също съм роден и отраснал в Хавърхил — детството ми премина в старинната къща на Бордмън Стрийт, недалеч от Голдън Хил — и не бях стъпвал в Аркхам до 1895 година, когато започнах работа като асистент в катедрата по политическа икономия[1] в университета „Мискатоник“.

От този момент нататък, в продължение на тринайсет години животът ми си течеше съвсем безметежно и даже може да се каже щастливо. През 1896 се ожених за Алис Кийзър, също родом от Хавърхил; трите ни деца — Робърт, Уингейт и Хана — се появиха на бял свят съответно през 1898, 1900 и 1903 година. През 1898 станах доцент, а четири години по-късно се сдобих и с професорска титла. През цялото това време не съм проявявал и най-незначителен интерес нито към окултизма, нито към проблемите на психопатологията.

Ала ето че един ден — никога няма да забравя датата: беше четвъртък, четиринайсети май 1908 година — изпаднах в състояние на изключително необичайна амнезия. Всичко се случи внезапно, като гръм от ясно небе, макар и по-късно да си дадох сметка, че неясните видения, споходили ме няколко часа преди същинския пристъп — чиято съвършено хаотична и необяснима природа доста ме беше изплашила — най-вероятно са били нещо като предварителни симптоми и своеобразен предвестник на заболяването. Имах чувството, че главата ми ще се разцепи от изгарящата болка, и бях пронизан от странно усещане (за първи път се сблъсквах с подобно) — сякаш някой се опитваше да проникне в съзнанието ми и да завладее най-съкровените ми мисли.

Самият припадък започна точно в десет и двайсет сутринта, когато изнасях лекция по политическа икономия — темата беше „История и съвременни тенденции в развитието на икономическите теории“ — пред първокурсниците и неколцина второкурсници. Изведнъж пред очите ми се появиха някакви ярки, необясними образи, и ми се стори, че се намирам не в добре познатата университетска аудитория, а в някакво коренно различно, дори бих казал, гротескно помещение. Против волята ми мислите и речта ми изгубиха всяка връзка с учебния час, ето защо студентите ми веднага разбраха, че се случва нещо недобро. В следващия момент ми причерня пред очите и аз изпаднах в несвяст, рухвайки върху катедрата. Така и не могли да ме пробудят от ступора, в който бях изпаднал. Върнах се в нормалното си състояние едва след пет години, четири месеца и тринайсет дни.

По-късно ми разказаха какво се е случило с мен. Не съм показвал признаци на живот в продължение на шестнайсет часа и половина, въпреки всички усилия на лекарите и обстоятелството, че незабавно са ме откарали в дома ми на Крейн Стрийт 27. В три часа сутринта на петнайсети май най-накрая съм отворил очи и отново съм бил в състояние да говоря, ала съвсем скоро лекарите и членовете на семейството ми изпаднали в сериозно безпокойство заради лексиката и начина ми на изразяване. Било съвършено ясно, че не помня нито миналото си, нито кой съм всъщност, макар в началото да съм се опитвал всячески да скрия от околните дупките в паметта си. Погледът ми обаче издавал, че изобщо не разпознавам близките си, а движенията на лицевите ми мускули силно се различавали от обичайната ми мимика.

Речта ми била скована и затруднена, все едно говори чужденец. Изпитвал съм явни затруднения с контрола на речевите си органи и в дикцията ми се появили странни, даже може да се каже изкуствени интонации, сякаш съвсем наскоро съм овладял английския и никога не съм общувал с истински американци. Произношението ми било по варварски грубо и непохватно, а речниковият ми запас включвал както отдавна забравени архаизми, така и множество нелепи и неразбираеми словосъчетания.

Сред тези изрази имаше и един, който впоследствие — цели двайсет години по-късно — изплува в паметта на най-младия от лекарите ми при обстоятелства, които му направили голямо впечатление. По това време въпросната фраза вече бе добила голяма популярност в Англия и Съединените щати. Въпреки необичайния му — и абсолютно новаторски — характер, той дословно възпроизвеждал онези загадъчни думи, произнесени от мен пред въпросния доктор през пролетта на 1908 година.

Болестта ми не се отразила върху физическото ми състояние, въпреки че ми трябвало доста време, докато се науча отново да владея всички части на тялото си и да изпълнявам дори най-простите и тривиални действия. Поради тази и още редица други причини, свързани със загубата на памет, още дълго време съм бил подложен на строго медицинско наблюдение.

Когато най-накрая съм осъзнал, че всичките ми усилия да скрия от околните празнотите в съзнанието си са се оказали напразни, открито съм признал този факт и съм започнал с неистова жажда наново да събирам всевъзможна информация. Скоро у лекарите възникнало впечатлението, че след като съм се примирил с амнезията, приемайки я като нещо напълно нормално и естествено, изведнъж съм престанал да се интересувам от миналото си и от собствената си личност. Наместо това съм съсредоточил основните си усилия към изучаването на конкретни въпроси от историята, естествените науки, изкуствата, езикознанието и фолклора. И, колкото и озадачаващо да звучи, някои от тези сведения били наистина фундаментални, докато други били от елементарно естество и били известни едва ли не на всяко хлапе. Но не и на мен.

От друга страна, и медицинските лица, и близките ми забелязали, че притежавам обширни познания в сфери, напълно неизвестни на съвременната наука — познания, които не само че не съм се стремял да демонстрирам, но и по възможност съм се опитвал да прикрия. Така веднъж съм проявил непредпазливостта да се позова в един разговор на исторически факти, отнасящи се към архаични времена далеч отвъд пределите на традиционната история, и веднага щом съм зърнал смаяните лица на събеседниците си, съм побързал да представя казаното като шега. Освен това съм имал и странната привичка да говоря за бъдещи събития по такъв начин, все едно са се случили, с което на два-три пъти сериозно съм стреснал околните.

Постепенно подобните необичайни прояви започнали да се случват все по-рядко, а впоследствие и съвсем изчезнали, макар че някои наблюдатели били склонни да ги припишат не толкова на загубата на тези „свръхестествени“ знания, колкото на взетите от мен предохранителни мерки. Същевременно съм започнал да попивам с голям интерес особеностите на езика, обичаите и бъдещия развой на заобикалящата ме цивилизация, поради което съм изглеждал като любознателен пътешественик, пристигнал тук от далечни, екзотични краища.

След като ми дали съответното разрешение, съм започнал да прекарвам по цели дни в библиотеката на университета, а не след дълго съм предприел своеобразен лекционен тур из избрани американски и европейски университети, по време на който съм изнасял беседи, предизвикали истинска сензация в научните кръгове на много страни.

По този начин уникалното ми заболяване ми донесло голяма известност сред най-големите светила в психологията — известност, от която съм се възползвал за разширяването на контактите си в научните среди. Неведнъж съм влизал и в ролята на „експонат“ по време на специализирани научни конференции като живо потвърждение на феномена на така наречената вторична индивидуалност, или повторно формирана личност. При това често съм поставял лекторите в задънена улица с ексцентричните си изявления, а някои мои изказвания буквално ги карали да подозират, че съм манипулативен и ловък симулант.

Извънредно рядко се случвало да срещна истинско дружелюбно отношение от страна на другите хора. Имало нещо в изражението ми, речта и поведението ми, което отблъсквало другите и пораждало у тях чувство на антипатия, като че ли съзирали в мен същество, безкрайно отдалечено от всичко онова, което намирали за здраво и естествено. Ето защо не след дълго идеята за тъмната, плашеща бездна, зейнала в самата същност на съзнанието ми — тази неведома мрачна бездна, отговорна за непреодолимата ми отчужденост от техния свят — съвсем закономерно се превърнала в устойчиво, широко разпространено и почти единодушно мнение.

Дори собственото ми семейство не било изключение от това правило. Още от мига, в който съм се свестил от необяснимия си припадък, съпругата ми започнала да ме възприема с явен страх, неприязън и даже отвращение, изтъквайки, че вижда в мен някакво чуждо и абсолютно неизвестно същество, вселило се в тялото на съпруга й. През 1910 година тя най-накрая получила официален развод, ала дори и по-късно, след като се върнах в нормалното си състояние през 1913, категорично отказа да се среща с мен. По същия начин се отнасяли към мен и най-големият ми син и дъщеря ми, която по това време била съвсем малко момиченце; оттогава не съм се виждал с никого от тях.

Единствено вторият ми син Уингейт намерил в себе си сили да преодолее омерзението и антипатията, провокирани от внезапното ми преображение. Впоследствие той ми сподели, че съм се превърнал в съвсем друг, коренно различен човек, обаче въпреки крехката си възраст — все пак тогава бил само на осем — нито за миг през тези мъчителни години не изгубил надеждата, че някой ден истинското ми „аз“ ще се върне в телесната си обвивка. И когато това действително се случи, веднага ме намери, заяви, че иска да живее при мен, и съвсем законно премина под мое попечителство. През последвалите години той неизменно ми оказваше неоценима помощ в изследователската ми работа и сега, на трийсет и петгодишна възраст, е професор в университета „Мискатоник“.

Честно казано, докато съм бил в плен на странната амнезия, изобщо не съм се изненадвал и почти не съм обръщал внимание на страха и отвращението, които съм предизвиквал у другите хора с присъствието си; може би защото съзнанието, гласът и изражението на онова същество, пробудило се на петнайсети май 1908 година, не са имали нищо общо с Натаниъл Уингейт Пийзли.

Не възнамерявам да описвам подробно живота си от 1908 до 1913 година — онези читатели, които проявяват по-задълбочен интерес към темата, могат да прегледат старите вестници и научните списания, както впоследствие постъпих и аз. Ще кажа само, че след като ме признали за вменяем и ми оставили правото да се разпореждам с финансите си, аз съм изразходвал по-голямата част от тях за пътешествия по света и посещения на различни научни центрове. Длъжен съм да отбележа, че тези пътешествия не били някакви туристически екскурзии, нито пък можели да бъдат взети за нещо обичайно, понеже ме отвеждали за дълги периоди от време в най-отдалечените и пустеещи кътчета на планетата.

Оказва се, че през 1909 година например съм прекарал цял месец в Хималаите, а през 1911 съм привлякъл вниманието на пресата с организирания от мен преход с камили из неизследваните дълбини на пустините на Арабския полуостров. Какво обаче се е случвало по време на тези експедиции, завинаги ще си остане загадка — в това число и за мен.

През лятото на 1912 година съм наел кораб, с който съм потеглил на плаване из Северния ледовит океан — в арктическите ширини на север от архипелага Шпицберген, обаче по всичко личи, че при завръщането си съм бил доста разочарован от експедицията. В края на същата година съм прекарал няколко седмици в неизследваните до този момент обширни варовикови пещери в Западна Вирджиния. Тъй като тази система от подземни лабиринти е изключително сложна и заплетена, абсолютно невъзможно е да се определи маршрута ми из тайнствените глъбини; мистерията се засилва допълнително от факта, че съм реализирал спелеоложкото[2] си проучване съвсем сам.

Пребиваването ми в чуждестранните университети неизменно се съпровождало от поразително бързи темпове, с които съм усвоявал всяка нова информация; съдейки по всичко, интелектуалните възможности на „второто ми аз“ неимоверно превъзхождали онези, дадени ми изначално от природата. Скоростта ми на четене и работоспособността ми били просто феноменални. Бил съм в състояние да запомня — при това до най-малката подробност — съдържанието на всяка книга само като разлистя набързо страниците й, а умението ми светкавично да пресмятам и боравя със сложни числа било изумително.

От време на време в пресата се появявали публикации с почти скандален характер, според които съм можел по своя воля да променям и дирижирам мислите и действията на другите хора, макар че според други източници съм се стараел да не злоупотребявам с този опасен дар. Други съобщения от подобен сорт намеквали за близките ми отношения с представители на различни окултни общества, а също и учени, които не без основания били подозирани във връзки с мистични секти, водещи произхода си от най-древни времена. Всички тези слухове, нито един от които така и не получил реално потвърждение, до голяма степен били провокирани от интереса ми към някои редки и старинни книги, съхранявани в обществените библиотеки; поради тази причина просто нямало как проучванията ми на древните текстове да си останат в тайна.

Има сведения — подкрепени от собственоръчно оставените от мен бележки в полетата на страниците, — че изключително внимателно и задълбочено съм изучавал такива произведения като „Cultes des Goules“ на граф Д’Ерлет, „De Vermis Mysteriis“ на Лудвиг Прин, „Неназовими култове“ на Фон Юнц, оцелели фрагменти от загадъчната „Книга на Ейбон“, както и забранения „Некрономикон“ на безумния арабин Абдул Алхазред. В допълнение към това за никого не е било тайна, че по време на странната ми амнезия се е наблюдавало безпрецедентно активизиране на всевъзможни сатанински, магически и други окултни организации.

През лятото на 1913 година съм започнал да проявявам признаци на апатия и неведнъж съм намеквал за евентуални промени в състоянието ми, които можели да настъпят скоро. Споделял съм, че в мен започват да се пробуждат спомени за предишния ми живот. Естествено, повечето ми познати взимали тези изказвания за поредната уловка от моя страна, понеже всичките ми откровения се отнасяли само към онези факти, които съм бил в състояние да узная от личните си документи и частната си кореспонденция от изминалите години.

Някъде в средата на август съм се върнал в Аркхам, заживявайки в отдавна пустеещата си къща на Крейн Стрийт. Скоро след пристигането си съм монтирал там някаква доста необичайна апаратура, сглобена от различни механизми, които бил произведени от водещи фирми за научно оборудване в САЩ и Европа. И, както по всичко личи, внимателно съм следял уредът да не попада пред очите не само на съответните специалисти, но даже и пред достатъчно образовани хора, които биха могли да се замислят и спекулират за действителното му предназначение.

Впоследствие поговорих с единствените, които били виждали въпросното устройство — работникът, помогнал ми тогава при сглобяването му, един слуга и новата ми икономка. И тримата сякаш в един глас ми обясняваха, че това било някаква невъобразима машинария, която не можела да бъде сравнена с нищо познато и се състояла от всевъзможни лостове, ръчки, колелца и огледала. Била висока около шейсетина сантиметра, а на ширина — трийсетина. Изпъкналото централно огледало на прибора имало идеална кръгла форма. Всички тези сведения впоследствие бяха потвърдени пред мен от производителите на всеки отделен детайл, упоменат в описанието на апарата.

Вечерта на двайсет и шести септември 1913 година — било петък — съм отпратил икономката и прислугата с инструкциите да се върнат чак по обед на следващия ден. Съседите обаче забелязали, че до късно през нощта прозорците на дома ми светели, а аз съм бил посетен от някакъв слаб тъмнокос мъж, чийто автомобил спрял на улицата пред къщата ми. Имало нещо в този човек, което ги навело на мисълта, че навярно е чужденец.

Лампите угаснали някъде в един след полунощ. В два и петнайсет полицейският патрул забелязал, че колата все още е на улицата; при повторната му обиколка из квартала обаче — около четири часа сутринта — автомобилът вече не бил паркиран пред дома ми.

В шест сутринта зазвънял домашният телефон на доктор Уилсън. Щом лекарят вдигнал слушалката, нечий неуверен, запъващ се глас с чуждестранен акцент го помолил да отиде в къщата ми, за да ми помогне да се свестя от дълбок припадък. Впоследствие се установило, че обаждането е междуградско — непознатият, който набрал номера на доктора, звънял от телефонна будка в северната гара на Бостън, — обаче така и не били открити някакви следи от странния чужденец.

Когато доктор Уилсън пристигнал в дома ми, ме заварил да лежа в едно кресло насред дневната. Все още съм бил в безсъзнание. На полираната повърхност на масата, намираща се в непосредствена близост до креслото, се виждали някакви драскотини и вдлъбнатини, сякаш там се е намирал някакъв необичайно тежък и масивен предмет. Що се отнася до загадъчния апарат, сякаш бил изчезнал вдън земя и никой не чул нещо повече за него. По всяка вероятност мистериозният ми среднощен посетител го бил взел със себе си.

В камината на библиотеката ми била открита цяла купчина още топла пепел, останала след — както изглежда — изгарянето на многобройните ми записки, водени от мен след настъпването на амнезията. В началото дишането ми изострило безпокойството на лекаря, обаче след една подкожна инжекция постепенно се нормализирало.

На двайсет и седми септември, в единайсет часа и петнайсет минути сутринта тялото ми рязко потръпнало и на застиналото ми като маска лице започнали да се проявяват първите признаци на пробуждане от необикновеното ми състояние. Доктор Уилсън забелязал, че обликът ми напомнял повече за първоначалната ми личност, а не за онова пораждащо антипатия изражение, характерно за моето второ аз. В единайсет и половина съм произнесъл няколко непонятни звукосъчетания, които нямали нищо общо с човешката реч. Създавало се впечатлението, че сякаш водя борба с някаква неведома сила, намираща се вътре в мен. Най-накрая, малко след пладне — когато прислугата и икономката се върнали, — аз отново съм проговорил на английски, казвайки следното:

— … Сред ортодоксалните икономисти от този период можем да отделим Джевънс като типичен представител на господстващата тенденция към научна корелация, изразяваща се в съотнасянето едно към друго на привидно отдалечени научни понятия. Опитите му да свърже икономическите цикли на процъфтяване и депресия с периодичната поява на петната по повърхността на Слънцето могат да се смятат за своеобразен връх на…

Натаниъл Уингейт Пийзли се бе завърнал — нелеп призрак от миналото, все още живеещ в онова майско утро на 1908 година, когато бе изнасял лекция по политическа икономия в университета „Мискатоник“.

Бележки

[1] Обществена наука, която се занимава главно с взаимните връзки между политическите и икономическите институции и процеси като влиянието на различните видове политически системи върху разпределението и използването на крайно количество ресурси и т. н. — Б.пр.

[2] Спелеология — наука, изучаваща пещерите — Б.пр.