Дино Будзати
Среднощна битка на Биеналето във Венеция

След като се установи за вечни времена в Елисейските полета, един ден старият художник Арденте Престинари заяви на своите приятели, че възнамерява да снизходи на Земята, за да посети Венецианското биенале, където, по случай две години от неговата смърт, му беше посветена нарочна зала.

Приятелите се опитаха да го разубедят:

— Остави бе, Ардучо — така го бяха наричали на галено през целия му живот. — Всеки път, когато някой от нас слезе, горчиво се кае. Не го мисли, стой си тука с нас: ти твоите картини си ги знаеш, пък и можеш да си сигурен, че както обикновено са подбрали най-лошите. Освен това, ако заминеш, с кого ще си направим четворката за белот довечера?

— Ей сега се връщам — настоя художникът и устремно се спусна към долния етаж, където живеят живите и си излагат изящните изкуства.

За броени секунди пристигна където трябваше и издири измежду стотиците зали онази с възпоменателната му изложба.

Видяното го удовлетвори: залата бе просторна и разположена в рамките на задължителния маршрут на Биеналето; на едната стена се мъдреше името му със съответните две дати, на раждането и на смъртта, а картините всъщност бяха подбрани по-компетентно, отколкото можеше да очаква. Естествено, сега, като ги огледа с нагласата на покойник — така да се каже sub specie aeternitatis^[1], — на око му се набиха ред недостатъци и грешки, които приживе никога не би забелязал. Прищя му се да хукне, да си вземе боите и бързо, на място, да нанесе поправките, но как? Кой знае къде се бяха дянали художническите му пособия, ако още съществуваха. А и нямаше ли да разбуни духовете?

Беше делник, късен следобед, с малко посетители. Влезе някакъв рус младеж, несъмнено чужденец, вероятно американец. Озърна се и с безразличие, по-оскърбително от която и да е изречена хула, отмина.

„Говедар такъв! — помисли Престинари. — Заминавай да яхаш кравите из прерията бе, какво си се помъкнал по изложби!“

Ето една млада двойка, сигурно младоженци на сватбено пътешествие. Докато тя правеше кръгче с обичайното апатично и унесено изражение на туристите, той спря заинтригуван пред малка творба от младежките години на маестрото — монмартърска уличка със съдбовния силует на Сакре кьор на заден фон.

„Момчето надали е много светнато — каза си Престинари, — но не му липсва чувствителност. Макар и със скромни размери, това всъщност е едно от най-забележителните ми произведения. Вижда се, че изключителната деликатност на тоновете успя да го хване.“

Деликатност на тоновете — друг път.

— Ела, съкровище — извика съпругата си младежът. — Я виж… Нарочно да го търсиш, няма да намериш такова нещо…

— Какво?

— Е, не си ли спомняш? Преди три дни, на Монмартър. Ресторантът, където ядохме охлюви. Я виж тук. Точно на ъгъла — и посочи картината.

— Вярно, вярно — възкликна тя въодушевено. — Макар че, да ти кажа, на мене охлювите нещо не ми понесоха.

И с глупаво хихикане си тръгнаха.

Ред бе на две дами към петдесетте, в компанията на момченце.

— Престинари — прочете едната на висок глас името. — Да не е роднина на семейство Престинари, които живеят под нас?… Стой мирен, Джандоменико, не пипай! — изнервеното от умора и скука дете се мъчеше да изчопли с нокът бабунка боя, щръкнала от една Жътва.

В това време сърцето на Престинари подскочи, защото на вратата се появи адвокат Матео Долабела, негов стар и скъп другар, усърден посетител на бохемската кръчма, в която Престинари беше един от най-ярките образи. Придружаваше го непознат мъж.

— О, Престинари! — зарадвано възкликна Долабела. — Отделили са му зала, слава Богу. Горкият Ардучо, толкова щеше да се зарадва, ако можеше да дойде, цяла зала само за него, най-сетне, приживе така и не се домогна до нещо подобно… А как страдаше от това! Ти познаваше ли го?

— Не лично — отвърна онзи, — сякаш съм го виждал веднъж… Симпатяга, нали?

— Симпатяга и половина! Очарователен causeur^[2], една от най-интелигентните и духовити личности, които някога съм познавал… Какви остроумия, какви парадокси… Вечерите с него бяха незабравими… може да се каже, че най-доброто от своята творческа същност той влагаше в разговорите с приятели… Е, да, както виждаш, и картините му не са лоши, поне за времето си не бяха, този тип живопис безкрайно овехтя… Божичко, виж зелените, виж лилавите, скомина да те хване. Беше луд по зеленото и по лилавото: колкото и да напльоскаше по платното, все малко му се струваше, горкият Ардучо… и сам виждаш с какъв успех — въздъхна, поклати глава и разгърна каталога.

Престинари се доближи и проточи невидимия си врат да види какво е написано. Мерна половин страница представяне, подписана от Клаудио Лонио, друг негов пръв другар. Със свито сърце прочете набързо няколко изречения: „… личността му се открояваше… пламенни младежки години в Париж от залязващата Бел епок… благодарение на което признание му засвидетелстват… сериозен принос в кипежа от нови идеи и дръзки експерименти… свое място, при това не от последните, в историята на…“

Но Долабела затвори каталога и се отправи към следващата зала.

— Какъв мил човек! — бе последната му реплика.

Дълго след това — пазачите си тръгнаха, мракът се сгъсти, всичко доби изоставен и странно ненужен вид — Престинари остана да съзерцава този свой апогей, подир който никога, никога вече (и той го разбираше прекрасно) нямаше да има негова самостоятелна изложба. Провал! Прави бяха неговите приятели горе в Елисейските полета: сбърка, че се върна. Никога не се беше чувствал тъй покрусен. С какво високомерие, с каква самоувереност някога посрещаше хорското неразбиране, без да му мигне окото; с какъв смях отвръщаше дори на най-ожесточените критики. Но тогава пред себе си имаше бъдеще, неизброим низ от години на разположение, перспектива за един от друг по-красиви шедьоври, които да вземат ума на света. А сега! Историята бе стигнала до края си и вече не му се полагаше да добави дори една-едничка мазка с четката, никога, а при всяко неласкаво мнение го свиваше стипчивата болка от тази неподлежаща на преразглеждане обреченост.

Но посред унинието изведнъж бурно се надигна някогашният му борбен дух. „Зелените и лилавите, а? И съм седнал тука да се тровя заради магариите на Долабела? Този идиот, този простак, който разбира от изобразително изкуство колкото свиня от кладенчова вода? Знам аз хубавичко кой му е размътил главата. Противниците на фигуративното изкуство, абстракционистите, апостолите на новата вяра! И той се е присламчил към шайката им и се оставя да го баламосват.“

Яростта, която още като жив го обземаше при вида на някои авангардни мацаници, се възроди и изпълни душата му с жлъч.

По вина на тези профани — сигурен беше — истинското изкуство, това, което се корени в славните традиции, сега бе отритнато. Безсъвестността и снобизмът, както често се случва, бяха взели надмощие в играта, бяха надвили почтеността.

„Клоуни, смешници, шарлатани, опортюнисти! — вилнееше наум. — Каква е мръсната ви тайна, та успявате да водите за носа толкова народ и да получавате лъвския пай от големите изложби? Бас държа, че и тази година тук, във Венеция, сте успели да се домогнете до най-доброто. Я да отскоча аз и да видя…“

С такова мърморене напусна своята зала и се плъзна към последните помещения. Бе вече нощ, но пълнолунието струеше през широките капандури и се разливаше в почти магично сияние. Колкото по-нататък отиваше Престинари, толкова по-голяма промяна произтичаше в закачените по стените платна: класическите сюжети — пейзажи, натюрморти, портрети, актове — се деформираха все повече и повече и се раздуваха, издължаваха, пресукваха, забравили доброто старо приличие, докато постепенно не се разпадаха и не губеха окончателно всяка следа от началната си форма.

Ето ги последните поколения: по платната, повечето гигантски, се виждаха преобладаващо заплетени неразбории от петна, пръски, драскулки, воали, завихряния, пъпки, дупки, успоредници и карантиени изсипвания. Тук тържествуваха новите школи, младите и небивало алчни грабители на човешкото простодушие.

— Псст, псст, маестро — обади се някой в загадъчния полуздрач. Престинари се закова на място, готов, както винаги, на спор или на сражение.

— Кой е там? Кой е?

В унисон от три-четири страни му отговори сух залп от грубиянски подигравки. Последваха сподавени смехове, проехтя освиркване и заглъхна в дъното на коридора със залите.

— Знаете ли какви сте вие бе? — избоботи Престинари, широко разкрачен и изпъчил гърди, сякаш ще отблъсква нападение. — Махленски хулиганчета! Некадърници, градобитнина от Академията, луди цапачи за връзване, покажете се да ви видя, ако ви стиска.

Последва тих кикот. Приели предизвикателството, от платната заслизаха и взеха да се тълпят около Престинари най-енигматични изображения: конуси, глобуси, валма, тръби, балони, осколки, бедра, кореми и задници, надарени с особена автономия, гигантски въшки и червеи. И се понесоха в подигравателен хоровод под носа на маестрото.

— Назад, позьори, че като се развъртя! — с незнайно как възвърналата се у него необуздана енергия на двайсетгодишен, Престинари връхлетя тълпата, размахал пестници наляво и надясно. — На̀ ти, така ти се пада, ето и на тебе!… Мехур разплут, гадина недна.

Юмруците млатеха еднородната маса и маестрото ликуващо установи, че лесно ще я разбие. Под ударите му абстрактните видения се разсипваха или се пукаха и разливаха в нещо като блато.

Погромът беше страшен. Престинари най-сетне спря задъхан сред останките. Някакъв оцелял фрагмент го цапардоса през лицето с размаха на бухалка. Той го сграбчи във въздуха с мощните си ръце и го запокити в ъгъла като изстискан парцал. Победа! Но не щеш ли, пред него се изтъпаниха четири безформени призрака, някак изпълнени със сдържано достойнство. Силуетите им грееха с мека светлина и на маестрото му се стори, че долавя в тях нещо мило и свое, което му напомни отдавна минали години.

Тогава се усети. В гротескните образи пред него, така различни от онова, което бе рисувал през целия си живот все пак пулсираше божественият копнеж по изкуството същият вълшебен мираж, който той бе преследвал с неуморна надежда до сетния си дъх.

Значи между него и тези невъзможни създания има нещо общо? И тук-там сред недобросъвестните хитреци се намират честни и чисти артисти? Току-виж точно те се оказали гениите, титаните, любимците на съдбата? И благодарение на тях някой ден онова, което днес е само безумие, би могло да се превърне в универсална красота?

Бидейки читав човек приживе, Престинари си оставаше такъв: огледа ги стъписан, внезапно развълнуван.

— Хей, вие — рече им бащински, — хайде, бъдете послушни и се връщайте по картините, да не съм ви видял повече. Може и да имате добри намерения, не отричам това, но сте на крив път, деца мои, на много сбъркан път. Проявете човещинка, опитайте се да приемете разбираеми очертания!

— Невъзможно. Всеки със своята орис — пошепна почтително най-едрият от четирите призрака, направен от сложен филигран.

— Но такива, каквито сте, на какво се надявате в днешно време? Кой би ви разбрал? Красиви теории, вятър и мъгла, трудни думички за смайване на наивниците — да, това да. Но ако говорим за резултатите, сами ще се съгласите, че досега…

— Досега може би — отвърна филигранът, — но утре…

И в това „утре“ имаше такова упование, такава огромна и загадъчна сила, че то отекна в сърцето на маестрото.

— Е, Господ да ви пази — промълви. — Утре… утре… Кой знае. По един или по друг начин вие наистина ще го доживеете…

„Каква красива дума е утре“ — помисли си Престинари, комуто вече не беше дадено да я произнася. И за да не видят, че плаче, изтича навън, изтерзана душа, и се понесе през лагуната.