Джанет Танър
Да наследиш небето (6)

3.

Сара с мъка дотътри до кухнята петлитровия съд с водата, която извади от кладенеца, повдигна го и го подпря върху голямата каменна мивка. Така й тежеше, че едва го наклони и част от водата се плисна на пода. Когато я усети да се стича по краката й, тя направи физиономия и продължи да излива по-внимателно. Госпожа Пю щеше да се разсърди, като види мокрия под, но още повече щеше да се разсърди, ако на връщане от селото, където бе отишла да купува листи за писма и пликове, завареше Сара да продължава да се занимава със задачите, които й бе заръчала да изпълни. Момичето погледна кошницата с пресни яйца на чистия дървен шкаф до мивката. Реши първо да измие тях, а после да оправи пода. Предната седмица госпожа Пю й се скара, че не ги е почистила достатъчно добре. Затова сега Сара се боеше да не си навлече отново гнева й по този повод.

Бедата бе там, че бе наистина много трудно да се угоди на госпожа Пю. Колкото и да се стараеше, Сара все не успяваше да удовлетвори изискванията й. През месеца, откакто се нанесе в семейство Пю, бе работила тъй много, както никога през живота си, и въпреки това срещаше само неодобрение. Когато лъсна скарата, госпожа Пю така и не забеляза как блести, а само изсумтя и рече: Я се виж на какво мязаш само! По лицето ти и ръцете ти има повече нагар, отколкото по скарата!. А когато бършеше праха, госпожа Пю ходеше подире й, отбелязваше с пръст местата, които Сара не бе успяла да достигне, цъкаше с език и клатеше глава. Докато търкаше каменния под в кухнята, стопанката все намираше някое ъгълче или пукнатина, за които се заяждаше. На няколко пъти беше закъсняла за училище, защото трябваше повторно да лъска целия под, за да изкупи вината си. Ала тогава пък предизвикваше гнева на госпожица Кийвъл, която за наказание й даваше допълнителни домашни или я задържаше след училище, за да навакса пропуснатото.

Сара нямаше нищо против допълнителните задачи, защото й бе лесно и приятно да учи. Но мразеше да остава след часовете. Обичаше да се връща вкъщи с приятелки, а понякога дори да поспре и поиграе с тях, преди да се е прибрала. Това бе единствената й възможност да общува с връстници, защото макар и госпожа Пю да не й забраняваше да излиза с приятелки, тя й даваше толкова много задачи, щом се върнеше, че Сара едва смогваше да ги свърши преди девет часа, вечерния час, който й бе наложен. Той бе истински тормоз, особено в дългите летни дни, когато Сара трябваше да ляга още по светло. Макар и уморена, тя не успяваше да заспи веднага. Само когато прибираха сламата и работеха до тъмно, вечерният час се отменяше. Но тогава пък Сара трябваше да мие безспирен поток от мръсни чинии и чаши след вечерята на ратаите и момичето се чувстваше тъй изтощено, че заспиваше право. Обаче госпожа Пю пак недоволстваше.

— Сара, виж остатъците от салата по тази чиния! Абе ти кога ще се научиш да си вършиш работата, както трябва!

— Извинявайте, госпожо Пю.

— С извинения нищо няма да стане! Ако си вършеше работата, както трябва, досега да, сме свършили. — Не знам… държи се като малоумна — бе подметнала тя на една от жените, които бяха дошли да помагат, но предпочитаха повече да клюкарстват, отколкото да правят чай и сандвичи.

Сара я чу тогава, но не реагира. Вече знаеше, че така е най-добре, но остана жегната и сега отново се сети за това, докато внимателно поставяше яйцата от кошницата в мивката.

Не съм малоумна!, каза си тя наум. Да не говорим, че съм по-възпитана от госпожа Пю. Защото знам, че е неприлично да говориш лошо за някого в негово присъствие.

Тя търкаше старателно яйцата, но въпреки всичките й усилия, по тях оставаха нечистотии. Сара започна да се отчайва. Беше убедена, че госпожа Пю пак ще е недоволна. И отново щеше да й се кара, ако не успее да ги доизчисти. Но студената вода не успяваше да се пребори с курешките и сламата, които бяха като залепени с лепило върху черупките. Да имаше малко топла вода.

Сара се огледа. Големият стар чайник бе на печката, където бе поставен още сутринта. Сара отиде да го вземе. Беше тежък. Тя го отнесе до мивката и поля яйцата. После продължи да ги търка. Да, сега бе съвсем друго. Мръсотиите започнаха да падат.

В този момент вратата се отвори. Берта Пю влезе леко запъхтяна и остави кошницата си на масата.

— Пфу, каква жега! Как върви работата, Сара? Още ли се мотаеш? — Тя се обърна и избърса потта от челото си с носна кърпа на Еймъс. Тогава забеляза мокрото петно под мивката. — Какво е това? Разляла си вода върху чистия ми под!

Нейният чист под!, гневно отбеляза Сара.

— Ей сега ще го изчистя — смотолеви бързо.

— Ей сега! Ще ти кажа аз на теб едно ей сега! — озъби й се Берта. А когато забеляза чайника на шкафа до кошницата с яйца, малките й зли очи се присвиха. — А можеш ли да ми кажеш какво прави чайникът там?

Сара пусна яйцето, което търкаше, обратно във водата.

— Ей сега ще го прибера…

Тя взе чайника, а Берта тръгна към нея с издадена напред глава и вирната брадичка, досущ като кокошките, които гледаше.

— Какво прави там, те питам? — Тя топна дебелия си пръст в мивката и го извади тъй рязко, че опръска блузата си. — Господи боже, да не би да миеш яйцата с гореща вода?

— Опитвам се да ги изчистя — обясни Сара.

— Глупачка с глупачка! — Лицето на Берта започна да се налива с кръв, както всеки път, когато побеснееше. — Яйца не се мият с гореща вода!

— Но… — Изведнъж Сара млъкна с въздишка, защото осъзна какво е направила. — Ох! — промълви тя.

— Пресякла си ги, разбра ли! Всички пусти яйца до едно! — Берта не се свенеше да кълне, когато е ядосана. — Да вземеш и да пресечеш двайсет й пет яйца, дявол да го вземе!

Но сега дори клетвите не й помагаха да овладее гнева, който бушуваше в гърдите и главата й, и тя се нахвърли върху Сара. Първо силно опъна ушите й, а после свирепо я перна по ръцете. Сара се сниши и се опита да избегне силните плесници, ала единият й крак се подхлъзна на мокрия под и тя се строполи, ожулвайки коляно в ръба на мивката. Берта я срита. Големият пръст на крака й улучи Сара в ребрата и тя изхриптя като ранено пале.

— Идиотка такава! — изкрещя й Берта. — Да не си се побъркала? Или го направи нарочно? Нарочно го направи, нали? Нароч…

Но тя млъкна, преди да е завършила изречението си, защото едва сега до ушите й достигна непознат шум откъм отворената врата — боботенето на двигателя на кола. Бързо се изправи, заглади коса и изсъска на Сара:

— Ставай! Чуваш ли, стани веднага!

Сара се изправи на крака, тъкмо когато Гилбърт Морс наближи вратата. Коляното й смъдеше, остра болка я режеше в ребрата, където я бе ритнала Берта. Но единственото, което чувстваше в момента, бе срам.

Мъжът спря на прага и понечи да почука, когато ги съзря.

— Госпожо Пю? Да не би да се е случило нещо? — учудено попита той.

— Да, господин Морс, случи се. — Брадата й потрепери в старанието й да потули нервността и гнева си с непринуден смях. — Сара се подхлъзна и падна на мокрия под. Така ще се научи друг път да внимава с водата! — засмя се нервно тя.

Гилбърт се обърна към Сара. Погледът му бе загрижен.

— Удари ли се, Сара?

— Ооо, не, не! Нали знаете, че малките се отървават лесно. Но не дай си боже да се случи на вас или на мен! Тогава…

Гилбърт не й обърна внимание.

— Сара? — отново попита той разтревожен.

Сара преглътна сълзите, които напираха в гърлото й, вдигна брадичка и го погледна право в очите.

— Нищо ми няма.

Той продължи да я гледа в очите още известно време и се замисли.

— И на какво дължим тази чест, господин Морс? — изчурулика Берта. — Предполагам, че търсите господин Пю. Сигурно е в краварника. Време е за доене…

— Не, не съм дошъл да търся Еймъс — отвърна Гилбърт. — Исках да видя как се оправяте със Сара.

Той влезе в кухнята и свали шапка, а Берта не спираше да се суети около него в желанието си да разсее каквито и да било съмнения относно неприятната ситуация по-рано.

— Добре. Има още какво да учи, разбира се, но не съм и очаквала друго. С майка като нейната… дето я е гледала все сама… има пропуски, но това се разбира от само себе си. Аз обаче съм убедена, че ще се справим — засмя се тя отново, макар и доста по-гръмко.

— Хм — замислено промърмори Гилбърт.

— Да ви почерпя нещо, господин Морс? — настоя Берта. — Чаша чай или едно шери?

— Не, благодаря, госпожо Пю. — Той се обърна към Сара. — Значи свикваш, момичето ми? А как върви училището?

— Това е другият проблем — намеси се Берта, преди Сара да е успяла да отговори. — В последно време все я оставят след часовете. Сигурно не си знае уроците, както трябва.

— Не е вярно! — възропта Сара, а госпожа Пю й хвърли предупредителен поглед и се усмихна на Гилбърт.

— Как ли не! А защо тогава госпожица Кийвъл те оставя, след като другите си тръгнат?

— Не обичаш ли да ходиш на училище, Сара? — попита я Гилбърт.

— Не особено — призна си Сара.

— Защо? Ти си умно момиче.

— Правим все едно и също. Обаче много обичам да уча по-малките — добави тя, а лицето й се озари.

— Учиш по-малките?

— Да, да четат. Госпожица Кийвъл не може да ги надвика, а аз обичам да чета. Много хубаво чета — гордо рече тя.

— А какво обичаш да четеш?

— Пиесите на Шекспир, преразказани за деца от Чарлз и Мери Лам — без колебание отвърна тя. — И „Водните бебета“. Много ми е мъчно за Том, но когато пада във водата, нещата се оправят. Всичко си идва на мястото.

Лицето й сияеше, докато разказваше, но Берта продължаваше да цъка с език и да клати глава. Подобни приказки не й бяха присърце.

— Добре де, добре — прекъсна я тя. — Трябва да обърнеш внимание повече на сметките, момичето ми, защото един ден ще гледаш къща и ще ти трябват.

— И математиката ми харесва — каза Сара. — Но задачите са тъй лесни.

Закачливо пламъче проблесна в погледа на Гилбърт. Какво ли би казала госпожа Пю по този повод? Тя обаче отново клатеше глава.

— И аз не знам какво ще те правим, Сара. Фукането намирисва на суета, а ти знаеш какво е суетата, нали? Един от седемте смъртни гряха. Или вас на това не ви учат в неделното училище?

Гилбърт забеляза промяната в изражението на Сара.

— Не исках да кажа…

— Просто се фукаш пред господин Морс. Като си толкова умна, момичето ми, защо пресече двайсет и пет яйца, а? — Тя кимна на господин Морс. — Измила яйцата с гореща вода, представяте ли си! В гореща вода! Къде й е акълът…

— Исках да ги изчистя добре — прекъсна я Сара. — Миналата седмица се ядосахте, защото…

— Не ми отговаряй! — сепна се Берта. — Колко пъти ще ти казвам — децата имат право да мълчат и да слушат!

Сара стисна зъби и заби поглед в земята. Знаеше какво й се пише за това, след като Гилбърт си отиде. За Берта отговарянето бе едно от най-големите престъпления. Ах, как я мразя! помисли си тя.

— Няма да ви отнемам повече време, госпожо Пю — намеси се Гилбърт. — Трябва да вървя. Сара, искаш ли да те повозя до края на улицата? Е, после ще се върнеш сама, но…

— Добре! — зарадва се Сара. Очите й пак заблестяха, като чу, че ще има още една възможност да се повози в колата.

— Но не се бави. Време е за вечеря — рече Берта и погледна многозначително към Гилбърт. — Ще ми изяде ушите. Не можете да си представите как от малка хърба като нея набъбва сметката в бакалията!

Гилбърт докосна Сара по ръката:

— Хайде, тичай в колата и ме чакай там.

Сара излезе. Навън огромната месингова кола блестеше на слънцето. Сара тъй се прехласна, че почти забрави мъката си. Внимателно се качи, за да не закачи полата си, седна на топлата кожена седалка, хвана кормилото и започна да се прави, че кара.

Де да можеше! Как й се искаше да потегли като господин Морс и докато вятърът вее косите й, да направлява возилото внимателно по завоите, да чувства тракането на колелата по дългата тръба на волана и ръцете си, да кара, да кара по-бързо от галопиращ кон, да кара напред и все напред и никога повече да не се върне…

И това ще стане един ден, уверено си помисли Сара. Един ден и аз ще имам кола като господин Морс и тогава няма да ме е еня нито за госпожа Пю, нито за госпожица Кийвъл или който и да е друг. А те ще стоят и ще ме зяпат, докато профучавам край тях, и ще цъкат с език: Ето я Сара Томас с колата си! Бре-бре-бре!

Гласът на Берта, докато изпращаше Гилбърт Морс на вратата, я сепна, прекъсна мечтанието и я върна в реалността. Само след няколко минути щеше да е пак при настойницата си с нейните викове и шамари. Но радостта от тези няколко минути щеше да остане, да я грее и да й помогне по-лесно да понесе всичко. В този момент това бе всичко за Сара.