Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inberit the Skies, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4 гласа)

Информация

Корекция, форматиране и разпознаване
Regi (2020)

Издание:

Автор: Джанет Танър

Заглавие: Да наследиш небето

Преводач: Екатерина Ялнъзова

Година на превод: 1999

Език, от който е преведено: английски

Издател: Издателска къща Компас

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1999

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ООД, В. Търново

Художник: Светлана Карагеоргиева

ISBN: 954-701-084-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8379

История

  1. — Добавяне

На Тери с много обич

Книга първа
Настоящето — 1965 година

Бъдете предпазливи в работата си — светът е пълен с мошеници. Но нека това не ви направи слепи към добродетелта.

1.

Нещо трябва да се направи.

Тази мисъл пулсираше непрестанно в съзнанието на Сара Бейли с натрапчивия ритъм на примитивен религиозен псалм, докато нейният ролс-ройс, модел „Силвър Клауд“, се носеше плавно по криволичещия съмърсетски път. Той сякаш заглушаваше дори свистенето на гумите и приглушеното мъркане на двигателя, докато Рийкс, шофьорът й от над двадесет години, караше бързо по познатия път за вкъщи.

Нещо трябва да се направи. Но какво… какво…?

До нея, на кожената бежова седалка стоеше затвореното й служебно куфарче — още едно доказателство за тревогите на Сара в този мартенски следобед. Обикновено след всяко — ежемесечно заседание на борда на директорите на „Морс Бейли аеро интернешънъл“ тя с нетърпение се заемаше с купчините документи, изпъстрени със собствените й бележки, които я държаха в течение на делата на компанията, все още смисъл на живота й, въпреки че вече не участваше така активно в управлението й, както по-рано.

Днес обаче книжата стояха недокоснати, а Сара седеше неподвижно, зареяла поглед през запотените стъкла на ролс-ройса към живите плетове, които летяха покрай тях все още зимно кафяви и се издигаха над тучните зелени поляни. Колоните с цифри по никакъв начин не можеха да променят тревожната новина, която узна на днешното заседание. Решението на проблема, ако въобще имаше такова, трябваше да се търси не в черно-белите разпечатки на пишещите машини и компютрите, а в самата нея.

Сара нервно поклати глава и приглади сребристите си къдрици с ръка. Всъщност това не бе ли нейната собствена воля, както винаги? Да разчита на себе си, а не на другите. Успокояваше се, че в момента проблемът изглежда неразрешим, единствено защото не се е вживяла достатъчно силно в него. Няма да се остави да я победят! Залогът е прекалено голям. Всичко, на което не само мъжът й, но и баща й бяха посветили живота си. Същността на „Морс Бейли“.

Колата взе поредния завой по хълмистото шосе и в далечината изникна къщата — гледка, която неизменно изпълваше Сара с приятна топлина. „Чутън Лий хаус“. Видът й винаги повдигаше духа на Сара. Там намери топъл подслон още в детството, а от тридесет години това бе собственият й дом. Затова Сара обичаше всеки обветрен сив камък от внушителната й фасада, всеки бръшлян, плъзнал по източната й стена, всяка арка и дървена греда.

Част от парка в единия край на къщата бе преграден за паша и разплод на малко стадо сърни. Зад нея една горичка криеше от хорските погледи спокойните води на езеро, в което плуваха на воля патици и водни кокошки, а в ледените му зелени дълбини се стрелкаха риби. Когато бе на девет години, Сара мислеше, че това място е вълшебно, че това е най-приказната къща на света и оттогава не се бе случило нищо, което да я накара да промени мнението си за нея. Напротив — най-щастливите й спомени бродеха между стените й като симпатични призраци. Затова тази къща бе мястото, в което тя се чувстваше най-добре.

Сега, докато ролсът се готвеше да завие по чакълената пътека към входа, Сара усети, че я обзема нетърпение да се потопи в спокойната атмосфера на къщата. Дори разпалените и ядни гласове и полемиките от заседанието започнаха постепенно да заглъхват в съзнанието й. Проблемите оставаха, без съмнение. Борбата, която трябваше да води, бе все така неизбежна. Но Сара бе убедена, че веднага щом се отпусне в „Чутън Лий хаус“, тревогите ще я напуснат и спокойствието на къщата ще й даде възможност да се зареди с нова енергия за битките, които предстояха.

Колата спря пред малкото каменно стълбище на входната врата и Рийкс излезе, за да й помогне да слезе. По стар навик тя го остави да поеме с ръка лакътя й и се опита да потисне раздразнението, което неволно я обземаше при всяка негова проява на загриженост. Той, разбира се, се боеше, че артритът, който мъчеше коляното й от време на време, може всеки момент да се обади и да я препъне. Сара се примиряваше с това и в същото време ненавиждаше единствената си болежка. На седемдесет и три години тя се радваше на крепко здраве и не пропускаше да обясни на всеки, дръзнал да се усъмни, че леката й скованост е резултат от напредналата възраст, че в действителност болките в коляното са резултат от инцидент по време на езда.

Сега тя бързо и нетърпеливо излезе от колата и загърна бежовото кашмирено палто по-плътно около крехкото си тяло. Мартенският вятър сякаш прониза костите й на излизане от уютния ролс-ройс. Но в „Чутън Лий хаус“ бе приятно топло навсякъде. Това бе удобството, на което Сара държеше най-много.

На устните й се появи усмивка, когато се сети как беше едно време — буйни огньове в камините на всяка стая, мъртвешки студ в коридорите и по-отдалечените кътчета. Пламнали бузи и колене в дневната, настръхнала кожа в банята. Спомените неволно я отведоха още по-назад във времето. Сети се за спалнята, в която единственото нещо, което бе в състояние да направи, бе да се съблече, колкото е възможно по-бързо и да се шмугне под ледените, завивки, стоплени само на едно място от кръглата каменна бутилка с гореща вода. Сутрин се събуждаше с леден нос, босите й крака едва пристъпваха по студения балатум, а погледът й съзираше живописните пана от скреж, които покриваха прозорците. Само като си спомни за всичко това, тя настръхна.

За да е сигурна, че повече никога няма да мръзне, Сара инсталира парно в „Чутън Лий хаус“. Когато идваше на гости, дъщеря й Шийла все я кореше за това.

— Господи, мамо, тук е като в оранжерия! След като живееш сама, не виждам защо трябва да отопляваш всички стаи. Такова разточителство!

Но Сара леко троснато й отговаряше, че е господар на собствените си пари и ще ги харчи, както сметне за добре. Парното бе едно от нещата, на които най-много държеше. В края на краищата вече не й се налагаше да цепи стотинката на две. Освен това бе много по-зиморничава от Шийла. Дъщеря й бе дете на природата, черпеше топлина от телата на конете, докато разчистваше конюшнята им или ги пришпорваше през заледените полета. Сара не помнеше да я е виждала някога да трепери от студ, дори като дете. Всъщност не се знаеше дали ще е все така…

Рийкс й отвори входната врата. Топлината, която я лъхна отвътре, я накара за пореден път да остане доволна, че не е спестовна като дъщеря си. Странно наистина, че Шийла бе отгледана в охолство, а бе тъй… да, трябваше да се признае, стисната. А може би предпочита дела й от личното ми богатство да отиде за любимите коне с усмивка си помисли Сара. Като го давам за отопление на къщата, ще остане по-малко за сено и овес, ветеринарни прегледи, лекарства и такси за участие в състезания. Но Сара не хранеше лоши чувства към дъщеря си. Тя обичаше Шийла, въпреки че много малко неща я свързваха с нея.

Но, като си помисля, какво общо имам с другите си деца?, запита се Сара. Родих ги, отгледах ги и пак спокойно могат да минат за чужди, защото са тъй различни.

По някакъв начин тази мисъл я подсети за тревогите, които я бяха налегнали, и тя отново си спомни за фактите, които й представиха на заседанието този следобед. Не че идеята е била на някой от двамата й синове, въпреки че в последно време Родерик взимаше все по-дейно участие в ръководството на фирмата, а Майлс най-после бе убеден, че трябва да излиза от изпитателните цехове поне веднъж месечно, за да участва в събранията на борда на директорите. Не те, а Гай Бейли, окрилен от поста си на изпълнителен директор, бе решил да я постави пред свършен факт, макар че едва ли е вярвал, че тя ще подкрепи поредния му ход. Но дали можеше да разчита на подкрепата на синовете? Всеки от тях имаше лични причини да застане зад Гай. А и нещата бяха сложени така, че дори да успееше да спечели някой от тях на своя страна, това нямаше да е достатъчно.

Сара се намръщи. Около все така пленителните й сини очи се появи крехка мрежа от бръчици. Мисълта, която от няколко часа пулсираше в съзнанието й, отново изплува. Нещо трябва да се направи! В същия момент обаче тя усети ледените нотки на разочарованието: Защо точно сега? Защо ми се налага да се боря сега, тъкмо когато реших, че мога вече да си отдъхна? Понякога ми се струва, че целият ми живот е една непрестанна битка и вече съм уморена, толкова уморена…

Сара прекоси антрето. Токовете на елегантните й обувки затракаха по лъснатия паркет, докато по навик заобикаляше ценния килим в бледорозово и синьо, който се простираше в средата като пролетна цветна леха насред умърлушена зимна градина. Често се спираше в това антре, за да поеме глътка от атмосферата на къщата, която в някои отношения не се бе променила от времето, когато за пръв път я видя, но в хиляди други оставаше нейно собствено творение.

Старинен скрин стоеше в подножието на просторното стълбище открай време, но сега той бе освежен с ваза цветя, в случая нарциси, които бяха приятно ярко петно в един иначе мрачен кът. По стените висяха ценни пана, които преди събираха прах на тавана, и масивно огледало с позлатена рамка. Старинен часовник с ръчно резбована рамка от тъмен бук нарушаваше някогашната тишина с лекото си и приятно тиктакане, а върху масивната маса за хранене, една от любимите вещи на Сара, грациозен китайски кон перчеше гордо чистокръвната си глава.

Днес обаче тя го отмина с мимолетен поглед и се отправи направо към кабинета. Навремето там се оттегляше Гилбърт Морс, чиято далновидност, делови качества и пари поставиха основите на „Морс Бейли“. Затова тази бе една от малкото стаи, които Сара не промени. Тук така силно витаеше духът на Гилбърт, че тя нямаше сили да унищожи отпечатъка на силната му личност. По лавиците, обграждащи цялата стая, все така си стояха наредени любимите му книги. Старинният въртящ се стол, тапициран с мека зелена кожа, бе същият, на който той сядаше, за да обмисля различни решения в началото на кариерата си. По масивното буково бюро още личаха следите от запалена пура, която неведнъж се бе търкулвала от пепелника върху полираната му повърхност. Сега то бе освежено с цветя — малка кристална ваза, пълна с кокичета, а пепелникът бе празен и лъснат, но кожената попивателна на Гилбърт все така заемаше централно място, колекцията му от старинни географски карти продължаваше да краси бледобежовите стени.

Една картина заемаше централно място в стаята — акварел в рамка от светъл бук и позлата. На нея бе изобразен самолет — странна паянтова конструкция с отворен корпус и сложен скелет от бяло дърво и жици, подобна на зловещо хвърчило върху велосипедни колела, която със сигурност никога нямаше да полети. Но художникът, когото Гилбърт нае, го бе нарисувал с колела, издигащи се над зелената ливада. Изображението не бе плод нито на измама, нито на художествената измислица. Защото то бе на „МБ 1“ или „Орела“, както семейството галено му викаше — първия самолет на „Морс Бейли“ и предшественик на плеяда самолети, чиято слава се понесе по целия свят.

Чутън Лий — 1909 гласеше надписът на картината, но на Сара й се струваше, сякаш е било вчера, когато спомените нахлуха един след друг в главата й. Тя свали палтото, метна го на въртящия се стол и прекоси стаята, за да погледне по-отблизо акварела, както често правеше.

Конструиран и управляван от нейния Адам, резултат от парите и далновидността на Гилбърт, самолетът на картината бе символ на всичко онова, за което се бореше тя. И сега, като го погледна, тя усети прилив на непреклонна решителност. Каквото и да става, няма да допусне миналото, мечтите и успехите, постигнати с къртовски труд, да попаднат в ръцете на единствения човек, който някога едва не ги бе унищожил. Трябваше да се направи нещо. Нямаше кой друг, освен нея да го стори.

— Бабо! Чух те, като влезе! — Гласът бе непринуден, радостен и младежки. Той извади Сара от унеса и тя се обърна засмяна.

— Кърсти, скъпа, какво те води насам?

— И питаш! Дойдох да те видя! Обаче забравих, че си на онова глупаво заседание и затова отидох в кухнята да си побъбря с Грейс, докато те чакам.

— Наистина ли? Надявам се, че не си й пречила да си върши работата! — разтревожи се Сара. — Довечера ще имам гости и затова днес има доста повече работа.

— Бабо! Като че ли не знаеш, че нищо не й пречи да сготви царска вечеря, без да й спира устата. Цял живот само това е правила. Всъщност аз съм единствената потърпевша. През цялото време ми даваше да опитвам от това и онова, а после пък взе, че направи страхотни кифлички със сметана — както е тръгнало, май няма да мога, да изляза през вратата.

Кърсти прекоси стаята и целуна баба си. Беше нежно и симпатично създание с огромен мъжки пуловер и прилепнали по тялото дънки. Сара я наблюдаваше с любопитство. Опитваше се да си я представи дебела. Никога! Винаги е била слаба — дори прекалено слаба, помисли си Сара, като дете и сега, в този странен тоалет, характерен за студентите на нейна възраст, с който приличаше на малък гаврош.

— Да отидем в дневната да се разположим по-удобно, а? — подкани я Сара. — Грейс явно знае, че съм се прибрала и сигурно вече е сложила чая. Няма да го пием студен, я! Освен това, след като цял следобед слушах Гай и гледах останалите да се перчат и правят на интересни, това, от което имам нужда, е чаша хубав чай.

— Гай! — изсумтя Кърсти с тон, който по-красноречиво, от които и да е думи разкриваше отношението й към човека, който в момента председателстваше борда на директорите на „Морс Бейли“.

Сара се усмихна малко мрачно.

Тези чувства съвпадаха напълно с нейните. На Гай бизнесът му идваше отръки, беше решителен и общо взето далновиден, създаваше впечатление, че е всеотдаен. Биваше приятен в компания, макар и леко надут, и вдъхваше уважение както у подчинените си, така и у конкурентите. Но Сара отдавна подозираше, че е в състояние да бъде безскрупулен и меркантилен в името на амбициите си, и днешното заседание бе потвърдило именно това. Да, не биваше да се забравя, че в края на краищата той е син на Алиша. При такава майка беше всъщност доста странно, че не е и много по-лош…

Само при мисълта за Алиша сякаш някаква врата се захлопна в сърцето на Сара. Може би по-нататък ще трябва отново да помисли за Алиша. При това положение на нещата след днешното следобедно, заседание вероятно нямаше друг изход. Но в момента Сара не желаеше да допусне тревогите с бизнеса да провалят посещението на Кърсти. Напоследък прекарваше все по-малко време с внучката си, не можеше да го пилее по този начин. Златните времена от детството на Кърсти, когато семейството я будалкаше, че на практика живее в „Чутън Лий хаус“, бяха безвъзвратно отминали, а когато завърши, тръгне на работа, омъжи се и вероятно се пресели в друг край на страната, ще й остава все по-малко време да идва при баба си, независимо от желанието й. Тази истина натъжи Сара и я накара да помисли как най-добре да оползотвори момента.

— Стига сме говорили за работа — весело поде тя. — С нетърпение очаквам да ми разкажеш как вървят нещата при теб, Кърсти. Как е колежът?

— Ами, добре. Само не виждам как може хората да смятат, че съм се отървала леко с графиката. Постоянно съм затрупана с работа. Трябва да се радвам, че поне правя това, което искам, и знам, че е благодарение на теб. Съмнява ме, че мама и татко щяха да ме пуснат, ако не ги беше убедила. Преди за нищо я нямаха тази специалност.

— Всичко си има и плюсове, и минуси, Кърсти — усмихна се Сара. — Всичко зависи от това каква изгода ще искаш да извлечеш.

— Права си, бабо. Ти си един прозорлив човек. — Кърсти я хвана дружески под ръка. — Ела сега и седни. Изглеждаш доста уморена.

Кърсти поведе баба си по коридора към дневната. Сара усети как част от тревогите й се изпаряват и сърцето й се стопля от любов. От съвсем малка Кърсти бе силно привързана към баба си и не само прекарваше много повече време в „Чутън Лий хаус“, отколкото при родителите си в „Чорли Манър“ в другия край на долината, но и се интересуваше много повече от самолети, постоянна тема за разговор тук, отколкото от коне, които бяха смисъла на живота на майка й.

— Май не съм много запалена по конете — призна тя веднъж на Сара. — Плашат ме, въпреки че мама се сърди, когато й го кажа. А как миришат!

Тогава Сара много се смя. Представи си само как ще се разлюти Шийла, ако Кърсти имаше глупостта да подметне нещо за миризмата, която дъщеря й предпочиташе, пред който и да е скъп парфюм. Подобна критика би се възприела като предателство. Но тя разбираше страха на Кърсти. В интерес на истината и Сара се боеше от конете, но никога не смееше да го признае, защото го възприемаше като слабост. Яздеше прилично, докато не падна, което й послужи като оправдание никога повече да не се качи на кон.

— Най-много искам да се науча да летя — бе споделяла тъжно Кърсти и тогава Сара усещаше онова опияняващо съпреживяване, когато двама души, две сродни души се сливат в едно.

Да лети — да. Летенето бе друго нещо. Никога не се боеше да управлява самолет — освен в случаите на рязко движение, което сигнализира опасност. Но този страх бе друг. Независимо от обстоятелствата на кормилото на самолета Сара винаги се чувстваше като господарка на собствената си съдба, като човек, който сам дърпа юздите на живота си. Това бе несравнимо с ужаса, който я бе обземал неведнъж на гърба на коня — и неприятната, неотменна мисъл, че ако жребецът си науми да направи нещо, тя не би могла да го спре, по какъвто и да е начин.

— Ще се научиш да летиш, Кърсти, само потрай, докато пораснеш още малко — й бе обещала тя, а очите на детето тогава светнаха.

Сара изпълни обещанието си и Кърсти се сдоби с документ за правоуправление за рекордно кратък срок. Караше самолет винаги когато имаше възможност. Сега обаче, откакто бе записала графика в Западноанглийския колеж по изкуствата, й оставаше все по-малко време за това.

Мнозина смятаха, че Кърсти прилича на баба си и Сара нямаше как да не се съгласи с тях, когато разглеждаше внимателно снимки от младините си. Високите скули, правото носле, малката брадичка с трапчинка, светлите сини очи. Косата й бе по-светла от Сарината, която навремето си бе наситено, почти червеникавокафява, а устата й бе по-голяма и с по-пълни устни. Независимо от това двете си приличаха, а това още повече засилваше привързаността на Сара.

Дневната бе на другия край на коридора срещу кабинета. Тя бе просторно и приятно помещение с изглед към ливадата пред къщата и парка със сърните отстрани. Обзавеждането в златисти, бежови и яркожълти краски правеше обстановката слънчева дори в най-мрачните зимни дни, а в дълбоките плюшени столове и диван умореното тяло на Сара намираше истински покой след изнурителните бизнес срещи. Семейните портрети, които някога красяха стените й, бяха впоследствие окачени в трапезарията, където наблюдаваха както официалните, така и семейните събирания, а на тяхно място Сара постави произведения на изкуството по собствен избор — платна на Търнър[1] и Хогарт[2], две красиви и загадъчни картини на Моне, както и съвременни шедьоври на творци, които все още не бяха наложили имената си в обществото. Уникален китайски килим покриваше лъскавия паркет, в единия ъгъл бе поставен абаносов скрин с фина инкрустация, а в другия — бронзов бюст. Въпреки че кадифените завеси не бяха пуснати все още, лампите в яркожълти нюанси бяха включени и изпълваха стаята със златисти отблясъци, а огънят в камината топло ги приветстваше.

На влизане в стаята Кърсти се престори на възмутена:

— Боже господи! Пак кифлички!

Явно Грейс наистина бе чула Сара да се прибира у дома. Диванът бе дръпнат по-близо до камината, а пред него бе поставена масичка, отрупана с апетитни сандвичи, плодов сладкиш и плато, пълно с кифлички, намазани с масло. До тях имаше купа с разбита сметана и чиния с домашен ягодов конфитюр.

Сара доволно се отпусна на дивана и покани Кърсти да я последва.

— Сигурна съм, че ще се справиш с още някоя и друга, скъпа. Аз обаче трябва да ти призная, че единственото, което искам в момента, е само чаша хубав чай.

— Ето го и него, госпожо Бейли! Чайникът къкреше на огъня, готов за вашето пристигане. — Като по чудо Грейс се появи на вратата с масивен сребърен поднос, на който бе поставен лъскав сервиз за чай. Остави го на втората малка масичка, която бе приготвена за случая. — Да ви налея ли, госпожо? Ако не възразявате, ще ви кажа, че ще ви се отрази добре. Изглеждате ми доста уморена.

— Благодаря ти, Грейс, много си мила. Да, права си, уморена съм. Заседанието бе доста тежко.

Сара се протегна и взе една салфетка. Постави я върху плисираната пола на синята си рокля и доволно отпи от горещия чай, който Грейс бе наляла в чашите от фин порцелан. Когато икономката излезе, Сара забеляза, че Кърсти я наблюдава угрижено.

— Грейс е права, бабо — рече момичето с тревога в гласа. — Наистина изглеждаш доста уморена. Дали не се товариш прекалено много?

— Не, не мисля, скъпа. Те така или иначе не ме оставят да върша кой знае какво в последно време. Чичо ти Родерик е непреклонен по този въпрос.

— И е прав — разпалено натърти Кърсти. — Но явно има нещо, нали? Изписано е на лицето ти. Какво става? Случило ли се е нещо днес следобед?

Сара си помисли да отрече, но се отказа. Имаше нужда да сподели с някого тревогите си, а Кърсти вероятно бе най-подходящият човек за това. Разбира се, внучката й не би могла да й помогне с нищо, но самият факт, че е далеч от машинациите на компанията и не е директно свързана с нея, както всички останали от семейството, я правеше идеална довереница. А и рано или късно щеше да разбере. Както и всички останали.

Сара остави чашата в чинийката с потреперваща ръка.

— Да, скъпа, случи се. Или по-точно, бях информирана, че евентуално нещо ще се случи. — Чудеше се как да подхване темата. — Говори се за сливане с друга фирма, Кърсти.

— Сливане? На „Морс Бейли“?

Сара неволно се усмихна.

— Разбира се.

— Боже, боже! — въздъхна Кърсти. — И с кого смятат да се сливат?

— Ето там е проблемът — въздъхна Сара. — Честно, казано, аз лично доста бих се замислила, за каквото и да е сливане. Мисля, че „Морс Бейли“ е достатъчно голяма и като самостоятелна компания. — Това бе самата истина — освен фирмата-майка съществуваха още две дъщерни фирми в Англия и няколко в Канада, Австралия и Африка. — Да, няма да съм доволна, от каквото и да е по-нататъшно обвързване — повтори тя, — но в случая най-много ме тревожи името на компанията, с която искат да ни слеят.

— Коя е тя? — настояваше да узнае Кърсти. Вече не й бе до кифлички и сандвичи. Седеше напрегнато на ръба на дивана и наблюдаваше баба си с изпитателен поглед. — Коя, бабо?

— „Де Виър моторс“ — кратко й отговори Сара.

Кърсти съвсем ококори сините си очи.

— Искаш да кажеш фирмата на Лио де Виър?

— Същата — рече Сара и добави сухо: — Да не би да има друга?

— Но те произвеждат коли — учуди се Кърсти.

— Така е. Странно е, нали? Или поне на мен така ми се струва. Но Гай е на друго мнение. Изгаря от желание да го осъществи, а и има достатъчно власт, за да го направи. Освен собствените акции с право на глас и тези, които ще спечели на своя страна, той е упълномощен от майка си да разполага с нейните гласове, както сметне за добре. От години Алиша не проявява никакъв активен интерес към управлението на фирмата. Това му дава неограничени права. Колкото и съмишленици да спечеля, той винаги ще има повече гласове от моите. Това отдавна ме притеснява, въпреки че досега не бе предприемал нищо, което да е фатално за компанията. Винаги съм била готова да приема решенията му като полезни за нашите интереси. Но сега е различно. Напълно съм против, Кърсти.

— Не се и съмнявам! — Кърсти вдигна ръка, за да прибере косите си зад ушите по начин, който издаваше колко е объркана от новината. — Права си, че трябва внимателно да се помисли, преди каквото и да е сливане. Но да се слеем с Лио де Виър… е просто немислимо! Как е могъл да го направи!

— С лека ръка, доколкото разбирам — изрече иронично Сара. — До мен достигнаха слухове, че напоследък засичали Гай и Лио заедно — на обяд и къде ли не. Но не им обърнах внимание, защото си помислих, че са само клюки. Оказва се, че е трябвало да се замисля. Лио е влязъл под кожата на Гай — няма никакво съмнение. Не знам какво му е обещал, ако се осъществи сделката, но сигурно не е малко. Място в борда на „Виър моторс“ със сигурност, но вероятно и още нещо, ако не се лъжа. Гай никога не би пожертвал автономните си позиции в „Морс Бейли“, ако не очакваше нещо още по-голямо в замяна. Но каквато и да е сделката, каквото и да обещава, можеш да бъдеш убедена в едно. Крайният резултат ще е същият — Лио ще придобие контрол над „Морс Бейли“, както открай време желае, а Гай ще бъде негова марионетка. Виждаш ли колко сериозно е положението, Кърсти! — Тя бавно поклати глава с присвити устни. — Да знаеш, че дядо ти и прадядо ти ще се обърнат в гробовете си, ако научат това. Лио де Виър отново в „Морс Бейли“ — и то разполагащ с толкова власт, за колкото самите те дори не са мечтали. Ако той застане начело, това ще е краят на компанията, каквато ние я знаем — бъди уверена.

Кърсти седеше, потънала в размисъл. Не знаеше много за Лио де Виър, освен че е доведен син на Гилбърт Морс, основателя на империята „Морс Бейли“. Родословните дървета на семействата „Морс и Бейли“ бяха сложни и преплетени, а враждите между тях съвсем усложняваха нещата и поставяха в пълна изолация отделни членове. Лио де Виър спадаше към тази категория. Откакто се помнеше, знаеше, че за него се говори или лошо, или нищо, и въпреки че като всички останали британци беше чувала за „Виър моторс“, едва в младежките си години разбра, че й е някакъв роднина. Разбира се, знаеше, че притежава много пари и власт — както и че всички хора, на които тя държи, го мразят. Всеки път, когато го гледаше по телевизията или когато снимката му се появяваше във вестника, както често се случваше, тя се взираше в лицето му и се чудеше как може този красив възрастен мъж с аристократична осанка и гъста снежнобяла коса да предизвика такава омраза. Лио де Виър нямаше вид на чудовище. Той дори не приличаше на изтъкнат бизнесмен, а по-скоро на застаряващ благородник или на принц в изгнание, свален насилствено от революционери от трона си в неизвестна държава. Въпреки това всички го мразеха ужасно, включително любимата й баба, която въпреки силния си характер и бизнес усет бе една от най-добрите и мъдри жени, които познаваше.

Сега обаче като че ли бронята се бе пропукала. Един-единствен човек в семейството не го мразеше и той бе Гай Бейли.

— Какво точно се случи, че са изхвърлили Лио от компанията? — попита Кърсти. — Не вярвам да не си е вършил както трябва работата. Ако не беше достатъчно добър, едва ли щеше да успее да създаде собствена фирма. За какво тогава? Какво стана?

Сара махна с ръка.

— О, Кърсти, това е една безкрайно дълга история и не ми се разказва сега. Освен това всичко стана преди повече от петдесет години. Достатъчно е само да ти кажа, че Лио цял живот се е стремил към това. Никога не е спирал да се опитва да го постигне по един или друг начин. Но преди винаги е бил побеждаван. Сега, когато Гай е на негова страна, изглежда най-после ще успее.

Кърсти се замисли.

— Ами чичо Макс? Не може ли да помогне?

Лицето на Сара се проясни. Макс Хърст, вече сър Макс, беше най-надеждният й съюзник. Той бе първият съдружник на Адам, работеше в „Морс Бейли“ от основаването. Но Макс беше вече доста възрастен. В това бе проблемът. Всички бяха остарели — от тези, които бяха все още живи.

— Макс е доста зле — въздъхна тя. — Още не се е оправил от последната пневмония, която изкара. Въпреки че съм сигурна, че ще присъедини гласовете си към моите, това няма да е достатъчно. Боя се, че Макс не може да ми помогне по никакъв начин.

Кърсти постоя замислена още известно време, но после протегна енергично ръце към баба си.

— Не мога да повярвам, че ще загубите „Морс Бейли“, бабо — възкликна тя. — Все ще измислиш нещо.

— И аз това си повтарям. Но засега се сещам само за едно.

— Ето, виждаш ли, бабо! — зарадва се Кърсти. — Едно нещо е достатъчно — стига да е ефикасно.

— Да, стига да е ефикасно — повтори замислено Сара. — Не реагирай така бурно, преди да си чула за какво става дума.

— Хайде, казвай!

Сара докосна челото си с ръка. Изведнъж отново се бе почувствала уморена.

— Ще се наложи да поговоря с Алиша — каза тя. Вдигна глава и очите й срещнаха изумения поглед на внучката й.

— С леля Алиша? Но нали не си говорите от дълги години? Откакто… — тя замълча, защото не искаше да човърка стари рани.

— Това бе само поводът — промълви след известно време Сара. — По принцип с Алиша никога не сме се спогаждали. — Тя млъкна, защото си помисли колко много тушира нещата с последното изречение. Никога не сме се спогаждали… — слаби думи за годините на ненавист и съперничество, които с времето прераснаха в горчива омраза. Алиша, с която си бяха погаждали кални номера стотици пъти. Алиша, която Сара боготвореше и на която завиждаше, докато определени събития не промениха отношението й и не разделиха двете жени завинаги… Всъщност какъв бе смисълът да се ровят в миналото сега. — Не виждам друг начин — продължи тя бавно. — Както ти казах, Алиша е упълномощила Гай да гласува от нейно име, както той сметне за добре. Но и тя като мен едва ли ще се съгласи със сливането. Ненавижда Лио не по-малко от мен. Ако успея да я убедя да дойде на заседанието и да ме подкрепи при гласуването, нещата ще се оправят в наша полза. Ние с Алиша притежаваме шейсет процента от акциите — според желанието на Гилбърт. — Тя се усмихна уморено. — Много хитър старец, Кърсти! Като че ли е знаел, че един ден може да възникне и такава ситуация. Да, Алиша е единственият човек, който може да ми помогне. Смятам, че след толкова години мога да преглътна обидата и да я помоля за помощ.

Кърсти поклати глава. Сега изглеждаше разтревожена като баба си.

— Тя няма да се съгласи да се срещне с теб — рече момичето. — Ще видиш, бабо. Но дори евентуално да се съгласи… само си помисли колко ще те натовари това.

— Едва ли толкова, колкото ако пред очите ми компанията, на която съм посветила целия си живот, попадне в ръцете на единствения човек, на когото основателите й не биха дали каквато и да е власт — отвърна решително Сара. — И преди съм попадала в неприятни ситуации, Кърсти. Както виждаш, не съм умряла. И този път ще се справя. Смятам, че си заслужава да се опитам да спечеля Алиша на своя страна.

Кърсти не изглеждаше убедена.

— От къде на къде се надяваш, че ще успееш да я придумаш, ако все пак се видите? — попита тя. — Гай ще направи всичко възможно, за да я убеди, че е прав. И сигурно ще успее, защото й е син в края на краищата. Тя сигурно ще постъпи така, както той иска.

— Да, напълно е възможно — кимна Сара. — Алиша обича Гай, това е вярно. Но когато чуе това, което имам да й кажа, може би ще размисли. „Морс Бейли“ стои над всички нас. Ние сме „Морс Бейли“ — това го запомни добре.

— Така е, но дали и Алиша мисли като теб? — попита Кърсти. — Ами ако тя се съгласи с теб, но въпреки това не те подкрепи, защото те мрази? Представи си, че реши да подкрепи сливането, само и само да те ядоса?

— Трябва да опитам — обяви лаконично Сара. После погледна чая в чашата си. Беше изстинал по време на дългия разговор. — Хайде, Кърсти, налей, моля ти се, на баба си един чай. И вземи някой и друг сандвич, защото Грейс ще се обиди.

— Не мога да хапна нито хапка повече, бабо. Преядох, докато те чаках — изрече жалостиво Кърсти, но наля чай на баба си и на себе си. Сара отпи от своя и постепенно усети прилив на свежа енергия.

— Кърсти, не се тревожи, скъпа. Не трябваше да те товаря с проблемите си.

— Радвам се, че ги сподели с мен, бабо. Нищо чудно, че изглеждаш толкова уморена. Боже, само като си помисля…

— Всичко ще се оправи, мила. Трябва да се оправи. Хайде да не мислим повече за това, а?

Кърсти не каза нищо и макар и изненадана, Сара реши, че ще я послуша. Но сините й очи гледаха все така тревожно и след малко тя се обади:

— Може да се намери и друг начин, бабо.

— Друг? Какъв?

— Ами… ако опитам аз лично да поговоря с Гай…

— Ти? — озадачи се Сара. — Ти пък какво можеш да направиш?

— Не знам. Но мисля, че Гай ме харесва. — По бледото лице на Кърсти избиха румени петна. — Всъщност убедена съм, че е така. Показвал ми го е съвсем красноречиво неведнъж.

— Сериозно ли говориш? — не вярваше на ушите си Сара. — Но той може да ти бъде баща!

— Права си. Но за жалост — или за щастие — има слабост към много по-млади момичета — отвърна сериозно Кърсти. — Говоря ти честно, бабо.

— Но защо не си ми казвала нищо досега, скъпа? — недоумяваше Сара. — Да не би да искаш да кажеш, че Гай е флиртувал открито с теб?

Кърсти сви рамене и се направи, че това не я засяга, но петната по лицето й бяха достатъчно красноречиви.

— Мисля, че преувеличаваш. Но да, смятам, че бих могла да окажа някакво влияние върху него.

— Абсолютно ти забранявам да вършиш подобни неща! — разлюти се Сара. — Как може такива ужасни идеи да ти минават през главата!

Бузите на Кърсти съвсем пламнаха.

— Ей сега ти беше тази, която твърдеше, че е готова да направи немислимото в името на една добра кауза.

— Мило мое дете, това е друго! Не мога дори да си помисля, че ще ти позволя да правиш компромиси със себе си заради Гай. Дори да си мислех, че това ще помогне, макар да съм убедена, че не ще. Гай може да е женкар, но той е бизнесмен до мозъка на костите си и става доста безскрупулен, когато са засегнати амбициите му. Може и да ти обещае нещо, ако се надява, че в замяна ще получи това-онова от теб, но едва ли ще го изпълни. За бога, Кърсти, избий си тези глупости от главата, защото иначе наистина ще ме побъркаш.

Кърсти мълчеше.

— Обещай ми! — настоя Сара.

— Добре де, добре! — смънка момичето, но избягваше погледа на баба си. Сара си помисли, че едва ли ще й е толкова лесно да я разубеди.

Кърсти е своенравна и инатлива също като мен на нейната възраст. Боже, защо й казах! Защо не си мълчах, докато не опитам всички възможни начини…

Кърсти допи чая си и остави чашата на масичката.

— Трябва да тръгвам, бабо. Хич не ми се иска да те оставям сама в това състояние, но…

Сара кимна.

— Разбирам. Надявала си се, че ще си бъда у дома следобед, и си поела други ангажименти за вечерта. Среща ли имаш? — опита се да се усмихне Сара с надеждата да предотврати каквито и да е глупави постъпки на Кърсти спрямо Гай.

— Не такава, за каквато си мислиш ти — разсмя се Кърсти. — Ще ходя с една компания на блус концерт в Селър.

Сара сбърчи нос.

— Звучи ужасно, но съм убедена, че ще ви хареса. Колкото и да ми е тъжно, че си тръгваш, трябва да ти призная, че и мен ме чака работа. Нали ти казах, че ще имам гости за вечеря, така че и аз имам да свърша хиляди неща.

— Първо си почини — посъветва я Кърсти. — Няма нужда да ме изпращаш, бабо, ще се оправя сама. Паркирах минито[3] си отзад. — Тя целуна Сара по челото. — Умната, бабо! Не се тревожи. Сигурна съм, че всичко ще се оправи.

— Дано. Карай внимателно, скъпа. И не ме забравяй.

— Няма.

Когато Кърсти тръгна и бялото й мини постепенно се скри по лъкатушещото шосе, Сара остана на прозореца и за миг се загледа в спускащия се мрак. Колко красива бе гледката — мъгливият здрач падаше над острите хълмове, нарцисите бяха като ярки петна под дърветата, чиито голи клони сякаш бяха започнали да се раззеленяват. Сърните бяха започнали да се събират, от тревата се стрелна пеперуда с лъскави бяло-черни крила. Сара я наблюдаваше замислено. От какво зависи щастието? Не от късмета. А основно от нашите собствени действия.

За момент тревогите от този следобед отново се стовариха с пълна сила върху мислите й, но тя рязко ги прогони.

Ако преди е била решена да спаси „Морс Бейли“, сега имаше още една причина за това и тя изискваше прекомерна предпазливост. Трябваше да действа бързо, за да предотврати каквито и да е глупави геройски постъпки от страна на внучката си.

С решителна крачка, без да мисли за болното си от артрит коляно, Сара излезе от трапезарията и прекоси коридора до кабинета. Настани се на големия и удобен въртящ се стол, взе кожената папка с адреси и я отвори на страница, която й трябваше.

Странно, че телефонът на Алиша продължаваше да стои в указателя, въпреки че от години не си бяха разменили и дума. Сякаш подсъзнателно е знаела, че един ден може да й потрябва.

Сара си пое дълбоко дъх и вдигна слушалката.

Знаеше какво трябва да направи. Вероятно го е знаела още от момента, в който напусна заседанието.

Въпреки че напрежението пулсираше в главата й, пръстът й с лекота набра номера.

Бележки

[1] Известен британски художник пейзажист (1775–1851). — Б.пр.

[2] Известен британски художник, социален сатирик (1697–1764). — Б.пр.

[3] Широко известна марка английски автомобили. — Б.пр.