Дино Будзати
Око за око

Семейство Марторани ходиха на кино в близкия град и се върнаха много късно в своята стара, просторна вила.

Семейството се състоеше от бащата, Клаудио Марторани, земевладелец, съпругата му Ерминия, дъщерята Виктория с мъжа й Джорджо Мироло, застрахователен агент, сина Джандоменико, студент, и старата леля Мателда, леко изфирясала.

По време на краткия път обратно обсъждаха филма — Пурпурният печат, уестърн на Георг Фридер с Лан Бънтъртън, Клариса Хейвън и небезизвестния характерен актьор Майк Мустифа. Продължиха да говорят за него и след като оставиха автомобила в гаража, докато вървяха през градината.

Джандоменико: Абе моля ви се. Човек, който изкарва целия си живот в кроежи за отмъщение, за мен е просто червей, низше същество. Аз не разбирам…

Клаудио: Ти много работи не разбираш… Откак свят светува, за един мъж на място, ако го докачат на чест, отмъщението е естествено задължение.

Джандоменико: Чест! Какво изобщо е тая прехвалена чест?

Виктория: Мисля, че отмъщението е свещено право. Мен например, когато някой има власт и злоупотребява и безчинства, и тъпче по-слабите от него, ме хваща такъв гняв, ама такъв гняв…

Леля Мателда: Кръвта… как беше?… А, да. Кръвта се измива с кръв. Спомням си още, аз бях малка тогава, за делото Сералото, дето нашумя… Значи тоя Сералото, корабостроител от Ливорно… не, не, бъркам… от Ливорно беше братовчед му, онзи, дето го уби… А Сералото — от… от Онеля, това е. Разправяха, че…

Ерминия: Хайде стига вече. Да не искате да висим в градината, докато се съмне, на тоя кучешки студ? Почти един стана. Побързай, Клаудио, отключвай.

Отвориха вратата, светнаха лампите, влязоха в големия вестибюл, от който към горния етаж водеше парадно стълбище, над което бдеше шпалир от статуи и рицарски доспехи.

Тъкмо да се качат, когато Виктория, изостанала в края на групичката, изписка:

— Ужас! Гледайте колко хлебарки.

 

 

В единия ъгъл на мозаечния под се беше проточила тънка гъмжаща черна ивица. Изпод един масивен шкаф изпълзяваха десетки насекоми и в стройна индийска нишка пъплеха към миниатюрна дупка там, където се срещаха под и стена. У гадинките личеше някаква трескава прибързаност. Изненадана от светлината и от връщането на стопаните, процесията ускори темпото.

И шестимата се приближиха.

— Само хлебарки ни липсваха — възропта Виктория — в тая съборетина!

— Вкъщи никога не сме имали хлебарки — поправи я майка й с нетърпящ възражения тон.

— А това какво е? Пеперудки?

— Сигурно са влезли от градината.

Безучастни към тези коментари, насекомите продължаваха шествието си, без да се разпръсват или отклоняват, в неведение за грозящата ги участ.

— Джандоменико — каза бащата, — я изтичай до гаража, там трябва да има флакон с инсектицид.

— Не ми приличат на хлебарки — каза момчето. — Хлебарките се щурат във всички посоки.

— Вярно… Пък и тези цветни ивици по гърба… и клюновете им виж. Никога не съм виждал такива клюнести насекоми.

Виктория: Добре де, направете нещо. Да не искате да напъплят цялата къща!

Леля Мателда: А пък ако стигнат догоре и полазят люлката на Чичино… Устата на бебетата миришат на мляко, а хлебарките са луди по млякото… или май плъховете бяха?…

Ерминия: Ох, Боже, пепел ти на езика… По устичката на горкото ми ангелче, дето си спи като къпано!… Клаудио, Джорджо, Джандоменико, какво чакате да ги убиете?

Клаудио: Сетих се. Знаеш ли как се казват? Хоботници.

Виктория: Моля?

Клаудио: Хоботници, Rhynchota — от гръцки рис, ринос, насекоми с човка!

Ерминия: С човка или без, не ги ща у дома.

Леля Мателда: Само внимавайте, носи нещастие.

Ерминия: Кое?

Леля Мателда: Да се убиват буболечки след полунощ.

Ерминия: Лельо, ама и ти си една пророчица!

Клаудио: Хайде, Джандоменико, бягай да донесеш инсектицида.

Джандоменико: Мене ако питате, бих ги оставил на мира.

Ерминия: Тебе ако питаме, все ще е наопаки!

Джандоменико: Правете каквото си искате, аз отивам да спя.

Виктория: Мъжете както винаги бият отбой. Мене гледайте.

Виктория си свали едното чепиче, наведе се и чукна с все сила веригата от животинки. Чу се „пльок“ като от спукани мехурчета. И от три-четири насекоми останаха само тъмни, неподвижни петънца.

Примерът й бе решаващ. С изключение на Джандоменико, който се качи в стаята си, и леля Мателда, която клатеше глава, останалите също се хвърлиха да трепят: Клаудио с подметките на обувките си, Ерминия с една мухобойка, а Джорджо Мироло — с ръжена.

 

 

Най-настървена от всички беше Виктория.

— Виж ги сега, гадините мръсни, как се разбягаха… Ще ви дам аз на вас едно преселение на народите!… Джорджо, отмести шкафа, под него сигурно им е сборният пункт… Бум! Фрас! На̀ ти! Пукна ли, а!… Гледай го това бе, искаше да се завре под крака на масата, хитрува, разбираш ли! Къш оттам, къш оттам, фрас, готов си! А това ситното… как маха с крачката, опъва ми се…

Едно от най-дребните насекоми, новоизлюпено, би рекъл човек, вместо да избяга като останалите, смело хукна към младата госпожа, напук на смъртоносните й удари. И не само това — като я наближи, успя, незнайно как, в порив на дързост да се изправи на задни крачета и да протегне предните. А от закривената му муцунка долетя стържещ звук, съвсем тъничък, но много възмутен.

— Ти да видиш каква нагла твар. И врещи даже… Ще ти се да ме ухапеш ли бе, гад? Фрас… Хареса ли ти? О, не се предаваш! Влачиш се, нищо че ти изкарах карантийките… На̀ ти още! Фрас, фрас! — и го разплеска.

Точно тогава леля Мателда попита:

— Кой е горе?

— В какъв смисъл?

— Някой разговаря. Не чувате ли?

— Кой ще разговаря? Горе са само Джандоменико и бебето.

— Ама се чуват гласове — настоя леля Мателда.

Всички застинаха, заслушаха се, докато малкото оцелели насекоми се опитваха да се доберат до най-близките скривалища.

Някой наистина говореше в горната част на стълбището. Дълбок, плътен баритонов глас. Със сигурност не беше Джандоменико, нито пък рев на бебе.

— Майко мила, крадци! — простена госпожа Ерминия.

Джорджо Мироло попита тъста си:

— Имаш ли револвер?

— Там, там, в първото чекмедже…

Заедно с баритоновия глас сега се чуваше и втори — тънък, писклив, който му отговаряше.

Без да гькне, семейство Марторани наблюдаваше горния край на стълбището, до който светлините от вестибюла не стигаха.

— Нещо мърда — прошепна госпожа Ерминия.

— Кой там? — опита храбро да се провикне Клаудио, но само грозно изхриптя.

— Я иди запали осветлението на стълбите — каза жена му.

— Ти иди.

 

 

Една, не, две, всъщност три черни сенки заслизаха по стъпалата. Не беше ясно какво са, наподобяваха черни, продълговати чували, клатушкаха се и разговаряха помежду си. И думите вече се различаваха.

— Кажи сега, миличка — произнесе развеселен баритоновият глас с изразен болонски акцент, — значи според теб това са маймунки, така ли?

— Малки, кросни, протифни, проклети шепеци — потвърди самоуверено събеседничката му, чието произношение издаваше чуждестранния й произход.

— С тези носища? — попита той и се захили просташки. — Къде се е чуло и видяло маймуни с подобни стърчилки?

— Хайде, попързай — подкани го женският глас. — Инаше тес гадини ще попегнат…

— Няма да избягат, не бой се, съкровище. Братята ми са по другите стаи. Някои останаха на пост и в градината!

Трак-трак, като шум от патерици по стълбището. Сетне нещо се подаде от сянката и попадна в светлините на вестибюла. Нещо като твърд хобот, дълъг поне метър и половина, лакиран в черно, а около него — размахани продълговати израстъци. Последва гладко, стегнато тяло с размера на ракла, което се олюляваше върху крака от скачени кюнци. До него — второ чудовище, по-крехко. А иззад гърбовете им напираха други, прилив от лъскави брони. Това бяха същите насекоми отпреди малко — хлебарки, хоботници или друг, непознат вид, — които семейство Марторани беше изпомачкало. Ала кошмарно уголемени, пълни с демонична сила.

Ужасени, Марторани взеха да отстъпват. Но зловещ тропот на патерици се донасяше вече и от околните помещения, както и от чакъла в градината.

Джорджо Мироло вдигна разтреперана ръка и насочи пистолета.

— Ст… ст… — просъска тъст му. Искаше да каже: „Стреляй, стреляй!“, но езикът му се заплете.

Просвистя изстрел.

— Ама кажи, любима — обади се първото чудовище, това с болонския акцент, — не са ли адски смешни?

С един скок придружителката му с чуждестранното произношение се промуши покрай него и се нахвърли към Виктория.

— А тас фръцла — изцвърка и я заимитира, — иска да се савре под масата, хитрува, распираш ли!… Посапавляфа се с опуфката прети малко, а? Хареса ти да мачкаш? Че от бесчинствата не те ли хфащаше такъф княф, ама такъф княф!… Ислес, ислес мръсно шифотно, ас та ти покаша!

Сграбчи младата жена за стъпалото, извлече я от скривалището й и стовари с все сила хобота си върху нея. Тежеше поне двеста килограма.