Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il problema dei posteggi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2020)

Издание:

Автор: Дино Будзати

Заглавие: Шейсет разказа

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: италианска

Печатница: Симолини

Коректор: Евелина Попова

ISBN: 978-954-529-899-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12110

История

  1. — Добавяне

Да притежаваш автомобил несъмнено е голямо удобство. Но не е лесна работа.

В града, където живея, разправят, че едно време да караш кола било простичко. Пешеходците се отдръпвали, велосипедите минавали встрани, улиците били почти празни, само тук-таме се зеленеели купчинките, оставени от конете. Можело да спираш където си щеш, дори по средата на площадите, и единствените затруднения възниквали поради богатия избор. Така разказват старците с тъжни усмивки, натежали от спомени.

Но дали това е истина? Или легенда, фантастична небивалица от онези, които човек си съчинява, когато тъгата се спусне над дома му и му е драго да си представя, че пътят невинаги е бил трънлив както днес, че съществува възможност за покой и безметежни вечери? (Облакътен на перваза, с ведра душа съзерцавам как светът там, долу, се унася в сън след отрудения делник, докато едва доловими песни чезнат в далечината, нали?… Изящната й глава меко тежи на рамото ми… устните полуотворени в захлас от заника и звездите над нас, звездите!) Или претекст, който да ни позволи да се надяваме, че нещо от далечните времена може да се върне и да почнем да се будим, както някога, от лъчите на сутрешното слънце, полазили по крайчеца на бродерията?

Днес обаче, скъпи приятели, животът е сражение. Градът е направен от асфалт и желязо, целият в остри ръбове, които стърчат застрашително и казват: тук не, тук не. Железни трябва да сме и ние, за да го обитаваме, а в тялото си да имаме не нежни, топли вътрешности, а бетонни блокове и неодялан камък с тегло кило и половина на мястото на така нареченото ни сърце (този смехотворен демодиран инструмент).

 

 

Докато ходех на работа пеша или с трамвая, в повечето случаи сутрин можех да се поразтакая. Не и днес, когато се придвижвам с кола. Защото колата някъде трябва да я оставиш, а да намериш свободно място покрай тротоарите в осем часа̀ е почти утопично.

Затова ставам в шест и половина, най-късно седем: мия си зъбите, бръсна се, вземам си душ, гаврътвам чашата чай, юрвам се към службата и моля Бога да ме хване зелената вълна на светофарите.

Ей ни на̀. С жалката припряност на роби моите ближни, мъже и жени, вече са плъпнали по улиците на центъра, закопнели да влязат колкото се може по-рано в ежедневния си затвор. (Седнали зад писалища и машинописни бюрца, леко изгърбени, ех, погледнете ги след малко, с хиляди са, потискащо еднообразие от животи, които обещаваха да са роман, дръзновение, приключение, мечта — помните ли какво се заричахме като деца, надвесени над реките, които течаха под краката ни към океаните?) А дългите прави улици вече са обточени и от двете страни с непрекъснати върволици от паркирани празни автомобили, докъдето стига погледът.

Къде да оставя моя? Колата си купих изгодно на старо преди няколко месеца и още не съм й свикнал, а съществуват поне шестстотин трийсет и четири различни категории паркоместа — лабиринт, в който дори и старите вълци на волана губят ориентация. Всяка стена има своите насочващи табели, така е, но те са със символични размери, за да не се нарушава монументалността, както се казва, на старинните улици. А и кой е в състояние да им разшифрова неуловимите нюанси в цветовете и рисунъка?

Въртя се и търся из страничните улички нещо като за моята бричка, погната от буйния поток камиони и фургони, които с канско бибипкане я призовават да не им се пречка. Къде ли има местенце? Ей там, в дъното, като мираж с езера и водоскоци пред очите на бедуин в Сахара, едната страна на величествен булевард се разкрива съвършено празна. Пълна заблуда. Именно дългите свободни участъци, които би трябвало да ни радват най-много, са най-коварните. Много хубаво не е на хубаво. Човек може да е сигурен, че го чака клопка. Ами да — този отрязък е табу, защото над него се извисява вавилонският палат на данъчното министерство. Да си оставиш там колата е равносилно на искове, изземания, скъпи и сложни дела, а в някои случаи — дори на наказания с отнемане на свободата. И все пак от време на време и там се виждат автомобили, оставени без надзор — малко са, но се случват. Обикновено са явно правени по поръчка, оцелели останки от съмнителни богатства, странно източени и със стръвнишки муцуни. Кои ли са техните собственици или крадци? Крушения в морето на живота, които вече нямат нищо за губене; отчаяни индивиди, които предизвикват закона и залагат вабанк?

 

 

Няма страшно: недалеч от службата, на една малка улица ненадейно съглеждам тясна пролука, в която моята малолитражка може и да се мушне. Правя деликатна маневра на заден покрай единия „борд“ на огромно американско возило в бяло и червено, същинско оскърбление към всяка бедност, на волана със самоуверен атлетичен шофьор, който на пръв поглед сякаш спи, но забелязвам, че през тънките цепки под клепките враждебните му очи следят да не би да докача, да лизна с нещастната си ръждива броня неговата — мощен блиндиран щит от хром, укрепен с лъскави сфери, контрафорси и барбакани, чиято стойност сигурно е достатъчна да изхрани цяло семейство в течение на десетилетие.

В интерес на истината, колата ми оказва цялото възможно съдействие на света, смалява се още повече, издължава се, извива се, затаява дъх, мести се на гуми като на пръсти. След седем опита, мокър от пот заради нервното напрежение, най-сетне успявам да промъкна бракмичката в оскъдното междуредие. Без да се хваля, провеждам операцията като превъзходна демонстрация на часовникарска прецизност. Тогава слизам, затварям триумфално вратата. И се приближава охранител в униформа.

— Вие, ако обичате.

— Какво аз?

Посочва една микроскопична табелка.

— Не знаете ли да четете? „Място, запазено само за служители на Олдрек“.

И действително, на броени метри широко е зейнал внушителният параден вход на централата на голямата фирма.

Презеленял от яд се връщам в колата и с изнурителни предпазни мерки успявам да се изнижа, без да оскверня с недостойния си допир царствеността на американския самолетоносач. Изпод клепките очите на шофьора ме пронизват със стрели на презрение.

Става късно. Отдавна трябваше да съм в службата. Притеснено оглеждам улица след улица в търсене на подслон. Слава Богу: отсреща една дама май се кани да се качи в колата си. Намалявам и чакам да потегли, за да си присвоя мястото. Зад гърба ми веднага гръмва истеричен хор от клаксони. Извръщам се и виждам пламналата мутра на един камионджия, който се е подал навън, навиква ме с обидни епитети и думка с юмрук по вратата си, за да озвучи своя бяс: леле, колко ме мрази.

Налага се да продължа. Правя пълна обиколка на групата сгради и се озовавам пак на същото място: дамата действително си е тръгнала, но в отворената от нея ниша друг вече вклинва своя автомобил.

Хайде нататък. Тук престоят е разрешен едва за половин час, там — единствено в нечетни дни (а днес е 2 ноември), тук е за членове на Моторматик клуб, там пък се допускат само автомобили с талон категория „Z“ (държавни органи и изпълняващи държавни поръчки фирми). И всеки път, щом се опитам да се направя на разсеян, мигом цъфва някой тип с фуражка с военен фасон, който ме изселва от владенията си. Това са пазителите на паркоместата: мускулести, снажни мустакати мъжаги, които са и удивително неподкупни — при тях бакшишите не вървят.

Ами колкото — толкова. Поне да мина през работата да предупредя. Разсилният винаги е на прага, ще спра за секунда, ще му обясня какво става. Точно докато забавям пред главния вход, погледът ми попада на свободно място до тротоара насреща. Със свито гърло завъртам волана като луд и с риск да бъда пометен от лавината прииждащи автомобили, пресичам улицата и ловко запушвам дупката. Чудо на чудесата.

 

 

В душата ми се възцарява мир. До довечера имам шанса да живея спокойно; нещо повече — от прозореца на кабинета си даже мога да виждам и да държа под око милата си малолитражка. Сега ми изглежда направо хубавка, лъчезарна такава, очевидно и тя се радва, че си е намерила местенце под слънцето. Разбира се, съвпадението е изключително: точно срещу сградата, в която работя, в самия център! Ето защо човек никога не бива да се отчайва в този живот.

Минават два-три часа и през постоянния грохот на трафика ми се струва, че откъм улицата се донася и възбудена глъчка. Обзет от тягостно предчувствие надниквам през прозореца. О, знаех си: не можеше да няма някоя лоша изненада, прекалено лесно се получи. И наистина — изобщо не бях обърнал внимание, че там, където оставям колата си, се спуска ролетка и се слива със стената на къщата. Сега тя е вдигната и отдолу се опитва да излезе едно пикапче. По тая причина трима мъже с гащеризони гърлено боботят ругатни, докато местят колата ми на мощни тласъци. С голи ръце я изскубват от удобното й гнезденце, толкова е лека, и я избутват встрани, за да мине пикапът им. После си тръгват.

Колата ми остава зарязана напреки на улицата и блокира движението. За нула време става задръстване и пристигат двама полицаи — виждам, че вече пишат в тефтерчетата си. Втурвам се нататък, и аз не знам как премествам колата, обяснявам криво-ляво недоразумението на двамата униформени и дори успявам да избегна глобата. Но не мога да остана там. И ето ме отново всмукан във водовъртежа, който кръжи ли, кръжи и не спира, защото няма къде.

Това живот ли е? Хайде значи към периферията, където борбата е не тъй безмилостна, а пространството — по-благосклонно. Там има почти празни улици и булеварди, такива, каквито са били някога в центъра, ако е вярно онова, дето го разправят старите. Но покрайнините на града са отдалечени и бедни. За какво ми е кола, като ще я въдворявам на такова разстояние? А и довечера какво да правя? Довечера ще падне мрак и автомобилите ще грохнат като нас, те също ще изпитат нужда от покрив над главата.

Но големите платени гаражи са претъпкани. Собствениците, допреди няколко години скромни и вежливи люде, с които имахме основания да се смятаме за равни, се превърнаха в изключително влиятелни фигури, до които не можеш да припариш. Пак добре, ако сколасаш да размениш някоя дума с техните счетоводители, секретари и отбор блюдолизци, при все че и те не са услужливите младежи от едно време. Спрели са да се усмихват и изслушват надменно жалните ни просби. „Вие знаете ли — отговарят, — че вече имаме двайсетина заявки за запазено място? В списъка на чакащите са инженер Дзолито, президентът на ФЛАМ, професор Сифонета, граф Ел Мотеро, баронеса Спики…“ Все гръмки имена на милиардери, властници, бележити хирурзи, едри земевладелци и велики певци, споменавани, за да ме впечатлят. Освен това, макар и да не ми го казват директно, вехти раздрънкани „сапунерки“ като моята вече не са добре дошли: накърняват престижа на заведението. Сещате ли се за погнусените гримаси на портиерите, когато някой очукан тип се изтъпани на вратата на грандхотела им?

 

 

Затова поемам надалеч, колкото се може по-далеч оттука, оттатък предградията, през нивя и диви полета, че и по-нататък, натискам гневно газта докрай. Околностите стават все по-обширни и по-внушителни. Ето я степта, ето и началото на саваната, сетне пустинята, където шосето потъва в еднаквия безкрай на пясъците.

Стоп, най-накрая. Озъртам се наоколо, не се виждат нито хора, нито къщи, нито признаци на живот. Сам, най-сетне. И най-сетне тишина. Изключвам двигателя, слизам, хлопвам вратата. Сбогом, казвам й, добра количка беше, две думи няма, и си те обичах. Прости ми, че те изоставям тук, но ако те захвърля на някоя обитавана улица, рано или късно ще ме издирят да ми връчат куп глоби. А ти си стара и грозна, ще прощаваш за откровеността, и вече никой не би те взел такава. Тя не отговаря. Тръгвам пеша и си мисля: „Как ще изкара нощта? Ще я налетят ли хиените? Ще я разкъсат ли?“ Стъмва се. Изгубих цял работен ден. Може би ме чака уволнение; смазан съм от изтощение. Но съм свободен, най-сетне свободен!

Подрипвам, странна лекота е обзела крайниците ми, правя няколко танцови стъпки. Ура! Обръщам се назад, таратайката се вижда в далечината, съвсем дребна, буболечка, заспала в голия скут на пустинята.

Ала какъв е този човек до нея? Висок мъж с мустаци, ако не ме лъжат очите, и фуражка с военен фасон. Маха възмутено и крещи ли, крещи.

А, не, стига! Подскачам, хуквам, галопирам на старите си крака, чувствам се като перце. Виковете на проклетия пазач полека-лека стихват зад гърба ми.

Край