Дино Будзати
Светците

Всеки от светците има крайбрежна къщичка с веранда към океана, а този океан е Бог.

През лятото, когато е горещо, за да се освежат, те се гмурват в прохладните води, а тези води са Бог.

При вестта, че пристига нов светец, веднага се пристъпва към изграждането на поредната къщичка току до останалите. Така те образуват предълъг низ покрай брега на морето. Ако не друго, място поне не липсва.

И свети Ганцилий, когато след канонизирането си пристигна по местоназначение, завари готова своята къщичка, досущ като останалите: с обзавеждане, спално бельо, кухненски прибори, няколко хубави книги и прочее. Имаше даже, закачена на стената, една изящна мухобойка, понеже в околностите се въдеха доста мухи, нищо че не бяха досадни.

Ганцилий не беше някой светец звезда — бе изживял живота си скромно, като обикновен селянин, и чак след смъртта му се бяха намерили хора да се замислят и да осъзнаят благодатта, която бе изпълвала този човек и бе сияла в радиус от поне три-четири метра около него. И енорийският свещеник — не съвсем убедено, ако трябва да сме точни — бе направил първите постъпки за причисляването му към светиите. Оттогава бяха изтекли около двеста години.

Важното е, че в дълбоките недра на църквата крачица по крачица, без бързане, процесът бе протекъл успешно. Епископи и папи умираха един след друг и нови заемаха местата им, а досието на Ганцилий почти самичко се придвижваше от кабинет на кабинет, все по-нагоре и нагоре. Повей от благодатта му бе останал тайнствено прикрепен към вече избледнелите бумаги и нямаше прелат, който да не я усети, докато ги прехвърля. Това обяснява защо делото в крайна сметка не се затри. Най-сетне една заран ликът на селянина, обрамчен в златни лъчи, бе качен нависоко в Свети Петър, докато отдолу Светият отец лично запя псалм за прослава и въздигна Ганцилий до величието на олтарите.

В неговото село отбелязаха събитието с големи тържества, а един краевед, познавач на местната история, реши, че е открил дома, където Ганцилий е роден, живял и починал, дом, който се превърна в нещо като примитивен музей. Но тъй като никой вече не си го спомняше, а и цялата му рода бе измряла, популярността на новия светия трая броени дни. От незапомнени времена в това село като покровител се почиташе друг светец, Марколиний, и да целунат статуята му, която се славеше като чудотворна, се стичаха поклонници от най-далечни места. Именно досами пищния параклис на свети Марколиний, пълен до отказ с оброчни дарове и кандила, бе издигнато новото светилище на Ганцилий. Но кой изобщо му обръщаше внимание? Кой коленичеше да му се помоли? Той бе една тъй безцветна фигура два века след смъртта си. Нямаше нищо, с което да порази въображението.

Така или иначе Ганцилий въобще не се беше надявал дори на подобни почести. Нанесе се в къщичката, седна на припек на верандата и блажено засъзерцава океана, който дишаше спокойно и могъщо.

Да, но когато се събуди призори на следващия ден, видя един служител в униформа, който пристигна на колело и влезе в съседната къщичка с голям колет, после отиде в къщичката до нея, остави друг колет и така — по цялата редица, докато Ганцилий не го изгуби от поглед. На него обаче нищо не донесе.

След като същото се повтори няколко последователни дни, Ганцилий, обзет от любопитство, даде знак на служителя да се приближи и го попита:

— Извинявай, какво е това, което всяка сутрин носиш на всички мои съседи, но не и на мен?

— Пратките — отвърна служителят и почтително си свали фуражката, — аз съм пощальон.

— Какви пратки? От кого? — на което пощальонът се усмихна и посочи с жест: онези от другата страна, от отвъдното, хората долу, в стария свят.

— Молби ли? — попита свети Ганцилий, който започваше да схваща.

— Ами да, молби, молитви, желания от всякакъв сорт — отвърна пощальонът с привидно безразличие, уж са маловажни дреболии, само и само да не огорчи новия светец.

— И всеки ден ли идват в такива количества?

Пощальонът понечи да каже, че сега всъщност е мъртвият сезон, иначе в пиковите дни стигат до десет, двайсет пъти по толкова. Но си помисли, че на Ганцилий ще му докривее, и се измъкна с едно:

— Е, кога-как — след което намери предлог да се изниже.

Проблемът е там, че към свети Ганцилий никой никога не се обръщаше. Все едно не съществуваше. Ни писмо, ни бележка, нито дори пощенска картичка. А той, като виждаше сутрин след сутрин всички пликове, адресирани до колегите му, не че завиждаше — не беше способен на грозни чувства, — но униваше и още как, защото го налягаха угризения, че виси там, без нищо да върши, докато другите отхвърлят сума работа. С две думи: започваше да усеща, че яде даром хляба на светците (а хлябът беше специален, малко по-вкусен от оня на обикновените блажени).

Това му притеснение го подтикна веднъж да иде да послухти край една от близките къщички, откъдето се носеше странно тракане.

— Ама моля, драги, заповядай вътре, онова кресло там е доста удобно. Извинявай, трябва да довърша тука нещо и веднага идвам — рече му колегата сърдечно. След това мина в съседната стая, където със смайваща бързина издиктува на един стенограф дузина писма и няколко заявки, които секретарят чевръсто се захвана да преписва на машина. Сетне се върна при Ганцилий. — Еех, драги мой, без малко организация съм заникъде, при всичката тая поща, дето пристига. Ако дойдеш сега оттатък, мога да ти покажа новия си електронен каталог, с перфокарти е — беше безкрайно мил.

Само дето на Ганцилий перфокарти изобщо не му бяха притрябвали и се върна у дома умърлушен. Мислеше си: „Нима е възможно никой да няма нужда от мен? А аз наистина бих могъл да съм полезен. Дали да не направя едно малко чудо, за да привлека вниманието?“

Речено-сторено. Дойде му на ум да раздвижи очите на иконата със своя образ в селската църква. Пред олтара на свети Ганцилий никога не се задържаха хора, но него ден оттам случайно мина Мемо Танча, селският идиот, който видя, че ликът върти очи и се развряка: „Чудо! Чудо!“

Същевременно с мълниеносната скорост, присъща им по силата на техния социален статус, двама-трима светци се явиха при Ганцилий и съвсем добронамерено му обясниха, че е най-добре да спре: не че нещо, но на тоя тип чудеса, поради относителната им фриволност, не се гледало с добро око на по-висша инстанция. Говореха без сянка от зложелателство, но не е изключено да бяха под въздействието на изненадата от новодошлия, ненадейно способен да изпълни, и то във висша степен свободно, чудеса, които на тях самите им костваха адско усилие.

Свети Ганцилий, естествено, спря. И долу, в селото, народът, който се стече при виковете на глупеца, обстойно разгледа иконата, без да види нищо необичайно в нея, след което се разотиде разочарован и за малко дори здравата да опуха Мемо Танча.

Тогава Ганцилий си науми да привлече към себе си вниманието на хората с едно по-малко и поетично чудо. Накара прелестна роза да разцъфне над камъка на стария си гроб, който по повод канонизацията му беше поспретнат, но после отново се оказа безнадеждно запуснат. Капеланът на гробището видя, на секундата отиде при гробаря и го нахока:

— Поне за свети Ганцилий да се беше погрижил! Срамота е, мързеливецо неден! Току-що минах край гроба му и гледам — обрасъл в буренак.

Така гробарят скоро-скоро отскубна розовото храстче.

За да заложи на сигурно, Ганцилий реши да прибегне до най-традиционното от всички чудеса: на първия слепец, който мина край олтара му, върна зрението.

Но и този път не му провървя. Защото на никого и през ум не мина, че чудото е дело на Ганцилий — моментално го приписаха на свети Марколиний, чийто олтар отстоеше на две крачки. Нещо повече, настана такова въодушевление, че вдигнаха на гръб статуята на Марколиний, а тя тежеше поне двеста кила, и я понесоха в шествие по улиците на селото, а камбаните биеха ли, биеха. Олтарът на свети Ганцилий остана по-забравен и по-самотен от всякога.

При това положение Ганцилий си рече: по-добре да се примиря, то се е видяло, че никой не ще да си спомня за мен. И седна на верандата да се наслаждава на океанската гледка, което всъщност си беше голямо облекчение.

Още седеше и съзерцаваше вълните, когато на вратата се потропа. Чук-чук. Отиде да отвори. Не друг, а самият Марколиний — искаше да се оправдае.

Марколиний беше великолепен мъжага, жизнерадостен и голям веселяк.

— Какво да правя, драги ми Ганцилие! Вината не е моя. Дойдох, защото, нали разбираш, не исках да помислиш, че…

— Ти пък — отвърна също със смях Ганцилий, за когото това посещение беше голяма утеха.

— Виждаш ли? — добави Марколиний. — Аз съм такъв дървеняк, а ме обсаждат от зори до здрач. Ти пък си толкова по-свят, а всички те пренебрегват. Търпение трябва, братко, в тоя вълчи свят… — и радушно потупа Ганцилий по гърба.

— Защо не влезеш? След малко ще се стъмни, а почва да захладнява: можем да накладем огъня, а ти да останеш на вечеря.

— С удоволствие, ама с огромно удоволствие — отговори Марколиний.

Влязоха, нацепиха дърва и стъкнаха огън, малко трудно наистина, защото дървесината беше още влажна. Но след като подухаха с духалото, накрая се вдигна хубав силен пламък. Тогава Ганцилий закачи котлето с вода за чорбата и в очакване да заври, двамата седнаха на пейчицата да си погреят коленете и дружелюбно да побъбрят. От комина се проточи тъничка димна нишка и този дим също беше Бог.