Дино Будзати
Оня, дето духа

Траурната процесия на покойния Изидоро Медзароба, преподавател по литература в гимназията (и автор, под псевдонима Дорис Медзаба̀, на няколко комедии на местен диалект, играни със завиден успех от локални актриси любителки), тъкмо потегляше от номер 71 на улица Нютон в посока към енорийската църква — с все колегите, директора, инспектора от министерството, учениците, родителския съвет на училище Джамбатиста Вико със знаме, — когато изведнъж се появи Федерико Пани, бележитият писател. Истински драматичен обрат. Двама-трима господа в черно се отправиха към него.

— Благодарим, благодарим, маестро… о, да знаеше, горкичкият Доро така щеше да се зарадва… Маестро, моля, не бихте ли…? — и един от близките на умрелия изтръгна от ръката на някакъв беден роднина една от дръжките на ковчега и тържествено я предостави на романиста, както се поднася пастичка. Тогава Пани изписа на лицето си благородна скръб, сви пръстите на лявата си ръка в ръкавица от глиганска кожа около дръжката и тръгна. Десницата, отпусната покрай тялото, държеше за периферията черната му филцова шапка хомбург, правена в Англия. „Чудесно — помисли си. — Тъкмо няма да се налага да разговарям с това стадо идиоти.“ Опечалените наоколо още не се бяха подредили в шествие. Всички очи бяха вперени в него. Много бавно Пани огледа тъжните физиономии, наслаждавайки се на малкия си триумф. Всеки път, когато познаеше някого, пускаше в ъгълчето на устата му да се мерне сянката на изключително дискретна и меланхолична усмивка. С тъмносин балтон, сив кашмирен шал, все още гъсти коси, прошарени на слепоочията, висок и снажен, единствено главата леко сведена поради траурните обстоятелства, той се почувства хубавец, в разцвета на силите си, преливащ от енергия. Точно до него се озова групичка от четири студентки, които го зяпаха в захлас. Една от тях, красавица в агнешка шубичка, направо го разкъсваше с очи. С очи и отвърна и той, настойчиво. Видя я, че се изчервява. Душата му възтържествува. „Да не се казвам Федерико — рече си, — ако утре тази не ми се обади по телефона.“

 

 

— Не, виж какво, Джипи — каза на дъщеря си госпожа Летиция Дзагети Брин, — на бала на Социалния няма да ходиш. Съжалявам, но ти, Джипи, няма да ходиш.

— Ама аз вече всичко съм уредила бе, мами! Ще дойдат и Габриела, и Андреина, и Лу, дори Фабриция ще дойде, хем техните обикновено все се опъват.

— Другите да вървят, а ти тази вечер ще си стоиш вкъщи. Всеки да се оправя както смята за добре… Само си помисли: тази година обществото ще е ужасно неподбрано. Ти знаеш ли дори кой ще ходи? Госпожа Бураки с дъщеря си, тази от долу, от бакалията!

— Уф, мина им времето на тези превземки. А и балът е благотворителен, за някакви там деца и така нататък…

— Превземки или не, ти си ми дъщеря и на това събиране не те пускам. Ако целта е благотворителна, нищо не пречи да пратим пари отделно, обаче на вечеринката — никакво ходене. Въпрос на елементарно приличие, да му се не види, умът ми не побира как не го разбираш. Когато човек носи име като нашето — колкото и да е неудобно понякога, — има и определени задължения… Традициите, драга моя, престижът на рода… О, аз знам, че за теб това са глупости. Знам, че ако от теб зависи, за нула време щяхме да паднем на равнището на клошарите… Екзистенциализъм! Екзистенциализъм — трънки!… Я по-добре виж прапрадядо си, ей там, окачен на стената! Какво лице, какъв стил — ето това са били хора като хората!… Така де! Никакъв бал.

 

 

Адвокат Серджо Предиканти, 55 години (специализиран в бракоразводни дела), е при шивача. Втора проба на тъмносин костюм на червено райе, толкова фино, че чак невидимо. Адвокатът е изгубил търпение, лицето му пламти:

— Хайде пак, хайде пак, знаех си аз, че така ще стане… драги ми Марцони, сто пъти ви помолих за внимание! Раменете, раменете, раменете… не виждате ли тук отзад как се набира? Гърбицата не виждате ли? Не виждате ли колко е грозно?

— Не се притеснявайте, господин адвокат… веднага ще оправим това, нищо и никаква дреболия — и шари с кредичката, — ето тук, тук… едно кръцване с ножицата по извивката… едно кръцване и гърбицата ще изчезне.

— Кръцване, та кръцване! Вие, драги Марцони, все така казвате, а после… О, впрочем не забравяйте — на ръкавите по четири копчета. Четири, ако обичате! Най-добре си записвайте… и никакви декоративни илици. Да могат да се разкопчават и четирите, разбрахме ли се? Да не стане като последния път, когато…

 

 

Пиеро Скарабати, селянин, надвечер, на края на торището с вила разтоварва от каручката слама от старите постелки на добитъка. Спира да го види дон Анселмо, енорийският свещеник, който е излязъл да се поразходи. Гледа усмихнат и казва:

— Хей, браво, Пиеро, здравата си се запретнал, а? Славни мускули имаш!

Пиеро прекъсва и се смее.

— Не че нещо, ама си е баш така! Но нима вие, дон Анселмо, не сте ме виждали и друг път? Аз с това се славя, не знаехте ли?

— С кое се славиш?

— Ами с това, което правя сега… Вижте, вижте, петдесет кила ги мятам с едно набождане… Ето така… като спагети… Хоп… хоп… готово!… Видяхте ли? Поне шейсет кила слама с един замах… не е зле, а?… Значи не сте знаели, така ли, дон Анселмо? Ами то друг няма с километри наоколо, друг такъв няма, а и не е имало, дето да умее като мене…

 

 

Професор Гулиелмо Како̀пардо, доцент по административно право в университета, преглежда с един колега коректурите на новото списание Преглед на публичното право.

— Не, не, моля ви се… драги Джаратана, дай и ти едно обективно мнение… Според мен е просто недостойно… Виж, виж списъка на редколегията с нашите две имена, омесени с тези на някакви хлапаци с жълто около устата, дето онзи ден са си защитили дисертацийките… По азбучен ред! Азбучен!… Ние, които имаме по трийсет години преподавателски стаж зад гърба си… Как е възможно? Поне да ни бяха отпечатали имената с малко по-едър шрифт или нещо такова, иди-дойди… Но така… Заклевам се, че нарочно го правят, хитруват колкото могат, ясни са ми тези кариеристчета… О, но аз не за себе си се притеснявам, ти ме знаеш, Джаратана, кажи ми някога хващал ли съм се за дреболии?… От чувство за справедливост, нищо повече, от чувство за справедливост… Още довечера ще им пиша на тези лаладжии и ще откажа участие… ей така, заради доброто име на университета, на висшето учебно заведение, не съм ли прав, Джаратана?

 

 

Неси Змидерле, 59 години (Змидерле и Кунц АД, черни метали), е поръчала леко да й изсветлят косата. Нетърпеливо се разучава в огледалото, докато фризьорът оправя последни детайли по прическата й.

— Повярвайте ми, госпожо, косите ви са изключителни, просто идеални за фризиране!

— И все пак, Флавио, не ви ли се струва, че станаха прекалено светли? Честно да ви кажа, на мен платиненото хич не ми допада.

— Но какво говорите, госпожо? Платинено! Сигурно се шегувате. Та това е русо тип Аркадия, последният писък в нюйоркския клуб Кафе Съсаяти. Абсолютно задължителен оттенък за красива главица а ла Марлон Брандо като вашата, госпожо Змидерле.

— А не мислите ли, Флавио, не мислите ли, че едно хубаво бакърено… едно червено, как да го кажем… в топъл, керемиден цвят, не мислите ли, драги, че ще стои по-младежки?

— Руж брикетаж искате да кажете? О, не… в никакъв случай… за някоя коафюра в стил Жана д’Арк може би… но не задължително… така или иначе не е за вас. Вижте се, вижте се само, госпожо Змидерле! Та вие приличате на някое гарсонче, на някое опасно младо момче от Сен Жермен де Пре…

— Сериозно ли, Флавио?

— О, госпожо!

 

 

В кафенето на спортистите — беше неделя вечер — за миг настъпи тишина. Един кривунделест, сух дребен мъж мина през навалицата, която уважително отстъпи да му стори път. Той стана център на всеобщото внимание.

— Кой е гърбаткото?

— Какво? Не знаеш ли? Бепино Страци, пръв приятел на Атаванти.

Заради близостта си с Мауро Атаванти, нашумелия централен нападател, въпросният Страци се радваше на небивала почит в тези среди. „Неговата“ маса бе заета от четири броя мъжаги с бабаитски, загладен вид (трима от тях носеха светли палта от камилска вълна). При вида на Страци и четиримата, засмени, се изправиха едновременно. Дребосъкът, без дори да благодари, седна. Беше бесен. Двайсетина човека се скупчиха около него, в нетърпеливо очакване да разберат причината. В хора от възклицания и въпроси се открои сипкавият гласец на Страци:

— А, няма да стане тая! Само това оставаше! — (Преди три часа, по време на решаващ мач, Атаванти бе отстранен заради опит за саморазправа със съдията.) — Моля? Че той дори не го докосна! Всички видяха… Ох, ама тука не се диша вече, дръпнете се малко, добри хора… Какво каза Мауро ли?… Разплака се, горкото момче!

Дребосъкът се палеше излишно, опиянен от популярността си. Един келнер потърси пролука, вдигнал поднос над разбунените глави.

— Може ли? Ако обичате! Пуншът на господин Страци! — в стълпотворението мигом се отвори проход.

— О, браво, скъпи Джакомо — съвсем го изби на драма Страци, — добре че си ти да се сетиш за клетия Бепино!

Някой се изсмя.

— Какъв образ!

Сетне пак се чу скриптящият гласец:

— Мауро ми каза… Мауро знае какво… Ако ме беше послушал Мауро… Мауро обеща тържествено, че…

 

 

— А знаеш ли, Йозефа, с кого се запознах на остров Прочида? С графиня Лиза Скуарча. Тя ти е братовчедка, нали?

Красивата Йозефа Скуарча заприлича на змия, настъпена по опашката.

— Лиза Скуарча моя братовчедка?

— Поне я познаваш, нали?

— Може би… някога… но винаги сме предпочитали да се държим на дистанция от тези нещастници.

— Но тя ти е братовчедка, нали?

— Нищо подобно. Освен ако не е от някое много, ама много далечно разклонение на рода… пък и никога не е била графиня.

— Но всички я наричаха „графиньо“, а и съпругът й носи извезана корона върху…

— Ох, моля ти се! Титлата е само наша… Масимо отлично познава родословието на семейството.

— И все пак, мила Йозефа, уверявам те, че…

— Стига, ако обичаш, Лаура, извинявай за прямотата, но не мога да допусна някакви си провинциалисти, ами да, провинциалисти, да се възползват от съвпадението на имената и да се… Лиза Скуарча — графиня! Ха-ха! — и избухна в истеричен смях.

— Прощавай, мила, не мислех, че…

— Не, ти прощавай, май се поувлякох… но тази тема просто ме докарва до…

 

 

Кметът бе отишъл да посети новото оборудване на гражданския регистър. Началник-отделът, господин Клаудио Вичедомини, в бяла престилка, му обясняваше превъзходните качества на наскоро инсталирания електронен каталог. Намираха се пред голямо командно табло, пълно с лостчета и бутони.

— Тази машина — каза Вичедомини — за три секунди изпълнява работата, която преди десет-единайсет служители отмятаха в рамките на шест часа. Ето например, господин кмете, изберете който и да е ден от която и да е година.

— Ами знам ли… 16 юни… 16 юни 1957-а.

— Чудесно. Просто ще натисна няколко копчета. Гледайте сега: едно… две… три…

Дочу се жужене, нещо прещрака в мистериозната вътрешност на машината, след което със свистене голям картонен фиш меко се приземи в един кош.

— Воала̀! — тържествуващо рече Вичедомини. — Ето данните за гражданското състояние от въпросния ден. От едната страна са ражданията, по часове, от другата — смъртните случаи.

Кметът от любезност взе в ръка картончето. Погледът му разсеяно пробяга по мъртвите през стъклата на очилата: Летиция Коци по съпруг Дзагети Брин, Серджо Предиканти, Пиетро Скарабати, Гулиелмо Како̀пардо, Ернеста Алфонси по съпруг Змидерле, Джузепе Страци, Федерико Пани, Елиза Пасалакуа по съпруг Скуарча…

— Пани, Пани — промърмори кметът, докато явно се мъчеше да изрови нещо от паметта си. — Федерико Пани… Това име ми звучи доста познато… хъм.

— Удивително е, нали? — попита Вичедомини.

— Удивително е, вярно — съгласи се кметът.

— А сега оттук, моля, господин кмете. Заповядайте да посетим картотеката… Ако позволите, момент да ви покажа откъде — и се обърна усмихнат към една служителка. — Госпожице Елиде, после да не забравите да угасите^[1].

Бележки

[1] Датата 16 юни 1957 г. още се помни в Италия с едно изключително рядко събитие: торнадо, което по десеткилометровия си път в областта на град Павия изтръгва дървета от корен, разрушава две села и отнема живота на шестима души. — Б. пр. ↑