Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flotsam, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Ерих Мария Ремарк

Заглавие: Обичай ближния си

Преводач: Борис Любенов

Език, от който е преведено: немски

Издател: Димант

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: немска (не е указано)

Печатница: Печатница „Светлина“ ЕАД — Ямбол

Художник: Петър Пецин

ISBN: 954-8472-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5711

История

  1. — Добавяне

Част първа

За да живееш без корен, е потребно смело сърце.

Глава първа

Керн трепна, събуди се в непрогледния мрак и се ослуша. Като всички преследвани същества, и той се събуждаше изведнъж, готов да бяга. Докато седеше на леглото с наведено напред слабо тяло, той обмисляше как ще избяга, ако стълбището е вече заето.

Стаята беше на четвъртия етаж. Към двора имаше прозорец без балкон или корниз, откъдето да стигне до водосточните тръби. Бягството в тази посока беше немислимо. Оставаше само една възможност: по коридора към тавана, а оттам по покрива към съседната къща.

Погледна светещия циферблат на часовника си. Минаваше пет. В стаята беше почти тъмно. Чаршафите на другите две легла сивееха едва доловимо. Полякът спеше до стената, хъркаше.

Керн се смъкна предпазливо от леглото и пропълзя до вратата. В същия миг и спящият в средното легло се размърда и прошепна:

— Какво има?

Керн не отговори, долепил ухо до вратата.

Другият седна и почна да се рови из вещите си, разхвърляни върху желязното легло. Светна джобно електрическо фенерче, в чийто несигурен блед кръг се мярна част от изтърканата кафява врата и фигурата на Керн с разчорлени коси, измачкано бельо, по чорапи, с долепено до ключалката ухо.

— Какво има, да го вземат дяволите? — изсъска човекът от леглото.

Керн се изправи.

— Не зная. Чух някакъв шум, който ме събуди.

— Някакъв шум ли? Какъв шум, глупако?

— Чух нещо долу. Нещо като гласове или стъпки.

Другият стана и отиде до вратата. Беше в жълта риза, изпод която се подаваха два космати мускулести крака. И той се ослуша, после запита:

— Откога си тук?

— От два месеца.

— Имало ли е проверка през това време?

Керн поклати отрицателно глава.

— Аха! Счуло ти се е. Когато си заспал, и кихането понякога трещи като гръмотевица.

Той освети лицето на Керн.

— Така, така! Нямаш и двайсет! Бежанец ли си?

— Разбира се.

— Йезус Кристус, цо ше стало… — промълви внезапно полякът в ъгъла. Мъжът по риза освети последователно стаята. И насочи светлината към отсрещния ъгъл.

От тъмнината се появи една разчорлена черна брада, голяма зинала уста и две дълбоки, втренчено гледащи очи изпод гъсти вежди.

— Не викай Исуса Христа, поляко! — изръмжа мъжът с фенерчето. — Няма го вече. Умря като доброволец при Сома.

— Цо?

— Ето! Ето пак! — Керн изтича към леглото си. — Качват се! Трябва да избягаме през покрива.

Другият се завъртя като пумпал. Чу се затваряне на вратата и шепнещи гласове.

— По дяволите! Да вървим! Тичай, Полски! Полиция!

Той сграбчи вещите от леглото си и попита Керн:

— Знаеш ли пътя?

— Да. По коридора вдясно и нагоре по стълбите зад умивалника.

Мъжът по риза затвори безшумно вратата.

— Матко Боска! — промълви полякът.

— Млъквай! Не им казвай нищо.

Мъжът затвори вратата. И се втурна с Керн по чист коридор. Тичаха така безшумно, че можеха да чуят как капките на недобре затворената чешма се отцеждат в мивката.

— Насам — прошепна Керн, сви в ъгъла и се сблъска с нещо. Политна, зърна униформа и се опита да се върне. В същия миг някой го удари по ръката.

— Мирно! Горе ръцете! — заповяда глас в тъмнината. Керн изпусна нещата си на пода. Лявата му ръка изтръпна от удара в лакътя. Другарят му се огледа, сякаш готов да се хвърли по посока на гласа в тъмнината. Но зърна внезапно дулото на револвер, насочено срещу гърдите му от втори полицай. И вдигна бавно ръце.

— Кръгом! — заповяда гласът. — До прозореца!

И двамата се подчиниха.

— Виж какво има там — каза полицаят с револвера.

Вторият полицай потърси падналите на пода дрехи.

— Трийсет и пет шилинга… Една батерия… една лула… джобно ножче… гребен… и нищо друго…

— Никакви книжа?

— Две писма.

— Паспорти?

— Никакви.

— Къде са паспортите ви? — запита полицаят с револвера.

— Нямам — каза Керн.

— Разбира се! — Полицаят опря револвера си в ребрата на мъжа по риза. — Ами ти? Отделно ли трябва да те разпитвам, кучи сине? — попита той.

— Какво значи „кучи син“? — запита бавно мъжът. Полицаите се спогледаха. Този, който беше без револвер, се изсмя. Другият облиза устни.

— Я гледай — каза бавно той, — какъв изискан господин! Негово превъзходителство генерал Смрадлю! — Вдигна внезапно ръка и го удари по брадичката. — Горе ръцете! — изрева той на политащия мъж.

Удареният го погледна. На Керн му се стори, че никога не е виждал такъв поглед.

— На теб говоря, копеле — каза полицаят. — Ще кажеш ли най-после? Или искаш пак да ти разтърся мозъка?

— Нямам паспорт — каза мъжът.

— „Нямам паспорт“ — повтори подигравателно полицаят. — Господин кучият син няма паспорт, разбира се. Така си и мислех. Хайде, обличайте се! Бързо!

Група полицаи дотичаха в коридора, разтваряйки широко вратите. Един от тях, с нашивки на рамото, се приближи.

— Какво хванахте?

— Две птички, които се готвеха да хвръкнат през покрива.

Старшият ги погледна. Беше млад, с тясно, бледо лице и грижливо подстригани черни мустачки, които миришеха на тоалетна вода. Керн я позна, одеколон 4711. Баща му беше собственик на фабрика за парфюми: затова познаваше тези неща.

— Трябва да ги пазим особено внимателно — каза старият. — Сложете им белезници.

— Позволено ли е на виенската полиция да бие при арестуване? — запита мъжът по риза.

Старият вдигна глава.

— Как ти е името?

— Щайнер. Йозеф Щайнер.

— Няма паспорт и ни заплаши — обясни полицаят с револвера.

— Позволено е и много-много повече, отколкото предполагаш — каза рязко старшият. — Заведете ги долу!

Задържаните се облякоха, а полицаите извадиха белезници.

— Хайде, пилета! Ето, сега изглеждате по-хубави. Прилягат ви, като че са правени по мярка.

Керн усети до китките си студената стомана. За пръв път в живота му слагаха белезници. Стоманените гривни не му пречеха много при движение. Но му се стори, че стягат не само ръцете му.

 

 

Навън се бе зазорило. Пред къщата имаше две полицейски коли. Щайнер се намръщи.

— Първокласно погребение. Чудесно нали, момко?

Керн не отговори. Мъчеше се да скрие белезниците под палтото си. Няколко млекари бяха застанали на улицата и наблюдаваха внимателно. В отсрещните къщи отвориха прозорци. В тъмните отвори светнаха лица като бяло тесто. Една жена се ухили.

Трийсетина арестувани щяха да бъдат натоварени в открити коли. Между задържаните беше и съдържателката на заведението — дебела и руса петдесетгодишна жена. Само тя роптаеше сърдито. Преди няколко месеца бе наредила колкото е възможно по-евтино два етажа от разграбената си къща като пансион. Скоро се разчу, че там може да се нощува без съобщение в полицията. Тази жена имаше само четирима официално записани наематели с паспорти — Един амбулантен продавач, един доставчик на мишеморка и две проститутки. Другите се промъкваха, след като се стъмни. Почти всички бяха емигранти и бежанци от Германия, Полша, Русия и Италия.

— Влизай, влизай — каза старшият на съдържателката. — Ще обясниш всичко в участъка. Там ще имаш достатъчно време за това.

— Протестирам! — пищеше жената.

— Протестирай колкото си искаш! Но сега ще дойдеш с нас!

Двама полицаи я хванаха под мишниците и я качиха в колата.

Старшият се обърна към Керн и Щайнер.

— А към тези особено внимание.

— Благодаря — каза Щайнер, като се качи. Керн го последва.

Колите потеглиха.

— Приятно прекарване! — изпищя женски глас от прозореца.

— Пребийте тези бежанци! — изрева някакъв мъж след тях. — Ще спестите малко храна по този начин. Хайл Хитлер!

 

 

Улиците още бяха почти празни и полицейските коли се движеха доста бързо. Небето се отдалечаваше зад къщите — ставаше все по-светло, по-просторно, прозрачносиньо. Но задържаните се бяха свили на тъмни групи в колите като върби в есенен дъжд. Двама полицаи ядяха сандвичи и ги поливаха с кафе от плоскодънни тенекиени канчета.

Камион със зеленчук пресече улицата недалеч от моста „Франц Йосиф“. Полицейските коли подскочиха при спирането и потеглиха отново. В същия миг един от задържаните се покатери по стената на втората кола и скочи. Падна диагонално през калника, омота се в палтото си и се стовари върху настилката със звук на пречупен клон.

— Спри! Назад! — извика водачът. — Стреляй, ако мърда.

Колата подскочи и спря. Полицаите слязоха, изтичаха до падналия. Водачът се огледа. Когато видя, че той не се опитва да избяга, подкара бавно назад.

Арестуваният лежеше неподвижно. Ударил бе темето си в настилката. Прострян с разкопчана горна дреха, разкрачени крака и разперени ръце, той приличаше на огромен смазан прилеп.

— Донесете го в колата! — извика старшият.

Полицаите се наведоха. След това единият се изправи.

— Трябва да си е счупил нещо. Не може да се изправи.

— Няма да може да се изправи, разбира се. Вдигнете го!

— Ритнете го здраво. Веднага ще скочи — обади се равнодушно полицаят, който беше ударил Щайнер.

Падналият изохка.

— Наистина не може да стане — съобщи другият полицай. — От главата му струи кръв.

— Проклятие! — Водачът слезе. — Никой да не мърда! — извика той на арестуваните. — Проклета олелия! Само неприятности.

Колата сега беше съвсем близо до падналия. Керн можа да го види ясно отгоре. Позна го. Беше мършав рус евреин с рядка сива брада. Понякога Керн беше спал в една стая с него. Спомняше си ядосано как старецът заставаше сутрин пред прозореца, олюлявайки се бавно назад-напред в своята молитва. Той беше продавач на конци и връзки за обуща и бе изгонен три пъти от Австрия.

— Хайде, ставай! — заповяда старшият. — Защо скачаш от колата! За много работи има да отговаряш сигурно, а? За кражби и бог знае още за какво!

Старецът помръдна устни. Втренченият му поглед не се отделяше от старшия.

— Какво? — попита го той. — Каза ли нещо?

— Каза, че се хвърлил, защото се страхува — обясни коленичилият полицай.

— Страхува ли се? Ще се страхува, разбира се. Щом нарушава закона. Какво разправя сега?

— Казва, че не е направил нищо лошо.

— Всички говорят така. Но какво ще правим с него? Какво му е?

— Някой трябва да доведе лекар — обади се Щайнер от мястото си.

— Млъквай! — излая гневно старшият. — Къде ще намерим доктор по това време. А не можем да го оставим на улицата. Ще кажат, че ние сме го хвърлили. За всяко нещо е виновна все полицията.

— Трябва да го заведете в болница — каза Щайнер. — Още сега.

Старшият се обърка. Разбра, че падналият е сериозно ранен, затова забрави да се скара на Щайнер.

— В болница няма да го приемат така. Трябва удостоверение. А аз не мога да уредя сам тази работа. Най-напред трябва да докладвам случая.

— Закарайте го в еврейска болница — каза Щайнер. — Там ще го приемат без удостоверение и доклад. И без пари дори.

Старшият го погледна втренчено.

— Ти пък откъде знаеш толкова?

— Трябва да го заведем в диспансера — предложи един от полицаите. — Там винаги има някой лекар или дежурен стажант. Те ще разберат какво му е, а пък ние ще се отървем от него.

Началникът бе решил вече.

— Добре. Вдигнете го! Ще минем покрай диспансера. Един от вас ще остане с него. Проклета разправия!

Полицаите вдигнаха стареца. Той изохка и пребледня. Сложиха го на пода на колата. Той потрепери и отвори очи, които светнаха с неестествен блясък на слабото му лице. Старшият прехапа устни.

— Що за глупост. Да скача от камион на тези години! Карай, но по-полека!

Под главата на ранения постепенно се образува локвичка кръв. Свитите му пръсти дращеха пода на камиона.

Устните му се разтеглиха бавно, откривайки зъбите. Като че някой друг се надсмиваше безгласно и презрително зад помрачения от смъртта измъчен образ.

— Какво казва? — попита старшият.

Полицаят коленичи пак и закрепи главата на стареца, за да не се удря толкова от подскачането на камиона.

Казва, че иска да отиде при децата си — съобщи той. — Защото щели да умрат от глад.

— Глупости! Няма да умрат. Къде са?

Полицаят се наведе пак.

— Не иска да каже, защото ще ги изгонят. Никой от семейството му нямал разрешение за престой.

— Нови глупости. Какво казва сега?

— Казва, че моли да му простите.

— Какво? — попита учудено старшият.

— Казва, че ви моли да му простите за създадената неприятност.

— Да му простя ли? Какво иска да каже? — Старшият поклати глава и погледна втренчено стареца на пода.

Колата спря пред диспансера.

— Внесете го — заповяда старшият. — Полека! А ти, Рьоде, ще останеш с него, докато ти телефонирам.

Вдигнаха ранения. Щайнер се наведе над него.

— Ще намерим децата ти и ще се погрижим за тях — каза той. — Разбра ли, приятелю?

Евреинът затвори очи, после ги отвори пак.

Трима полицаи го внесоха в сградата. Отпуснатите му ръце се влачеха безпомощно по настилката, като че беше вече мъртъв. Двамата полицаи излязоха след малко и се качиха пак.

— Каза ли нещо друго? — попита старшият.

— Не. Лицето му позеленя. Няма да издържи дълго, ако е пречупил гръбнака си.

— Един евреин по-малко — каза полицаят, който бе ударил Щайнер.

— Да му простя! — промълви старшият. — Каква приказка! Смешно човече…

— Особено в днешно време — каза Щайнер.

Старшият се изправи.

— Млъквай ти там, болшевико! — изрева той. — Ще те науча как да се държиш!

 

 

Задържаните бяха отведени в участъка на „Елизабетенщрасе“. Свалиха белезниците на Щайнер и Керн и ги оставиха заедно с другите в голяма полутъмна стая.

Повечето мълчаха. Свикнали бяха да чакат. Само дебелата руса хазайка продължаваше да се оплаква.

Към девет часа започнаха да ги викат един по един горе.

Керн бе въведен в стая с двама униформени полицаи, един цивилен писар, старшия и полицейски началник на средна възраст. Началникът седеше на въртящо се столче и пушеше цигара.

— Попълни формуляра! — каза той на писаря.

Писарят беше сух и кисел мъж, напомнящ чироз.

— Име? — запита той със странно плътен глас.

— Лудвиг Керн.

— Дата на раждане?

— 30 ноември 1916, Дрезден.

— Значи германец…

— Не. Нямам поданство. Отнето ми е.

Началникът вдигна глава.

— На двайсет и една години? По какъв повод?

— По никакъв. Отнето бе поданството на баща ми. А понеже бях малолетен, и на мен.

— Какво е извършил баща ти?

Керн помълча. Едногодишният бежански опит го бе научил да внимава за всяка дума, казана пред властта.

— Набедили го бяха, че е политически неблагонадежден — каза най-после той.

— Евреин ли си?

— Баща ми е евреин… Майка ми не е.

— Аха…

Началникът изтърси на пода пепелта от цигарата си.

— Защо не си остана в Германия?

— Взеха ни паспортите и ни заповядаха да напуснем страната. Щяха да ни затворят, ако останем: а ако трябва да бъдем затворени на всяка цена, предпочетохме да е другаде, не в Германия.

— Разбирам — изсмя се сухо началникът. — Как минахте границата без паспорт?

— По онова време за кратко отиване в Чехословакия се искаше само лична карта. Ние имахме лични карти и можехме да прекараме три дни в Чехословакия.

— След това?

— След това ни разрешиха да останем три месеца. След този престой трябваше да напуснем страната.

— Откога си в Австрия?

— От три месеца.

— Защо не си се явил в полицията?

— Защото щяха да ми заповядат да напусна незабавно.

— Нима? — Началникът погали с длан облегалото на стола си. — Откъде знаеш това?

Керн не спомена, че се е явявал с родителите си в полицията при първото идване в Австрия. Изгонили ги бяха още същия ден. Затова не отидоха в полицията, когато минаха повторно границата.

— Не е ли така? — запита той.

— Не е твоя работа да разпитваш тук. Само ще отговаряш! — каза рязко писарят.

— Къде са сега родителите ти? — попита началникът.

— Майка ми е в Унгария. Разрешиха й да остане там, защото е унгарка. Баща ми е бил арестуван и изгонен от хотела в мое отсъствие. Не зная къде е сега.

— С какво се занимаваш?

— Бях студент.

— От какво живееше?

— Имах малко пари.

— Колко?

— Имах дванайсет шилинга, след това ме поддържаха приятели.

Керн нямаше нищо, освен дванайсетте шилинга. Спечелил ги бе, продавайки сапун, парфюм и одеколон. Но признаеше ли това, би си навлякъл допълнително наказание за упражняване на занаят без разрешително.

Началникът стана и се прозина.

— Свършихме ли?

— Остана още един — каза писарят.

— Все същата история ще е! Много стригане, малко вълна. — Той погледна намръщено старшия. — Само нелегални пришълци. Не прилича много на комунистически заговор, а? Кой е направил донесението?

— Сигурно някой, който живее в същото помещение, само че са го яли дървеници — каза писарят. — Професионална завист, по всяка вероятност.

Началникът се изсмя. После забеляза, че Керн още е в стаята.

— Заведете го долу. Знаеш наказанието. Две седмици затвор, след това изгонване. — Той се прозина отново. — Сега отивам на гулаш и бира.

Керн бе заведен в по-малка килия. Там имаше още петима души, между които и полякът от неговата стая в хотела.

След четвърт час въведоха и Щайнер. Той седна до Керн.

— За пръв път ли попадаш зад решетките, момко?

Керн кимна утвърдително.

— Чувстваш се като убиец, нали?

Керн се намръщи.

— Какво да ти кажа? Още не мога да се отърва от някогашната си представа за затвора.

— Това не е затвор — обясни Щайнер, — а само арест. Затворът идва после.

— Ти бил ли си в затвор?

— Да — усмихна се Щайнер. — Ще ти се хареса, момко! Първия път ще се почувстваш обиден, но после вече не. Особено зиме. Човек поне е спокоен в затвора. Щом нямаш паспорт, все едно че си труп. Остава ти само да се самоубиеш.

— А ако имаш паспорт? Ще ти дадат ли разрешително да работиш?

— Не, разбира се. Имаш право само да умреш спокойно от глад, без да бягаш. И това не е малко.

Керн погледна втренчено пред себе си. Щайнер го потупа по рамото.

— Горе главата, синко! В замяна на тези несгоди имаш щастието да живееш в двайсетия век, века на културата, прогреса и човечността.

— Няма ли нещо за ядене тук? — запита едно дребно плешиво човече, седнало на нар в ъгъла. — Или поне кафе.

— Трябва само да позвъниш за оберкелнера — отговори Щайнер. — Кажи му да донесе листата. Може да си избереш едно от четирите менюта. Има и хайвер, ако искаш, разбира се.

— Храна много лоша тук — каза полякът.

— Я гледай, и нашия Исус Христос бил тук! — Щайнер го погледна с любопитство. — Редовен посетител ли си на това заведение?

— Много лошо — повтори полякът. — И много малко…

— О, господи! — каза мъжът в ъгъла, — а аз имам печено пиле в куфара си! Кога ли ще ни пуснат оттук?

— След две седмици — отговори Щайнер. — Това е обичайното наказание за липса на документи, нали, Исусе Христе? Обзалагам се, че знаеш това.

— Две седмици — потвърди полякът. — Понякога и повече. Много малко храна. И много лоша. Постна чорба.

— По дяволите! Пилето ми ще се развали дотогава — изохка плешивият. — Първото пиле от две години насам. Пестих стотинка по стотинка за него. И смятах да си го изям днес.

— Отложи жалбите си до довечера — каза Щайнер. — Тогава може да си въобразиш, че си го изял вече, и ще ти е по-леко.

— Какви глупости приказваш! — отговори плешивият, като погледна възмутено Щайнер. — Да не мислиш да ме убедиш, че ще ми е все едно, бъбривецо, след като не съм хапнал нищо? Освен това бях отделил едно краче от пилето за утре…

— Почакай тогава до утре на обяд.

— Това не е лошо за мен — намеси се полякът, — аз не ям пилета.

— За теб няма защо да е лошо, ти нямаш печено пиле в куфара — изръмжа мъжът от ъгъла.

— И да имах пиле, пак няма да е лошо. Аз не ям пиле. Не понасям пиле. Повръщам после. — Полякът поглади самодоволно брадата си. — Това пиле не загуба за мен.

— Никой не се интересува от теб, глупако! — извика сърдито плешивият.

— И да има пиле тук, аз пак не ям — съобщи тържествуващо полякът.

— Господи! Чувал ли е някой и друг път такова мрънкане?

Собственикът на пилето в куфара притисна отчаяно с ръце главата си.

— Ясно е, че ти не можеш да загубиш печено пиле — каза Щайнер. — Нашият Исус Христос е имунизиран срещу такава загуба. Нещо като Диоген между печени пилета. А какво ще кажеш, ако са варени?

— Сигурно не — отговори твърдо полякът.

— Ами пиле паприкаш?

— Никакво пиле — сияеше полякът.

— Ще полудея! — изрева измъченият собственик на пилето.

— Ами яйца, Исусе Христе? — обърна се Щайнер. — Ядеш ли пилешки яйца?

Усмивката на поляка изчезна.

— Яйчица… обичам яйчица. — Копнеж разтърси рошавата му брада. — Много обичам.

— Слава богу! Намерихме слабата страна и на това съвършенство.

— Много обичам яйчица — настоя полякът. — Четири яйца, шест яйца, дванайсет яйца, шест варени, други шест пържени. С картофки. Пържени картофки с бекон.

— Не мога да слушам вече! Разпнете го този лаком Исус Христос! — ревеше Пилето в куфара.

— Господа — обади се приятен бас с руски акцент, — защо е това напразно вълнение? Аз успях да вмъкна една бутилка водка. Мога ли да ви предложа малко? Водката стопля сърцето и успокоява душата.

Руснакът извади тапата, пийна и подаде шишето на Щайнер, който също отпи, а след това го подаде на Керн. Младежът поклати глава.

— Пий, синко! — каза Щайнер. — Пиенето е част от програмата. Ще трябва да се научиш.

— Водка много хубаво — съгласи се полякът.

Керн отпи съвсем малко и подаде бутилката на поляка, който я вдигна изискано до устните си.

— Този приятел на яйцата изпи всичко — изръмжа собственикът на пилето, като дръпна бутилката. — Не остана много нещо — каза той със съжаление на руснака, след като пийна.

— Няма значение — махна с ръка онзи, — ще ме пуснат най-късно тази вечер.

— Сигурен ли си? — попита Щайнер.

— Да. Бих казал дори „за жалост“ — отговори руснакът с лек поклон. — Аз имам Нансенов паспорт.

— Нансенов паспорт! — повтори възхитено Пилето. — Вие тогава сте аристократ сред безотечествениците.

— Съжалявам, че и вие нямате същото предимство — каза учтиво руснакът.

— Изпреварихте ни — добави Щайнер. — Бяхте първи. И взехте лъвския дял от световното съчувствие. За нас останаха само огризките. Хората ни съжаляват, но сме неприятни и нежелани.

Руснакът вдигна рамене. После подаде бутилката на последния затворник в килията, който не бе проговорил досега.

— Пийнете и вие, моля.

— Не, благодаря — отвърна рязко поканеният. — Аз не съм от вашата пасмина.

Всички го погледнаха.

— Аз имам паспорт, отечество, разрешително за престой и работа.

Всички замълчаха. Най-после руснакът запита колебливо:

— Извинете за въпроса, но защо тогава сте тук?

— Заради занаята си — отговори надменно другият. — Не съм беглец без документи. Аз съм изпечен джебчия и професионален картоиграч с всички граждански права.

 

 

На обяд им донесоха фасулена чорба без фасул. Вечерта им донесоха същото, наречено този път кафе и придружено с парче хляб.

В седем часа вратата тропна. Руснакът бе освободен, както бе предсказал. Той се сбогува с всички като със стари приятели.

— След две седмици ще намина в кафене „Шперлер“ — каза той на Щайнер, — дотогава ще ви освободят, и може да бъда в състояние да сторя нещо за вас. Сбогом.

Към осем часа първокласният гражданин и картоиграч бе готов да капитулира. Той извади пакет цигари и ги раздаде. Всички запушиха. Полумракът и светещите цигари придадоха на килията почти домашен изглед. Джебчията обясни, че полицията го задържала, за да види дали може да му припише някоя кражба от последните шест месеца. Той не смяташе, че ще успее. След това предложи да поиграят на карти и извади една колода от палтото си.

Стъмнило се бе, а електрическата лампа не беше запалена. Но картоиграчът можеше да се справи с всичко. Той отново протегна ръка и извади свещ и кибрит. Свещта бе закрепена в малка ниша в стената, откъдето засвети с мигаща светлина.

Пилето, полякът и Щайнер се наредиха.

— Няма да играем на пари, нали? — попита Пилето.

— Не, разбира се. — Картоиграчът се усмихна.

— Няма ли да дойдеш тук? — обърна се Щайнер към Керн.

— Не зная да играя на карти.

— Трябва да се научиш. Какво ще правиш вечер?

— Днес не искам. Утре.

Щайнер се обърна. Светлината издълба дълбоки бръчки в лицето му.

— Какво ти е?

— Нищо — поклати глава Керн. — Чувствам се само малко уморен. Ще полежа на нара.

Картоиграчът вече разбъркваше картите. Вършеше го с изискани и бързи движения.

— Кой ще раздава картите? — попита Пилето.

Първокачественият гражданин ги раздаде. Полякът получи деветка, Пилето дама, а Щайнер и картоиграчът — по едно асо.

Картоиграчът вдигна бързо глава.

— Равно!

Той изтегли ново асо, усмихна се и подаде колодата на Щайнер, който изтегли равнодушно най-долната карта от колодата — асо спатия.

— Какво съвпадение! — изсмя се Пилето.

Картоиграчът не се засмя.

— Откъде сте научили този фокус? — попита той учудено Щайнер. — От занаята ли сте?

— Не. Любител съм. Затова се радвам много на признанието на експерт като вас.

— Нищо подобно! — Картоиграчът го погледна. — Този фокус е измислен всъщност от мен.

— Наистина ли? — Щайнер угаси цигарата си. — Научих го в Будапеща. В затвора, преди да ме изгонят. От някой си Качер.

— Качер! Сега разбирам. — Картоиграчът въздъхна с облекчение. — Ето откъде е било! Качер е мой ученик. Добре сте научили фокуса. — Картоиграчът му подаде картите и погледна внимателно свещта. — Светлината е лоша, но ние играем само за развлечение, господа, нали? Честно и почтено.

 

 

Керн легна на нара и затвори очи. Изпълнен бе с неизразима сива мъка. Откакто бе чул тропането тази сутрин, той непрекъснато мислеше за родителите си. За пръв път от доста време насам. Видя баща си, какъвто изглеждаше след връщането си от участъка.

Един конкурент го бе наклеветил, че говори против държавата, за да провали малката му работилница за медицински сапун, парфюми и тоалетна вода и да я купи на безценица. Планът бе успял, както хиляди други по същото време. След месец и половина затвор бащата на Керн се бе върнал напълно смазан. Той не спомена нищо за преживените дни, но продаде работилницата на конкурента си за смешна цена. Скоро след това дойде и заповедта да напусне страната, а с нея и началото на безкрайното бягство. От Дрезден в Прага; от Прага в Бърно; оттам през нощта в Австрия; на другия ден през полицията пак в Чехословакия; след два дни — тайно прехвърляне на границата за Виена… Приготвяне на импровизирана шина от клони за счупената през нощта ръка на майка му: от Виена за Унгария: две седмици у майчините роднини: пак полиция; сбогуване с майката му, на която бе позволено да остане; понеже беше от унгарски произход; пак граница: пак Виена: продаване на сапун, тоалетна вода и връзки за обуща, постоянен страх от издайничество и залавяне; нощта, в която баща му не се върна; месеци самотен живот, прекаран в промъкване от едно скривалище в друго.

Керн се обърна и неволно блъсна някого при това движение. На нара лежеше нещо, прилично на вързоп — обитател на килията, петдесетинагодишен мъж, който не бе мръднал почти през целия ден.

— Прощавай — каза Керн. — Не те видях…

Другият не отговори. Керн забеляза, че е с отворени очи. Той познаваше това състояние: често го бе срещал по пътищата. Най-добре беше да остави съседа си на мира.

— Проклятие! — извика ненадейно Пилето откъм ъгъла на картоиграчите. — Какъв глупак съм! Какъв невъзможен глупак!

— Защо? — запита спокойно Щайнер. — Дама купа беше най-подходящата карта.

— Не мисля за картите, а за това, че руснакът можеше да ни изпрати пилето. Какъв презрян глупак съм, велики Боже! Жалък слабоумен идиот!

Той се огледа така, като че е настъпил краят на света.

Изведнъж Керн почувства, че се смее. Не искаше да се смее. Но не можеше повече да се сдържа. Смя се, докато цялото му тяло почна да се тресе, без да знае сам защо се смее. Нещо се смееше в него и захвърляше безредно всичко — скръбта, миналото и всички спомени.

— Какво има, синко? — попита Щайнер, като вдигна глава.

— Не зная. Смях ме е.

— Смехът винаги е добро нещо. — Щайнер хвърли поп пика, като измъкна очакваната карта от безмълвния поляк.

Керн потърси цигара. Всичко му се стори много просто. Реши, че утре ще се научи да играе карти. И изпита странното чувство, че това решение променя целия му живот.