Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il tiranno malato, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2020)

Издание:

Автор: Дино Будзати

Заглавие: Шейсет разказа

Преводач: Нева Мичева

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: сборник разкази

Националност: италианска

Печатница: Симолини

Коректор: Евелина Попова

ISBN: 978-954-529-899-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12110

История

  1. — Добавяне

В обичайния час, тоест в седем без четвърт вечерта, в така наречения „застроим парцел“ между улица Мароко и улица Касердони шпицът Лео видя да се задава мастифът Тронк, държан за веригата от своя господар, професора.

Звярът както винаги вървеше с щръкнали уши и оглеждаше изпитателно тесния хоризонт на мръсната полянка между къщите. Той беше местният самодържец, тиранинът. И все пак старият, насъбрал обида шпиц моментално забеляза, че това не е предишният Тронк — не и Тронк отпреди месец, нито пък страховитото псе, което видя преди три-четири дена.

Промяната бе нищожна — може би начинът, по който поставяше едната лапа пред другата, или известно помътняване на погледа, някакво леко изгърбване, загубилата лъскавината си козина или най-вероятно сянката — пепеливата сянка, най-лошият признак!, — която се стичаше от очите му към увисналите бърни.

Обаче явно никой, дори професорът, не забелязваше тези едва доловими симптоми. Едва доловими ли? Старият шпиц, който се беше нагледал на какво ли не на този свят, разбра на часа и от откритието си изпита тръпка на подла радост. „Ах, падна ми най-сетне — помисли си. — Падна ли ми?“ Мастифът вече не го плашеше.

 

 

Намираха се в едно от многото празни пространства, отворени от въздушните бомбардировки през отминалата война; в градската периферия сред заводи, депа, бараки, складове. (Но недалеч се извисяваха импозантните здания на големите строителни компании, седемдесет-осемдесет метра над нивото на газовия техник, зает да оправя аварията в тръбите, и на уморения цигулар, който тъкмо скрибуцаше между масите на кафене-бирария Хесперия, ей там под портиците, на ъгъла.) След като стърчащите чуканчета на стените бяха досрутени, че тук е имало къщи, напомняха единствено запазилите се на места участъци, покрити с плочки — спомен за някогашна портиерна или приземна кухня, или дори спалня в пролетарска кооперация (където едно време нощем са трептели надежди и мечти и понякога може би са се раждали деца, където в априлските утрини, въпреки мрака откъм сенчестия двор, се е понасяла невинната развълнувана песен на младо момиче, или вечер, под червеникавата гола крушка, някакви хора са се мразили или са се обичали). Иначе в дупката не беше останало нищо друго и тя незабавно, по силата на трогателната добрина на природата, която така охотно се усмихва, стига само да й дадем шанс, се беше покрила със зеленина — тревица, диви растения, туфички… като в блажените далечни долини, за които се разправят чудеса. Бяха се опитали да се оформят късчета истинска поляна от онези с цветенцата, където човек може да се просне и да си отдъхне с ръце, кръстосани под главата, докато зяпа облаците, които се носят волни и бели над хорските безчинства.

Ала нищо не е по-ненавистно на града от зеленината, растенията, дъха на дърветата и на цветята. Затова с нечовешко настървение там се стовариха купчини от строителни отпадъци, всякаква смет, гнусни нечистотии, зловонни органични гнилочи, редки мазнотии. И късчето природа скоро посърна и се превърна в разтурено бунище, на което листенца и стръкчета все още не се даваха, надигаха стъбла сред мръсотията нагоре към светлината и живота.

Мастифът веднага зърна другото куче и спря да го прецени. Моментално забеляза промяната. Шпицът днес го гледаше по новому, не притеснено, не уважително, не и изплашено, както обикновено. А с подигравателна искрица в очите.

Бе топла лятна вечер. Мек смог се стелеше над града между високите блокове от бетон и стъкло, обитавани от човека, които захождащото слънце озаряваше. Всичко изглеждаше изморено и вяло — дори крещящите американски автомобили в изумруден цвят; дори обикновено тъй оптимистичните витрини на магазините за домашни потреби; дори енергичната засмяна блондинка от рекламния плакат на пастата за зъби Клам (която, ако се ползва ежедневно, е способна да превърне съществуването ни в рай, нали, мистър Макинтош, главен директор на отдел „Реклама и връзки с обществеността“?).

 

 

Професорът видя на гърба на кучето му да се очертава продълговато тъмно петно, знак, че животното се наежва и козината му настръхва.

В същия момент, без по никакъв начин да е бил предизвикан, шпицът мълчаливо се нахвърли да си отмъщава и бързо захапа мастифа за задния десен крак.

Тронк рязко се дръпна от болка, но за части от секундата се поколеба и просто опита да откопчи от себе си врага с тръскане на лапата. Сетне изведнъж си върна обичайното диво настървение. Веригата се изскубна от ръката на професора.

Зад първото куче Лео, друг дребен помияр, негов другар, далечно подобие на гонче, обикновено нерешителен и плах, също скочи да сръфа мастифа. И мигом впи зъби в хълбока на владетеля. В прахта се изви квичаща вихрушка и се замята насам-натам.

— Тронк, тука, Тронк! — завика объркан професорът и заразмахва ръце над лудешкото меле, за да хване веригата на кучето си, но без необходимата решителност, стъписан от яростта на схватката.

Трая кратко. Сами се пуснаха — първо Лео със скимтене отскочи встрани, после и неговият другар се откопчи от Тронк и се дръпна с кървящ врат. Мастифът седна и задиша тежко и страшно учестено с провиснал език, обезсилен от физическото напрягане.

— Тронк, Тронк — замоли се професорът и се опита да го издърпа за нашийника.

Ала невидим за всички, свободен и сам, изотзад се приближаваше Панцер, вълчакът от близкия гараж, бандитът, когото Тронк до този момент бе държал на разстояние единствено с кръвожадния си вид. И той в известен смисъл идваше да си връща. Защото Тронк никога не го бе предизвиквал и наранявал, но самото му присъствие се бе превърнало в трудно за преглъщане всекидневно оскърбление. Твърде много пъти го беше виждал да минава наперено пред входа на гаража и да поглежда вътре със свирепо високомерие, в духа на: „Да се намира някой тука, на който да му се заяжда с мене?“

Професорът се усети твърде късно.

— Ей! — извика. — Приберете си овчарката! Ало, вие в гаража!

С тъмната си щръкнала козина вълчакът имаше страховит вид. И кой знае как, този път редом с него мастифът изглеждаше някак смален.

Тронк едва успя да го зърне с крайчеца на окото си. Оголил зъби, вълчакът се изстреля по права линия и за части от секундата мастифът се озова повален сред парчетата мазилка и боклуците с бясно впития във врата му Панцер.

Професорът знаеше, че е почти абсурдно да разтървеш две такива кучета, вкопчени на живот и смърт. И понеже не можеше да разчита на собствените си сили, хукна да каже и да поиска помощ.

Междувременно шпицът и гончето също набраха смелост и се хвърлиха да довършат тиранина, до чието поражение явно оставаше малко.

 

 

Тронк събра сили за последен опит за съпротива. С яростно извъртане захапа муцуната на вълчака. Но веднага отпусна хватката си. Противникът му, който с резки дърпания се опитваше да се отскубне, успя и отново за врата го помъкна по гръб.

Привлечени от ужасяващото квичене, по прозорците наизлизаха хора. А откъм гаража се чуваха виковете на професора, извън себе си от ставащото.

След това изведнъж настана тишина. На една страна мастифът се надигаше с мъчително усилие, с оплезен език и в очите — със смаяното унижение на император, свален без предупреждение от трона и стъпкан в калта. На друга — вълчакът, шпицът и подобието на гонче се отдръпваха видимо объркани.

Какво ги разпръсна, след като вече бяха вкусили кръвта и победата? Защо се оттегляха? Нима мастифът отново им беше взел страха?

Не и Тронк. А нещо безформено и ново, което се беше зародило вътре в него и сега бавно избиваше на повърхността, като отровна аура.

Тримата бяха надушили, че на Тронк му се е случило нещо и че вече няма причина да се боят. И си бяха помислили, че ще захапят живо куче. Но необичайният мирис на козината му или може би на дъха, отвратителният вкус на кръвта му ги бяха отблъснали. Защото зверовете са по-точни дори от медицинските светила в улавянето и на най-беглия знак за наближаването на проклетото присъствие, на заразата, за която няма лек. Борецът беше белязан, вече не принадлежеше на живота — от неведомите недра на тялото му вече напредваше тлението на клетките.

 

 

Нападателите изчезват. Той сега е сам. Във великолепието на заника, чисти и ясни, подобни на фанфарен звън, от земята се издигат огромните стъклени стени на новите постройки и блестят, вибрират от залязващото слънце като предизвикателство към теменужения фон на нощта, нахлуваща от другата страна. Те провъзгласяват вироглавите надежди на онези, които, макар и съсипани от умората и прахоляка, казват: „Да, утре, утре!“; онези, които са галопът на нашия печален свят, неговите знамена. Но за сатрапа, властелина, титана, великана, царя, мастодонта, циклопа, Самсон вече не съществуват кулите от алуминий и малахит, нито четиримоторният самолет, дето поема за Хайдарабад и с тътен прелита над центъра на града, нито тържествената музика на здрача, която окъпва дори най-мрачните дворове, дори безславните затворнически плацове и задушливите клозети с амонячните им налепи.

Той се е втренчил напрегнато в измъчения оазис пред очите си и го поглъща с поглед. Кръвта, която капе от раната на врата му, се съсирва и спира. Но е студено, адски студено. Освен това пада мъгла, той вече не вижда ясно. Странно — мъгла посред лято. Да вижда. Да вижда поне късче от нещото, което хората обикновено наричат зеленина: зеленината на неговото царство — тревите, тръстиките, проскубаните храсти (дъбравите, безкрайните лесове, горите от дъбове и престари ели).

Професорът се връща и доволно установява, че овчарката и другите двама разбойници се отдалечават с подвити опашки. „Ех, моят Тронк — мисли си с гордост. — Не сте познали!“ Сетне го вижда долу, седнал, на вид притихнал и смирен.

Само преди четири години беше паленце, което добродушно се озърташе навсякъде: всичко тепърва предстоеше, то щеше да покори света.

Покори го. Я го вижте сега, едро и яко животно с бича гръд и паст на варварско ацтекско божество, погледнете го тоя главен инспектор, тоя пълководец, Негово Величество! Студено му е и трепери.

— Тронк! Тронк! — вика го професорът. За първи път кучето не се отзовава. Сърцето му прескача с тътен и то е пребледняло с кошмарната бледност, типична само за кучетата (за които погрешно се смята, че не пребледняват): гледа надолу, към девствения лес, откъдето насреща му се устремяват траурните носорози на нощта.

Край