Дино Будзати
Хартиената топка

Беше два през нощта и с Франческо случайно — нима случайно? — минахме пред номер 37 на булевард Калцавара, където живее поетът.

Както си е редно и символично, квартирата на прославения творец е на последния етаж на голямата позапусната сграда. Когато се озовахме пред входа, и двамата, без дума да разменим, погледнахме нагоре в очакване. Ето, фасадата на мрачната кооперация бе съвършено тъмна, най-горе обаче, където последният корниз прелива в небесните мъгли, един-единствен прозорец се озаряваше от мъждива светлина. Но как триумфално сияеше на фона на останалите, на фона на човечеството, което животински спеше, в контраст с черния низ от залостени прозорци, неотзивчиви и слепи!

Може и да е романтично клише, но нас ни утеши идеята, че докато други тънат в непрогледен сън там, във високото, на светлината на самотна лампа той пише стихове. Бе тъкмо онзи непостижим, върховен час, най-съкровеното време на нощта, когато се раждат сънищата, и душата, ако е способна, се отърсва от натрупаните мъки, рее се над покривите и над саждите на тоя свят, и търси тайнствени слова, които утре ще помогнат на красотата да прониже сърцата на хората и да ги навее на мисли за велики дела. Възможно ли е изобщо поет да работи, да речем, в десет сутринта, свежо обръснат и след обилна закуска?

Внезапно, както се взирахме с извърнати нагоре лица и объркани мисли се стрелкаха през главите ни, нещо като сянка се раздвижи в очертанията на осветения прозорец и някакъв предмет се спусна в мек полет върху нас. Преди да докосне земята, в отблясъка на близката улична лампа стана ясно, че е хартиена топка. Отскочи от тротоара.

Какво беше — послание до нас двамата или поне призив към непознатия минувач, който първи го открие, като онези, които корабокрушенците от безлюдните острови затварят в бутилка и поверяват на океанските вълни?

Това бе първото, което ни хрумна.

Или пък на поета му е призляло и тъй като няма друг вкъщи, вика за помощ? Или даже бандити са проникнали в стаята му и това е отчаян зов?

Заедно се наведохме да вземем хартията. Аз се оказах по-бърз.

— Какво е? — попита моят приятел, докато я раздиплях под лампата.

Не беше смачкан лист. Не беше зов за помощ. Действителността се оказа по-проста и банална. Или може би по-загадъчна. В ръцете си открих шепа хартиени късчета, по които забелязах откъслеци от думи. Явно след като е свършил с писането, поетът е бил обзет от разочарование или от ярост, съдрал е листа на сто парченца, смачкал ги е на топка и я е запратил на улицата.

— Не го хвърляй — каза веднага Франческо, — може да е някое прекрасно стихотворение. С малко търпение ще наставим отрязъците.

— Ако беше прекрасно, нямаше да се отърве от него, бъди сигурен. Щом така е решил, значи се е разкаял, не го харесва, не го припознава като свое.

— Очевидно нищо не знаеш за него. Най-известните му стихотворения досега са ги спасявали все приятелите, които са му висели над главата. Той е искал да ги унищожи. Вечно е недоволен.

— Освен това е стар, от години вече не пише.

— Пише и още как, просто не публикува, защото сам не може да си угоди.

— Хубаво. Ами ако вместо стихотворение — рекох, — това е просто бележка, писмо до приятел или дори списък с покупки?

— По това време?

— Разбира се. По това време. Предполагам, че поетите и сметките си правят в два през нощта.

Междувременно стиснах ръце, сбих отново хартиените късчета едно в друго и ги пъхнах в джоба на сакото си.

Въпреки възраженията на Франческо, оттогава не съм отлепял тези фрагменти, не съм ги изглаждал върху някой плот, не съм се мъчил да възстановя страницата и да прочета какво е написано на нея. Хартиената топка, горе-долу в същото състояние, в което я вдигнах от земята, е прибрана в едно чекмедже, откъдето не излиза.

Не е изключено моят приятел да е прав и великият поет просто да се е разкаял за току-що създаденото и заради добре познатия си перфекционизъм да е унищожил стихове, които при други обстоятелства биха станали безсмъртни. Може думите, написани от него онази нощ, да са в божествено съзвучие, да са най-могъщото и чисто нещо, което някога е правено на света.

Но не бива да забравяме и другите вероятни хипотези: че става въпрос за писмо без особена стойност; че това е, както споменах по-горе, най-делнична записка по домашни работи; че листа е изписал и скъсал не поетът, а негов роднина или човек от прислугата (малкото, което зърнах от почерка, не ми позволява да определя чий е); че действително е стихотворение, но несполучливо; или направо, не бива да изключваме и този вариант — че сме се объркали и осветеният прозорец не е бил на поета, а на друг апартамент, в който случай скъсаният ръкопис има стойността на вторична суровина и нищо повече.

И все пак не тези негативни теории ме карат да се въздържам от възстановяване на листа. Напротив. Среднощните обстоятелства около намирането му, убеждението, може би безпочвено, че някакво неведомо предначертание по-често, отколкото си представяме, предопределя нещата от живота, които на пръв поглед уж зависят от сляпата случайност, с две думи — идеята, че своего рода провидение, мъдра съдбовност ни е изпратила там, мен и Франческо, точно във въпросната нощ и във въпросния час, за да спасим едно съкровище, което иначе би се изгубило, — всичко това, с мощното влияние, което упражняват върху въображението аргументите, основаващи се на ирационалното, ме убеди, че в скитащата топка хартия се съдържа огромна тайна. Представях си стихове със свръхчовешка красота, които поетът се е видял принуден да разруши заради горчивата увереност, че никога вече няма да е в състояние да полети тъй високо (знайно е, че веднъж достигнал върха на своята траектория, артистът неизбежно започва да се спуска и е склонен да намрази всичко, което е правил по-рано и което му напомня за едно навеки изгубено щастие).

При тези си убеждения предпочитам да запазя непокътната ценната изненада, затворена в кълбото от хартия, да я скътам за някакво неясно бъдеще. И както в живота очакването на нещо желано ни дава повече радост, отколкото придобиването му (и най-разумното е не веднага да му се нахвърлиш, а бавно да вкусиш онази дивна разновидност на желанието, при която то е сигурно, че ще бъде удовлетворено, но още не е, иначе казано: очакване без страхове и съмнения — вероятно единствената форма на щастие, дадена на човека), както пролетта, която е обещание, доставя повече удоволствие на хората от лятото, което е дългоочакваният й завършек, така и да предвкусвам с фантазията си разкоша на неизвестното стихотворение се равнява, даже превъзхожда артистичната наслада от прякото му и задълбочено познаване. Някой може да каже, че тази игра на въображението е прекадено свободна, че така се дава път на мистификации и на блъфове. И все пак, ако погледнем назад, ще установим, че най-сладостните и разтърсващи радости никога не са имали по-солидна основа.

Впрочем да не би в това именно да се състои загадката на поезията (един от най-крайните примери за която е хартиената топка)? Може би поезията в крайна сметка няма нужда от отворен и универсално разбираем език или от логическа последователност, нито думите й да образуват членоразделни изречения или да изразяват смислени понятия. И още: може би думите, както в нашия случай, подлежат на разпокъсване и смесване в произволна сплав от срички. Нещо повече: може би, за да се насладиш на очарованието им, да почувстваш тяхната сила, даже е излишно да ги четеш. Значи е достатъчно да ги гледаш, достатъчно е докосването, физическата близост? Може би да. Преди всичко обаче, най-важното е да се вярва, че в определена стихосбирка, на определена страница, в определени стихове, в определени знаци се съдържа шедьовър (виж Тефтера на Леопарди^[1]: „Красивото до голяма степен е красиво, главно защото го смятат за такова“). Аз например, когато отварям чекмеджето и стисвам в ръка хартиената топка, в чиято бъркотия от късчета предполагам, че е скрита първата версия на някое стихотворение, може и да си внушавам, но изневиделица започвам да се чувствам по-доволен, по-жив, по-лек, съзирам сиянието на духовно величие, и от дъното на хоризонта към мен бавно започват да прииждат планините, самотните планини! (А нищо чудно в нея просто да се съдържа черновата на анонимно писмо, което съсипва някой колега.)