Дино Будзати
Със свой аршин

Бенджамин Фарън, журналист, седна на дивана, сложи портативната си пишеща машина на коленете, зареди бял лист на валяка, запали лулата си и доволно написа:

До Директора на Ню Глоуб,

 

Многоуважаеми Господине,

Позволете на един стар и привързан читател на всекидневника, който Вие ръководите с твърда ръка и тънка прозорливост, да изрази скромното си мнение, подтикван изключително от желание да даде своя макар и нищожен принос към делото, тъй целеустремено започнато от Вас. От известно време в Ню Глоуб се появяват статии на различни теми, подписани от някой си Джордж Макнамара. Нямам представа кой е той, нито с какви титли се кичи, та да си позволява да сътрудничи на вестника, който с право има репутацията на най-сериозен и авторитетен в страната ни. Прочее, аз не съм единственият, който смята — защото много хора, включително на високи постове и с богата култура, споделиха с мен сходен възглед по въпроса, — че писания като неговите слабо подхождат на равнището на журналистическото и литературното достойнство, което е най-забележителната и ценена характеристика на Ню Глоуб. Баналността му, постоянният безуспешен напън за хумор, многословието, неточностите… и прочее, и прочее.

Изпълни и лицето, и опакото на листа. Като стигни до края подписа: Ваш доброжелател. Сгъна го, пъхни го в плик, написа адреса, залепи марката, взе шапка и чадър, излезе от къщи и пусна писмото.

След това бавно пое към редакцията на Ню Глоуб, за да се наслади на мекия летен сумрак.

— Добър вечер, господин Фарън — вежливо го поздрави портиерът.

— Добър вечер, Джеръм — добродушно отвърна Фарън.

На първия етаж в коридора срещна Макнамара.

— Привет, пирате! — рече и го тупна по гърба. — Вчерашният ти материал хич не беше лош, да знаеш. Биваше си го.

Младият Макнамара смотолеви едно „благодаря“ и се изчерви.

— Нещо ново тази вечер? — попита Фарън, веднага щом влезе в стаята на репортерите.

— Нищо специално — каза неговият заместник, — откриване на текстилна изложба, малък обир, конфискуване на наркотици.

— Пак ли марихуана?

— Не, този път кока.

— Задържани?

— Няма, омели са се.

— Е, два реда comme-il-faut^[1] няма да навредят! Едно мило конско за господин началника на полицията, да види той!

Накара да му донесат съобщението, ухили се, свали си сакото, седна пред пишещата машина, запали угасналата си лула и почна:

Може комуналните услуги почти ежедневно да ни сюрпризират с неуслужливост — тук Фарън се изкикоти от удоволствие на собствения си сарказъм, — но има една област, в която би било наистина несправедливо да се оплакваме от дефицит: снабдяването с наркотици. То е безотказно, господа. Нашият град може да се похвали, ако изобщо такава хвалба е мислима, с националната палма на първенството в позорната търговия с дрога! Печалната констатация е, че докато съзнателният гражданин след ден на почтен и ползотворен труд заспива на меката възглавка на чистата си съвест, се намират и субекти, които, изпълзели от гнусните вертепи на греха, сеят отрова и развала. Та нима това не е най-низката форма на злочинство? Най-долното предателство спрямо общността от порядъчни люде, което се равнява на нож в гърба? В такъв случай нима е странно, че призоваваме властите към по-ефективен контрол и по-енергични санкции? И прочее, и прочее.

— Спри! Спри! — извика на шофьора госпожа Франка Амабили (от бизнеса с копринени отпадъци). Разкошното сиво бентли се закова на място с меко полюшване. Дамата пъргаво скочи на земята и емна каруцаря, спрял в края на пътя. — Как не те е срам? Така ли се бие едно нещастно добиче, което едва се държи на крака? Насилник!

— Ми кат не ще да мърда — отговори каруцарят и допълнително сръга мулето в ребрата с дръжката на камшика.

— А, не ще да мърда, така ли? — възкликна жената. — Аз съм от Дружеството за защита на животните. Ти само гледай как ще те размърдаме ние тебе!

— Ама не виждате ли, че се е запънало? — възрази мъжът, за да се оправдае, защото това ненадейно и необяснимо връхлитане не предвещаваше нищо добро.

— Хайде, дай си името — и Франка Амабили извади от чантичката си бележник. Хубавичко щеше да го научи тоя простак как да се държи с животните!

Час по-късно седеше в ресторанта със съпруга си и една приятелка.

— Скаридки за начало? — подсказа мазно сервитьорът. — Или филенце от пушена сьомга?

— Хубава идея, да. За мен сьомга — одобри госпожа Франка. (Рязко изтръгната от ледената вода, в която безгрижно се надпреварваше със своите себеподобни, сьомгата се огледа с невинно удивление и уста, която не спираше да се отваря и затваря. "Леле, тая е над петдесет кила — възторгна се рибарят. — Хайде, Ърнест, помогни ми, че сам няма да се справя. " С диви крясъци хвърлиха жертвата на дъното на лодката си, където дългата риба се замята, докато мъчително се задушаваше и очите й отправяха последна молитва. Сетне летливата мисъл на сьомгата се понесе към някакво скално езеро незнайно къде, под кристалните колонади на ледниците.)

— А за след това? — попита още по-раболепно сервитьорът и вдигна моливчето от тефтера си.

— Аз не съм особено гладна — каза Франка Амабили. — Хайде първо едно консоме, после обикновено шницелче, но да е крехко, моля. (Теленцето, вече ужасено, изви глава назад в търсене на приятелски силует, но наоколо се виждаха само други животни, полудели като него в хаотичния хор от ревове, глухи удари и дрезгави човешки гласове. Едно желязо зверски го халоса по муцуната и му обърна главата отново напред. Опита се да избяга, но нещо го притисна и го задържа. Черна сянка наближаваше. Миришеше на кръв. Измуча. С адска грубост огнен стълб прониза мозъка му.)

— Я чуйте да се посмеете… — поде госпожа Франка. — Такава случка имам от тази сутрин! Сещаш ли се, Джулио, къде е разклонът преди надлеза? Гледам там, един каруцар, дръвник някакъв…

Една нощ шест-седем мъже с лопати и търнокопи най-сетне успяха да намерят подземния ходник към гробницата на царя, в която проникнаха и откриха съкровища.

Докато я обираха, взломът бе забелязан. И когато, натоварени с накитите от масивно злато, излязоха навън, вече ги чакаше многолюдна тълпа. Дойде палачът. И първите лъчи на слънцето осветиха в розовеещите от кръвта пясъци шест-седем разпръснати глави.

От най-високото на небесата всемогъщият Господ погледна надолу. Видя. Стисна за миг клепачи.

Колко време мина, преди отново да отвори очи? На колко години, векове, хилядолетия отговаря един момент, едно примигване на Всевишния? Нова групичка, също въоръжена с търнокопи и лопати, се мъчеше да отвори входа към тайния ходник. Бе непрогледна нощ, божествената луна меко огряваше безжизнените камъни на пустинята.

Проникнаха, достигнаха до гробницата на владетеля. Тук имаше злато, скъпоценни камъни — несметното съкровище от приказките! Когато излязоха навън с фантастичната си плячка (луната още грееше и осветяваше мъртвата долина, макар и вече посърнала, защото залязваше към мълчаливите скали, от които беше направен хоризонтът), ги чакаше нетърпеливо множество.

В тишината на нощта избухнаха аплодисменти. Няколко младежи си пробиха път до ръководителя на разкопките и го обсипаха с въпроси. Забляскаха фотографски светкавици. През навалицата се понесе оживен шепот.

— No comment^[2] — отвърна високомерно предводителят на осквернителите. — Като му дойде времето, ще докладвам пред Кралския археологически институт.

Озарени от гаснещата луна, репортерите се втурнаха към колите си и през пустинята дадоха газ към града, откъдето да съобщят по телефона на големите столици историческата вест.

Един местен жител пристъпи тържествено към главатаря на плячкаджиите и с поклон му връчи плик. После втори, трети — и те с телеграми, пристигнали отдалеч. Поздравления от разните правителства към археолога. Слава!

Под портиците мъж с оръфан вид, но със самоуверени маниери, държеше в дясната си ръка крайчето на канап. Другото крайче се губеше през една кръгла дупка във вътрешността на кутия от обувки, сложена на земята. Върху капака на кутията, сякаш за да попречи някой да я надигне отдолу, стоеше 4-5-килограмов камък.

— Хайде, давай, Пиролино — нареждаше мъжът към кутията и леко подръпваше канапчето, — хайде де, покажи се на хората, не бой се! Какво да го правиш? — обърна се извинително към спрелите наблизо минувачи. — Днес се глези! Сърдит е. А вчера даже направи салто мортале… — после отново към кутията: — Хайде, Пиролино, нали не искаш любезните зрители да чакат за едното нищо? Има и две симпатични госпожици, няма ли да ги погледнеш, Пиролино? — Изведнъж подскокна: — Госпожи, господа, видяхте ли, че си показа муцунката за миг? Видяхте го, нали? Кажете вие, госпожице, нали го видяхте?

— Ами не знам — отговори със смях момичето. — Може би. Но не съм сигурна.

— Нене, стига вече, хайде да си ходим — й каза нейната приятелка и я смушка с лакът. — Какво висим тук да си губим времето?

— Защо? — попита Нене. — Според тебе няма да излезе, така ли?

— Кое?

— Ами животинчето!

Мини избухна в смях.

— Ох, нямаш равна. Още ли не разбираш, че в кутията няма нищо? Обикновен шарлатанин. С този трик примамва хората да спрат, а после, в подходящия момент, ще опита да им пробута я лотарийни билети, я нещо друго.

Развеселени, двете красавици продължиха до една артгалерия. Влязоха. Вървеше вернисажът на мексиканския художник Хосе Урубия. По стените висяха двайсетина големи платна с преплетени цветни петна, сред които преобладаваха жълтите и кафявите. Мъж в кадифено сако с чувствителни ноздри и бели коси просвещаваше групата дами около себе си.

— Ето — рече и посочи една картина на множество малки ромбове, преливащи един в друг, — това произведение е типично за зрелия период на Урубия. Собственост е на музея в Бъфало. Тук, както можете да се уверите, експериментът с тоналността се налага с властна необходимост над ритмичното дирене, а то все пак е константа за цялото Урубиево творчество. Да, ще кажете, въздействието на тези поетични модули не е чак толкова, хъм, хъм, проникновено и животрептущо, нали така, колкото в първоначалните му опити. Ала за сметка на това — каква свобода! И със свободата — каква строга, даже бих рекъл безжалостна хроматична диалектика! Но сега, скъпи приятелки, да минем на един вълнуващ образец: Диалог 5… Знаете ли как го дефинира Албърт Пичъл? Манихеизъм, манихеизъм tout court^[3]! Манихеизъм, разбирате ли? Заради двойствеността на противопоставените нагони, които драматизират фундаменталната еднородност на картината, без съмнение родена, изригната във… във… ами да, в пристъп на орфически транс, който само Урубия е способен (както и е сторил впрочем) да овладее посредством геометрично учленяване. Естествено, при това положение не можем да не идентифицираме, сами ще се съгласите, детерминиращия лирически претекст със, как да се изразя, със своего рода метафизична графична неизбежност…

Мини попиваше в захлас всяка негова дума.

— Стига вече, хайде да си ходим! — прошепна Нене на приятелката си и я смушка с лакът. — Нищо не им разбирам на тези картини.

— Много ясно — отвърна Мини, — извинявай за откровеността, ама тебе никаква те няма в изкуството. А за мен те са просто бомба!