Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Utopia, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 17 гласа)

Информация

Източник
Кантая

За българския превод е ползвана английската публикация на „Утопия“ в превод на Джилбърт Бърнет от 1684 година (P. F. Collier & Son, New York, 1901; edited by Henry Morley, 1901).

История

  1. — Добавяне

За робите и за женитбите

Военнопленниците при тях не стават роби, роби не са и децата на робите или пък на онези от други народи: робите всред тях са само онези, които са били осъдени на робство, вследствие на някакво тежко престъпление или което е по-често, осъдените на смърт от страни, с които търгуват, като на някои места ги взимат на ниска цена, а на други дори без да плащат за тях. Те почти постоянно работят и са оковани, но за разлика от това как биха ги третирали собствените им народи, те се съгласяват и се чувстват много по-добре тук, а и биват обучавани и съдени далеч по-разумно. Други пък се набират от бедното население на съседни страни и сами предлагат да станат слуги, като биват третирани далеч по-добре от първите, а ако сами решат да се върнат обратно в страната си им се дава това право, колкото и рядко да се случва, те се завръщат с пълни торби.

Аз вече ви разказах каква грижа се полага там за болните, а онези, които са заболели от определени нелечими заболявания, те правят всичко възможно за да ги облекчат и да направят животът им по-лесен. Често ги посещават, стремят се да намалят болките им, но ако се мъчат в големи и изтощителни болки, така че да няма никаква надежда за облекчение или излекуване, свещениците и магистратите ги посещават и ако те не искат повече да се занимават с живота, ако са станали бреме за себе си и за околните, ако не хранят никакви надежди и ако изберат смъртта и само чрез смъртта да се избавят от мъченията то те могат да я изберат и така да оставят живота, знаейки, че ще постигнат щастие и облекчение след смъртта. Ако страдат така, без всякаква надежда и без ни най-малка радост от живота, ако живеят само в болка и мъка, те считат че смъртта, не е просто разумно решение, но дори е акт на милосърдие, а и религията позволява, защото техните свещеници го предлагат, а те са проводници на божествените желания на земята. И така по собствено желание те могат да изберат дали да бъдат оставени да умрат от глад или да вземат голяма доза опиум, и така да умрат без болка. Но никой не може да бъде накаран да сложи край на живота си и поради тази причина няма начин да се стигне до ситуация, в която по своя воля някой да спре да се грижи за болния. Те вярват, че желаната смърт, ако тя е избрана чрез свободната воля на болния и ако той е получил позволение от съответните власти, е нещо, което трябва да бъде уважавано, но пък ако някой реши да сложи край на живота си, без да е получил позволение от свещениците и Сената, то те хвърлят тялото му на зверовете и не го полагат в гроб, тъй като това за тях е грях.

Жените им не се женят преди да навършат 18, а мъжете преди 22, а ако ги хванат в греховна връзка преди брака ги порицават и им забраняват да сключват брак въобще, освен ако не получат позволение от принца. Подобно събитие води до много неприятни последици за целият дом и особено за ръководителите му, тъй като това означава че те не са се справили със задълженията си. Причината за тези сурови наказания е в това, че те считат, че ако подобни апетити не бъдат изкоренени в зародиш, много малко ще се женят в страната и така ще се наруши спокойствието на простичкия им живот и ако се разреши на един, то всички ще последват примера му.

В избирането на съпруги те следват един принцип, който изглежда доста смешен и абсурден, но на тях им се струва съвсем разумен. Преди сватбата някоя стара матрона представя булката гола, независимо дали е девствена или е вдовица на младоженеца, а после някой стар мъж представя гол младоженеца на булката. Много се смяхме на това и дори го порицахме. Но те от друга страна се чудят на глупостта на хората, че те не купуват дори и на много ниска цена кон, преди да са го огледали отвсякъде, без да го оседлаят и да го пояздят, та така да разучат всичко за него, докато когато си избират за кого да се оженят, от което зависи щастието и нещастието на целия им останал живот, гледат само лицето, а останалата част от тялото бива прикрита, независимо дали човекът има заразна болест или пък е просто гнусен. Не всички мъже са толкова разумни та да си изберат жена само по добрите и качества, само умният мъж ще предпочете ума пред тялото, но пък съгласете се, че понякога нещо, което е скрито под дрехите може да отчужди човек от половинката му и при това, когато е вече късно да се разделят. Ако такова нещо бъде разкрито след брака, то какво му остава на човек, освен търпението и мълчанието. Така че този обичай се оказва отлична превенция към такова развитие на нещата.

А и там такава регулация на проблема е нужна, тъй като те не позволяват нито разводите нито полигамията, освен в случаите на непоносими перверзии или изневяра. В тези случаи сенатът разваля брака и гарантира на жертвата възможност да се ожени отново, а виновникът се наказва с позор и никога не му се позволява втора женитба. Там никой не измъчва съпругата си и винаги внимава за нейните собствени желания, защото те смятат че всяко голямо бедствие, което им се случи е следствие от жестокостта към половинката, тъй като женените се нуждаят от грижата един към друг и че най-страшната болест на стари години е самотата. Но пък ако двойката не се разбира, те могат да се разделят по взаимно съгласие и могат да си намерят някой друг, с който да живеят по-щастливо. Но това никога не се прави без съгласието на Сената, който пък много рядко разрешава разводите и то след дълго и стриктно разследване, едновременно от сенаторите и от съпругите им и едва след като напълно са разбрали причината на проблема и са абсолютно сигурни в необходимостта от развод, те бавно и постепенно започват делото, защото представете си как би разклатило брачната институция лесното сключване на разводи. Те порицават сурово онзи, който наруши покоя на семейното ложе. В случай на изневяра те се развеждат, измамените съпрузи могат да се оженят един за друг или за когото си поискат, докато любовницата и любовникът се осъждат в робство. Ако пък измамените решат да останат при съпрузите си, то те могат да го направят в страната, но само ако се съгласят да работят и те като роби и понякога дори да бъде променена присъдата, вследствие едновременно на благоволението на невинния и измамен и на Принца, но ако същото се повтори то прелюбодеецът се осъжда на смърт.

Техните закони ни делят позора от другите престъпления, а само Сенатът отчита конкретната ситуация и условия. Съпрузите имат правото да съдят жените си, родителите — децата, но не и ако наказанието не е толкова голямо, че да бъде сметнато за терор. Счита се, че робството е наказание за най-големите престъпления, тъй като не е по-ужасно от смъртта, а и се счита че то е достатъчно и е от по-голяма полза за обществото, отколкото смъртното наказание и гледката на мизерното им съществувание е много по-поучителна за останалите, отколкото би била гледката на убийството им. Ако робите се разбунтуват, ако откажат да носят ярема си и спрат да работят, те се третират като зверове, всред които не може да се въведе ред нито с вериги, нито със затвор, то се осъждат на смърт. Но онзи, който приеме наказанието си, работи и така изкупи вината си може да се надява или Принцът с прерогативите си сам или чрез ходатайството на свободните, да му върне свободата или поне да намали годините на робство. Няма разлика в наказанието, което търпи изкусителят и прелюбодеецът, защото те считат, че съзнателният опит към престъпление е равен на самото престъпление и това че то не се е случило не оневинява дееца ни най-малко.

Изключително много се грижат за безумните, но не ги считат за болни и ненужни, те мислят за погрешно да делят от себе си лудите. Ако човек е толкова враждебно настроен и строг с тях та да не им прости смешното държане и несвързаните приказки, които са и единственият им начин за комуникация, не може да се очаква че той ще ги третира добре и ще им даде тази нежност, от която се нуждаят. Ако пък някой реши да се подиграе на друг, само заради това че е грозен или пък някоя част от тялото му е деформирана, това не само не би рефлектирало у подиграния, но само ще го скандализира, защото вместо да помогне другият се бърка там, където не му е работа. За тях е само знак за мързел и безсърдечие да пазят природната си красота, всред тях не е прието да се използват и гримове. Те считат че няма нещо, което повече да привлича съпруга към съпругата от собствената и човечност и смирение, затова при тях много малко си избират жени по красота, отколкото другаде по света. Ако пък някой отвърне човек от престъпление, то той бива възнаграден от обществото, издигат му статуя, като човек направил много за народа и то на мястото на пазара, за да се помни паметта им и да се следва примера им.

Ако пък някой реши да се домогне до някоя титла, то никога не ще си я плати. Никой от магистратите им не е нито груб, нито безочлив към хората си, те предпочитат да се чувстват като бащи и бидейки наистина такива, те си заслужават титлите и хората им се отплащат със знаците на честта напълно свободно, без някой да го изисква от тях. Самият Принц няма никакви отличителни белези, нито одежди, нито корона, различава се само по качеството на зърното, което яде и че първо при него пристига восъка.

Те нямат много закони в конституцията си, тъй като не са им необходими. Дори порицават другите народи, чиито закони са ужасно много, а с препоръките и измененията пълнят цели томове, те считат за много глупаво да съдиш някого по закони, които имат толкова вратички и неясноти и които реално не могат да бъдат разбрани от никого, дори и от самите законотворци.

Нямат съдии, тъй като считат тази професия за професия за хора скриващи законите, според тях всеки човек трябва сам да може да изтъкне гледната си точка и да бъде съден от съда или от консула. Така се избягват протаканията и много по-сигурно се достига до истината. Така премахвайки всичките излишни приказки в съда, в крайна сметка проблемът може да бъде обхванат изцяло и да помогнат простичко да се реши делото, така се избягват всичките законови вратички и корупцията, които са така добре познати на другите народи. Всеки един от тях познава законите, преминава през кратко обучение, а и те са толкова ясно написани и разбираеми, че да могат да се схванат и от дете. Те се аргументират с факта, че законите трябва да се обнародват, за да знаят хората задълженията си, и поради това трябва да бъдат написани ясно и конкретно, тъй като иначе няма да са разбираеми и биха станали неизползваеми за по-голяма част от населението и особена за онзи, който най-много се нуждае от защитата им.

Част от съседите им, които днес са свободни и господари на живота си, преди много години са били в тирания и с помощта на утопианците са се освободили от игото, създали са парламент, чиито магистрати се избират из утопианците на 1 или на 4 години. В края на мандата им те се завръщат в Утопия и изпращат нови магистрати. И изглежда това им осигурява щастие и сигурност, тъй като реално добруването на нацията зависи от ръководителите и, а няма по-добър магистрат от този, който не получава никакви допълнителни преимущества, тъй като на тях богатството не им върши работа, то няма никакво значение в страната, в която скоро се завръщат и бидейки чужденци, те не се интересуват от вълненията и политическите битки. Ясно е, че в публичен съд основан на сребролюбие или частни интереси ще царува неправдата, основната движеща сила на обществото.

Утопианците наричат нациите, които молят за магистрати „съседи“, но ако са в по-тесни връзки с тях — „приятели“. Но ако тези нации продължават предходните традиции, да създават или разрушават лиги, нямат право да сключват никакъв алианс с град от Утопия. Счита се, че лигите и разните партийни съюзи са безсмислени неща, те вярват, че ако простото човеколюбие и взаимоизгода не могат да обединят хората, то тогава доверието в новите принципи също няма да има ефект, като за това дават пример със съседните тем нации, които нямат лиги и партии. Ние можем да види, колко разпространени са в Европа и най-вече там където е възприета Християнската доктрина, която се счита за сакрална и ненарушима и която отчасти дава право на владетеля да съди и го обожествява и отчасти на поповете, които се считат за религиозни водачи, но ако и тези неясни методики не вършат работа, то те карат народите да се съгласяват и да се кланят, използвайки простата цензура. Считат че е много непристойно за човек, който се счита за праведен, да не следва собствените им цели и методи. Но в този нов свят, който не е чак толкова далече от нас, хората определят сами своят живот и действия, няма лиги и партии, и дори и да имат помпозни церемонии, то напротив те ограничават всичките по същество основани на терора мерки и бягат от примамките им, та така днес те са разрушили всичките си партии и вери. И това се прави с такава дързост, че ако някои решат да си придават важност, предлагайки на Принца да се съюзи с тях, биват моментално спрени с декларация от парламента, биват обявени за измамници и мошеници, а ако някой свободен се спазари с тях, то може да очаква само да бъде тикнат в затвора.

Това значи, че каквито и съдилища да има по този свят, те всичките са проводници на нишите духом и на вулгарните намерения и са много далече от истинското царско достойнство. И накрая, за тях има два вида справедливост — едната е низка, произхожда от земята и принадлежи на нишите и държи хората в строги ограничения, така че никога да не престъпят границите и. Другата е специфичната добродетел на владетелите, която е много по-величествена, от тази на тълпата, тъй като тълпата определя справедливото и несправедливото според собствените си интереси и доволства. Управителите на Утопия не изповядват отделни религии, не се занимават с конфедерации и партийни съюзи. Вероятно биха си променили мнението ако живееха сред нас, но днес те отричат необходимостта от политически или религиозни съюзи, и доколкото земята е цяла и няма нищо в природата което да обединява или разединява нациите, освен някоя река или планина. То е безсмислено всеки, който реши да води война със съседен народ се обединява в лига със съседа си за граници и провизии, но дори и да създаде съюз, често врагът не може да бъде отблъснат или пък много често после се водят войни за преразпределение на плячката. Според тях не трябва да се бием с враг, който пряко не ни е засегнал, а и самото приятелство между хората не може да се основава на съюзяването им срещу трети. Още повече че естествената човешка доброта обединява хората, така както никое споразумение, а и ангажиментите на сърцето са много по-истински и стойностни, отколкото каквито и да било граници, мостове и облаги.