Дино Будзати
Излишни предпазливости

Срещу измами

Лео Буси, търговски пътник на 30 години, влезе в клон номер 7 на Кредито национале, за да осребри чек на стойност 4000 (с думи: четири хиляди) лири.

Там нямаше отделни гишета, а дълъг плот, наредени зад който работеха всички служители.

— Кажете? — попита един от тях учтиво.

— Имам чек за осребряване.

— Заповядайте — каза чиновникът, взе хартийката в ръка и я разгледа обстойно от всички страни. И добави: — Ако обичате, ето там, при колегата.

Колегата беше петдесетинагодишен мъж. Дълго съзерцава чека (въртя го отпред и отзад), кашлюка, хвърля изпитателни погледи над очилата си към лицето на клиента, пак се взира в чека, после в Буси, като да търсеше някакво съответствие помежду им, и накрая попита:

— Имате ли сметка при нас?

— Не — отговори той.

— Лични документи?

Буси подаде паспорта си. Служителят го взе, сложи го на масата си, седна, разлисти документа да го провери и започна да отбелязва на един формуляр име, номер, дата на издаване и така нататък. Но по някое време спря, намести очилата си и измърмори.

— Нещо не е наред ли? — рече Буси с неясното усещане, че го вземат за гангстер.

— Не, не — отвърна онзи с двусмислена усмивчица. И при тези думи с паспорта в ръка, отиде да се допита до началника си, който се намираше в дъното, на едно по-голямо писалище.

Двамата поприказваха съзаклятнически, като от време на време мятаха проницателни погледи към търговския пътник. Най-сетне служителят се върна.

— За първи път ли — попита — идвате в тази банка?

— Да, за първи път. Някакъв проблем ли има?

— Не, не — повтори служителят и поднови усмивчицата си. След това попълни молбата за инкасиране, даде му да я подпише, взе я обратно, отново отвори паспорта, съпостави подписите. В този момент явно пак се разколеба. За втори път отиде да се консултира с началника си. От плота Буси не можеше да чуе какво казват. („Колко разправии за някакви си 4000 лири! — си мислеше междувременно. — Ами ако бяха сто хиляди?“)

По някое време служителят се върна на плота, сякаш разочарован, че няма повече претексти да продължи разследването си.

— Готово, заповядайте на касата.

И с паспорта му връчи номериран талон. На касата, когато му дойде редът, Буси подаде талона. Касиерът, тлъст и важен господин, внимателно опипа чека, разучи придружаващата го бележка, отново огледа Буси и чека, сякаш също в търсене на загадъчна прилика между ценната книга и човека, и накрая перфорира листчето със специален печат с иглички, огледа го още веднъж и го положи в кутия до себе си. След което тържествено, като свещенодействащ жрец, извади банкнотите и ги отброи с онова характерно плющене между пръстите: едно, две, три, четири каймета от по 10 000 (с думи: десет хиляди) лири.

И ги подаде на клиента.

Срещу доносници

Антонио Ланчелоти, висш държавен служител и изключително благоразумен мъж, среща в министерството заместник-инспектора Модика, негов подчинен, но човек, с когото трябва да имаш едно наум, понеже му се носи слава на доносник.

— Драги Модика — заговаря го глуповато, от чиста проба вежливост, — какво се чува напоследък, какво се чува?

— Ех — отвръща Модика и клати глава, — човек по-добре въобще да няма уши, мен ако питате. Тук, в министерството, най-усърдната дейност, която кипи, е одумването!

— И кого одумват? — смее се развеселен Ланчелоти.

— Ами всички наред, многоуважаеми, всички, дори най-почтените и пристойни хора.

— И вас ли, добри ми стари Модика?

— Разбира се, как! Но иди-дойди, че злословят по мой адрес, аз съм последната дупка на кавала. По ваш адрес също се изказват, ако трябва да съм честен.

— По мой адрес ли? — отеква Ланчелоти притеснено. — Че какво приказват за мен?

— О, вие не се впечатлявайте, моля ви се, просто жалки клевети.

— Клевети ли? Но откъде-накъде?

— Наистина ли искате подробности?… Не, не, за какво ви е да се тровите!

Многоуважаемият Ланчелоти е на тръни.

— Хайде, драги Модика, все пак имам право да зная.

Модика, след дълго увещаване, се решава.

— Знаете ли какво се осмеляват да намекват? Знаете ли? Че сте оплювател, че редовно говорите зад гърба на нашия велик вожд, маршал Балтацано, че вие…

— Аз? Аз? Аз, който за Балтацано живота си давам! Аз, който всяка вечер, преди да заспя, си чета по някой откъс от неговите трудове!

Модика го гледа.

— Абе знаете ли какво ще ви кажа? Какво пък толкова!…

— В какъв смисъл „какво толкова“?

— Какво толкова, ако наистина наричате Балтацано тъпак… Така де, хайде с ръка на сърцето, многоуважаеми, да си признаем тук на четири очи — не ви ли прави впечатление, че от известно време насам нашият маршал е… хм, как да се изразя?… Ами, не е вече същият, не че чак се е видиотил, но…

— О, не, в никакъв случай — реагира Ланчелоти и мисли: „Ей го, агент-провокаторът си показва рогата.“ — Напротив! Последните му речи ми се сториха, ако въобще е възможно, даже по-хубави от предишните, по-силни, красноречиви, окрилени.

— Но това негово, да си го кажем право, отрицателно отношение към плановете за мелиорация на министър Хименес, а? А? С него съгласен ли сте?

— Иска ли питане! По този въпрос маршалът — и повишава глас, за да го чуят добре тримата чиновници, които минават наблизо — проявява гениална далновидност и брани същинските интереси на страната! Нашият славен Балтацано е орел, драги Модика, в сравнение с който Хименес прилича на, хайде да не е на врабец, но на нещо от сорта! Маршалът, любезни ми, е най-могъщият политически ум, който е виждал този век.

Тримата чиновници са се приближили и слушат с изключително внимание. После един пристъпва към Модика и му подава вестник. С крайчеца на окото си Ланчелоти мерва тлъсто заглавие.

— Какво е станало? — пита подозрително.

— Нищо, нищо.

— Не, дайте да видя.

През цялата първа страница е изписано: „Решение на Националната хунта.“ А отдолу: „Балтацано пада поради идеологическа несъвместимост — Задържането му под стража осуетява бягство в чужбина — Призив на Хименес, новия министър-председател.“

Ланчелоти чувства как земята под краката му се проваля, олюлява се, едва събира дъх да попита:

— Но вие, вие, Модика, знаехте ли?

— Аз ли? — отвръща онзи със сатанинска усмивка. — Аз ли? За мен, кълна ви се, това е като гръм от ясно небе.

Срещу крадци

Откакто в района станаха три обира, ужасът от бандитите е обсебил заможния Фриц Мартела. Вече на никого не се доверява, нито на роднините си, нито на прислугата, нито на кучетата, при все че пазят както трябва. Къде да скрие жълтиците и семейните скъпоценности? Домът му не е сигурно място. Раклата, която доскоро служеше за сейф, е смехотворна като хранилище. След дълги размисли, една нощ, без никому нищо да каже, той излиза от къщи с ковчежето със съкровището си и лопата, отива в гората край речния бряг, където отваря дълбока дупка. И го зарива вътре.

Обаче после се прибира и размисля: „Ама съм идиот. Как не ми хрумна, че разрохканата земя ще събуди съмнения? Вярно, че там рядко някой се вясва, но ако все пак мине ловец и забележи, че е копано? А ако го загризе любопитство? И вземе да разрови?“

Такива ги мъдри и се върти ли, върти из завивките, и сън не го хваща. В това време, призори, трима убийци търсят подходящо място да погребат тялото на златаря, когото са нападнали и умъртвили на пътя, отиват в гората край речния бряг и не могат да повярват на очите си, като откриват парче земя, където, Бог знае от кого и защо, буците пръст са обърнати съвсем неотдавна. Именно там набързо заравят трупа.

На следващата нощ, разяждан от безпокойство, заможният Мартела нарамва лопата и се връща в гората, за да си прибере ковчежето: смята да му намери по-сигурно скривалище.

Докато копае, чува тропот, обръща се — дузина стражи се задават на светлината на фенери.

— Стой, не мърдай! — му нареждат.

Мартела окаменява на място с лопата в ръце.

— Какво правиш тука по това време? — го пита началникът на отряда.

— Аз ли? Аз нищо… тук има моя… копая понеже… заровил бях една кутия…

— Нима? — ухилва се онзи. — Пък ние търсим един мъртвец, един убит по-точно! Търсим и извършителя.

— Че аз какво общо имам? Дойдох тука, повтарям, за да си прибера нещо мое…

— Добре, чудесно! — възкликва главният стражар. — Ами действай тогава, добри човече, копай, копай. Да те видим какво ще извадиш!

Срещу любовта

Сега, след като той замина и повече няма да се обади, изгуби се, изчезна от радара на живота точно сякаш е умрял, на нея, Ирене, не й остава друго, освен да се въоръжи с целия кураж, който една жена може да си измоли от Господ, и да изскубне всички корени, с които тази злочеста любов се е впила в недрата й. Тя, Ирене, винаги е била силно момиче, няма да се предаде и този път.

Готово. Не е чак толкова кошмарно, колкото си го е представяла; не е и чак толкова дълго. Минаха, не минаха четири месеца и ето я, съвършено свободна. Малко по-слаба, по-бледа, по-прозрачна, но лекичка, с меката томителност на оздравяващ човек, у когото вече трептят смътни нови илюзии. О, каква смелост прояви, какво геройство — съумя да бъде жестока със самата себе си; непримиримо да отблъсква умилкването на спомените, на които можеше така приятно да се отдаде. Да унищожи всичко негово, останало у нея, ако ще да е дори топлийка; да изгори писмата и снимките; да изхвърли дрехите, носени по негово време, по които погледите му току-виж са оставили неосезаема следа; да се отърве от книгите, които и той е чел и чието споделено познаване ги вкарваше в тайно съучастие; да продаде кучето, което се научи да го различава и се впускаше да го посрещне при градинската вратничка; да скъса с общите приятели; дори да се премести в нов дом, защото на полицата на тази камина една вечер той се беше облакътил, защото една сутрин тази врата се беше отворила и иззад нея се беше появил той, защото звънецът на входа продължаваше да издава същия звук, както по времето, когато той пристигаше и във всяка стая й се струваше, че открива някакъв загадъчен негов отпечатък. Освен това: да свикне да мисли за други неща; да се хвърли в съсипващ труд, заради който вечер, когато опасността надвисваше в своя най-коварен вид, я поваляше мъртвешки сън; да завърже нови познанства, да посещава нови среди, да смени и цвета на косата си.

Всичко това тя успя да направи с отчаяна решимост, без да остави неукрепено нито едно ъгълче, нито един процеп, през които споменът да се промъкне. Речено-сторено. Изцери се. Сега е утро и с красивата небесносиня рокля, току-що пратена й от шивачката, Ирене се кани да излезе от къщи. Навън грее слънце. Тя се чувства здрава, млада, цялата пречистена отвътре, свежа, както когато беше на шестнайсет. Направо щастлива? Почти.

Ала от една съседна сграда плисва къса музикална вълна. Някой е включил радиото или е пуснал грамофона и отваря прозореца. После веднага го затваря. Но това е достатъчно. Шест-седем ноти, не повече, мотив от стара мелодия — неговата песен. Хайде, храбра Ирене, не губи ума и дума от нищо и никакво, бягай на работа, не спирай, засмей се! Само че в гърдите й вече е зейнала ужасна празнота, продънила е цяла пропаст. С месеци любовта, това странно проклятие, се е преструвало, че спи, оставяло е Ирене да се самозаблуждава. А сега някаква си дреболия го е развихрила отново.

Вън минават коли, хората живеят, никой не знае за една жена, която, свлечена на пода зад входната си врата, като наказано момиченце, опропастява своята красива нова рокля, потънала в безутешен плач. Той е далеч, той няма да се върне никога повече, всичко е било напразно.