Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Grandezza dell’uomo, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2020)

Издание:

Автор: Дино Будзати

Заглавие: Шейсет разказа

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: италианска

Печатница: Симолини

Коректор: Евелина Попова

ISBN: 978-954-529-899-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12110

История

  1. — Добавяне

Вече се беше мръкнало, когато вратата на тъмницата се отвори и надзирателите запокитиха вътре едно дребничко, брадато старче.

Брадата на старчето бе бяла, едва ли не по-голяма от самото него и в тягостния здрач на затвора излъчваше мъждива светлина — нещо, което успя да впечатли заключените вътре злосторници.

В мрака старчето отначало не забеляза, че в тая дупка са събрани и други хора, та попита:

— Има ли някой?

Отговориха му няколко изхилвания и изръмжавания. Сетне последваха, съгласно местния етикет, представянията.

— Марчело Рикардон — рече пресипнал глас, — кражба с взлом.

Втори глас, и той немалко дрезгав:

— Кармело Бедзеда, измамник рецидивист.

После:

— Лучано Марфи, изнасилвач.

— Макс Лаватаро, невинен.

Избухна залп дебелашки смехове. Шегата се хареса толкова много, защото всички знаеха Лаватаро като един от най-прочутите и кръвожадни разбойници. Сетне:

— Енея Еспозито, убийство — и в гласа трепна нотка на гордост.

— Винченцо Мутирони — тонът беше тържествуващ, — отцеубийство. А ти, дърти пършивецо?

— Аз… — отвърна новодошлият — не знам точно. Спряха ме, поискаха ми документите, а аз документи никога не съм имал.

— Скитник значи, пфу! — процеди някой презрително. — А как се казваш?

— Аз… аз съм Моро, кхъм, кхъм… обикновено наричан Велики.

— Моро Велики, виж го ти него — обади се невидим мъж от дъното. — Не ти ли е малко широчко това име? Май ще стигне за десет такива като тебе.

— Именно — каза кротичко старчето. — Но вината не е моя. Лепнаха ми тоя прякор като подигравка и оттогава няма оправия. Хем ми носи и неприятности. Например веднъж… но това е дълга история…

— Хайде, хайде, снасяй — грубо го подкани един от злодеите, — тука време не ни липсва.

Всички одобриха. В непрогледната скука на затвора всяко развлечение беше същински празник.

— Е, добре — заразправя старчето. — Веднъж, както бродех из един град, чието име може би е по-добре да премълча, гледам — висок палат, от който непрестанно влизат и излизат слуги и разнасят какви ли не вкуснотии. Тук се готви угощение, си викам, и се присламчвам да искам милостиня. Едва се приближавам и хоп, някакъв двуметров юначага ме хваща за врата. „Ей го крадеца — почва да вика, — който вчера отмъкна парадния валтрап[1] на нашия господар. И има наглостта пак да се връща! Ей сега ще ти покажем как играе дървен господ!“ „Аз ли? — отвръщам. — Та аз вчера бях на поне трийсет мили оттук. Как е възможно?“ „С ей тези очи те видях, видях те да се изнизваш с валтрапа на гръб!“ — и ме влачи към двора на палата. Аз се хвърлям на колене: „Вчера бях на най-малко трийсет мили оттука. Пък и ако съм стъпвал друг път във вашия град, да не ме викат Моро Велики.“ „Какво каза?“ — пита бабаитът и ми се пули насреща. „Да не ме викат Моро Велики“ — повтарям аз. А той, както се беше разпенил, изведнъж почва да се превива. „Моро Велики, а? — и се смее. — Елате, елате да я видите тая въшка, дето се кичи с името Моро Велики!“ А после към мен: „Абе ти знаеш ли кой е Моро Велики?“ „Освен себе си — отговарям — другиго не знам.“ „Моро Велики — казва тая ми ти бабанка — е ни повече, ни по-малко нашият славен господар. А ти, дрипльо, дръзваш да му присвояваш името! Е, сега хубавичко се нареди. Но ето го, той иде.“ И действително. Привлечен от гюрултията, господарят на палата лично се спусна на двора. Пребогат търговец, най-заможният човек в града, може би даже на света.

Приближава се, разпитва, гледа, смее се, мисълта, че сиромах като мене носи същото име безумно го развеселява. Нарежда на слугата си да ме пусне, кани ме да заповядам вътре, показва ми всичките претъпкани със съкровища стаи, води ме дори в едно бронирано помещение, където държи купища злато и скъпоценни камъни; храни ме до насита, а после вика: "Това съвпадение, о, стари просяко, който носиш име досущ като моето, е още по-невероятно, отколкото изглежда, защото и на мен, при едно пътешествие в Индия, ми се случи съвсем същото. Бях отишъл на пазара да продавам и мигом, щом видяха прекрасните ми стоки, се стекоха мнозина и заразпитваха кой съм и откъде пристигам. „Казвам се Моро Велики“ — отвърнах. А те се свъсиха: „Моро Велики, така ли? Че що за величие е твоето, нищо и никакво търгашче? Величието на човека е в ума. Има един-едничък Моро Велики и той живее в този град. Той е гордостта на страната ни и ти, мошенико, сега ще трябва да му обясниш твойто самохвалство.“ Хващат ме, връзват ме и ме водят при техния Моро, за чието съществуване не съм и подозирал. Оказа се бележит учен, философ, математик, астроном и астролог, почитан наравно с боговете. За щастие човекът веднага разбра недоразумението, прихна да се смее, накара да ме освободят, а сетне ме покани да разгледам лабораторията му, звездобройната и изумителните инструменти, до последния конструирани лично от него. А накрая рече: "Това съвпадение, о, честити другоземни търговецо, е още по-невероятно, отколкото изглежда, защото и на мен, при едно пътешествие по средиземноморските острови, ми се случи съвсем същото. Бях потеглил нататък към върха на един вулкан, който възнамерявах да изуча, когато дружинка въоръжени мъже, настроени подозрително заради чуждестранните ми дрехи, ме спряха, за да се осведомят кой съм. Едва произнесох името си обаче, ме оковаха във вериги и ме помъкнаха към града. „Моро Велики ли? — рекоха. — Че що за величие е твоето, жалко даскалче? Величието на човека е в героичните му дела. Един-едничък е Моро Велики и той е владетелят на този остров, най-храбрият воин, чиято сабя някога е блясвала под слънцето. И сега ще заповяда да ти отсекат главата.“ И наистина, заведоха ме при своя монарх, мъж със страховита външност. За щастие успях да му обясня станалото и този вдъхващ ужас боец избухна в смях, развеселен от необичайната игра на случая; нареди да ми свалят оковите, подари ми богати одежди, покани ме в царския си дворец и ми показа бляскавите доказателства за своите победи над всички народи от близки и далечни острови. Накрая ми рече: „Това съвпадение, о, изтъкнати радетелю на познанието, който носиш име досущ като моето, е още по-невероятно, отколкото изглежда, защото и на мен, когато отидох да се сражавам в далечната земя на име Европа, ми се случи съвсем същото. Крачехме значи с моята войска през гората, когато насреща ми се изстъпиха едни диви планинци и попитаха: «Кой си ти, дето се задаваш с трясък на оръжия в тишината на нашия лес?» Тук отвърнах: «Аз съм Моро Велики» — и очаквах, че само като чуят името ми, ще загубят ума и дума. Ала те се усмихнаха снизходително и рекоха: «Моро Велики ли? Какъв шегобиец. Що за величие е твоето, славолюбива драко? Величието на човека е в унижението на плътта и в издигането на духа. Един-едничък Моро Велики има на света и сега ще те заведем при него, та и ти да видиш истинското тържество на човека.» И действително, изпроводиха ме до една самотна малка долина, а там в мизерна колибка живееше, намъкнато в дрипи, старче с белоснежна брада, което прекарвало времето си, както ми обясниха, в съзерцание на природата и обожание на Господа. С ръка на сърцето трябва да призная, че никога преди това не бях виждал по-ведро, доволно и сигурно щастливо човешко същество… ала истината е, че за мен вече беше твърде късно, за да поема по нов път.“„“

Това разказал могъщият цар на острова на мъдрия учен, а ученият после го разправил на богатия търговец, пък търговецът го сподели с бедното старче, което се яви в палата му да моли за милостиня. Всички се казвали Моро и до последния, кой по една причина, кой по друга, носели прякора Велики.

Когато старчето свършило разказа си, един от хвърлените в мрачната килия обесници попитал:

— Та значи, ако тиквата ми не е пълна с кълчища, излиза, че проклетото старче от колибата, най-великият Моро от всичките, си всъщност ти самият?

— Е, деца мои — промълвил брадаткото, без нито да потвърди, нито да отрече, — животът е чуден и странен!

Тогава за няколко мига неговите слушатели, главорезите, притихнали, защото някои неща вкарват дори най-големите безобразници в дълбок размисъл.

Бележки

[1] Покривало, което се поставя под или над седлото на ездитен кон. — Б. пр.

Край