Дино Будзати
Любовно писмо

Енрико Роко, 31-годишен, управител на търговска фирма, влюбен, се затвори в кабинета си — мисълта за нея стана толкова неудържима и разтърсваща, че той се престраши. Сега ще й пише, забравил гордост и свян.

„Уважаема госпожице — започна и само при мисълта, че тези знаци, оставени от писалката му върху хартията, ще бъдат видени от нея, сърцето му лудешки се разтупа. — Скъпа Орнела, моя ненагледна, Съкровище, Слънце мое, Огън, който ме гори, Среднощно терзание на душата ми, Усмивке, Цвете мое, Любима…“

Влезе разсилният Ермете.

— Извинете, господин Роко, оттатъка един господин пита за вас. Ето — погледна някакво листче, — казва се Манфредини.

— Манфредини ли? Моля? Не съм го чувал. Пък и нямам време сега, зает съм с нещо много спешно. Да мине пак утре или вдругиден.

— Господин Роко, той май е шивач и е дошъл за проба…

— А… Манфредини! Все едно, кажи му да мине утре.

— Да, господине, но според него вие лично сте го повикали.

— Вярно, вярно… — въздъхна. — Хайде, пусни го, но кажи да побърза, две минутки.

Влезе шивачът Манфредини с костюма. „Проба“ беше силно казано — сакото бе облечено за броени мигове и веднага свалено, — човекът едва свари да драсне два-три пъти с кредата.

— Ще прощавате, но в момента имам изключително спешна работа. Довиждане, Манфредини.

Нетърпеливо се върна на бюрото и пак захвана да пише: „Благословена душо, Нежно създание, къде ли си сега? Какво ли правиш? Мисля те с такава сила, че е невъзможно любовта ми да не стига до теб, макар и да си тъй далече, чак на другия край на града, като на някой остров, запокитен в океана…“ („Колко странно — мислеше си в това време, — как е възможно прагматичен човек като мен, който се занимава с организация на търговията, ни в клин, ни в ръкав да почне да ги пише такива? Да не би да е пристъп на лудост?“)

 

 

Телефонът до него зазвъня. Сякаш някой прокара студеното желязо на трион през гърба му. Задъха се.

— Ало?

— Здрааасти — измяука глезено някаква жена, — ама че глас вадиш, май не те хващам в подходящия момент.

— Кой се обажда? — попита той.

— Ох, ужасен си днеска. Да знаеш, че ако…

— Кой се обажда?

— Чакай поне да ти…

Трясна слушалката и отново се хвана за писалката.

„Чуй ме, Любов моя — написа, — навън мъглата е влажна, студена, просмукана с нафта и зловония, но аз й завиждам, знаеш ли? Знаеш ли, че веднага бих смен…“

Зъъън, телефонът. Подскочи, като ударен от двеста хиляди волта.

— Ало?

— Ама Енрико! — гласът отпреди малко. — Да дойда до града специално заради тебе, а ти…

Олюля се, докато поемаше удара. Това бе Франка, братовчедка му, добро момиче, даже и хубавко, което от няколко месеца му правеше мили очи — кой знае какво си беше наумила. Всеизвестна е способността на жените да си измислят най-фантастични романи. И разбира се, нямаше приличен начин да я прати по дяволите.

Овладя се. Бе готов на всичко, само и само да завърши писмото си. То беше единственият начин да укроти огъня, който го изгаряше отвътре. Докато пишеше на Орнела, имаше чувството, че някак си влиза в живота й. Тя може би щеше да го прочете до края, да се усмихне, да го пусне в чантичката си — може би след няколко часа този лист, който той изпълваше с безумни слова, щеше да се докосва до малките изящни, благоуханни, удивително нейни вещи, до моливчето й за устни, бродираната кърпичка, енигматичните й други джунджурии, заредени с вълнуващи лични тайни.

Откъде се намери точно сега Франка да го разсейва…

— Слушай, Енрико — рече провлеченият глас, — искаш ли да те взема след работа?

— Не, не, съжалявам, имам куп неща да довършвам.

— О, няма нужда от оправдания: щом преча, забрави. Довиждане.

— Боже, каква си мнителна. Нали ти казвам: имам сума работа. Просто ела по-късно.

— Кога по-късно?

— Ела… ела след два часа.

Трясна телефонната слушалка върху вилката — струваше му се, че е изгубил непоправимо много време; писмото трябваше да бъде пратено преди един, иначе щеше да пристигне на местоназначението си едва на следващия ден. Не, не, така или иначе щеше да го прати с бърза поща.

„… веднага бих сменил — написа — мястото си с мъглата, когато се замисля как тя обвива дома ти и се стеле пред стаята ти и как ако имаше очи (защо и мъглата да не е зряща?), би ти се любувала през прозореца. И може би някъде би се намерило някое процепче, някоя мъничка пролука, през която да влезе? Само един полъх, нищо повече, едно недоловимо кадифено дихание, което да те погали? Тъй малко й е нужно на мъглата, тъй малко й е нужно на лю…“

Разсилният Ермете на вратата.

— Извинете…

— Казах ти вече: имам спешна работа, няма ме за никого, кажи, че се връщам довечера.

— Ама…

— Какво „ама“?

— Господин Инверници е долу и ви чака в колата.

По дяволите, Инверници и огледът на склада, дето се беше подпалил, срещата с вещите лица, по дяволите, съвсем му бяха излезли от главата, напълно беше забравил. Нямаше отърване. Безпокойството, което го пареше отвътре, точно под гръдната кост, набъбна до непоносимост.

Дали да не се изкара болен? Абсурд. Да приключи писмото дотам, докъдето е стигнал? Но той имаше още толкова много и толкова важни неща за казване! Умърлушено прибра листа в чекмеджето.

Взе си палтото и тръгна. Единственият изход бе да опита да свърши колкото се може по-скоро. Току-виж успял да се върне за половин час, дай Боже.

Върна се в един без двайсет. В приемната, седнали, зърна трима-четирима чакащи. Задъхан се заключи в кабинета си, настани се зад бюрото, отвори чекмеджето, но писмото го нямаше.

Сърцето му така задумка, че дъхът му почти секна. Кой му беше тършувал из писалището? Или той нещо бъркаше? Изтегли с размах и останалите чекмеджета, едно по едно.

Слава Богу. Грешката бе негова, писмото си стоеше на мястото. Но вече нямаше как да го пусне преди един. Нищо де — и разни мисли (за една толкова проста и банална операция) с грохот нахлуха в главата му, в изтощителни приливи ту на тревога, ту на надежда, — нищо, ако го прати с бърза поща, ще хване последното вечерно разнасяне или… още по-добре: ще заръча на Ермете да го предаде… не, не, по-хубаво да не замесва разсилния в такава деликатна материя. Той лично ще си занесе писмото.

„… тъй малко й е нужно на любовта — написа, — за да преодолее дистанцията и да прескочи дори…“

Зъъън, телефонът, настървено. Без да пуска писалката, вдигна слушалката с лявата ръка.

— Ало?

— Ало, обажда се секретарката на господин Траки.

— Кажете, кажете.

— Във връзка с доставката на кабели и разрешителното за внос…

Нямаше мърдане. Сделката беше огромна, от нея зависеше бъдещето му. Разговорът отне двайсет минути.

„… дори — написа — Великата китайска стена. О, скъпа Орн…“

 

 

Отново разсилният на вратата. Нахвърли му се яростно.

— Ти не загря ли, че в момента не приемам?

— Ама това е инс…

— Никой, никооооооой! — кресна озверял.

— Данъчен инспектор е и казва, че имате уговорка.

Усети как силите го напускат. Да върне инспектора щеше да е лудост, истинско самоубийство, пълен крах. Прие го.

Часът е един и трийсет и пет. Оттатък братовчедката Франка чака вече от три четвърти час. Заедно с инженер Щолц, дошъл специално от Женева. И адвокат Месумечи, по делото на докерите. И медицинската сестра, която идва всеки ден да му бие инжекцията.

„О, скъпа Орнела“ — дращи неистово, като корабокрушенец, върху който се стоварват все по-високи и убийствени вълни. Телефонът.

— Господин Стаци от Министерство на търговията.

Телефонът.

— Секретарят на Конфедерацията на селскостопанските кооперативи…

„О, моя прелестна Орнела — пише, — бих искал да зн…“

Разсилният Ермете на вратата съобщава за господин Б., заместник-префект.

„… да знаеш — пише, — че ко…“

По телефона:

— Началникът на Генералния щаб.

По телефона:

— Частният секретар на Негово Преосвещенство архиепископа…

„… когато те в…“ — пише трескаво с последен дъх.

Звън, звън — телефонът:

— Първият председател на Апелативния съд.

— Ало, ало!

— Върховният съвет, лично сенатор Корморано.

— Ало, ало!

— Първият адютант на Негово Величество Императора…

Пометен, отнесен от талазите.

— Ало, ало! Да, аз съм, благодаря, уважаеми, изключително съм ви задължен!… Веднага, на минутката, да, господин генерал, непременно ще се погрижа, и огромни благодарности… Ало, ало! Разбира се, Ваше Височество, естествено, с безмерна почит — изоставената писалка бавно се изтърколи до ръба, за миг запази равновесие, след което тупна тежко и там си остана да лежи с изкривен писец… — Моля, заповядайте, иска ли питане, влизайте, влизайте, не, ако нямате нищо против, може би е по-добре да се настаните в креслото, по-удобно е, но каква неочаквана чест, именно, о, благодаря, кафе, цигара?…

Колко продължи въртележката? Часове, дни, месеци, хилядолетия? Когато падна мрак, той най-сетне отново остана сам.

Преди да си тръгне от кантората, се опита да внесе малко порядък в планината от бумаги, преписки, проекти и протоколи, която се беше натрупала върху бюрото му. Под внушителната камара откри изписан на ръка лист — хартия за писма, не бланка. Разпозна собствения си почерк.

Любопитно се зачете. „Що за нелепости, що за смехотворни идиотщини. Кога ли съм ги надраскал? — се почуди и напразно се разрови из спомените си, завладян от непознато усещане за тягост и объркване. Прокара ръка по вече прошарените си коси. — Кога съм успял да напиша подобни глупости? И коя беше тази Орнела?“