Дино Будзати
Броненосецът „Смърт“

Германецът Хуго Регулус, бивш корветен капитан^[1] в последната война, ще публикува идния месец една изключителна книга (Das Ende des Schlachtschiffes König Friedrich II, Gotta Verlag, Hamburg^[2]). Малцината чели ръкописа отначало може би са останали леко озадачени, до такава степен описаните събития граничат с неправдоподобното, да не кажем — с чистата лудост. Ала колкото повече напредва четенето, толкова повече трябва да се признае, че приведената от автора документация изглежда неоспоримо сериозна и убедителна. Впрочем впечатляваща е снимката (една-единствена, но такава, че надали е подправена) на нечуваното чудовище, създадено в пристъп на грандоманско умопомрачение, сетне обречено на неизбежно унижение в своето скитане без помен от слава и от мъжество и най-накрая — точно когато всичко сякаш се срива в най-жалка деградация — призовано към трагичното величие на нова орис, особено героична и амбициозна именно защото се предполага, че никой на този свят никога няма да научи за нея.

Ако разказаното от Регулус е вярно, то пред нас е разкритието на най-смайващата и мрачна тайна от тази световна война. Смайваща е историята сама по себе си, на пръв поглед почти невероятна, която странно се откроява над всички останали военни събития. Още по-смайващ е сговорът за мълчание, с който хиляди мъже са бранили и продължават да бранят тайната, като че да са посветени в нея и същевременно да знаят, че друг не е, им дарява безценно щастие. За необходимостта или изгодата от мълчанието са били в съгласие богати и бедни, властни и безгласни, учени и невежи, висши офицери и безименни работници, до един верни на споразумението помежду си дори когато катастрофата ги е освободила от всякакви задължения, налагани от военната дисциплина. Тези хора, заявява Регулус (и тук, в интерес на истината, възникват някои съмнения), ще продължат да мълчат и утре, след като книгата излезе, а ако някой ги разпознае, ще отричат; ако някой ги разпитва, ще твърдят, че са в пълно неведение. Всички с изключение на един.

 

 

Книгата е разделена на три части. В уводната Регулус разказва от първо лице как е узнал за мистериозната история. Става дума за педантична хроника, която регистрира отделните фази на разследването: началната поява на смътни подозрения у автора, когато той напипва връзката между няколко наглед твърде далечни обстоятелства; продължителните му безуспешни дирения, докато случайността не го отвежда на мястото, откъдето е започнало всичко и където още се търкалят останките от колосален строеж, плод на нечии безумни блянове; свидетелствата (ако могат така да се нарекат смелите обобщения от откъслечни изречения, дочути в черните пристанищни кръчми в часове, когато нощта и умората подкопават съпротивителните сили на човека); и накрая срещата с оцелелия, който бълнува в агонията си, бърбори безспир и в крайна сметка изплюва ужасната тайна!

Втората част представлява изложение (за съжаление осеяно с много пропуски) на онова, което се е случило на кораба от деня на отплаването му на първа мисия до сутринта на трагедията в далечните краища на океана.

В третата, с характер на приложение, Регулус отговаря предварително на съмнения, възражения и критики, които очаква от читателите. Старае се главно да изясни как е възможно начинание с такъв мащаб, ангажирало съдбите на хиляди хора, да остане толкова дълго потулено под похлупак от тишина. Цитира в най-дребни детайли и с направо подозрителна настойчивост „документите“, събрани по въпроса. В края прави опит да изтълкува последния акт от драмата, който, въпреки всичките му усилия, остава обвеян в свръхестественост и за да го приемем, от нас се иска безусловна вяра, подобна на религиозната. Но колкото и да е труден за възприемане така описаният завършек, нима подобна отчаяна авантюра може да има друг, не тъй абсурден финал? Какво е чудното, ако, примамени от чистата лудост, силите на мрака, за които се е разправяло и в стари времена, наистина са наизлезли от южните си бездни, за да отговорят както подобава на предизвикателството?

 

 

Хуго Регулус, син на корабостроител от Любек, е на 35 години при избухването на войната. Той е морски офицер, но през 1936 г., със звание корветен капитан, напуска служба по здравословни причини, а и за да помага на вече възрастния си баща в делата му. Получава призовка в началото на бойните действия и предвид физическото си състояние е в правото си да се освободи. Но от родолюбие пожелава да се върне в армейските редици и е зачислен към Министерството на военния флот, отдел „Личен състав“, където остава до края.

Задачите му никога не са твърде сложни или отговорни. Поддържа картотеката с личните досиета и следи повишенията на подофицерите, разпределенията, отпуските, дисциплинарните им нарушения и прочее. По този косвен начин Регулус през цялото време има представа за пълната и актуална картина на положението в Кригсмарине, военния флот.

По думите му, от лятото на 1942-ра в отдела започват да постъпват заповеди за преместване от нов вид. В тях се посочва изходното място или частта, но за направлението се дава секретна формулировка: „Вариант 9000. Спецмисия. Да се яви в Оперативен кабинет 27.“

Заповеди с надслов „спецмисия“ бездруго пристигат от време на време и би било нетактично, а и съмнително, ако чиновниците от отдел „Личен състав“ почнат да се ровят в подробностите около съответните операции. Но до този момент те са идвали нарядко, на серии от по максимум седем-осем. И е било лесно да се отгатне какво крият: или поверителни задания за нуждите на службата за информация и контрашпионаж, или конкретни акции във вражеска територия, или особено деликатни начинания с подводници, за чиято безопасност се смятат за нужни допълнителни мерки, извън вземаните по правило при останалите военни действия.

Този път обаче определените за спецмисията не са седем, осем или десет. За няколко седмици само броят на подофицерите, преместени в неизвестното местоназначение, възлиза на почти двеста. По-късно темпото на странните прехвърляния се забавя, което обаче не им пречи да се проточат с месеци.

С колегите си Регулус рядко говори по въпроса. Понякога остава с впечатлението, че ту този, ту онзи от собствения му отдел е по-осведомен от него, но предпочита да не задълбава. Сякаш си има работа с някоя от онези тайни, които е истински късмет да не знаеш, защото притеснението да не изтървеш излишна дума, да не допуснеш и най-малката недискретност, се превръща в истински кошмар, толкова голям е залогът. Тогава посветеният почва да отбягва дори приятелите си, не смее да се отпусне, а ако има семейство, посред нощ се буди стреснат в плен на ужаса, че е проговорил насън и жена му го е чула.

 

 

Вариант 9000 се превръща в мистериозна врата, която поглъща стотици мъже, а от другата й страна цари непрогледен мрак. База за нови секретни оръжия? Тренировъчен лагер за целите на дързък план? Експедиционен корпус, който да дебаркира в Англия? Така продължава до февруари 1943 г., когато едно телефонно обаждане запраща нататък и старшина I степен Вили Унтермайер, дясната ръка на Регулус.

Въпросният Унтермайер е много усърден и предан служител, но безкрайно далеч от идеала за боец. Големият му, едва прикриван страх е, че някой ден може да го призоват да си отбива службата на борда и ще се наложи да напусне министерството, където работи цели шест години. Свойствената му старателност и симпатията на началниците са го опазили до този момент. Но ето че надеждите му са попарени, и то по най-лошия начин. За хората от отдел „Личен състав“, които нямат понятие какво крие това название, Вариант 9000 всъщност е синоним на най-сериозна опасност, на отлъчване от човешката общност, на заминаване без шансове за връщане.

Обикновено мълчалив и стеснителен, в навечерието на изпращането си старшина Унтермайер не се сдържа и нервно пита ту един, ту друг от началниците за някакво, макар и най-общо обяснение. Но навсякъде се сблъсква с непробиваеми стени.

Корветен капитан Регулус преживява заминаването му тягостно. И енигмата на Вариант 9000, която досега му е толкова чужда, нахлува, така да се каже, в неговия частен живот. Любопитството, желанието да разбере забраненото за разбиране, този тъй неуставен стремеж, се превръща в ежедневен тормоз. И е достатъчно някой ординарец да достави плик с името му и гриф „секретно“ (а това се случва неколкократно всеки ден), за да му запрепуска сърцето: да не би Вариант 9000 да има нужда и от него?

Но така и никой не потърсва корветен капитан Регулус и месеците минават, и десетки други подофицери потеглят към неизвестното местоназначение. И въпреки че се ослушва и оглежда постоянно, той не успява да улови ни най-малък признак, ни дума, ни намек, ни жест, ни поглед — нищо, което да отнесе някак към смущаващата загадка. Сетне започват бомбардировките, кабинетът му е преместен в укрепена база в периферията на Берлин, след това на войната е сложен край и Регулус съумява, донейде благодарение на разклатеното си здраве, да се отърве от плен и затвор. Но дори и тогава, когато военната машина се разсипва и най-ревностно пазените тайни стават публично достояние, той не смогва да научи нищо за Вариант 9000. И все пак стотици подофицери и вероятно хиляди матроси са били въвлечени в него. Къде са се дянали тогава? Нали, каквото и да се крие зад кулисите на тази тайна, много от тях трябва да са се върнали по домовете си… Как така никой не проговаря? И защо старшина Унтермайер, който от първия ден на отпътуването си всеки месец редовно му е пращал по военна поща картичка с поздрави (без нито текстът, нито клеймото да издават същинското му нахождение), защо, прочее, старшина Унтермайер никакъв го няма?

Така у бившия корветен капитан Регулус се заражда решимостта да разгадае мистерията. С години военната тайна или непреодолимата бариера на фронта са били причина за огромни бели петна в осведомеността по военните дела, ала сега разкритията на участниците в събитията от двете страни полека-лека ги попълват. Най-съкровените подробности за дейността на правителства и главни командвания ежедневно се излагат на показ с почти безсрамна настойчивост. Така панорамата на конфликта постепенно бива наставена с доскоро непознати епизоди. Животът на фюрера, тайните оръжия, генералските комплоти, сондажите за местни примирия и така нататък — всичко постепенно изплува. Всичко, с изключение на Вариант 9000. Това е единствената празнота, която остава непопълнена, а явно не е малка, щом в нея са потънали толкова хора. В гигантския пъзел, в който се подрежда историята на отминалите години, все още липсва едно парче и за запушване на дупката налице е само едно условно, безсмислено название, през което не прозира нищо, дори смътното очертание на някой призрак.

Разбира се, за тази празнота знаят малцина — единствено онези, които, като Регулус, са я надушили в процеса на работата си. Външният свят няма понятие. Дори англичани, американци и руснаци сякаш не са в течение. А малкото колеги, с които на Регулус му се удава случай да се види, като че ли са забравили: „Вариант 9000 ли? — отговарят. — А, да, сега си спомням… Специална мисия, нали?… О, кой знае какво е било… Аз лично нямах представа“ — и изглеждат съвсем искрени.

Но Регулус не се предава лесно (поне така твърди). Напротив — колкото повече време минава, толкова повече се вманиачава по Вариант 9000. Макар и семейството му да се е разорило през войната, на него не му се налага да живее притеснено — намира си прилична служба в едно търговско предприятие в Любек. Работата му е всичко друго, но не и изтощителна, та има достатъчно свобода да се посвети на разследване.

През ноември 1945-а издирва семейството на Унтермайер, чийто адрес е запазил. За целта отива в Кил. Открива бащата и съпругата на подофицера, от когото вести не са се получавали от април същата година. Не, те никога не са били в течение на истинското му местоназначение. Не, след заминаването му на спецмисия така и не се е връщал в домашен отпуск. Не, нямали ни най-малка представа за участта му. Но се надявали да се появи всеки момент. Не, не били чували нито новини, нито предположения, нито слухове относно Вариант 9000. Посещението е съвършено безрезултатно.

 

 

Хуго Регулус признава, че в този момент доста се обезкуражава. По никакъв начин не намалява увереността му, че тук се крие загадка, и то не каква да е, а чудовищна, но просто започва да се съмнява, че ще успее да я разчепка. Не разполага дори с най-нестабилната опора, на която да стъпи; невъзможно му е да формулира дори най-простичкото предположение; накъдето и да се обърне, безсмислено се залутва в нищото.

Тъкмо започва да се чуди дали не е по-добре да се откаже, когато прави първия си пробив. „Откритието“ му всъщност се състои в крайно фантастичното тълкуване на една дописка, публикувана през декември 1945 г. във вестничето, издавано от американското окупационно командване, Stars and Stripes^[3]. Но е като просветление. Дописката гласи следното:

„Екипажът на малък товарен параход от Аржентина, Мария Долорес III, току-що пристигнал от Фолкландските острови в Баия Бланка, разказва, че е видял морски змей «с размерите на планина». Срещнали го малко преди залез-слънце. Гигантът лежал на дрейф на фона на слънцето, като задрямал. Всички моряци от кораба единодушно го описват с «най-малко три-четири глави и много пипала или антени, като тези на насекомите, само че с ужасяващи размери, които се протягаха към небето и бавно се въртяха, сякаш нещо търсят». Гледката била толкова страшна, че Мария Долорес III незабавно променил курса си и се отдалечил с пълна па̀ра. Скоро мракът на нощта погълнал чудовището — вече далеч на хоризонта и все така неподвижно.“

След това, няколко дни по-късно, пристига друга любопитна новина. Пилотът на самолет, излетял от Южна Африка с дестинация Буенос Айрес, съобщава, че е забелязал посред океана (дава и точните координати) малък, наскоро формиран вулканичен остров. При прелитането вулканичната дейност още е в пълната си сила и новото образувание е наполовина скрито от димна пелена, издигнала се на няколкостотин метра над него. Обаче в дадения участък на океана, доколкото е известно, острови няма.

 

 

Ето какво отваря очите на Регулус. Видението на Мария Долорес III той приема за всичко друго, но не и за морски змей — подобни чудовища никога не са съществували. Не само това обаче — в своеобразен пристъп на ясновидство той прави връзка между двете тъй различни вести и си задава въпроса: а не може ли те да са две еднакво абсурдни интерпретации на едно и също явление? Защо да изключваме, че както „морският змей“, така и „вулканичният остров“ са всъщност някой титаничен плавателен съд?

Безспорно това е една не особено солидна изходна точка. Свободни фантазии по две истории, родени вероятно от превъзбудени въображения, преувеличени от вестникарите или направо изсмукани от пръстите. И все пак Регулус вече не успява да се отърве от убеждението, колкото и фантастично да изглежда, че Вариант 9000 е боен кораб с изключителни размери, проектиран конспиративно в таен док, скришом спуснат на вода, оборудван за плаване и така въоръжен, че да се появи с изненада в морето и с броени атаки да разбие на пух и прах вражеските флоти. И може би „антените“, забелязани от моряците на Мария Долорес III, са оръдия с невиждана дължина, всяко с големината на комина на стоманолеярната Ледерер Щалверке, която се издига в покрайнините на Любек. Но нищо чудно и да са нови, поразяващи оръжия (това би обяснило цялата секретност), сипещи снаряди или унищожителни лъчи, досущ като в сънищата на младичките кадети, когато нощем, след изморителен ден в учене и упражнения, заспят на студените си, корави нарове.

Непобедимият кораб, предполага Регулус, не е успял да се включи навреме във войната: точно когато се е оказал готов за битка, по всички земни и морски фронтове сраженията са секнали, за огорчение, зла участ и пълно разорение на любимата велика Германия. Независимо от това той е потеглил на първата си мисия и е стигнал незабелязан до Атлантическия океан в суматохата през дните на всеобщия кипеж, смут и вълнение — войната е свършила и вече не е нужно никой да загива. Затова броненосецът, смело допуска Регулус, се е запилял към по-самотни води — например източно от Аржентина. Но в името на какво? С каква надежда? И с какви ресурси? Откъде нафта за захранването на котлите му, просторни като старинни готически катедрали? Невъзможността да отговори на тези въпроси отново хвърля бившия корветен капитан Регулус в съмнения и той даже е склонен да погледне с насмешка на собствената си лудост.

 

 

Ала вътрешният му демон не само се предава, но и го подтиква да предприеме обход на градовете, в които са се намирали най-големите корабостроителници на Кригсмарине, както и на по-слабо посещаваните крайбрежни зони, където военноморските сили на Райха са разполагали малките си бази.

Облечен невзрачно и с железничарска фуражка на главата, той прекарва вечер след вечер из най-пропадналите кръчми по пристанищата, където пие, пуши, дърдори и задава какви ли не глупави въпроси — например къде да намери неприлични жени на прилични цени, — като от време на време, едва ли не случайно, проявява и любопитство от друг сорт, естествено, би рекъл човек, за средния застаряващ мъж, хлътнал в произволна долнопробна пивница на чужд град и така наквасен с бира, та му се струва, че се рее из въздуха, докато думите се сипят от устата му сякаш от само себе си.

Говори за легендарния броненосец (най-подходящото определение, което му хрумва), все едно неговото съществуване е обществено достояние и обсъждането му не крие риск.

Хората наоколо са работници, хамали, матроси, бакали, шантонерки, които без съмнение знаят пристанището като петте си пръста. Но не изглежда да се досещат какво намеква хер Регулус. От друга страна, не се случва и да проявят нежелание за разговор или раздразнителност, както и явно или завоалирано да го подканят да престане да си вре носа където не му е работа.

Изглежда все едно наистина никой нищо не знае и не е чувал да се приказва за огромен плавателен съд, сглобен тайно, спуснат на вода скришно и така нататък, и така нататък, в името на берящото душа Отечество.

Малко преди съвсем да се откаже да търси, щастието му се усмихва многозначително в най-гнусната бирария на Вилхелмхафен. То е приело телесните очертания на докер или нещо подобно — набит, с прошарени коси, изморен и задрямал пред празната си чаша в кьошето.

Хуго Регулус както обикновено подпитва присъстващите ту за едно, ту за друго и хитро ги отвежда до темата, която му е легнала на душата. Пита този, пита онзи, а те дори не схващат накъде бие — не са и чували за подобна история.

Вечерта постепенно и безполезно се изнизва и по някое време Регулус се оказва сам в заведението, собственикът очевидно се кани да затваря, а навън, в притихващата от минута на минута нощ, се чува болезнено ритмично скриптене, като от ветроходи на кея, когато вълните ги люлеят.

Тогава прошареният докер става да си ходи, но от прага се обръща странно ухилен и казва:

— Това, дето го разправяхте преди малко, господине, съм го чувал и от друг. Един от остров Рюген — и изчезва.

Регулус се втурва след него. Но вън няма жива душа. Оглежда се надясно, оглежда се наляво — никой и нищо под светлината на единствената работеща улична лампа. Сякаш земята го е погълнала.

 

 

Не след дълго — ето го на остров Рюген. Обикаля с триножник и кутия с бои и се преструва на художник. Дава вид, че докато рисува (като дете за удоволствие е правил акварели и лесно може да се въплъти в тази роля), му е драго да си беседва с местните — повечето възрастни хора, деца и тук-таме по някоя жена, — които се събират зад гърба му да позяпат как върви.

— Ааа, сега се сещам, преди време май точно за Рюген ми казаха, че уж през войната тук почнали някакъв огромен строеж…

— Така е, почнаха — обажда се един, — хем тайно. Все едно ние няма да забележим!

От вълнение на бившия корветен капитан му секва дъхът.

— И какво строяха? Кораб ли? Сигурно някой голям, брониран?

Човекът прихва, разсмиват се и другите.

— Кораб, друг път. Цял стадион, стадион за 500 000 зрители, за голямата Олимпиада през 1948 г., с която човечеството щеше да отпразнува триумфа на Хитлер над света!

Вложил е толкова време и старание в търсенето, че разочарованието му присяда.

— Но тогава защо им е трябвало да го строят тайно?

— Кой знае. Може би са искали да подготвят изненада за чудо и приказ и да я сервират ненадейно на уморения след победата народ.

— И вие ли работихте по стадиона?

— О, не, никой от нас, рюгенци, не взеха. Само пришълци; надойдоха хиляди млади хора. А ние се чудехме: защо пращат на строежа цялата тая младеж, от която има такава нужда на фронта?

— А пускаха ли ви да гледате строежа?

— Не, беше опасан с бодлива тел с ток, високо напрежение. Имаше и въоръжена охрана, а зад нея — широка незастроена ивица. После една висока стена и пак бодлива тел. Пазачите на стената имаха заповед да стрелят без предупреждение.

— Какво стана накрая? — пита бившият корветен капитан.

— Накрая всичко събориха. От яд сигурно. Получили са заповед да разрушат съоръженията до последното. Четири дни наред не спряха взривовете, пламъците се виждаха чак дотука, островът се тресеше.

— А сега?

— Сега там няма нищо, само някакви отломки.

— Но къде е това?

И му обясняват как да стигне.

 

 

Най-сетне неуморният Хуго Регулус се намира на мястото, където Хитлер уж е наредил да се издигне най-големият стадион на света за Олимпиадата на германския апотеоз; точно на остров Рюген, що за идея. Но Регулус е познавач и веднага разбира, че тук никога не са работили за стадион и душата му буквално се разтреперва от вълнение при вида на това, което търси от месеци. То е нещо като снишаване на терена, което завършва в морските води, и е осеяно с бурени, потрошени камънаци, парчета зидария и цимент, изкривени железа, срутени стени, но най-много треволяци и пършиви храсти, които милостиво прикриват всичко останало.

Той изчислява дължината на конусовидния улей, почти половин километър, измерва ширината, дълбочината, всичко. Зърва остатъци от релси, кранове, понтони, ламарини, греди, дори потънала в калта гилза от снаряд. А и във въздуха още се долавя характерен мирис, който му е до болка познат — натрапчивата миризма на боен кораб: нафта, боя, нажежена ламарина, дъх на матроси.

Значи това е тайната база на Вариант 9000. Тук е сглобен броненосецът с фантастичните пропорции, в този сух док се е появил на бял свят, оттук е бил спуснат в морето, а сега от него не остава дори спомен, защото всичко това е било извършено под секрет и онези, които са били в течение, упорито мълчат — навярно са дали някаква особено тържествена клетва, от която зависят честта и животът им. Освен ако не са всичките мъртви — хиляди хора, потънали вдън земя. Или вдън море.

Сетне вижда останките от бодливата тел, внушително дългото заграждение, административните сгради, складовете — изглежда, цял град е живял тук е години, без светът да подозира за съществуването му, обезпечено с кой знае какво прикритие, без дори големите шефове в самата Кригсмарине да подозират.

Сега на мястото му се е ширнало каменисто, запуснато поле, откъдето никога никой не минава, с издайническата, вече безсмислена вдлъбнатина по средата и над нея няколко птици, сякаш гарвани, които натрапчиво кръжат и надават жални гракове. Отгоре — сивото застинало небе на Балтика със своята прозирна светлина, която примамва на север, все по̀ на север, а отпред — морето с вечния си ход, суровото, могъщото сиво море е белите гребени, които се надигат и изчезват без причина и в търсене на които погледът се зарейва все по-нататък, чак до недостижимия, съвършено празен хоризонт.

 

 

Така загадката Вариант 9000 става още по-осезаема и обезпокоителна. За Хуго Регулус няма път назад, дори да се противи с все сили — налага се да стигне до дъното на тази история, ако ще това да му коства остатъка от дните. Месец май 1946 година е.

Ала ненадейно мъчната необяснима енигма се разкрива едва ли не самичка. В един хамбургски вестник излиза кратка кореспонденция от Кил, в която се съобщава за опит за самоубийство: в парка е открит окървавен мъж в безпомощно състояние с тежка рана на главата, който все още стиска револвер в дясната си ръка. Името му е Вилхелм Унтермайер, бивш подофицер от военноморските сили, завърнал се наскоро от Южна Америка, където бил интерниран временно. Причините за опита за самоубийство са неизвестни.

Действително това е старшина I степен Вили Унтермайер, работил толкова години под ръководството на Регулус и привлечен навремето във Вариант 9000. В килската болница Регулус го сварва с дебело овързана глава да говори — каканиже без почивка и лекарите напразно го тъпчат с успокоителни. От време на време изпада в дълбок сън, но в мига, в който се събуди, започва да приказва отново и нарежда на пръв поглед неразбираеми брътвежи, та всички са убедени, че бълнува. Раната, твърдят докторите, е тежка, вероятността пациентът да оцелее е нищожна.

Бащата и съпругата на нещастника нямат обяснение за случилото се. Вили се прибрал преди повече от месец, по-мълчалив и затворен от всякога. За преживелиците си разправил малко, почти нищо. Само споменал, че бил включен в екипажа на кораб, който в края на войната се самопотопил, и че той конкретно бил интерниран в Аржентина, където живял без особени сътресения, докато не го репатрирали. Но не обяснил нито какъв кораб, нито къде, кога или при какви условия. Странно е също, че след завръщането си не се обадил на Регулус, към когото преди бил много привързан. Жена му веднъж го попитала: „Как така още не си писал на командир Регулус? Та той дойде чак дотук да те търси, ще се зарадва, като разбере, че си вкъщи.“ „Да, да, ще му пиша“ — отговорил Вили. И нищо не направил.

Дали старшина Унтермайер познава бившия си началник, когато той влиза в болничната му стаичка? Регулус пише, че не може да се твърди с положителност. Въпреки това на въпросите му раненият отговаря винаги адекватно. Въпросите всъщност са малко, защото лекарите забраняват да го разпитва. Болният бездруго говори излишно много, все едно вътре в него къкри някаква кошмарна каша от дълго потискани неща, които търсят излаз; сякаш револверният изстрел е пробил отвор, през който навън избива всичко мъчително, което е назрявало в него от твърде отдавна.

В безкрайните монолози, които спират едва час преди смъртта му, старшина Унтермайер така и нищо не разказва от начало до край. Спомените го връхлитат отвсякъде и в безпорядък, затова след един епизод следва друг, който може да датира от месеци преди първия.

По тази причина в историята, която Регулус съставя от думите му, има липси и разминавания. От друга страна обаче, Регулус смята, че нищо, което излиза от устата на Унтермайер, не е плод на помътнено съзнание. Колкото и да е разпокъсан, разказът във всяка своя точка е обоснован и най-вече — отговаря изчерпателно на основните висящи въпроси покрай Вариант 9000. Както и да се погледне, това е единственото меродавно и пряко свидетелство за едно от най-изумителните събития на нашата епоха.

Тук започва втората част на книгата, най-важната и за жалост — най-кратката. Регулус много правилно не е пожелал да я раздуе, като вложи собствени измислици или като навърже насила откъслечните данни с преходите и пълнежите, които логиката предполага между тях. В предаването на разказа на Унтермайер намесата на Регулус се ограничава в това да разположи фактите според очевидната им хронологична последователност и да придаде синтактична завършеност на всичко, излязло от устата на смъртника в осакатени изречения, диалектни изрази, фъфлене. Остава само да го чуем.

 

 

На дока на остров Рюген, наречен именно Док 9000, в дълбока секретност, на която биха завидели и бледите бюрократи от службите за работа с шифри, с бюджет, който заплашвал да доизцеди кръвчицата на страната до последната й измъчена капка, та участниците в начинанието през цялото време се бояли то да не се окаже пагубна приумица, закътан под гигантски навес, върху който (според сезона) сутрин част от служителите разхвърляли зелени вейки, пожълтели клони или снежни преспи, при пълна забрана за напускане на обекта от страна на военни и работници и под защитата на тържествено положената от всички сътрудници клетва, от юни 1942 до януари 1945 г. бил построен линейният кораб Крал Фридрих II, тайното оръжие на великия Райх, което да разбие обединените флоти на Великобритания и САЩ, както и всички останали, присъединили се към тях за свое нещастие — тежко̀ и горко̀ на матросите им, които нямало да сва̀рят дори да се помолят на всемогъщия Господ за спасението на душите си.

Предвиждало се водоизместването му да е около 120 000 тона и точно толкова излязло. Скоростта била 30 възела. Благодарение на двойната си противоторпедна защита броненосецът можел да понесе до 30 попадения, без изобщо да се поклати. Реактивно задвижване и две помощни витла. Защита на борда до 45 сантиметра на подводната част и до 35 на бронираната палуба. Четири артилерийски кули с дебелина от 203 сантиметра, 36 комплекса от по 75 зенитни оръдия. Главното въоръжение се състояло в дванайсет уникални бойни уреда в групи от по три, които можело да са оръдия, а можело и да не са, старшина Унтермайер ги нарича Vernichtungsgeschütze^[4] и твърди, че били способни за броени секунди да опустошат водната повърхност в радиус от 40 километра. Дължината на линкора била близо 280 метра. Екипажът — 2100 човека. Комините — три.

В болницата, в промеждутък на относително спокойствие, старшина Унтермайер моли съпругата си да му донесе една кожена папка с книжа и оттам вади малка снимка на великана, за да я даде на своя началник Регулус. Тъй като в кадъра няма нищо подходящо за съпоставка, не могат да се преценят реалните размери на кораба (а и говорим за най-обикновена моментна фотография, правена от любител без опит). Като цяло очертанията повтарят тези на строените дотогава масивни модели германски бойни кораби с характерния сърповидно извит нос. Разликата е, че отсъстват обичайните кули за големите оръдия и на тяхно място се виждат дълги поне двайсетина метра прътове или метални тръби със странично въртене и самостоятелно насочване, които може да са оръдия, но може и да не са. Тези оръжия, поне на пръв поглед, не са защитени с броня. Стърчат на височината на палубата и са ориентирани нагоре, под силен наклон (поне на снимката). Регулус изключва възможността да поразяват с ядрена енергия, но без да се наема да им даде техническо описание, доказва също, че надали са и обикновени гранатомети.

Линкорът бил спуснат на вода през октомври 1944 г., но минали няколко месеца, преди да стане готов за отплаване. Не се знае дали в зоната на дока са се провеждали изпитания със стрелба (изобщо — твърде много неща не се знаят за отчаяните му приготовления). Важното е, че враговете изобщо не заподозрели какво се върши в Док 9000, затова никой и не бомбардирал мястото, а минаващите оттам разузнавателни самолети безгрижно продължавали по пътя си.

Дошли февруари, март, април, пробивите в защитната линия на фронта; руснаците напирали към Берлин, но макар и сводките от Генералния щаб вече да не се мъчели да прикриват поражението, хората на борда на Крал Фридрих II живеели спокойно. Като обитателите на някоя солидна гранитна къща, залостени вътре, докато вън бушува буря. Толкова непобедим изглеждал новият огромен броненосец — върховно произведение на германския род.

Но защо не палели огньовете? Какво още чакали? Да видят как зад гърба им се задават първите омацани в кал съветски челни дозори? Берлин всеки момент щял падне, даже сигурно вече бил паднал: една вечер емисиите на Генералния щаб просто спрели.

Тогава работниците и инженерите слезли от броненосеца, въздухът над трите комина затрептял, знак, че котлите са пуснати, в душите се сблъскали противоречиви мисли и надежди, мирът изглеждал неустоимо съблазнителен, макар и загрозен от поражението… ала, от друга страна, било тъжно да захвърлят великолепния съд, без дори да са го изпробвали в бой.

Командирът на кораба, капитан първи ранг Руперт Георг, наредил да свирят с тръбата общ сбор. Бил висок, рус, аристократичен мъж с много светли очи, толкова чувствителен и засрамен от чувствата си, че за да оцелее, си бил изковал стоманена воля.

Часът бил три следобед на 4 юни 1945-а. Когато целият екипаж се събрал на горната задна палуба, командирът заговорил така:

— Офицери, подофицери, матроси, имам да ви съобщя няколко много сериозни неща. Както сигурно сами се сещате, германските сухопътни, морски и въздушни въоръжени сили преустановяват бойните действия. До довечера вероятно ще се подпише примирие. И всички военни на Райха трябва да се подчинят на клаузите в него.

Тук замълчал и със светлите си очи продължително изгледал изправените пред него мъже.

— Само че нашата участ е различна. С указ на върховното командване Крал Фридрих II е освободен от клаузите на всяко евентуално примирие. Този документ е в ръцете ми от доста дни и по-късно ще бъде изложен на показ, така че който пожелае, ще може да го види.

Крал Фридрих II заминава още довечера, за да заеме място в зона, която не мога да ви разкрия. Докато неприятелските войски тъпчат земите на нашия народ от единия до другия им край, ние ще представляваме свободна и независима Германия. Нашата задача вече не е да нападаме врага, макар и да сме готови за отбрана. Целта ни е да се съхраним като последното непокътнато късче от Отечеството.

Мой дълг е да ви предупредя, че ни очакват дни, седмици, месеци и може би години на мъчителна саможертва, а нищо чудно да сме обречени и на смърт. Но на нас, не забравяйте, е поверено последното парченце от поруганото знаме на родната ни страна. Току-виж пак на нас ще се падне и последното, най-тежко сражение. И от него не бива да очакваме друго освен едната чест — с надеждите е вече свършено.

В същото време мой дълг е да ви дам пълна свобода. Изборът е само ваш. Който смята, че играта е приключила и предпочита да се върне в редиците на народа ни, за да сподели съдбата му, има време до довечера да напусне кораба без повече военни задължения. Подобен избор може да се дължи на много сериозни човешки и семейни обстоятелства и не е моя работа да ви съдя.

Който, на свой ред, по собствена воля предпочете да остане на борда, да свиква с мисълта, че нищо хубаво не го чака. Мисията ще е твърде дълга и нито датата, нито начинът, по който ще свърши, не могат да се предвидят. Неволи, самота, пълно откъсване от вашите близки, пълно неведение за личното ви бъдеще — ето на какво можете да разчитате. Достойна ли е свободата за такъв висок залог? Всеки да прецени сам за себе си. Вслушайте се в своя разум. Аз отдавна съм решил.

Докога ще успеем да съхраним това висше благо? Каква е крайната цел, която си поставяме? Ще бъдем ли извикани на решаващ бой? Не знам, но и да знаех, нямаше да съм в правото си да ви кажа.

Затова призовавам онези от вас, които останат на кораба, когато вдигнем котва и потеглим към неизвестността, да хвърлят прощален поглед към родната земя, която напускаме. Нищо чудно да не я видим никога повече.

 

 

Горе-долу това гласяла речта на командир Георг. Сетне присъстващите били разпуснати. Никой не разбирал ясно какво се случва, ала думите на командира отекнали със странна мощ в душите им, така че едва 227 човека пожелали да напуснат.

Светлината на същия ден още не била помръкнала напълно, когато линкорът Крал Фридрих II излязъл изпод огромното си маскировъчно покритие, което го било пазило толкова време, и взел курс към открито море. На земята незабавно загърмели експлозивите, разположени на различни места, за да взривят сухия док, работилниците, административните сгради и всичко останало, та от стореното да не се запазят разпознаваеми следи. И още дълго от борда, все по-далечни, се виждали тези така знаменателни отблясъци. Път назад нямало.

Тук историята прескача голям отрязък — няма и дума по въпроса за това, как корабът е успял да излезе незабелязано от Балтийско море, безнаказано да заобиколи Шотландия и да прекоси Атлантическия океан от север на юг, без да попадне на врага.

В следващия момент откриваме линкора спрял в открито море, източно от залива Сан Матео, завързан за нещо като шамандура, поставена за него край една плитчина незнайно от кого и как. Там почти две хиляди човека започнали абсурден живот, откъснат от света, който дори не допускал, че ги има. Битът на борда бил редовният за всяко пристанище, с тази разлика, че наоколо нямало кейове и видими следи от суша, а само отчайващата пустота на вълните. Сутрин чистене, после занятия от всякакъв сорт, а радарът съвсем рядко засичал приближаването на непознат кораб или самолет. Тогава морското чудовище моментално се скривало в тежка мъгла, произвеждана от специална апаратура, и както плаващите, така и прелитащите оттам отминавали, без да обръщат особено внимание на странния облак по средата на океана. (Унтермайер няма обяснение на факта, че все пак са били забелязани от Мария Долорес III.)

От време на време спускали голям катер, който се насочвал на запад. След няколко часа се връщал с продоволствие. Снабдяването било организирано предварително посредством серия от срещи в открития океан с кораби, идващи от Аржентина. Дали германски или чуждестранни, с какъв камуфлаж — така и не се разбрало. Вместо катера понякога спускали малка цистерна — в тези случаи набавяли нафта, не хранителни продукти.

Междувременно вестите за германския крах следвали една през друга по радиото, а на борда плъзнали недоволни и размирни настроения, въпреки че самият вид на командир Георг бил достатъчен да събуди в свитите сърца чувство на възхита и страхопочитание.

С течение на времето дори строгата дисциплина и усиленият и разнообразен труд по кораба се оказали недостатъчни да удържат брожението. Все по-дръзки спорове се разгаряли вечер в офицерската каюткомпания и тук-таме в уединението на каютите разговорите звучали направо като заговори.

Какво чакали? Какво изобщо можели да очакват? Романтичното увлечение, което ги било подмамило да заминат, отшумяло. Самотата взела да се превръща в кошмар. Бездействието ги влудявало. Какво чакали? Да ги открият, както рано или късно непременно щяло да се случи, и американската авиация да ги смели? Да изгният в това свое нелепо изгнание?

Мълви, сплетни, клевети, подозрения, фантасмагории се разпространявали от уста на уста. Имало хора, които се съмнявали дали командир Георг е с ума си. Разнесъл се слухът за ожесточено скарване между него и помощник-командира Щефан Мурлутер, стабилен, студен, здравомислещ човек. Разправяло се, че Мурлутер е склонен да потопят кораба и да се предадат. По-голямата част от екипажа била на същото мнение.

От друга страна, и Георг имал поддръжници. Главно сред по-младите офицери, мичманите, лейтенантите. Справедливо било, твърдели те, една малобройна аристокрация да изкупи вината за безчестията, с които се опетнила Германия. Те били чистосърдечните, мистиците, аскетите.

Колко месеца се изнизали така? Времето ги смазвало, както се случва на болните, за които еднаквите дни се сливат и миналото губи дълбочина. Дошъл ноември, навлезли и в декември, наближила Коледа, а непревземаемата крепост, родена за унищожение и бой, продължавала да бездейства в дрейф. На Бъдни вечер — гореща лятна нощ там, където се намирали — от палубата над голия безкрай на океана прочувствено се изляла Stille Nacht^[5], без да намери ехо.

Родили се странни легенди. Разправяло се например, че с някой от катерите за тайно снабдяване с провизии на борда била дошла и жена; всъщност не една, а три — живеели в помещенията на подофицерите. Говорело се, че някой си в машинното системно подкокоросва огнярите да се разбунтуват. Според слуховете скоро се очертавала и битка. Но с кого? Нямали представа.

Екипажът, до този момент повече от дисциплиниран, взел да показва чести признаци на изнервяне. Без причина започнали фалшиви тревоги. Вахтените „забелязвали“ несъществуващи кораби или им се привиждал дим. Случвало се ни в клин, ни в ръкав, понякога и посред нощ, трескаво безпокойство да завладее броненосеца: матросите скачали от койките, навличали си дрехите и хуквали към бойните си позиции. Я радарът бил „хванал“ нещо, я в далечината била светнала сигнална ракета, я наблизо била минала подводница — така се чувало, а после неизменно се установявало, че всъщност не е вярно.

Тъкмо тогава, докато всичко било на ръба на окончателната развала, командир Георг се разболял. Лекарят, майор Лео Турба, му поставя диагноза тиф. Новината наляла още масло в пораженските настроения.

След осем дни командир Георг взел да бълнува. Бил убеден, че си е вкъщи в Бремен, викал жена си, заръчвал да му оседлаят коня.

На деветия ден се съвзел, провел дълъг разговор с помощник-командира Мурлутер. Уведомен надлежно за вълненията на борда, заповядал да пуснат котлите с готовност за отплаване на следващия ден.

Това отначало ободрило екипажа, но унинието му се върнало с нова сила, когато корабът насочил нос на юг, за да се отдалечи още повече от Германия.

Накрая обаче се показала земя и при вида й моряците насмалко да полудеят от радост.

И този път надеждите били измамени. Брегът се оказал Огнена земя и гигантският кораб се вмъкнал в един залив с извита форма, където хвърлил котва. Наоколо — възможно най-неуютният и див пейзаж. Обрулени скали, огромни ледници, нито стрък зеленинка, колония пингвини, мраз. Вече никой не наричал плаващата крепост с името й. Всички казвали: линкор Тод^[6].

На 23 януари 1946 г. командир Георг предал Богу дух и по-голямата част от екипажа изпитала облекчение. Управлението преминало към фрегатен капитан^[7] Мурлутер, за когото се знаело, че гледа положително на варианта с капитулацията и самопотапянето.

Траурните почести, отдадени на Георг, били затрогващи. Когато увитият в знамето ковчег се плъзнал и потънал в морето, оркестърът засвирил националния химн. Мнозина не издържали на емоцията и се разридали.

 

 

Минали още десет дни в мрачната безжизненост на патагонския фиорд. Кой знае как фалшивите тревоги станали дори по-чести, отколкото когато броненосецът бил вързан в открития океан — практически всеки ден се криели в изкуствената мъгла, та на кораба не можело да се диша.

Очаквало се всеки момент Мурлутер да даде заповед да поемат на север. И действително, той най-сетне наредил тръбите да свирят общ сбор.

Ала за трети път моряците, които тъкмо си отдъхнали, били жестоко отрезвени. Мурлутер — сякаш със сетната си воля командир Георг му бил предал и лудостта си — съобщил, че е време да се приготвят за последното и най-тежко изпитание. На следващия ден, казал, ще влязат в сражение.

Застрашителен ропот преминал през настръхналата тълпа от опърпани и брадясали мъже. Тогава гласът на Мурлутер зазвучал гръмовно.

— Повтарям — рекъл, — утре по всяка вероятност се очаква сражение. В очите ви чета един-единствен въпрос: срещу кого? Ще ви отговоря: не знам. Името на врага не ми е известно. Нямам представа какво е на цвят знамето му. Но това, трябва да добавя, няма ни най-малко значение. Спомнете си: много от вас наричат този кораб с името Смърт. Линкор Тод! Шега ли си мислехте, че си правите?

Слушайте ме сега много внимателно. Сред вас сигурно има хора, не един и двама, които не се чувстват призвани. На тях ще кажа същото, което командир Георг каза преди, когато напускахме остров Рюген: свободни сте да изберете. Онези, които искат да слезат на сушата, да заповядат, ще се оправим и без тях. На тяхно разположение са толкова катери, колкото са необходими, с достатъчно гориво и хранителни припаси, за да стигнат до най-близката населена суша. Единственото им задължение, и с това компромиси няма да търпя, ще е да запазят мълчание. С възможно най-тежката клетва те трябва да се ангажират на никого и при никакви обстоятелства да не казват нито дума за броненосеца… за Смърт. Аз не съм философ и някои неща не умея да изразя ясно, затова ще ви кажа просто следното: нашата саможертва никога не ще ни отведе до нозете на всемогъщия Бог, ако не се състои тайно. Една недискретна дума от вас, и всичко ще пропадне по най-жалкия начин. Да е навек проклет онзи, който не си удържи езика зад зъбите. И слава на останалите да се борят! Слава на нас, на линкор Тод! Слава на клетото ни далечно Отечество!

Речта се стоварила като камък върху изтерзаните сърца на мъжете. Първата им мисъл била: Мурлутер се е побъркал като Георг. Особено последните изречения, произнесени с мрачна, болезнена страст, показвали опасна екзалтация.

След това новият помощник-командир Хелмут фон Валорита дал заповед „мирно“ и козирувал на Мурлутер пред строения за почест екипаж.

Ала докато вдигал ръка към фуражката, Фон Валорита изтървал монокъла от дясното си око. С чудат звън кръглото стъкълце се чукнало в металната обшивка, но вместо да се строши, отскочило и се търкулнало към края на палубата. Никой не дръзнал да помръдне. В напрегнатото мълчание се чувало само тъпичкото му дрънчане. Очите проследили движението на колелцето, което се въртяло все по-бързо, докато не се завряло под релинга. Вместо да се спре, там подскочило за последно и паднало в морето.

Цопването на монокъла във водата — едно от онези необясними съзвучия, които понякога възникват между нещата — отключило такова остро чувство на самота у тези мъже, заточени на края на света, каквото друг път не били изпитвали. И блуждаещите им погледи с ненавист се отправили към неприветливите планини, скали и ледници, които присъствали безучастно, потънали във вечния си сън.

 

 

Точно осемдесет и шест души помолили да напуснат: от тях двама офицери и 12 подофицери, сред които и Унтермайер.

Много други от кораба били петимни да ги последват и да се върнат сред хората, в родината си, обаче вярвали, че няма нужда от такова прибързано отпътуване. На следващия ден, си мислели, командирът сам ще осъзнае безумието си. Невъзможността да се издържи още много в дивия им пристан ще се окаже по-силна от всяка лудост. И броненосецът най-сетне ще да се предаде.

В присъствието на командира осемдесет и шестте заминаващи положили клетва за мълчание, след това, вече по тъмно, с личните си принадлежности се настанили в катер, който се насочил към излаза от залива и скоро заплавал в открити води. Едва тогава у някои от тях започнало да се надига съжаление, даже угризение от тяхното (такова започнало да им се струва) малодушно бягство. Угризение, което с течение на дните щяло да тормози Унтермайер все повече и повече, до степен да го тласне към самоубийство.

Цяла нощ катерът се движил на изток през тихото море, тъй като се налагало да заобиколи отдалеч коварните подводни рифове и да стигне до протока Лемер.

Утрото дошло с ясно небе и лека мъглица на хоризонта — земята вече едва се различавала. Полека-лека мъжете се престрашили да се вгледат взаимно в лицата си и да се разпознаят под гъстите бради.

— Внимание, непознат обект зад кърмата! — извикал един неочаквано. Притаили дъх. — Та това е линкор Тод! Следва нашия курс… ами да, право към нас… Не, не, завива… но къде, по дяволите, отива?… А сега се отдалечава… Боже, носи се с пълна мощност!

Сцената била изумителна. Устремен с все сила напред, левиатанът изникнал от нощните мъгли, тайнствените му антени били настръхнали, мощният клюнест нос порел водата в две високи пенести крила. Катерът бързо отбил встрани.

Когато броненосецът се озовал почти перпендикулярно на тях, на около половин миля, на мъжете в катера им се сторило, че вятърът довява характерен тръбен сигнал.

— Чу ли тръбата?…

— Да, чух…

— И аз я чувам…

— Те полудели ли са!… Свирят сражение!

Последвал сподавен вик, пълен с безименен ужас:

— Исусе Христе, вижте горе!

 

 

Всички осемдесет и шестима погледнали. И кръвта замръзнала във вените им. В дъното на южния хоризонт, размити в утринната омара, в низ се задавали страховитите очертания на кораби. Истински ли били, или оптическа измама?

Необичайните им форми се издигали в непрогледно черен цвят — в сравнение с тях гигантският броненосец Смърт изглеждал като детска лодчица. Навярно били високи стотици метри, навярно тежали милиони тонове, навярно излизали от ада. Наброили два, три, четири, пет, шест, а след тях, през мъглицата, зърнали и още, безкрайно шествие. Всеки бил с различен силует, със странни мачти, разкривени артилерийски кули, подобни на минарета, които се клатушкали в небето. Най-отгоре, като злокобна траурна грива, плющяла гора от дълги пряпорци. Всичко това, незнайно защо, изглеждало древно.

Кои били те? Нима от най-непристъпните краища на земята идели адмиралите на апокалипсиса с кухи, черни очни орбити като пещери, за да низвергнат човека? Дали ангели, или демони населявали тези зловещи крепости? Това ли бил последният неприятел, за който бил намекнал командирът Георг?

Без съмнение линкор Тод се носел презглава към своята гибел. Видели го да скъсява разстоянието, да увеличава скоростта, сякаш от страх да не изтърве сгодния случай. Междувременно корабите на мрака вече изпълвали целия хоризонт със зловещите си конструкции.

Според старшина Унтермайер сражението траяло не повече от десетина минути. Мъжете в катера го проследили отстрани, безсилни и вцепенени от ужас.

Видели линкор Тод да прицелва дванайсетте дълги шии на Vernichtungsgeschütze възможно най-нагоре, в призрачните силуети. Последвало тройно лумване, тройно изригване на червеникав пушек, който изостанал назад, увиснал над вълните. Цевите блъвнали нещо като три нажежени до бяло копия, които по шеметна траектория се стрелнали нависоко, за да се забият изотгоре в мишената си. Изчезнали над кила на един от черните кораби.

— Право в целта! — викнал някой от катера в абсурден пристъп на надежда. И вярно, в средата на кораба зейнала огнена бездна, веднага след това кулите му се люшнали, закрепили се за миг-два в равновесие, сетне целият корпус се сринал в лудешка бъркотия от отломъци и потънал в морето.

Но когато линкор Тод дал втория залп, врагът стрелял в отговор. Жълтеникави светкавици блеснали едновременно от четири съда на мистериозната армада.

С притаен дъх хората в катера зачакали снарядите да паднат. Докато един не рекъл:

— Как ще паднат! Това са привидения!

Точно в този момент, докато смразяващ кръвта трясък раздирал тишината над океана, откъм носа на линкор Тод от оловното море се издигнали отвесно дузина грамадни стълба от пяна и вода. Устремили се нагоре, ужасно нагоре, все по-нагоре, сякаш никога нямало да спрат. Колко ли се извисили? Шестстотин-седемстотин метра? Всеки от тях поотделно се равнявал на същински катаклизъм. Като изчерпали първоначалния си порив, се сгромолясали, забили се обратно, невъобразима маса, която за минута-две скрила Тод.

Но броненосецът се появил подгизнал от пяна и невредим и веднага дал третия и четвъртия залп — нови шест нажежени копия.

Три от тях, прекалено „къси“, цопнали в морето. Три обаче се врязали в един кораб, подобен на катафалка със седем високи комина. И след секунди горницата му се отхлупила от мощен взрив: страхотната рана с нагърчени овъглени краища изсипала огнените си вътрешности. Морето кипнало с яростно свистене, вдигнал се огромен облак па̀ра и в него се сурнали и изчезнали парчетиите от изтърбушения кораб.

Явно линкор Тод можел да излезе насреща и на адовите войски. Но каква полза от славните му попадения? Втора чудовищна гора от водни стълбове го обградила и го размятала, все едно е лодчица. Що за снаряди били това? Какъв калибър? Големи като вагони? Като къщи? От какви свръхчовешки оръдия?

Сега всички Vernichtungsgeschütze открили огън в едновременен залп. Дванайсет горящи вретена се устремили нагоре, през сгъстилите се над битката облаци, и мълниеносно се върнали долу. Трети черен съд бил изкормен и избухнал във въздуха, внезапен кипарис от пламъци и дим, който изникнал до небесния свод.

Ала той бил последният. Ненадейно, точно изпод линкор Тод избило отвесно водно острие с гладки стени и неописуеми размери. Като невиждан звяр се засилило нагоре и пронизало облаците. За секунда се задържало неподвижно над тях. Сетне потреперило, разсипало се във водопад и се разбило върху сивия гръб на вълните.

После — пустош. Мъжете в катера стърчали като истукани и не вярвали на очите си. Траурните кораби адови се били стопили яко дим, а с тях и водните стълбове, и пламъците, и гърмежите. Бил изчезнал и линкор Тод. Като че всичко станало дотук им се било присънило. По равната шир на водите не се виждало нищо — нито една отломка, нито един труп, нито едно нафтено петно в цветовете на дъгата. Голият океан и толкоз. И само в небето парцали от катранени облаци още напомняли за станалото. В кошмарната тишина, която зейнала в душите им като огромен празен гроб, двигателят на катера пърпорел, ритмично пърпорел.

Бележки

[1] Капитан на корвета или корветен капитан — офицерски ранг, съответстващ на българския капитан трети ранг. — Б. пр. ↑

[2] „Краят на броненосеца Крал Фридрих II“, издателство „Гота“, Хамбург (нем.). — Б. пр. ↑

[3] Звезди и черти (англ.) е съществуващ и досега ежедневник на Министерство на отбраната на САЩ — името му препраща към символиката на американския флаг. — Б. пр. ↑

[4] Оръдия за изтребление (нем.). — Б. пр. ↑

[5] Тиха нощ, свята нощ (нем.). — Б. пр. ↑

[6] Tod — смърт (нем.). — Б. пр. ↑

[7] Отговаря на капитан втори ранг. — Б. пр. ↑